Джек Лондон
Лунната долина (5)

Глава V

В осем часа оркестърът Ал Виста засвири „Дом, мил дом“ и четиримата последваха потока от хора, които бързаха в здрача към увеселителния влак. Те успяха да заемат четири места едно срещу друго. Когато и коридорите и платформите се изпълниха с весела тълпа, влакът потегли по не много дългия път от предградията до Оукланд.

Във вагона се подеха двадесетина песни едновременно и Бърт, склонил главата си върху гърдите на прегърналата го Мери, подхвана „Край брега на Уобъш“. Той изпя цялата песен докрай, без да се смущава ни най-малко от ужасната врява на две големи сбивания: едното на близката платформа, а другото — към задния край на вагона, които завършиха с намеса на придружаващите влака полицаи, с женски писъци и звън на разбити стъкла.

Били запя дълга балада за печалната участ на някакъв каубои; всяка строфа свършваше с припева: „Погребете ме там, в пустите пре-е-ри-и…“

— Тази песен не сте я чували преди; баща ми я пееше едно време — каза Били на Саксън, която се зарадва, че песента свърши.

Най-сетне тя откри един негов недостатък. Той нямаше слух. Ни една нотка не беше вярна.

— Аз не пея често — добави той.

— Само това оставаше! — извика Бърт. — Приятелите му щяха да го убият на място.

— Всички се подиграват с моето пеене — оплака се той на Саксън. — Кажете ми искрено, толкова ли е лошо?

— Струва ми се… малко понижавате — неохотно отговори тя.

— На мен пък ми звучи добре. Редовно си правят шеги на мой гръб. Обзалагам се, че и сега Бърт ви е подучил. Но изпейте и вие нещо, Саксън. Сигурен съм, че пеете хубаво. Достатъчно е да ви погледне човек.

Тя запя „Когато свърши жетвата“; Бърт и Мери и пригласяха; и Били се опита да пее с тях, но ритникът на Бърт го накара да млъкне. Саксън пееше с прекрасния си чист сопран; той не беше силен, но много приятен. Тя чувстваше, че пее за Били.

— Ей това се казва пеене — заяви той, когато тя свърши. — Изпейте я още веднъж. Хайде, моля ви се. Много ви бива. Чудесно пеете.

Били плъзна ръката си към нейната ръка и я задържа в шепата си; докато пееше, Саксън чувстваше как потокът на неговата сила прелива в нея и я сгрява.

— Виж ги, държат се за ръка! — насмешливо каза Бърт. — Държат си ръцете, сякаш ги е страх. Вземете пример от мен и Мери. Живейте си живота. Какви сте туткави! Хайде, прегърнете се. Инак ще си помисля… Всъщност аз вече подозирам, че кроите нещо.

Неговият намек улучи целта и Саксън почувства, че бузите й пламнаха.

— Не се бъркай в чужди работи, Бърт — с укор го прекъсна Били.

— Млъкнете! — възмути се на свой ред Мери. — Ужасно сте груб, Бърт Уанхоуп, и аз повече не искам да имам нищо общо с вас! Да знаете!

Тя отдръпна ръцете си и го отблъсна, но само след миг му прости и го прие отново в обятията си.

— Да се отбием още някъде четиримата — невъзмутимо предложи Бърт. — Хайде, нощта е пред нас. Най-напред в кафе „Пабст“, а после ще решим накъде. Какво ще кажеш, Били? А вие, Саксън? Мери е винаги готова.

Притаила дъх в мъчително вълнение, Саксън чакаше да чуе какво ще отговори мъжът до нея, когото тя познаваше от толкова кратко време.

— Не, Бърт — бавно каза той. — Трябва да ставам рано, утре ме чака тежък ден, а и момичетата, мисля, ги чака работа.

Саксън веднага му прости за фалшивото пеене. Тя винаги е била сигурна, че има такива хора по света. Ето, такъв човек отдавна чакаше тя. Сега беше на двадесет и две години; първото предложение за женитба й бе направено, когато беше на шестнадесет, а последното — едва преди месец, от надзирателя на пералнята. Той беше добър и порядъчен човек, но не беше млад. А мъжът до нея беше и силен, и добър, и порядъчен, и млад. Тя самата беше много млада и естествено младостта я привличаше. Наистина с надзирателя би си починала от ютията и колосаното бельо, но животът й би бил лишен от топлота. А този мъж до нея… тя едва сдържа порива си да стисне ръката, която държеше нейната.

— Не, Бърт, не настоявай. Той е прав — каза Мери. — Трябва да си отспим. Утре пак ще бъдем над колосаното бельо и цял ден на крак.

Изведнъж сърцето на Саксън се сви при мисълта, че Били навярно е по-млад от нея. Тя погледна крадешком гладкото му лице и момчешкият му израз, който толкова много й се бе понравил, изведнъж я смути. Разбира се, той ще се ожени за момиче по-младо от него и от нея самата. На колко ли е години? Нима наистина е много млад за нея? Колкото по-недостижим й изглеждаше той, толкова по-неудържимо привлечена се чувстваше тя. Той беше толкова силен, толкова нежен. Девойката си спомни всичко преживяно през този ден. Не бе направил нито една погрешна стъпка. Отнасяше се винаги с внимание към нея и към Мери. И скъса програмата и танцува само с нея. Несъмнено той я харесваше, иначе не би се държал така.

Тя леко раздвижи ръката си и усети неговата твърда мазолеста длан на колар. Това усещане беше много приятно. Той също помръдна ръката си, за да я нагоди към нейното движение, и тя с трепет чакаше да види какво ще стане по-нататък. Саксън не искаше той да се покаже като другите мъже; тя би могла да го намрази, ако той посмееше да се възползва от лекото движение на пръстите й, за да я прегърне. Той не я прегърна и в сърцето й пламна силно чувство. В него имаше естествена изтънченост. Не беше нито лекомислен като Бърт, нито пък грубиян като повечето от мъжете, които бе срещала. Тя имаше неприятни спомени и бе страдала от липсата на така напеченото кавалерство, макар и самата тя да не знаеше тази дума и не можеше да изрази това, което долавяше и за което копнееше.

Той е боксьор! При тази мисъл дъхът й спря… въпреки че той съвсем не отговаряше на нейната представа за боксьор. Но всъщност той не е боксьор. Той сам каза, че не е боксьор. Тя реши да го разпита по-подробно ако, ако той пак я покани да излязат заедно. Той сигурно ще я покани — когато един мъж танцува цял ден с една девойка, той не я забравя веднага. Все пак й се искаше да е боксьор. В това й желание имаше нещо едновременно привлекателно и ужасяващо. Боксьорите са страшни, тайнствени мъже. Те се отличават от обикновените работници, от дърводелците, от зидарите, в тях има нещо романтично. Те също са олицетворение на сила. Те не работят за господари, но със собствената си мощ пред всички, в геройска схватка с големия свят изтръгват от скъперническите му пръсти живот, пълен с разкош. Някои от тях имат автомобили и пътешестват с цяла свита треньори и слуги. Може би само от скромност Били казва, че не е вече боксьор. Но не, ръцете му са мазолести — той действително е оставил бокса.