Джек Лондон
Лунната долина (8)

Глава VIII

Музиката спря; валсът бе довел Били и Саксън до главния вход на танцувалната зала. Саксън се облегна леко на ръката на Били и те се запътиха да търсят място да седнат, но изведнъж пред тях се изправи току-що влезлият Чарли Лонг.

— Значи, ти отнемаш чуждите момичета, а? — заплашително запита той с изкривено от злоба лице.

— Кой? Аз ли? — спокойно попита Били. — Имате някаква грешка, приятелю. Не се занимавам с подобни неща.

— Разкарай се веднага или ще ти смажа главата!

— А, не! За нищо на света не ми се ще да остана без глава — провлечено отвърна Били. — Да вървим, Саксън, това съседство е доста нездравословно за нас.

Те понечиха да отминат, но Лонг отново им препречи пътя.

— Много млад и зелен ми изглеждаш — изръмжа той. — Ще ми се да те понасоля. Разбираш ме, нали?

Били се почеса по врата и на лицето му се изписа престорена изненада.

— Не ви разбирам — отвърна той. — Я повторете още веднъж.

Но грамадният ковач го изгледа с презрение и се обърна към Саксън:

— А ти ела насам. Дай ми програмата си.

— Искате ли да танцувате с него? — запита Били.

Тя поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, драги. Това е положението — няма как. — И Били отново се опита да мине. За трети път ковачът му прегради пътя.

— Хайде, дигай си чуковете — каза Били. — Дим да те няма!

Лонг цял настръхна, изпъчи широките си гърди, сви юмруци, а едната ръка отхвърли назад, готов за удар. Но той се възпря, като видя невъзмутимото спокойствие на Били и студения му мрачен поглед. Не трепна ни една черта от лицето на младежа, нито един мускул от неговото тяло; Били сякаш не виждаше, че противникът му се готви да го нападне. Всичко това беше съвършено ново в досегашния опит на Чарли Лонг.

— Ти май не знаеш кой съм аз? — заплашително кресна той.

— О, как да не те знам! — весело отвърна Били. — Ти си побойник от класа (за миг лицето на Лонг светна от удоволствие) — заслужаваш златен медал от полицията за побоища над малолетни. Сигурен съм, че не те е страх от разправии с дечурлигата.

— Не се залавяй с него, Чарли — посъветва го един от младежите, които се бяха струпали около тях. — Това е Бил Робъртс, боксьорът. Чувал си за него — Големия Бил.

— Пет пари не давам, та ако ще да е сам Джим Джефрис. Няма да му позволя да се изпречва на пътя ми.

Но въпреки смелите приказки дори Саксън забеляза, че дързостта му намаля. Изглежда, че името на Били усмиряваше и най-необузданите мъже.

— Познавате ли го? — запита Били девойката.

Тя отговори утвърдително само с очи, макар да й идеше да извика пред всички колко много обиди е търпяла от този човек и колко й е омразен с неговите непрестанни преследвания. Били се обърна към ковача:

— Слушай, драги, не те съветвам да се караш с мене. Цялата работа ми е съвсем ясна. И в края на краищата защо да се бием? Не ние, а тя трябва да реши въпроса.

— Тя няма какво да се бърка. Ние двамата трябва да си видим сметките.

Били бавно поклати глава:

— Не, грешиш. Мисля, че тя трябва да си каже думата.

— Добре, казвай тогава! — изръмжа Чарли Лонг към Саксън. — Кого избираш: мене или него. Хайде, решавай!

Вместо отговор Саксън сложи и другата си ръка върху ръката на Били.

— Ясно казано! — рече Били.

Гневният поглед на Чарли Лонг се отправи към Саксън, а след това към нейния защитник.

— Пак ще се видим с тебе някой ден — процеди той през зъби.

Саксън и Били отминаха. Девойката ликуваше. Не, не я постигна съдбата на Лили Сандерсън. Този пленителен мъж момче, бавен на думи, скъп на движения, бе победил грамадния ковач, без да го удари, без дори да замахне.

— Той непрекъснато ме преследва — прошепна тя на Били. — Натрапва ми се. Нахвърля се на всеки, който се приближи до мене. Не искам да го виждам, никога…

Били изведнъж спря. Чарли Лонг, който неохотно се отдалечаваше, също спря.

— Тя казва, че не иска повече да има нищо общо с тебе — обърна се Били към ковача. — А щом тя го казва — така ще бъде. Ако някога дочуя, че си се опитал да я безпокоиш, за каквото и да е, ще си имаш работа с мене. Разбрано?

