Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of The Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2015)
Допълнителна корекция
maskara (2015)

Издание:

Джек Лондон. Лунната долина

Английска. Второ издание

Издателство „Народна култура“

Превод на стиховете: Цветан Стоянов

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Борис Ангелушев

Художествен редактор: Васил Попчев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Йорданка Киркова

История

  1. — Добавяне

Потете се, смели коне,

теглете напред,

след вас следа да остава.

Че носи ви вашата пот

по-хубав живот

и златни надежди, и слава

Първа част

Глава I

— Слушай, Саксън, хайде ела с мене. Какво от това, че е празненство на зидарите? Ще дойдат много мои приятели, и твои също. А и оркестърът „Ал Виста“ ще е там — знаеш, че свири божествено. Ти толкова обичаш да танцуваш…

Увещанията на девойката бяха прекъснати от пълна, възрастна жена, която работеше на няколко крачки от тях. Те виждаха само гърба й, а този гръб — отпуснат, приведен и безформен — започна конвулсивно да се гърчи.

— Господи! — извика жената. — Господи! Боже мой!

Като попаднал в клопка звяр, тя мяташе диви погледи на всички страни из голямата варосана стая, в която едва се дишаше от горещина и влага — въздухът бе наситен с пара, която съскаше от мокрото бельо изпод ютиите на многобройните гладачки. Викът на възрастната работничка привлече за миг погледите на околните жени и девойки; ютиите, които бързо и ловко се въртяха в ръцете им, нарушиха равномерния си ритъм: движенията се забавиха или спряха съвсем, а това означаваше загуба от по няколко цента за всички, защото гладачките на фино колосано бельо работеха на парче.

Жената се овладя с видимо усилие, взе ютията и машинално започна да оправя с ръка нежната плисирана дреха върху дъската.

— Помислих, че пак ще я прихване — каза девойката.

— Срамота! Жена на нейната възраст… и в това положение — отвърна Саксън, като разглаждаше с горещата ютия къдрите на дантелено воланче. Движенията й бяха плавни, бързи, сигурни и макар лицето й да беше пребледняло от умора и от нетърпимата жега, работата й не изоставаше.

— При това има седем деца и две от тях са в поправителен дом — измърмори съчувствено съседката й. — Но ти, Саксън, трябва непременно да дойдеш утре в Уизл Парк. При зидарите е винаги весело: ще теглят въже, шишковци ще се надбягват, ще танцуват истински ирландски джиг… и какво ли не още. А подът на павилиона за танци е чудесен!

Но възрастната жена отново я прекъсна: изпусна ютията върху блузата, вкопчи се в дъската за гладене, но не можа да се задържи, свлече се на колене и като чувал с картофи се строполи на пода. Проточеният й вик и острият мирис на изгоряла тъкан едновременно се разнесоха в душната стая. Съседките й се спуснаха да спасяват най-напред дрехата от горещата ютия, а след това се засуетиха край падналата, докато надзирателката войнствено се втурна по пътеката между дъските. Жените, които бяха по-далече, продължаваха да работят, но с по-бавни движения, и работата в гладачницата за фино колосано бельо изостана с около една минута.

— Кучешки живот! — промърмори първата девойка и с отчаяна решителност тръсна ютията на подставката. — Нас работничките — огън да ни гори. Иде ми да захвърля всичко, пък да става каквото ще.

— Мери! — Саксън произнесе името на приятелката си с горчив укор и за да подчертае упрека си, на свой ред постави ютията настрана и с това загуби повече от десетина движения.

Мери хвърли смутен поглед към нея.

— Не това исках да кажа, Саксън — промълви тя. — Честна дума, не исках. Никога няма да тръгна по лош път. Но кому не би дошло до гуша от ден като днешния… На̀! Слушай!

Просната възнак, жената удряше пети по пода и виеше непрекъснато и монотонно като фабрична сирена. Две работнички я хванаха под мишниците и я повлякоха надолу по пътеката, но тя не преставаше да рита и вие. Вратата се отвори, в стаята нахлу страхотният, оглушителен рев на машините и погълна виковете на жената. Когато вратата се затвори, от случката остана само неприятният дъх на изгорял плат във въздуха.

— Отвратително! — каза Мери.

Дълго време след това ютиите се вдигаха и спускаха равномерно. Гладачките вече не забавяха темпа на работата, а надзирателката се разхождаше заплашително между тях и следеше дали няма да се появят признаци на нова криза на истерия или прилошаване. От време на време някоя от работничките спираше, поемаше дъх и веднага пак решително се залавяше да догони загубения миг въпреки умората.

