Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of The Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2015)
Допълнителна корекция
maskara (2015)

Издание:

Джек Лондон. Лунната долина

Английска. Второ издание

Издателство „Народна култура“

Превод на стиховете: Цветан Стоянов

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Борис Ангелушев

Художествен редактор: Васил Попчев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Йорданка Киркова

История

  1. — Добавяне

Глава IX

Няколко седмици Саксън и Били вървяха на юг, но в края на краищата се върнаха пак в Кармел. На юг те спряха за малко при поета Хефлър и Мраморната къща, която бе построил със собствените си ръце. Това странно жилище се състоеше само от една стая и беше почти цялото направено от бял мрамор. Хефлър готвеше като на лагерен огън — в едно грамадно мраморно огнище, което напълно заместваше кухня. Имаше разни полици с книги и тези полици, и масивните мебели, и гредите на покрива той бе направил сам от секвоя. С едно изопнато одеяло създаде отделен ъгъл за Саксън. Поетът се готвеше да замине за Сан Франциско и Ню Йорк, но остана още един ден с тях, за да покаже на Били околностите и участъците държавна земя. Сутринта Саксън поиска да ги придружи, но Хефлър шеговито й отказа, като подхвърли, че краката й не са достатъчно дълги за такава разходка. Когато вечерта мъжете се върнаха. Били беше грохнал от умора. Той искрено призна, че Хефлър му е взел здравето и че го накарал да изплези език още в началото. Хефлър пресметна, че са извървели петдесет и пет мили.

— И то какви мили! — почна да обяснява Били. — Ту нагоре, ту надолу и почти през всичкото време нямаше никакъв път. И как върви, дяволът! Беше напълно прав, като ти каза, че краката ти не са достатъчно дълги. Нямаше да издържиш дори първата миля. А какви места! Досега не сме виждали подобно нещо.

Хефлър тръгна на следния ден, за да вземе влака в Монтерей. Той остави Мраморната къща напълно на тяхно разположение и им каза, че ако искат, могат да останат там цялата зима. Този ден Били предпочете да се пошляе около къщата и да си отпочине. Целият бе схванат и краката го боляха, той беше поразен от необикновената издръжливост на поета.

— Изглежда, че по тия места всеки е рекордьор по нещо — чудеше се той. — Ето например Хефлър. Той е по-едър и по-тежък от мене — а тежината пречи на ходенето. Но не и на него. Каза ми, че веднъж минал осемдесет мили за двайсет и четири часа, а друг път сто и седемдесет за три дни. И как ми се надсмиваше! Чувствах се засрамен като малко дете.

— Не забравяй, Били, един може едно, друг — друго — утешаваше го Саксън. — И ти си рекордьор в твоята област. Никой не може да се мери с тебе в бокса.

— Мисля, че си права — съгласи се той. — Но все пак ме хваща яд, като си помисля, че един поет, представяш ли си — един поет, — ме бие в ходенето.

Те по цели дни обикаляха държавните земи и накрая неохотно решиха да се откажат от тях. Гористите каньони и високите скали на планината Санта Лучия очароваха Саксън, но тя си спомни какво й бе разказал Хефлър на летните мъгли, които понякога скривали слънцето за една-две седмици и се задържали дори по цели месеци. Освен това оттука не можеше да се стигне до никакъв пазар. До Поуст, отдето почваше най-близкият коларски път, имаше много мили, а оттам нататък до Кармел през Пойнт Сур пътят беше труден и опасен. Били с опитното си око на колар прецени, че да се кара тежко натоварена кола по тоя път, съвсем не е разходка за удоволствие. В участъка на Хефлър имаше каменоломна с прекрасен мрамор. Той твърдеше, че тя би струвала цяло състояние, ако наблизо имало железопътна линия, но при сегашните условия той бил готов да им я подари, ако пожелаят.

