Джек Лондон
Лунната долина (6)

Глава VI

Те се сбогуваха пред портата. Саксън се трогна, когато забеляза смущението на Били. Той не беше от ония младежи, които си въобразяват, че имат права над момичетата, които изпращат. Последва мълчание и девойката си даде вид, че бърза да се прибере, макар и да очакваше с таен трепет думите, които толкова желаеше да чуе от него.

— Кога ще ви видя пак? — попита той, като държеше ръката й.

Тя се засмя в знак на съгласие.

— Аз живея чак в Източен Оукланд — обясни той. — Там са конюшните и работата ми е все из оня край; рядко минавам насам. Но кажете — продължаваше той и ръката му още по-силно стисна нейната ръка. — Трябва да потанцуваме пак заедно. Знаете ли, в сряда има танцувална забава в Ориндорския клуб…, ако не сте заета. Заета ли сте в сряда?

— Не — каза тя.

— Тогава в сряда. Кога да дойда да ви взема?

Като уговориха часа и мястото на срещата и той се съгласи, че тя би трябвало да потанцува няколко пъти и с други младежи, те отново си казаха лека нощ; той стисна по-силно ръката й и притегли Саксън към себе си. Съпротивата й бе слаба, но не престорена. Такъв беше обичаят, но тя все пак се опасяваше да не би Били да я разбере погрешно. А тя толкова желаеше да го целуне — както никого друг досега. Тя вдигна лице към него и когато устните им се срещнаха, тя разбра, че тази целувка бе честна, без задна мисъл; бе някак недодялана и добра като самия него и почти невинна — издаваше, че той няма голяма опитност в изкуството да казва лека нощ на момичетата. Явно не всички мъже са грубияни — помисли девойката.

— Лека нощ — промълви тя и портата изскърца под ръката й. Тя забърза по тясната пътечка, която извиваше и водеше към ъгъла на къщата.

— До сряда — тихичко извика той.

— До сряда — отговори тя.

Там, в сянката на тесния проход между двете къщи, тя се спря, заслушана в стъпките му, които отекваха по тротоара, и продължи чак когато те замряха. Изкачи безшумно стълбите и се вмъкна на пръсти през кухнята в стаята си, като благодареше на провидението, че Сара беше вече заспала.

Тя запали газта и като снемаше кадифената си шапчица, почувства, че целувката му още гори на устните й. Всъщност тази целувка не означаваше нищо. Това беше прието между младите хора; всички го правеха; но прощалните целувки на другите не горяха, а целувката на Били гореше не само устните, но и мозъка й.

Каки ставаше с нея? Какво означаваше това? Внезапен порив я накара да се погледне в огледалото. Очите й горяха от щастие. Бузите й, обикновено леко зачервени, сега пламтяха. От огледалото я гледаше хубаво момиче; тя му се усмихна радостно, доволна от себе си. Усмихна се още по-радостно, устните й се разтвориха и се показаха равни, здрави, бели зъби. „Защо Били да не хареса това лице?“ — запита се тя безмълвно. Другите мъже го харесваха. Дори момичетата признаваха, че е хубава. Чарли Лонг също я харесва, ако се съди по това как й трови живота.

Погледът й отскочи към снимката му, втъкната в рамката на огледалото; девойката потръпна и сви устни с досада. В неговите очи имаше нето животинско и жестоко. Той наистина беше грубиян. Ето вече цяла година, откак я преследваше. Другите младежи се страхуваха да излизат с нея: той ги прогонваше със своите заплахи. Той насила й наложи своето ухажване. Спомни си за младия книговодител от пералнята — той не беше работник, а джентълмен с мек глас и нежни ръце; Чарли го наби зад елин ъгъл, задето се бе осмелил да я покани на театър. А тя беше безпомощна. И за да не пострада пак, тя не посмя да приеме друга покана от книговодителя.

