Джек Лондон
Лунната долина (14)

Глава XIV

Сара беше крайно консервативна. Нещо по-лошо. Откакто минаха дните на нейното младоженство и се роди първото й дете, цялата й душа сякаш застина и се втвърди като гипс, излян в готова форма. Тази форма бяха предразсъдъците и мненията, които бе усвоила като момиче в семейната среда, в която беше израсла. Тя толкова бе свикнала със своя начин на живот, че и най-малката промяна около нея й се струваше едва ли не революция. Том бе преживял много такива революции. Три от тях станаха при промяна на квартирата; в края на краищата неговата издръжливост се сломи и той не помисли вече за друго жилище.

Затова Саксън не бързаше да съобщи за предстоящата си сватба и изчака до последната минута. Тя предчувстваше бурната сцена и не се излъга.

— Боксьор, хулиган, побойник — съскаше Сара след цял поток от мрачни предсказания за съдбата, която очаква нея самата и децата й, лишени от четирите долара и половина, които Саксън й плащаше всяка седмица. — Аз не знам какво би казала твоята покойна майка, ако беше доживяла до тоя ден и те видеше, че си се заловила с такъв тип като тоя Бил Робъртс. Бил! Майка ти е била толкова изтънчена жена, че никога не би дружила с човек, който се казва Бил. Едно мога да ти кажа — ще трябва да се простиш с копринените чорапки и с трите чифта пантофки. Скоро ще бъдеш благодарна и на разкривени щифали и на памучни чорапи двайсет и пет цента двата чифта.

— О!… Колкото за това, аз не се боя — Били ще може да ми купува каквито си искам обувки — възрази Саксън, като вирна гордо глава.

— Ти не знаеш какво говориш — извика Сара и горчиво, пресилено се изсмя. — Почакай, ще дойдат децата… а те се раждат много по-бързо, отколкото расте сега работната заплата.

— Но ние няма да имаме деца… искам да кажа поне в началото, докато изплатим мебелите.

— Я гледай, какво умно поколение се е извъдило! По мое време момичетата бяха по-скромни; нямаха и понятие от такива срамни неща.

— Като децата? — запита Саксън с лукава усмивка.

— Да, като децата.

— За пръв път чувам, че децата са срамно нещо. В такъв случай, Сара, ти си била доста безсрамна — имаш ги пет. Ние с Били решихме да бъдем по-скромни. Ще имаме само две — едно момче и едно момиченце.

Том едва се сдържаше да не прихне от смях, но за да запази мира, криеше лицето си в чашата с кафе. Макар и претърпяла поражение при първата атака, Сара, като опитен боец, замълча само за миг и бързо се хвърли в нападение от друга позиция.

— И защо така отведнъж ви прихвана да се жените, а? Подозрително, много подозрително… Като си помисля само докъде стигнаха младите момичета! Забравили са всякаква скромност, всякакво приличие! Дотам водят тия неделни танци и не знам какво още. Днешните млади жени са също като животни. Такава разюзданост, такъв разврат никога не съм виждала.

Саксън побледня от гняв. Но докато жена му продължаваше да излива злобата си, Том успя тайно да намигне многозначително на сестра си, с молба да запази как да е мирът.

— Нищо, сестричке — утешаваше той Саксън, когато останаха сами. — Безполезно е да се спори със Сара. Бил Робъртс е добро момче. Чувал съм много хубави работи за него. Сигурен съм, че ще бъдеш щастлива… — Тук гласът му замря. Лицето му изведнъж доби израз на много стар и уморен човек. Той продължи загрижено: — И помни — не бъди като Сара, не се карай с мъжа си. Каквото и да стане, не се карай. Не му давай непрестанно наставления. Оставяй го понякога и той да си каже думата. Та и у мъжете има здрав разум, въпреки че Сара не го признава. Ето на̀ Сара, всъщност тя ме обича, но с нищо не го показва. А ти трябва не само да обичаш мъжа си, но и да му го показваш — винаги да чувства, че го обичаш. С хитрост може да го накараш да прави всичко, каквото поискаш. Оставяй го от време на време да постъпва, както намери за добре, тогава и той ще ти даде повече свобода. Но главно — обичай го и зачитай неговото мнение; той не е глупав човек. И двамата ще бъдете доволни. Аз все се страхувам да не направя нещо, което няма да хареса на Сара, а нима тя не може да постигне същото с любезност, с обич.

— О, аз ще правя всичко, както ме съветваш, Том — каза Саксън, като се усмихна през сълзи, трогната от съчувствието на брат си. — Нещо повече, винаги ще се стремя Били да ме обича и да не престане да ме обича! И тогава ще бъдат излишни всички тия женски хитрости — той ще изпълнява моите желания от любов към мене, разбираш ли?