Лонг го гледаше злобно и мълчеше.

— Тебе питам — разбра ли? — повтори още по-настойчиво Били.

Ковачът изръмжа нещо като съгласие.

— Добре тогава. Помня к’вото ти казах. А сега, махай се, за да не те настъпя.

Лонг се отдръпна, като ругаеше под носа си. А Саксън вървеше като насън. Чарли Лонг отстъпи. Той се уплаши от това синеоко момче с гладко лице. Тя беше избавена от ужасния ковач, а това никой досега не бе посмял да направи. И после — Били държеше на нея повече, отколкото на Лили Сандерсън.

На два пъти Саксън се опита да разкаже по-подробно на Били за своето познанство с Чарли Лонг, но Били винаги отклоняваше разговора.

— Това няма никакво значение — каза Били, когато тя за втори път започна да му обяснява. — Нали вие сте при мен — това е важното.

Но девойката настоя. И когато, развълнувана и ядосана от собствения си разказ, тя млъкна, Били успокоително я потупа по ръката.

— Не се тревожете, Саксън. Той е просто един нахал и нищо повече. Щом го зърнах, разбрах що за човек е. Той няма повече да ви безпокои. Знам ги аз тия храбреци: бягат като куче пред тояга. Побойник бил, казвате. Да, сигурно го бива да напада децата.

— Но как постигате това? — тихо запита тя. — Защо всички мъже се боят от вас? Вие сте… вие сте просто чудесен!

Той се усмихна смутено и промени разговора.

— Знаете ли — каза той, — много ми харесват вашите зъби. Толкова са бели, равни, нито много големи, нито пък дребнички като у малките деца. Те са… те са точно както трябва и ви отиват. Не съм виждал досега момиче с такива хубави зъби. Като ги гледам, честна дума, сякаш огладнявам и ми иде да ги схрускам.

Към полунощ Били и Саксън оставиха ненаситните Бърт и Мери да танцуват още и си тръгнаха. Били пръв предложи да си отидат по-рано и затова чувстваше, че трябва да й обясни причините.

— Боксът ме научи да се пазя — каза той. — Не може да работиш цял ден, да танцуваш цяла нощ и да бъдеш в добра форма. Така е и с пиенето. Не искам да кажа, че съм светец. И аз съм се напивал, и то здравата; знам какво е. И сега си обичам бирата — и то в големи чаши. Но не пия без мярка. Опитах и видях, че не си струва. Ето например тоя нахалник, дето налетя върху нас тая вечер. Като нищо можех да го пребия. Той не само е страхливо куче, но и цял е подпухнал от пиянство. От пръв поглед го разбрах що за стока е. Това е много важно, за да надвиеш противника. Да, да, трябва човек да е в добра форма.

— Но той е такъв грамаден — възрази Саксън. — А юмруците му са двойно по-големи от вашите.

— Няма никакво значение. Не са важни юмруците, а какво се крие зад тях. Той щеше да се нахвърли върху мене като звяр. Ако не ми се удадеше да го поваля с един удар, щях да се пазя, да се изплъзвам и да изчаквам; изведнъж той така щеше да изгуби самообладание, че да не знае какво да прави — сърце, дишане, всичко щеше да му изневери и точно тогава можех да го запратя, накъдето си искам. Но най-главното е, че и сам той отлично знае всичко това.

— Вие сте първият боксьор, с когото се запознавам — каза Саксън след кратко мълчание.

— Но аз вече не съм боксьор — възрази бързо Били. — И още едно нещо научих от бокса — да го оставя навреме. Не си струва. Човек се тренира, докато стане здрав, силен и гъвкав, кожата му — като коприна; сто години да живее с това тяло. И изведнъж излиза зад въжетата на ринга, срещу него се случи някой жилав противник, също тъй добър боксьор, като него, и в някакви си двайсет рунда похабява коприната на тялото си и загубва години от своя живот. Да, да, може да загуби и пет години, а случва се да отиде по дяволите половината, дори целият му живот. Малко ли момчета съм виждал — здрави като бикове, а след някой тежък бой да умират за година от охтика, болни бъбреци или нещо друго. Кажете, има ли смисъл? С никакви пари не се купува онова, което така са прахосали. Затова зарязах играта и станах пак колар. Имам здраве и сила и искам да ги запазя. Това е то.

— Навярно сте горд, като виждате своята власт над хората — нежно каза Саксън. Самата тя се гордееше с неговата сила и ловкост.