Били мечтаеше за такива обрасли с трева склонове, по които щяха да пасат конете и добитъкът му, и му беше трудно да се откъсне от тия места, но все пак той охотно се вслушваше в доводите на Саксън — за една ферма, подобна на тази, която бяха видели в Оукландския кинематограф. Да, той беше съгласен, че им е нужна ферма, истинска ферма, в която да има всичко, и те щяха да имат такава ферма, ако ще би и четиридесет години да обикалят и я търсят.

— Но там непременно трябва да растат секвои — побърза да допълни Саксън. — Аз просто се влюбих в тия дървета. А на мъглите не държим чак толкова. Но наблизо трябва да минава коларски път и железница на не повече от хиляда мили.

Проливните зимни дъждове ги задържаха цели две недели в Мраморната къща. Саксън се ровеше в книгите на Хефлър, макар че повечето от тях тя не можеше да разбере и това я довеждаше до отчаяние, а Били ходеше на лов с някоя от пушките на Хефлър. Но той стреляше зле и се оказа още по-лош ловец. Провървя му само със зайците — успяваше понякога да удари някой, и то случайно, само ако животното седеше мирно на едно място. А с карабината нищичко не удари, макар и да стреля няколко пъти по елени и веднъж по едно голямо животно с дълга опашка, прилично на котка — той беше уверен, че това бе планински лъв. Въпреки че мърмореше и не бе доволен от себе си, Саксън забеляза каква голяма радост му доставя новото занимание. Това късно пробуждане на ловджийския инстинкт сякаш правеше от него друг човек. Той излизаше рано и се връщаше много късно, катереше се по най-високите скали и извървяваше невероятно дълги разстояния — веднъж стигна чак до златните мини, за които Том бе споменал, и не се прибра цели две денонощия.

— На какво прилича това в града: скъсваш се от работа, а в неделя за забавление отиваш на кинематограф или на някакъв си пикник! — често се възмущаваше той. — Не мога да разбера, дявол да го вземе, как съм се примирявал да живея тъй глупаво. Тук е трябвало да живея, тук или на някое друго подобно място.

Той беше увлечен от своя нов начин на живот и непрекъснато си припомняше стари ловджийски разкази, които бе слушал от баща си, и ги разправяше на Саксън.

— Знаеш ли, вече не ми се схващат краката, дори и след като цял ден съм скитал — тържествуваше той. — Свикнах! И ако някой път срещна отново Хефлър, ще го накарам да се състезаваме и тогава той ще има да се задъхва след мене.

— Глупавото ми момче! Винаги искаш да бъдеш пръв във всичко, да надминеш и шампионите — радостно се засмя Саксън.

— Май че си права — измърмори той. — Хефлър има такава стъпка — не мога да го надмина. Той сякаш е роден турист. Но все пак, ако някой ден го видя, ще го поканя да сложи ръкавиците за бокс… макар че няма да му изиграя такъв мръсен номер и да го измъча, както той мене.

Когато се връщаха от Поуст към Кармел, състоянието на пътя ги убеди, че са постъпили умно, като са се отказали от държавната земя. Те минаха край една обърнала се фермерска кола, после срещнаха друга — със счупена ос, а по-нататък планинският път бе пропаднал и на около сто ярда от тях в дола те видяха дилижанса, който се бе прекатурил заедно с пътниците, конете и багажа.

— Сигурно вече не използват този път през зимата — каза Били. — Той е смърт и за конете, и за хората. Представяш ли си да вземат да минават по него коли, натоварени с оня мрамор!

 

 

Не им бе трудно да се установят в Кармел. Железният човек бе вече заминал за своя католически колеж, а „колибата“ се оказа много удобно и уютно наредена къща от три стаи. Хол остави Били да работи на картофената нива — едно място от три акра, което поетът обработваше по най-фантастичен начин, за голямо забавление на цялата компания. Той садеше картофи през всяко време на годината и между обитателите на Кармел се говореше, че това, което не успяваше да изгние в земята, си разделяха поравно лалугерите и кравите, които не признаваха границите на владението му. Хол зае отнякъде плуг, взе под наем два коня и Били се зае за работа. Той направи също и ограда около нивата, а после боядиса шиндите на покрива на „колибата“. Хол се покатери на крайната греда на покрива, за да предупреди отново: Били да не се докосва до неговите дърва за горене. Една сутрин той дойде при Били, който сечеше дърва за Саксън, и спря да го погледа. Поетът ревниво наблюдаваше и накрая не можа да се сдържи.

