Джек Лондон
Лунната долина (27)

Глава XII

Кратък проблясък настъпи в живота им, когато Били се улови на работа като извозчик на материали при предприемачите, които строяха моста в Найлс. Преди да почне, той провери дали работата е разрешена от Съюза. Но и тук почна стачка след два дни, когато бетонджиите захвърлиха инструментите си. Предприемачите, явно подготвени за подобно събитие, веднага попълниха местата на бетонджиите с италианци, които не бяха членове на Съюза. Тогава и дърводелците, и арматуристите, и коларите напускаха работа; и Били, тъй като нямаше пари за влака, извървя цялото разстояние пешком и се върна в къщи чак вечерта.

— Аз не бих могъл да работя като стачкоизменник — завърши той разказа си.

— Да — каза Саксън, — ти не би могъл да работиш като стачкоизменник.

Но тя се чудеше защо, когато хората искаха да работят и имаше работа, не могат да работят, защото Съюзът е казал: не! Защо имаше професионални съюзи? А ако трябваше да има съюзи, защо всички работници не членуваха в тях? Тогава не би имало стачкоизменници и Били щеше да работи всеки ден. Тя се чудеше също отгде да вземе торбичка брашно, защото те отдавна се бяха отказали от лукса да купуват готов хляб. И толкова много жени от техния квартал постъпваха по същия начин, че съдържателят на малката фурна, уелсец по произход, се принуди да я затвори и заедно с жена си и с двете си малки дъщери напусна града. Накъдето и да се обърнеше, Саксън виждаше само пострадали от класовата борба хора.

 

 

Един следобед у тях дойде непознат човек, а същата вечер Били донесе странна новина: тоя ден му предложили работа — съобщи той на Саксън. Единственото, което се искало от него, било да каже „да“ и можел да постъпи в конюшнята като надзирател със сто долара на месец.

Непосредствената възможност да се получат толкова пари просто замая Саксън; те бяха седнали на вечеря, която се състоеше от варени картофи, претоплен боб и една малка глава изсъхнал лук, които все пак изядоха. Нямаха ни хляб, ни кафе, ни масло. Главата лук Били измъкна от джоба си — бе я намерил на улицата. „Сто долара на месец!“ Тя овлажни устните си, като се опитваше да се владее.

— Какво ги е накарало да ти предложат това място? — запита тя.

— Много просто, причини много — отвърна той. Първо, човекът, комуто шефът възложил да се грижи за Принс и Кинг, излязъл некадърник. Кинг окуцял. Освен това те сигурно се досещат, че аз изваждам от строя много от техните хора. После Маклин, техният надзирател, дето им служи от много години — е-хе, аз носех още къси панталонки, когато той беше надзирател, — бил зле болен. Трябва им някой да го замести. Аз отдавна съм при тях. А най-важното — аз съм точно човекът за тая работа. Те знаят, че познавам конете като пръстите на ръцете си; само за това ме бива, дявол да го вземе, и за удари с юмрук, разбира се.

— Помисли само, Били — промълви тя, — сто долара на месец!

— И да изоставя другарите си — каза той.

Това не беше въпрос. Нито пък беше твърдение. Само от Саксън зависеше какъв смисъл да му даде. Те се спогледаха. Тя чакаше той да заговори. Но той продължаваше само мълчаливо да я гледа. Тя почувства, че бе настъпил един от най-решителните мигове в нейния живот и събра всичките си сили, да го срещне спокойно, хладнокръвно. Били нямаше да й окаже и най-малката помощ. Каквото и да бе неговото отношение, той го бе скрил зад маската на безразличието. Очите му нищо не издаваха. Той гледаше и чакаше.

— Не… ти не можеш да направиш това, Били — каза тя най-сетне. — Не можеш да изоставиш другарите си.

Той протегна ръката си към нейната и лицето му изведнъж засия радостно.

— Дай си ръката — извика той, като грабна ръката й и силно я стисна. — Ти си най, най-преданата и умна жена на света. Ако всички работници имаха такива жени, щяхме да печелим всяка стачка, с която се залавяме.

— Как щеше да постъпиш, ако не беше женен, Били?

— Щях веднага да ги пратя по дяволите.

— Това, че си женен, не променя положението. Аз трябва да те поддържам във всичко, на което ти държиш. Добра съпруга щях да ти бъда иначе!