Но сега, в сряда, тя ще излезе с Били. Били! Сърцето й се разтупа. Ще има неприятности, но Били ще я защити. Нека само Чарли се опита да набие Били!

Тя бързо измъкна снимката от огледалото и я захвърли върху скрина, с лице надолу. Картичката падна по една малка квадратна кутия с потъмняла от времето кожена обвивка. Но почувства, че е извършила кощунство, отново грабна омразната снимка и я запрати чак в отсрещния ъгъл на стаята. Саксън посегна към кожената кутия и я отвори: замислено се загледа в стар портрет на дребна жена с уморено лице, със смели сиви очи и изразителна, чувствена уста. На другата страна, върху кадифената подплата на портрета, имаше гравиран със златни букви надпис „На Карлтън от Дейзи“. Тя го прочете с благоговение, защото това бяха имената на баща й, когото никога не бе видяла, и на майка й, която толкова малко познаваше, но не можеше да забрави, че тъжните умни очи бяха сиви.

По природа Саксън беше дълбоко религиозна, въпреки че не изповядваше никаква определена религия. Мислите й за бога бяха много смътни и мъгляви; за нея бог бе истинска загадка. Тя не можеше да си го представи. А в този портрет всичко беше действително, ясно; толкова много неща й беше нашепвал този образ и толкова безкрайно много имаше още да й казва. В черква тя не ходеше. Тук беше нейният олтар, нейната светая светих. Тук идваше тя, когато беше нещастна и самотна; тук намираше опора, съвет и утеха. Тя чувстваше, че се различава от другите момичета и се взираше в скъпото лице, като се стараеше да открие в него черти на духовно сродство със себе си. Майка й също е била различна от другите жени. Тя наистина представляваше за нея това, което бог представлява за другите. Тя се стремеше да остане вярна на този образ, да не го оскърби или засегне. Саксън не съзнаваше колко малко всъщност знаеше за майка си и колко много догадки и предположения тя влагаше от себе си в представата си за нея; дълго, в продължение на години тя бе изграждала този мит.

Но нима всичко беше само мит?

Тя ревниво прогони съмненията си, отвори долното чекмедже на скрина и извади оттам изпокъсаната папка. Изпадаха стари пожълтели ръкописи, които леко и нежно лъхаха на далечно и грижливо пазено минало. Почеркът беше красив и къдрав — със странната изящност на писмото от преди половин век. Тя прочете един стих:

Твоята муза е арфа еолова,

тя с вятъра вълшебно звъни,

ехото й навред поеха

Калифорнийските равнини.

За хиляден път се запита що е еолова арфа^[1]. И все пак долавяше загадъчната прелест, която излъчваха смътните спомени за нейната необикновена майка. Саксън стоя известно време в молитвено мълчание, после разгъна друг ръкопис.

„На К. Б.“ — прочете тя. Това бяха любовни стихове от майка й, посветени на баща й Карлтън Браун. Саксън се замисли върху първите редове:

Аз избягах от тълпите надалече във гората,

дето статуите голи се издигат, а листата,

тръпнейки, посочват Бакхус, във бръшлян обгърнат цял,

и Пандора, и Психея, чийто глас е онемял.

И тези стихове тя не можеше да разбере. Но вдъхваше красотата на думите. Бакхус и Пандора, и Психея — звучаха като вълшебно заклинание. Но, уви! Ключът на загадката бе останал у майка й. Странни, безсмислени думи, в които се таеше толкова много смисъл! Нейната прекрасна майка е знаяла тяхното значение. Саксън прочете тия три думи гласно, буква по буква не смееше да ги изрече отведнъж, не знаеше как се произнасят. В съзнанието си тя неясно долавяше тяхното царствено значение — дълбоко, недостижимо. Мисълта й се спъна и спря на прага на този недостъпен за нея звезден свят, в който майка й бе скитала на воля. Замислено тя прочете няколко пъти четирите стиха. Те бяха светъл лъч в нерадостната, пълна с мъка и тревога действителност, и която живееше. Тук, скрито в тайнствената музика на стиховете, бе разковничето на нейния живот. Само да можеше да го намери — всичко би й станало ясно. В това тя бе напълно уверена. Тогава би разбрала острия език на Сара, нещастния си брат, жестокостта на Чарли Лонг; защо той наби книговодителя и защо трябваше тя да се мори над ютията дълги дни, месеци, години.