— Виждам, че не умеете да държите брадвата — каза той насмешливо. — Дайте да ви покажа.

Той работи цял час и в това време изнесе истинска лекция върху изкуството да се секат дърва.

— Достатъчно — възрази накрая Били и хвана брадвата. — Сега пък аз трябва да ви насека една камара от вашите, за да не ви остана длъжен.

Хол неохотно му подаде брадвата.

— По-добре не се навъртайте около моите дърва, това мога да ви кажа — заплаши го той. — Трябва да разберете, че моите дърва са свещени и неприкосновени.

 

 

Саксън и Били съвсем не бяха зле финансово те дори слагаха пари настрана. Не плащаха наем, живееха скромно и Били имаше работа, колкото и когато поискаше. Всички членове на веселата компания сякаш се бяха сговорили да му намират по някое занимание. Работата му беше различна и случайна, но това бе удобно за него, тъй като му позволяваше да нагажда времето си в зависимост от свободните часове на Джим Хейзърд. Те всеки ден се боксираха и дълго плуваха в развълнувалия океан. Щом привършеше сутрешната си работа, Хейзърд надаваше сигналния вик иззад боровете и Били, с каквото и да се бе заловил, веднага оставяше всичко и се озоваваше при него. След плуването вземаха студен душ в дома на Хейзърд, разтъркваха се един друг по всички правила на боксьорите и бяха готови за обед. Следобед Хейзърд се връщаше на писмената си маса, а Били на полската работа, но често привечер пак се срещаха, за да пробягат няколко мили по хълмовете. Тренировката бе станала навик и на двамата. Хейзърд се бе занимавал седем години с футбол и знаеше много добре каква страшна съдба очаква едрия мускулест атлет, който изведнъж престане да тренира; той беше принуден да поддържа тялото си. Но за него това не беше само необходимост — той бе обикнал физическите упражнения. Били също ги обичаше, много му беше приятно да се чувства здрав и силен.

Често рано сутрин — с пушка в ръка, той отиваше на лов с Марк Хол, които го учеше да стреля. Хол бе скитал с пушка на рамо още от времето, когато е носил къси панталонки, и неговата остра наблюдателност, всичко, което знаеше за живота и навиците на горските обитатели бяха истинско откровение за Били. Тази местност беше доста населена и нямаше едър дивеч, но Били непрекъснато носеше на Саксън катерички, пъдпъдъци зайци, бекаси и диви патици. Те скоро свикнаха да ядат дивите патици приготвени по калифорнийски начин — печени само шестнадесет минути в силно нагорещена фурна. Когато Били се научи да стреля добре с ловджийска пушка и с карабина, той често със съжаление си спомняше за планинския лъв и за елените, които не бе успял да улучи на юг от Сур, и към другите изисквания, на които трябваше да отговаря тяхната бъдеща ферма, той прибави още едно — изобилие на дивеч в околността.

 

 