Тя си спомни за следобедния посетител и счете, че моментът е твърде благоприятен и не бива да го пропусне.

— Днес следобед идва един човек, Били. Търси стая под наем. Казах му, че ще поговоря с тебе. Той е съгласен да плаща по шест долара на месец за малката спалня. С тези пари ще можем да платим половината от месечната вноска за мебелите и да купим една торбичка брашно, а ние сме останали съвсем без брашно.

Били пламна — мисълта за квартиранти винаги му е била омразна и Саксън го наблюдаваше с тревога.

— Сигурно е някой стачкоизменник.

— Не, огняр е на товарния влак, който пътува до Сан Хозе. Каза, че името му е Хармън. Джеймс Хармън. Току-що са го преместили от участъка Тръки. Той щял да спи най-вече денем — така каза; затова търсел тиха къща, дето нямало деца.

Най-накрая, след дълги колебания. Били се съгласи, и то само след като Саксън успя да го убеди, че няма да й се отвори почти никаква допълнителна работа; но все пак той продължи да премисля и да протестира.

— Но аз не искам ти да оправяш леглото на друг мъж. Не е право, Саксън. Аз трябва да се грижа за тебе.

— В такъв случай трябваше да приемеш работата на надзирател — живо му отвърна тя. — Само че не можеш и не би било право. Но ако аз трябва да те поддържам във всичко, смятам, че е справедливо да ме оставиш да правя поне това, което мога.

 

 

Джеймс Хармън безпокоеше Саксън дори по-малко, отколкото тя предполагаше. Той беше необикновено чист за огняр и след работа винаги се измиваше в депото, преди да се прибере в къщи. Той имаше ключ от кухнята и влизаше и излизаше само през задния вход. Към Саксън се обръщаше само за да й каже „добър ден“ или „довиждане“ И тъй като, денем спеше, а нощем работеше, измина цяла седмина, преди Били да го види за пръв път.

 

 

Били бе почнал да се връща у дома все по-късно и по-късно и да излиза сам след вечеря. Той не казваше на Саксън къде отива, нито пък тя го питаше. Всъщност не й бе необходима и голяма проницателност, за да се досети — в такива случаи устата му лъхаше на уиски. Неговите отмерени и бавни движения ставаха още по-отмерени и по-бавни. Алкохолът не действаше на краката му, той вървеше като напълно трезв човек. Нямаше никаква несигурност, никакво клатушкано в неговата походка. Уискито го удряше в главата, клепачите му натежаваха и това правеше мрачния му поглед още по-мрачен. Но той не ставаше по-лекомислен, по-оживен и по-избухлив. Наопаки, алкохолът придаваше на мисловния му процес някаква съзерцателност, вглъбяване и почти тържествена сериозност, той говореше малко, но думите му звучаха като зловеща прокоба. В такива моменти той не търпеше никакво друго мнение, никакъв спор. Той бе всезнаещ като самия господ. И когато речеше да изрази някое рязко становище, то изглеждаше десет пъти по-рязко, защото сякаш се дължеше на необикновено задълбочено обмисляне, защото бе така много претеглено при неговото пораждане, както и при изказването му.

Той се показваше пред Саксън откъм лошата си страна. Понякога й се струваше, че някакъв чужд човек е дошъл да живее с нея. И тя почувства как неволно започва да се отдалечава от него. Мисълта, че това не е неговата воинска природа, не можеше да я утеши; тя си спомняше колко благ, внимателен и изтънчен беше той в миналото. Тогава той винаги се стараеше да избягна разправии и побоища. А сега те му харесваха, правеха му удоволствие и той сам ги търсеше. Тази промяна се изписа и върху лицето му. Той не беше вече усмихнатият Били с мило момчешко лице. Сега рядко се усмихваше, лицето му стана лице на възрастен човек. Устните, погледът и чертите му загрубяха, както бяха загрубели и неговите мисли.