Дългият летен ден преваляше, но горещината не намаля. Работата продължи при ослепително ярката електрическа светлина.

Към девет часа работничките почнаха да се разотиват. Грамадата от фино колосано бельо се беше стопила; само тук-таме по дъските се белееше някое последно парче в ръцете на закъсняла гладачка.

Саксън привърши преди Мери и на тръгване се спря пред нейната дъска.

— Събота вечер; още една седмица си отива — тъжно каза Мери. Под уморените й черни очи се тъмнееха синкави кръгове, а младите бузи бяха посърнали и хлътнали. — Колко смяташ, че си изкарала тая седмица, Саксън?

— Дванайсет и четвърт — отвърна Саксън не без отсенка на гордост. — Щях да изкарам повече, ако не бяха тези негодници — колосвачите.

— Браво! — поздрави я приятелката й. — Страшно си пъргава, никой не може да се мери с тебе! Работата просто хвърчи в ръцете ти. Аз съм изкарала всичко на всичко десет и половина, а тая седмица съвсем не беше лека… Утре ще се видим на гарата в девет и четирийсет — сигурно, нали? Ще се поразходим преди танците. Много познати момчета ще дойдат след обед.

Две пресечки след гладачницата Саксън забеляза група хулигани под уличната лампа на ъгъла и ускори стъпките си. Когато минаваше край тях, неволно стисна зъби и чертите й се изопнаха. Тя не долови думите, които подхвърлиха след нея, но се досети за смисъла им от наглия смях, с който бяха придружени. Кръв нахлу в лицето й, бузите й пламнаха от гняв. След три пресечки тя кривна наляво, а после надясно. Захладяваше. От двете страни на улицата се редяха работнически жилища — стари дървени къщи с олющена от времето боя; само евтиният строеж и грозотата им биеха на очи.

Нощта беше тъмна, но Саксън без мъка стигна до разкривената входна врата, която я посрещна с обичайното си сърдито скрибуцане. Девойката тръгна по тясната пътечка към задната част на къщата, прескочи по навик, без да се замисля, изкъртеното стъпало и влезе в кухнята, дето самотно мъждукаше пламъчето на газа. Усили го колкото може повече. Стаичката беше малка и не беше разхвърляна — твърде малко неща имаше в нея, за да има безпорядък. Стените, обезцветени от парата на безброй пранета, бяха напукани от силното земетресение през миналата пролет. Подът беше груб, неравен, с широки цепнатини, а пред печката беше прегорял и покрит с разрязана и прегъната от две тенекия от петгалонов бензинов бидон. Умивалник, нечиста кърпа за ръце, окачена на пешкирник, няколко стола и дървена маса допълваха картината.

Огризка от ябълка изхруптя под краката на девойката, когато придръпваше стола към масата. Върху изтърканата мушама я чакаше вечерята. Опита се да хапне от непретопления боб, сбит в пласт застинала мазнина, но се отказа и взе само филийка с масло.

Паянтовата сграда се затресе от тежки, тромави стъпки и през вътрешната врата влезе Сара, жена на средна възраст, с увиснали гърди, рошава, с набраздено от грижи и затъпяло от злоба лице.

— А, ти ли си? — промърмори тя вместо поздрав. — Не можех да държа гозбата непрекъснато на огъня. Брей какъв ден! Едва не пукнах от жега. На туй отгоре малкият Хенри си разцепи устната — страшна работа. Докторът го ши на четири места.

Сара се приближи и застана като канара до масата.

— Какво му е на боба? — предизвикателно запита тя.

— Нищо. Аз просто… — Саксън пое дъх и отклони предизвикателството — просто не съм гладна. Толкова беше топло днеска. В пералнята беше истински ад.

Тя отпи от студения чай, който бе вече така вкиснал, че имаше вкус на оцет, но девойката храбро го преглъщаше и под погледа на снаха си изпи цялата чаша. После изтри устата си с носната си кърпичка и стана.

— Смятам да си легна.

— Как така тази вечер ще минеш без танци? — язвително подхвана Сара. — Чудно нещо! Всяка вечер се връщаш пребита от умора, но веднага си готова да излезеш и да танцуваш по цели нощи.

Саксън понечи да отговори, но се въздържа и стисна устни; после не се стърпя и избухна:

— Никога ли не си била млада?