Но животът в Кармел не се състоеше само в забавления. Тази част от колонията, която Саксън и Били познаваха като „тайфата“, работеше, и то упорито. Едни работеха редовно сутрин или късно през нощта, а други трескаво, на периоди като например буйния ирландски драматург, който често се затваряше по цяла седмица и накрая се появяваше бледен, с хлътнали бузи, веселеше се като луд, докато пак се затвореше да работи. Бледният младолик глава на семейство, който приличаше на Шели и пишеше водевили, да си изкара хляба, а трагедии в бели стихове и сонетни цикли за ужас на театралните директори и издатели, се криеше от всички в една бетонна килия със стени, дебели три фута: в тях бе прокарана такава система от тръби, че само с дръпване на едно лостче силни струи вода от всички страни заливаха неканения посетител. Но обикновено всеки се съобразяваше с работното време на останалите. Те се посещаваха един друг, когато пожелаеха, но ако видеха, че домакинът работи, веднага си отиваха. Така се отнасяха към всички, освен към Марк Хол, който нямаше нужда да работи за прехраната си: когато искаше да бъде далече от приятелите, които го безпокояха, той се покатерваше на някое дърво и там на спокойствие пишеше стиховете си.

Тайфата се отличаваше със своята демократичност и със сплотеността си. Тя почти не общуваше с другите мрачни и благопристойни жители на Кармел. Това бяха „аристократите“ всред хората на изкуството и литературата и тайфата подигравателно ги наричаше „буржоа“. А те на свой ред гледаха накриво членовете на тайфата заради техния буен бохемски живот. Това табу засегна и Били и Саксън. Били държеше на своето племе и не търсеше работа в другия лагер, нито пък оттам му и предлагаха.

Къщата на Хол беше винаги отворена за гости. За средище на тайфата служеше голямата приемна с грамадна камина, дивани, полици и маси, отрупани с книги и списания. Тук Били и Саксън бяха винаги добре дошли и се чувстваха също тъй у дома си, както и останалите членове на компанията. Когато затихваха нескончаемите спорове по всички въпроси, които могат да съществуват на този свят, Били участваше в игрите на педро, покер, бридж и пинакъл. Саксън, която бе станала любимка на младите жени, шиеше с тях, учеше ги на красиви бродерии и на свой ред учеше от тях нови ръкоделия.

 

 

Не мина и седмица, откакто бяха в Кармел, когато Били срамежливо каза на Саксън:

— Знаеш ли, не можеш да си представиш колко ми липсват всички твои красиви неща. Защо не пишеш на Том да ти ги прати веднага? А като тръгнем пак на път, ще ги върнем обратно.

Саксън изпрати писмото и през целия този ден сърцето й ликуваше. Мъжът й все още бе влюбен в нея. В неговите очи отново се бяха появили предишните пламъчета, угаснали през кошмарните дни на стачката.

— Тук между жените има няколко доста засукани. Но ти всичките ги удряш в земята. Ако не е така, тогава нищо не разбирам — каза й той.

А друг път:

— Страшно много те обичам, дявол да го вземе. Обичам те всякак. Но ако не пратят онези неща, много ще ме е яд.

 

 

Хол и жена му имаха два коня за езда, които държаха в кармелската конюшня, и Били естествено почна честичко да се върти нататък. Собственикът на конюшнята пренасяше пощата между Кармел и Монтерей — негов беше дилижансът; той също даваше под наем файтони и кабриолети за девет души. Заедно с колата той осигуряваше и кочияш. Тамошните кочияши често не бяха достатъчни и не след дълго започнаха да викат на помощ Били. Така той си намери извънредна работа. Плащаха му три долара на ден, за да вози разни компании било по Севънтийн Майл Драйв, било към високата част на Кармелската долина или пък надолу, към брега, до различни кътчета и плажове.

— Нямаш представа какви са надути повечето от тях — разказваше той на Саксън за своите пътници. — „Мистър Робъртс, това, мистър Робъртс, онова“ — какви ли не превземки — само и само да не би да забравя, че те се смятат по-високо стоящи от мене. За тях, видиш ли, аз не съм точно слуга, но все пак не съм им и равен. Аз съм кочияшът — нещо средно между наемен работник и шофьор. Уф! Когато се хранят, дават ми да ям настрана или пък след като те се нахранят. И дума да не става за обща приятелска закуска, както с Хол и с хората от неговия вид. А днешната компания дори не помисли за моя обед. Тъй че в бъдеще, моля ти се, винаги ми давай нещо за обед, не искам да завися вече от тия проклети, надути пуяци. Да беше видяла само как един от тях се опита да ми даде бакшиш. Аз нищичко не му казах, само го погледнах, сякаш не го виждам, и после се извърнах, ей така, уж случайно, а той остана като гръмнат.