Със Саксън той рядко биваше груб, но и рядко биваше мил. Отнасяше се към нея с някакво нарастващо безразличие, като че тя бе престанала да го интересува. Макар че заедно с него понасяше трудностите в борбата на работниците и вървеше рамо до рамо с него, в мислите му тя заемаше съвсем малко място. Когато се отнасяше мило към нея, тя чувстваше, че той го върши съвсем несъзнателно, тъй като много добре си даваше сметка, че както ласките, така и нежните му думи бяха отправяни към нея само по навик. Сърдечността и топлотата бяха изчезнали. Понякога, когато беше трезв, се появяваха проблясъци от предишния Били, но дори тези проблясъци идваха съвсем рядко. Той ставаше все по-загрижен, все по-мрачен. Тежката нужда и ожесточената, разрастваща се класова борба го държаха в постоянно напрежение. Това особено се проявяваше в съня му — той се измъчваше от страшни кошмари: пъшкаше, говореше неясно, стискаше юмруци, скърцаше със зъби и напрягаше мишци, а лицето му се кривеше от бесни страсти, гърлото му клокочеше от ужасни ругатни, които останаха недоизказани на устните му. И Саксън, която лежеше до него, изплашена от този чужд, непознат човек в леглото й, си спомни какво й бе казала Мери за Бърт. Той също бе ругал и стискал юмруци и в съня си отново бе преживявал битките си от деня.

Все пак Саксън прекрасно разбираше, че Били ставаше друг, неприятен човек не по своя воли. Ако не беше стачката, ако не беше това ръмжене и тази борба за работа, той щеше да си остане предишният Били, когото тя така безпределно обичаше. Спящото у него зло щеше да продължава да спи. Но сега то се пробуждаше — въплътен образ на външните условия, тъй жестоко, грозно и пагубно като самите тези външни условия. И Саксън с право се боеше, че ако стачката продължи, този друг, страшен Били ще израсне в пълния си ужасяваш ръст. А тогава — тя беше сигурна, щеше да настъпи краят на тяхната любов. Такъв Били тя не можеше да обича; такъв Били не беше способен да обича, нито пък можеше да бъде обичан. Сега тя изтръпваше при мисълта за дете. Би било ужасно. И в такива минути на размисъл от душата й се надигаше неизбежната човешка жалба: Защо? Защо? Защо?

 

 

Били също имаше свои въпроси, на които не намираше отговор.

— Защо строителните работници не стачкуват? — питаше той, разгневен от мрака, който забулваше отношенията на хората живота, целия свят. Но не! О’Брайън е против стачката, а той командва Съвета на строителните работници. Но защо не го изгонят и не обявят стачка? Като нищо ще спечелим по всички фронтове. Но не! О’Брайън им е взел страха, а той до гуша е затънал в мръсна политика и подкупи! По дяволите тая Федерация на труда! Ако всички железничари бяха стачкували, не щяха ли момчетата от железопътните работилници да спечелят досега, вместо да ги разбият на пух и прах?… Боже господи, не помня вече откога не съм пушил свестен тютюн и не съм пил чаша свястно кафе. Забравих какво значи истински вкусен обед. Претеглих се вчера отслабнал съм петнайсет фунта, откак почна стачката. Ако така продължавам, скоро ще премина в полутежката категория. Това ли ми е наградата, задето години наред плащам членски внос на Съюза? Не мога да се нахраня като хората, а жена ми трябва да оправя леглото на други мъже. Просто ми призлява. Кога ли ще ми кипне и ще го изхвърли тоя квартирант?

— Но той съвсем не е виновен, Били — протестира Саксън.

— Кой ти казва, че е виновен? — грубо отсече Били. — Не мога ли изобщо да се възмущавам, щом ми се иска? Все пак това ме дразни. Какъв е смисълът на всички тия организации, като не вървят заедно? Като нищо бих ги зарязал и бих преминал към господарите. Само че няма да го направя! Дявол да го вземе! Ако си въобразяват, че могат да ни накарат да паднем на колене, хайде, нека се опитат. Всъщност все ми е едно. Целият живот е такава глупост. Всичко е толкова безсмислено. Каква полза има да поддържаш съюз, който не може да спечели една стачка? Какъв смисъл има да трошим главите на стачкоизменниците, когато те продължават да никнат кат’ гъби. Сякаш се намираме в лудница, а и аз, изглежда, съм се побъркал.

Такова избухване беше необичайно за Били; Саксън не помнеше да се е случвало друг път. Той бе винаги мрачен и упорито мълчеше, а уискито го правеше само по-самоуверен.