— Ти си на прав път, Саксън. Следвай го и ще сполучиш.

Когато след малко Саксън си сложи шапката и тръгна за пералнята, на ъгъла я чакаше Том.

— Виж какво, Саксън — бързо, но някак нерешително заговори той. — Да не разбереш погрешно… думите ми… за Сара… Знаеш… Аз не я осъждам. Тя е добра и вярна жена. Нейният живот съвсем не е лек. По-скоро езика си бих отхапал, отколкото да кажа лоша приказка за нея. Всеки си има своите грижи — не е ли така? Проклета беднотия оттам иде всичко!

— Ти винаги си бил много добър към мене, Том. Никога няма да го забравя. Аз зная, че и Сара, въпреки всичко, има добри намерения.

— Аз не мога да ти направя сватбен подарък — смутено се извиняваше Том. — Сара не иска и да чуе. Тя казва, че когато ние сме се оженили, никой от моите роднини нищо не ни е подарил; но все пак имам една изненада за тебе. Никога не би могла да отгатнеш какво е.

Саксън чакаше.

— Когато ми каза, че ще се омъжиш, аз веднага се сетих и писах на брат ни Джордж. И представи си, той веднага изпрати това, което му исках. Нищо не ти казах, защото се боях, да не би да го е продал. Той действително продал сребърните шпори; сигурно е имал нужда от пари. А другото, за да не се дразни Сара, помолих да го изпрати в работилницата. Снощи го донесох, тайничко се промъкнах и го скрих под навеса за дървата.

— О, сигурно е нещо от баща ми. Какво е? О, какво може да е?

— Сабята му.

— Тая, която е носил, когато е яздел пъстрия кон! О, Том! По-хубав подарък не би могъл да измислиш! Да се върнем. Искам веднага да я видя. Сара пере в кухнята и ще почне да простира най-рано след един час.

— Говорих със Сара да ти позволи да вземеш стария мамин скрин — пошепна Том, когато се промъкваха по тясната пътека между къщите. — Но тя настръхна и заяви, че Дейзи не е само твоя, но и моя майка, макар и да сме от различни бащи. А тъй като скринът винаги е принадлежал на семейството на Дейзи, а не на семейството на капитан Кит, то скринът бил мой, а пък за моите вещи и тя имала думата.

— Не се безпокой, Том — каза Саксън. — Снощи тя ми го продаде. Когато се върнах в къщи, тя ме чакаше с горящи от възбуда очи.

— Да, да. След нашия разговор вчера тя през целия ден бе на бойна нога. Колко й плати?

— Шест долара.

— Истински грабеж! Скринът съвсем не струва толкова — изпъшка Том. — Той е от памтивека и е целият напукан от едната страна.

— Бих дала за него и десет долара, бих дала всичко за него, Том. Та той е на мама. Помня го още от стаята й, когато беше жива.

Том намери скритото съкровище под навеса между дърветата и махна книжната обвивка. Показа се тежка, ръждясала стоманена сабя. Такива саби са носели кавалерийските офицери по времето на Гражданската война. Тя бе закачена на прояден от молци колан от плътна тъмночервена коприна, украсен с тежки копринени пискюли Саксън едва ли не изтръгна сабята от ръцете на брат си, изтегли я от ножницата и притисна устни до студената стомана.

Беше последният й ден в пералнята. Тази вечер Саксън напускаше завинаги работата си. А на другия ден в пет часа след обед тя и Били щяха да застанат пред мировия съдия, за да ги венчае. Бърт и Мери щяха да им бъдат свидетели, а след това бяха уговорили и четиримата да отидат в ресторант „Барнъм“, където в отделна стая щеше да се състои сватбената им вечеря. Бърт и Мери възнамеряваха после да отидат да танцуват в Мъртъл Хол, а Саксън и Били щяха да вземат трамвай номер осем до Седмата улица и да се приберат в къщи. Работниците обикновено не правят сватбени пътешествия. На другата сутрин в определеното време Били трябваше да се яви на работа в конюшнята.

Всички жени в гладачницата знаеха, че Саксън за последен път работи заедно с тях. Много от работничките искрено се радваха на щастието и, но не бяха малко и тия, дето й завиждаха, че си е намерила мъж и се освобождава от робския труд над ютията. Тя търпеливо слушаше шегите, които се сипеха по този повод. Такава беше съдбата на всяка девойка от гладачницата преди сватбата й. Но Саксън беше много щастлива и не се засягаше — закачките, макар и понякога грубовати, винаги бяха добродушни.