Въпреки това карането на коне му правеше удоволствие. Харесваше му да държи поводите и вместо четири тежки товарни коня да управлява четири бързоноги животни и с крак върху мощната спирачка да взима с бързина завоите до самия ръб на дълбоки скалисти урви, докато жените в колата пищят уплашено в хор. А когато трябваше да се преценяват качествата на един кон или пък да се лекуват болни или наранени коне, тогава дори самият собственик на конюшнята отстъпваше пред Били.

— Там мога винаги да получа постоянна работа — хвалеше се той на Саксън. — Излезеш ли от града, на всяка крачка те чака работа, стига да си що-годе свестен човек. Бас държа на к’вото щеш — кажа ли на шефа, че съм съгласен за шейсет долара на месец да му работя постоянно, още на минутата ще ме вземе. Той вече ми подметна такова нещо… Слушай, Саксън, знаеш ли, че твоят благоверен е научил нов занаят? Да, да. Може да се хване навсякъде на работа с дилижанс. Горе в Лейк Каунтн често впрягат и шест коня в някои от дилижансите. Ако отидем нататък, ще се сдружа с някой от кочияшите, ей тъй, да пипна веднъж поводи и на шесторка в ръцете си. А ти ще седиш до мене на капрата. Ей, че хубаво ще бъде! Знаменито, ти казвам!

 

 

Били не проявяваше голям интерес към многобройните спорове, които се водеха в голямата приемна на Хол. „Празни приказки“ — казваше той. За него това беше само губене на ценно време, което би могло да се употреби за игра на педро, плуване или борба на пясъка. Саксън, напротив, беше възхитена от тия словесни стълкновения. Наистина много от това, което чуваше, й беше неясно, тя долавяше нещата по-скоро по чувство и от време на време проникваше в същността на някоя нова мисъл.

Но тя съвсем не можеше да си обясни песимизма, който тъй често завладяваше тези хора. Буйният ирландски драматург имаше страшни пристъпи на депресия „Шели“, който пишеше водевили в своята бетонна килия, никога не можеше да се отърси от своето черногледство. Младият Сейнт Джон, постоянен сътрудник на много списания, считаше себе си за анархист и последовател на Ницше. Художникът Мейсън твърдеше, че няма нищо ново под слънцето и изводите му бяха съкрушителни. А Хол, обикновено тъй весел, надминаваше всички, когато се впуснеше в разсъждения върху космическия патос на религията и върху глупавия антропоморфизъм на тия, които се боят от смъртта. В такива минути Саксън се чувстваше потисната, заразена от тъгата на тези деца на изкуството. Тя съвсем не можеше да разбере защо не други, а точно те трябваше да се чувстват тъй нещастни.

Една вечер Хол ненадейно се обърна към Били, който разсеяно слушаше разговора и бе успял да схване само едно: че за тях всичко в живота бе гнило и несправедливо.

— Ей вие, езичнико, вие, флегматично животно, пленник на тялото си, вие, самонадеяно чудовище, което вечно пращи от здраве и жизнерадост, какво мислите вие по този въпрос? — запита Хол.

— О, моят живот съвсем не е вървял по мед и масло — заговори Били бавно, както винаги. — Преживял съм тежки дни — участвах в безнадеждна стачка, залагах часовника си, нямах пари да си платя наема, гладувах и бих стачкоизменници и мене ме биха, бях и зад решетките, защото веднъж се държах кат’ най-големия глупак. Но ако правилно ви разбирам, излиза, че е много по-добре да бъдеш някоя породиста свиня, която охранват за продан и която няма никакви грижи, отколкото да бъдеш човек, който е тъй отвратен, та чак не му се живее, защото не разбира как е устроен светът и какъв е смисълът на всичко.