И без да дочака отговор, тя се прибра в спалнята си, в която се влизаше направо от кухнята. Стаята беше малка — осем на дванадесет фута. И тук земетресението беше оставило следи по мазилката. Мебелировката се състоеше от легло, евтин чамов стол и старинен скрин. Саксън беше свързана с този скрин, откакто се помнеше. Той я връщаше към най-ранното детство. Тя знаеше, че бе пропътувал в един фургон прериите заедно с цялото й семейство. Направен бе от масивно махагоново дърво. Единият му край беше пукнат и нащърбен — следи от деня, когато колата се бе прекатурила в Рок Кениън.

На най-горното чекмедже, макар и запушена, ясно личеше дупка от куршум — спомен от битката с индианците при Литл Медоу. Всичко това й бе разправяла майка й. Казала й бе също, че прадедите й пренесли скрина от Англия преди много години, още когато Джордж Уошингтън не е бил роден.

На стената над скрина висеше малко огледало. Под рамката му бяха втъкнати фотографии на млади мъже и жени, а също и на младежки групи на пикник; младежите, килнали дръзко шапки назад, бяха обхванали девойките през кръста. По-нататък на стената имаше цветен календар и различни пъстри реклами и картинки, изрязани от списания. Повечето от изрезките изобразяваха коне. А на кранчето на светилния газ висеше безредно колекция от програми на танцови забави, целите нашарени с различни почерци.

Саксън посегна да снеме шапката си, но отведнъж се отпусна на леглото и тихо заплака. Тя задушаваше хълцанията си, за да не я чуят, но леко притворената врата безшумно се отвори и девойката се стресна от гласа на снаха си.

— Сега пък какво ти е? Ако бобът не ти хареса…

— Не, не — бързо заговори Саксън. — Само съм много уморена, няма нищо друго. И краката ме болят. Не бях гладна, Сара. Просто съм смазана от умора.

— Я да ти беше на ръцете цялата къща — отвърна Сара, — да месиш, да готвиш, да переш, па и да търпиш всичко, което аз търпя… тогава щеше да има от какво да си смазана от умора. Игра е твоята работа, детска игра. Но почакай — и Сара се изкиска злорадо, — само още малко почакай и ти като мене ще пощурееш някой ден, ще се омъжиш… Па като се заредят хлапетата едно след друго, тогава ще видиш дебелия край. Тогава сбогом, танци, копринени чорапи, три чифта обувки едновременно. Сега ти е лесно — за нищо друго не мислиш, освен за собствената си драгоценна личност и за всички ония хайлази, дето се увъртат около тебе и въздишат по хубавите ти очи. Хо, хо-о! Някой хубав ден ще увиснеш на врата на един от тях и той за разнообразие ще те разкрасява със синини по лицето от време на време.

— Не приказвай така, Сара — възмути се Саксън. — Ти знаеш, че брат ми никога не е вдигал ръка да те удари.

— Разбира се, че не е. Не му стиска! И все пак той е по-добър от всички твои хъшлаци, макар че едва ни изхранва и жена му няма три чифта обувки. Все пак той е много по-добър от тях. Никоя прилична жена не би тръгнала с такива нехранимайковци, дори единствените си обувки не би изтрила о тях. Чудя се как досега не си си навлякла някоя беля. Може би сегашното поколение повече ги разбира тия работи. Не знам. Знам само, че момиче, което има три чифта обувки и мисли само къде да скитосва, накрая получава заслуженото — това мога да ти кажа. Друго беше на времето, когато бях млада. Майка ми щеше да ме съдере от бой, ако вършех това, което ти вършиш. И права щеше да е жената. А сега всичко е тръгнало по крив път. Вземи брат си: мъкне се по социалистически събрания и дрънка врели-некипели, плаща вноски в стачния фонд, като отнема залъка от устата на децата си, вместо да се погажда с господарите. С парите от тези вноски можех да си купя седемнайсет чифта обувки, ако бях някоя въртиопашка. А брат ти лошо ще свърши, помни ми думата. Какво ще стане тогава с нас? Какво ще правя аз без пукната пара с тия пет гладни гърла на ръцете?

Тя млъкна, но само да поеме дъх — следващият поток от думи напираше в устата й.

— О, Сара, затвори вратата, ако обичаш — помоли я Саксън.

Вратата шумно се тръшна и дълго след това, потънала отново в сълзи, девойката чуваше как снаха й с тежки, тромави стъпки се суети из кухнята и високо говори сама на себе си.