 

 

Веднъж Били се прибра в къщи едва след полунощ. Тревогата на Саксън беше още по-голяма, защото й съобщиха, че се е стигнало до схватка с полицията и е имало много счупени глави. Когато Били се върна, видът му потвърди тия съобщения: ръкавите на сакото му бяха почти откъснати, уиндзорската му вратовръзка бе изчезнала от меката му обърната яка и на ризата му не бе останало нито едно копче. А когато той сне шапката си, Саксън се ужаси от огромната като ябълка подутина на главата му.

— Знаеш ли кой ме удари? Оня дръвник, швабата Хермънман, с палката си. Ще ми го плати някои ден, и то с лихвите. Но има още един, когото съм си набелязал, само да свърши веднъж стачката и да се уредят нещата. Казва се Бланчард — Рой Бланчард.

— Не е ли от фирмата „Бланчард, Пъркинс и Къмпани“? — запита Саксън, като промиваше удареното му място, и както винаги се мъчеше да го успокои.

— Да-а! Само че е син на стария — през целия си живот не е правил нищо друго, освен да пилее парите на баща си. А сега тръгнал да проваля стачките. Само се перчи — да му кажат браво. Пишат го по вестниците, та всички фусти, с които се влачи, примират: „Боже мой, какъв герой е Рой Бланчард, какъв герой!“ Герой — този фукльо! Ех, да ми падне някой ден само на герой ще ми стане. Никога не ме е сърбяла така ръката да разбия муцуната на някого. А с онова фанте шваба мисля, че може въобще да не се занимавам. Той вече си получи заслуженото. Някой му разби главата с една буца въглища, голяма като кофа, точно когато колите завиваха от Осмата към „Франклин“ пред стария хотел „Галиндоу“. Там стана страшен бой и някакво момче от хотела метна буцата от прозорците на втория етаж.

По пътя трябваше да се бият на всяка крачка — тухли, камъни, полицейски палки, всичко бе пуснато в ход. Все пак не посмяха да повикат войската, а ги беше страх и да стрелят. А ние извадихме от строя толкова полицаи, та и санитарните коли, и полицейските коли трябваше да работят извънредно. Но знаеш ли, на ъгъла на Четиринайсетата и Бродуей, точно пред Сити Хол, ние заприщихме пътя на тяхната колона, нахвърлихме се върху задните коли, разпрегнахме конете на пет от тях и пътем здравата натупахме глезените колежанчета. Единствено полицейските резерви ги спасиха от болницата, но все пак ги задържахме там цял час. Само да бе зърнала отнякъде колко трамваи бяха спрели по Бродуей, по Четиринайсетата, по Сан Пабло докъдето ти виждат очите.

— Но какво направи тоя Бланчард? — напомни Саксън.

— Той беше начело на колоната и караше моя впряг. И всички останали впрягове бяха от моята конюшня. Той насъбрал много от тия колежанчета, от тяхното „братство“, както се наричат тия мамини синчета, дето само лапат парите на бащите си. Пристигнали в конюшните със спортни автомобили, изтеглили и впрегнали колите, а на помощ им дошла половината от Оукландската полиция. Ей, какъв славен ден беше! Камъните просто валяха от небето. И да беше чула само как хлопаха палките по нашите глави: ра-та-та, ра-та-та! А шефът на полицията бе седнал важно в полицейския автомобил — същински бог Саваот. Но точно преди Пералта стрийт пътят пак се заприщи и полицията отново налетя; и тогава една старица от пътната си врата метна право в лицето на шефа на полицията една умряла котка. Пфу! Чу се как го шляпна. „Да се арестува тая жена!“ — зарева той, като се изтриваше с носната си кърпа. Но нашите хора не дадоха на фантетата да се доближат до нея и я измъкнаха. Славен ден, нали? Близката болница просто не можеше да насмогне и затова новите жертви ги препращаха в „Сеит-Мериз хоспитъл“, във „Фабиола“ и не знаем още къде. Задържаха осем от нашите хора и още десетина колари от Фриско, които бяха дошли да помагат. Страшни са, ти казвам, коларите от Фриско! Струва ми се, че половината от Оукландските работници ни се притекоха на помощ; сигур са прибрали цял полк от тях зад решетките. Сега ще трябва нашите адвокати да се заемат и с тях.

Но от мене да го знаеш, че за последен път Рои Бланчард и другите мамини синчета като него си пъхат гагата в нашите работи. Струва ми се, получиха добър урок. Нали знаеш оная тухлена сграда, която се строи на Бей стрийт, оттам се запасихме най-напред… И да ти кажа ли, засипахме с тухли целите седалки на колите, щом излязоха от конюшните. Бланчард караше първата кола и така го халосаха, че падна от седалката, но все пак продължи.