— Да, така е — откровено призна той. — Доволен съм, дето съм се занимавал с бокс, но не по-малко се радвам, че се отказах… Все пак боксът ме научи на много неща: да бъда винаги нащрек и да се владея. А по природа съм невъздържан и избухлив. Понякога сам се страхувам от себе си. Едно време много лесно кипвах, но боксът ме научи да не пускам пара отведнъж, навреме да мисля какво правя, за да не се разкайвам после.

— Какво говорите — прекъсна го Саксън. — Не съм виждала по-спокоен и по-благ човек от вас.

— О, не! Лъжете се. Когато ме опознаете по-добре, ще видите — понякога така избухвам, че сам не зная какво правя. Отпусна ли юздите, ставам страшен.

Това косвено обещание, че познанството им ще продължи, отекна радостно в сърцето на Саксън.

— Кажете, какво смятате да правите идната неделя — запита той, когато наближиха дома й.

— Нищо, нямам никакви планове.

— Тогава… искате ли да излезем с двуколка за цял ден вън от града?

Тя не отговори веднага. Спомни си последния кошмарен излет с кабриолет… страха, който изпита… как накрая скочи от кабриолета… как извървя няколко безкрайни мили, препъвайки се в тъмнината, като болезнено усещаше всяко камъче през тънките подметки на обувките си… Но после почувства прилив на гореща радост, мъжът, който вървеше редом с нея беше съвсем друг човек.

— Аз много обичам конете — каза тя. — Обичам ги дори повече от танците, само че нищо не разбивам от тях. Баща ми винаги яздел голям пъстър кон. Той, знаете, бил капитан от кавалерията. Никога не съм го виждала, но все си го представям на огромния кон, препасал сабя през кръста. Тази сабя сега е у брат ми Джордж. Но Том, другият ми брат, при когото живея, казва, че сабята по право се пада на мене, понеже баща ми не е негов баща. Разбирате ли? Те са ми братя само по майка. Аз съм едничкото дете от втория брак на майка ми — от нейния истински брак — брака по любов, искам да кажа.

Саксън отведнъж замълча, смутена от собствената си словоохотливост, а така много и се искаше да разкаже на този млад човек всичко за себе си; струваше й се, че тия далечни спомени са съществена част от нея самата.

— Продължавайте, разказвайте още — помоли я Били — Много обичам да слушам за миналото и за някогашните хора. Моите родители също са живели тогава. И ми се струва, че в тяхно време светът е бил по-хубав, отколкото сега. Животът е бил някак си по-смислен и по-естествен. Не знам дали е ясно това, което искам да кажа, но просто не разбирам сегашния живот: всички тия работнически съюзи и съюзи на работодателите и стачките, и скъпотията, и безработицата, и какво ли не още. А едно време не е било така. Всички са обработвали земята, ходили са на лов, имали са достатъчно храна и са се грижили за своите старини. Може би съм глупав — не знам… но сега всичко така се е объркало, че не мога да го разбера. Както и да е — продължавайте, Саксън, разкажете ми още за майка си.

— Да, тя била, знаете ли, съвсем млада, когато те с капитан Браун се обикнали. Той бил на военна служба още тогава, преди войната. А когато военните действия почнали, изпратили го в Източните щати. Точно по това време майка ми била при болната си сестра Лаура. После дошло известие, че той паднал убит при Шайлоу и майка ми се омъжила за друг, който я обичал от много години. Като деца те преминали прериите в един и същи фургон. Тя го обичала като другар, ала не била влюбена в него. Но след това се разбрало, че баща ми, капитан Браун, не бил убит. Майка ми много се изтерзала, но не допуснала мъката да разбие живота й. Тя била добра майка и добра съпруга, кротка, приветлива, мила, но винаги тъжна. А гласът й според мене бе най-хубавият глас на света.

— Браво, смела жена — одобрително каза Били.

— А капитан Браун не се оженил. Той продължавал да бъде влюбен в майка ми. В къщи имам запазени прекрасни стихове, които майка ми му е посветила. Чудесни са, звучат като музика. И едва след много години, когато първият й мъж умрял, те се оженили по любов. Това станало в 1882 година. И живели добре след това.

Много още му разказа Саксън, застанала пред портата, и й се стори, че тази вечер прощалната целувка продължи малко повече от друг път.

— В девет часа, нали? — извика Били през вратата. — За обеда не се безпокойте. Аз ще се погрижа за всичко. Само бъдете готова точно в девет.