Девойката прескочи една строфа — знаеше, че е съвсем недостъпна за нея — и се опита да чете по-нататък:

В тоя миг зеленината посред сенки засеяна,

по листата златен трепет неусетно изиграва,

че сега е вече залез и от запад светлина,

като старо вино капе и струи руменина

 

по онази кротка нимфа, стъпила покрай фонтана

и обсипана догоре с капки от сребърната пяна,

що за миг потръпнат леко върху младата й гръд,

после стичат се надолу и в басейна летят…

— Боже, колко е красиво! — въздъхна тя. Но смутена от дължината на стихотворението и от безкрая на тайната, тя сгъна ръкописите и ги прибра. И пак зарови в скрина, за да търси всред любимите спомени ключа към неразгадаемата майчина душа.

Този път извади малко вързопче, обвито в тънка хартия, превързано с панделка. Тя го разтвори внимателно с благоговейна тържественост — като жрец, застанал пред олтара. Показа се малък червен атлазен испански корсаж, с банели като на малък корсет — този вид корсажи били любимо украшение на пионерските жени, прекосили прериите. Корсажът беше изработен на ръка, по стар испанокалифорнийски модел. Дори втъкнатите в него банели бяха ръчно направени от китова кост, купена от китоловните кораби срещу кожи и лой. Майка й го бе украсила с черна дантела и тройни ивици от черно кадифе също бяха пришити от нейната ръка.

Саксън се унесе над този корсаж; мислите й се носеха безредно. Ето, това беше нещо, което действително съществува. И него тя можеше да разбере; пред него тя се прекланяше, както хората са се прекланяли пред създадените от тях божества, въпреки че са имали по-малко осезаеми доказателства за тяхното пребиваване на земята.

Корсажът имаше двадесет и два инча обиколка. Саксън неведнъж го бе измервала. Тя се изправи и го обви около кръста см. Това бе част от обичайния обред. Корсажът почти й ставаше. В талията й беше съвсем по мярка. Без дрехи той съвсем й прилягаше, както е прилягал на майка й. От всички спомени този корсаж най-силно свързваше Саксън с пионерската епопея в Калифорнийска Вентура: той беше отливка от тялото на майка й. Тя имаше снагата на майка си. Нейната издръжливост и сръчността, с която отхвърляше работата и изумяваше всички, бяха наследени от майка й. Майка й също така изумявала хората от своето поколение — майка й крехка като детска играчка, най-младата и най-добрата от едрото племе на пионерите, била покровителката на това племе. Всички търсели съвети от нейния рядък ум, дори и много по-старите от нея братя и сестри. Не друг, а тя, Дейзи, тропнала с крак и наложила решението си да се преселят от заразената с треска Колузка равнина в здравия въздух на Вентурските планини. Тя се противопоставила на баща си, стария боец — страшилище за индианците — и се борила с цялото си семейство, за да може Войла да се омъжи по свой избор. Тя се опълчила срещу семейния и обществен морал, като поискала Лаура да се разведе с престъпно малодушния си мъж. А от друга страна пак тя сплотявала цялото семейство, когато взаимните недоразумения или човешките слабости заплашвали да го разрушат.