— Хубаво я измислихте тая ваша породиста свиня — засмя се поетът. — Никакво негодувание, никакво усилие — компромис между Нирвана и Живота. Никакво негодувание, никакво усилие — идеал на съществование: някаква медуза, която се носи в тихите топли води на морето по залез-слънце.

— Но вие сякаш не виждате хубавите неща — възрази Били.

— Може ли да ги изброите? — дойде предизвикателният въпрос.

За миг Били замълча. За него животът беше нещо голямо, щедро. Той усещаше едва ли не болка, задето не можеше да обгърне с ръце целия свят, и като се запъваше отначало, започна да търси думи, с които да изкаже чувствата си.

— Ако ви се е случило да стоите на ринга след двайсет рунда, след като сте победили някой, който е бил толкова добър боксьор, колкото вас, ще разберете какво искам да кажа. Джим Хейзърд и аз знаем какво е това усещане, когато плуваме навътре през прибоя и се смеем в лицето на най-големите вълни, които някога са се разбивали о брега, и когато излизаме изпод душа — след като сме се разтъркали и облекли: и мускулите силни, и кожата като коприна, и тялото и мислите — и те трептят кат’ коприна.

Той спря, защото не можеше да изрази мислите, които смътно се очертаваха в неговото съзнание; всъщност това бяха усещания, които той си припомняше.

— Здраве и сила. К’во по-хубаво от това? — неубедително завърши той, като чувстваше, че не е съумял да изтъкне онова, което е искал да каже, смутен от заобикалящите го слушатели.

— Ние знаем всичко това — възрази Хол. — Измамата на плътта. Но след това идват ревматизмът и диабетът. Виното на живота опиянява, но много скоро се превръща в…

— Пикочна киселина — довърши мисълта му буйният ирландски драматург.

— Има още много хубави неща — подхвана пак Били и думите му неочаквано започнаха да напират и да се изливат.

— Хубави неща — като се почне от сочното филе и прекрасното кафе, което прави мисис Хол, и се стигне до… — той се поколеба дали да каже това, което му беше на устата, но решително продължи: — до жената, която вие обичате и която ви обича. Погледнете само Саксън, седнала там с укулеле на коленете, и ще разберете защо аз хвърлям медузата в помията и тегля ножа на породистата охранена свиня.

Жените посрещнаха думите му с одобрителни викове и ръкопляскания, но Били се почувства страшно неловко.

— А представете си, че загубите силата на тялото си и заскърцате като ръждясала ръчна количка продължи Хол. — Представете си, само си представете, че Саксън ви напусне заради някой друг мъж. Тогава какво?

Били се замисли за миг.

— Тогава, струва ми се, и аз ще бъда за помията и за медузата. — Той се облегна на стола, изпъчи неволно гърди и плъзна ръка по стегнатите си мускули над лакътя. После пак погледна към Саксън.

— Но аз, слава богу, още имам достатъчно сила в ръцете си и любеща жена, която ще могат да прегръщат.

Жените отново изръкопляскаха, а мисис Хол извика:

— Погледнете Саксън! Тя се изчерви!… Какво ще кажете за себе си, Саксън?

— Че на света няма по-щастлива жена от мене — заекна тя — и че никоя царица не е по-горда. И че…

Тя довърши мисълта си, като дръпна струните на укулеле и запя:

По лош път тръгна господ бог,

да прави лоши грешки…

— Вие победихте — усмихнато каза Хол на Били.

— О, не знам — скромно отвърна Били. — Вие сте чели толкова много, струва ми се, че знаете много повече от мене.

— Ах вие, предател, взимате си думите назад? — завикаха една през друга жените.

Били събра всичката си смелост и като ги успокои с усмивката си, каза:

— Все пак аз предпочитам да бъда такъв, какъвто съм си, отколкото главата ми да се пръска от четене. А колкото до Саксън, една нейна целувка струва повече, отколкото всички библиотеки на света.