— Изглежда смел човек — забеляза Саксън.

— Смел ли? — избухна Били. — Лесно му е с полицията и войската, и флотата зад него! Ти май още малко и ще почнеш да ги защитаваш. Смел! Да взема хляба от устата на нашите жени и деца! Не знаеш ли, че снощи умря детенцето на Кърли Джонс. Млякото на майката не можело да го храни, защото и тя нямала какво да яде — затова умряло. А ти знаеш не по-зле от мене колко много стари лели и други сродници се запътиха напоследък към приютите за бедни, защото техните близки не могат да ги изхранят.

 

 

В сутрешния вестник Саксън прочете сензационното съобщение за неуспешния опит да се провали стачката на коларите. Поздравяваха Рой Бланчард като герой и го сочеха като образец на богаташ, който доблестно изпълнява гражданския си дълг. И въпреки всичко Саксън не можеше да не се възхищава от неговата смелост. Имаше нещо прекрасно в това негово опълчване срещу ръмжащата глутница. Вестникът предаваше думите на един бригаден генерал от редовната армия, който съжаляваше, че не е била повикана войската, за да хване за гърлото тая сган и да я научи както трябва на ред и законност, „Сега е времето за едно малко и здравословно кръвопускане — заключаваше генералът, след като изказваше съжаленията си за миролюбивите методи на полицията, — защото няма да настъпи спокоен стопански живот, докато тази сган не бъде напълно разбита и сплашена.“

Същата вечер, като се върна в къщи и не намери нищо за ядене, Били прихвана Саксън с едната си ръка, а на другата метна палтото си и двамата се отправиха към центъра на града. Палтото той остави в заложната къща на чичо Сам, а после, и двамата угрижени, вечеряха в един японски ресторант, в който — просто невероятно — можеше да се получи не съвсем лоша храна за десет цента. След вечерята те отидоха на кинематограф и похарчиха още по пет цента.

При сградата на Централната банка двама стачкуващи работници заговориха Били и той тръгна с тях. Саксън остана да го чака на ъгъла и когато след три четвърти час той се върна, тя разбра, че бе пил.

Не бяха стигнали още следващата пресечка, точно като минаваха пред кафе „Форум“, Били спря изведнъж. На ъгъла стоеше лимузина и един млад човек помагаше на няколко прекрасно облечени жени да се настанят в автомобила. До кормилото седеше шофьор. Били бутна младия човек по ръката. Той беше широкоплещест като Били, но малко по-висок от него, синеок и с мъжествени черти; според Саксън той безспорно беше красив човек.

— Само една дума, приятелю — каза Били бавно и тихо.

Младият човек погледна бързо Били и Саксън и запита нетърпеливо:

— Какво има?

— Вие сте Бланчард — започна Били. — Видях ви вчера как предвождахте колите.

— Не се ли справих както трябва? — запита Бланчард весело, като хвърли поглед към Саксън.

— Да, да. Но аз друго искам да ви кажа.

— Кой сте вие? — запита Бланчард, станал отведнъж подозрителен.

— Стачник. И вие карахте не друг, а моя впряг — ето това е… Не, не вадете револвер (Бланчард бе посегнал към задния си джоб). Сега няма нищо да ви напрани. Но искам да ви кажа нещо.

— Тогава побързайте.

Бланчард вдигна крак, за да се качи в автомобила.

— Добре — продължи Били, без да измени на обикновената си дразнеща мудност. — Това, което искам да ви кажа, е, че няма да ви се размине. Не сега, докато трае стачката, но все някога след това ще ви намеря и ще ядете такъв бой, че ще го помните цял живот.

Бланчард погледна Били с нараснал интерес и го измери с поглед, в който проблесна одобрение.

— Виждам, бива ви — каза той. — Но… смятате ли, че ще успеете?

— Разбира се. Вие сте ми сигурна жертва.

— Отлично, драги приятелю. Потърсете ме след стачката и аз ще ви дам възможност да се опитате.

— И не забравяйте — добави Били, — взел съм ви на прицел.

Бланчард кимна, усмихна се весело на двамата, свали шапка на Саксън и влезе в автомобила.