Всред парата, която излизаше изпод ютията, на фона на нежните батистени и муселинени блузи, които бързо минаваха една след друга през ръцете й, тя си представяше картини из бъдещия си живот в малката къща на Пайн-стрийт. И непрекъснато тананикаше тихичко нагласения от нея припев на една много известна по това време песен:

И щом работя аз,

и щом работя аз,

работя все за Били…

Към три часа след пладне работничките вече едва издържаха напрежението и горещия влажен въздух на стаята. По-възрастните пъшкаха и с мъка поемаха дъх; руменината изчезна от лицата на по-младите, чертите им се изостриха и тъмни кръгове се изписаха под очите им; но всички продължаваха да работят с неотслабваща упоритост, тъй като им се плащаше на парче. Неуморната надзирателка беше на поста си: тя зорко следеше дали няма да се появят признаци на истерия и навреме изведе от стаята слаба прегърбена девойка, която насмалко щеше да припадне.

Неочаквано Саксън бе стресната от страхотен див писък. Опънатата нишка на човешката издръжливост се скъса; волята и нервите не издържаха и стотина жени отведнъж прекратиха работата, а някои дори изпуснаха ютиите си. Пищеше Мери. Саксън видя кацнало на рамото й странно черно зверче, което размахваше големи ципести криле. С писък Мери приклекна и чудноватото животно прелетя и се блъсна право в лицето на съседната гладачка. Ужасена, жената изпищя и припадна. Крилатият звяр захвърка насам-натам из стаята, а обезумелите от уплаха жени крещяха, размахваха ръце, едни се опитваха да побегнат от гладачницата, а други се криеха под дъските за гладене.

— Това е обикновен прилеп! — викаше надзирателката. Тя беше вбесена. — Не сте ли виждали прилеп? Няма да ви изяде!

Но не беше лесно да се успокоят тия, затворени от сутринта в гладачницата жени. Една от тях, не разбрала причината на тая тревога, от страх и преумора, загубила способността да мисли, започна да вика: „Пожар! Пожар!“ Суматохата нарасна и всички се втурнаха към вратата. Те пищяха от ужас така пронизително и диво, че напълно заглушаваха гласа на надзирателката. Отначало Саксън само се уплаши, но после, обхваната от общата паника, и тя престана да се владее. Наистина тя не викаше, но побягна заедно с останалите. Когато обезумелите жени нахлуха в съседното помещение, тия, които работеха там също се присъединиха към бягащата орда и хукнаха да се спасяват от неизвестната опасност. За десет минути пералнята опустя. Само няколко мъже обикаляха с ръчни противопожарни гранати помещенията и напразно търсеха причината за суматохата.

Дебелата надзирателка не се отчайваше лесно. Повлечена от вълната на обзетите от паника жени, тя все пак успя да се измъкне, върна се обратно и бързо хвана в един кош за бельо заслепения от светлината неканен гост.

— Как изглежда дядо господ не знам, но истина ти казвам, видях образа на самия дявол — развълнувана говореше задавено, ту през сълзи, ту през смях, Мери.

А Саксън беше страшно недоволна от себе си, задето се бе уплашила от нищо и като всички останали се бе юрнала да бяга навън.

— Ние всички сме глупачки — каза тя. — Беше най-обикновен прилеп! Разказвали са ми за прилепите. Те живеят и гората и са съвсем безобидни. През деня не виждат. Затова и този се бе заблудил в стаята. Беше най-обикновен прилеп!

— Хайде де! Не ми ги разправяй тия — отвърна Мери. Това бе самият дявол. — Тя изхлипа и отново започна истерично да се смее. — Видя ли как мисис Беркстром припадна? Той само докосна лицето й, а на мене ми бе кацнал на рамото, допираше се до шията ми като ръка на мъртвец. И пак не припаднах. — Тя пак се засмя. — Може би бях толкова уплашена, че не успях дори да припадна.

— Да се върнем — подкани я Саксън. — Загубихме вече половин час.

— Не! За нищо на света! Ако ще и да ме уволнят, пак ще си ида в къщи. Сега не бих могла и да пипна ютията — цяла треперя.

Една жена си бе счупила крак, друга — ръка; повечето се бяха ударили или изподраскали. Нито заплахите, нито молбите на надзирателката не можеха да накарат гладачките да се върнат отново на работа. Всички бяха много разстроени и нервни; намериха се само няколко по-смели жени, които влязоха отново в пералнята, за да вземат шапките и кошниците на останалите; а на пръсти се брояха тия като Саксън, които се върнаха в гладачницата и работиха до шест часа.