Миротворец и боец! Пред очите на Саксън се занизаха картини от старите предания. Тя ги виждаше съвсем ясно, защото много пъти ги бе извиквала в своето въображение, макар и да разказваха за неща, които тя не познаваше. А колкото до подробностите — те бяха плод само на нейната фантазия: тя никога не бе виждала нито див индианец, нито вол, нито пък степен фургон. И все пак тя виждаше в плът и кръв тези жадуващи за земя англосаксонци — техните орди прекосяваха материка от изток към запад, те се мяркаха през пронизания от слънцето прах, вдиган от хилядите копита. Те бяха част от самата нея. Тя бе закърмена и отрасла с разказите за тия събития, които бе слушала от устата на живи свидетели. Ясно се открои пред нея картината на дългите кервани от фургони — сухите свъсени мъже, които крачеха напред, и младежите, които подтикваха с остен воловете; а те падаха от изтощение, мучаха безпомощно, но остенът пак ги караше да се вдигнат, за да се строполят отново. И във всички тия живи картини като летяща совалка, прокарваща светла златна нишка, сновеше лъчезарният образ на майка й — тази мъничка непокорна майчица, която стана на осем, после на девет години, а великият поход още не бе завършил — вълшебница и законодателка, тя осъществяваше своята воля във всяко дело; а и волята, и делата й бяха винаги добри и справедливи.

Саксън видя Пънч, мъничкия скай териер с остра козина и предани очи — кученцето месеци наред се бе мъкнало след кервана, пребито от умора, бе окуцяло и го бяха изоставили. Но дръзкото дребосъче Дейзи скри Пънч във фургона; Саксън видя как разяреният, застарял от грижи баща откри този излишен товар, когато воловете и без туй издъхваха от изтощение; видя с каква ярост той издърпа Пънч за врата; видя след това как Дейзи се втурна между дулото на дългоцевната пушка и кученцето; после пак видя Дейзи как пристъпва в адската жега на дългите дни и се препъва, притиснала болното кученце до гърдите си, сякаш носеше бебе.

Но най-живо пред очите на Саксън изплува битката при Литл Медоу; ето я Дейзи, облечена празнично в бяла рокличка с широк копринен колан на кръста, с панделки и кръгло гребенче в косата; с малки ведра в ръцете тя излиза пред наредените в кръг, плътно прилепени за прикритие фургони, дето ранените високо бълнуваха за капка студена вода; тя тръгва по слънчевата, изпъстрена с цветя ливада и под погледите на вцепенените от учудване, въоръжени до зъби индианци черпи вода от кладенеца на около стотина ярда от фургоните и се връща обратно.

Саксън целуна страстно червения атлазен испански корсаж и го зави бързо с овлажнели очи, като прекъсна мислите за своята обожавана загадъчна майка и за странната енигма на живота.

Когато си легна и затвори очи, малкото картини от живота на майка й, които помнеше от дете, се занизаха, сякаш отразени върху вътрешната страна на клепачите й. Това бе нейният любим начин да заспива. Винаги, през целия си живот, бе заспивала така — потъваше в черната като смърт бездна на съня, съпровождана от образа на майка си, който постепенно избледняваше заедно с чезнещото й съзнание. Но това не беше Дейзи от прериите, нито пък от избелелия портрет. Тази Дейзи бе съществувала, преди Саксън да се роди. Девойката заспиваше с образа на майка си, както я помнеше — много по-стара, съсипана от безсъние, но смела в скръбта; тя бродеше като сянка — бледо, крехко същество, тиха и непоколебима, тя умираше от липса на сън и живееше само благодарение на волята си, и само волята спаси бедната жена от безумие.

Но тази воля не можа да победи безсънието, никой лекар, никакви лекарства не можаха да й върнат съня. Тя бродеше, все бродеше из целия дом — от безсънното легло до безсънното кресло и отново до леглото — през дълги мъчителни дни и месеци, без да се оплаче нито веднъж, с изкривена от страдание неизменна усмивка; и нейните умни сиви очи — все така сиви и все така умни, разширени от безсъние, станаха безкрайно големи и дълбоки.

Тази нощ Саксън дълго не можа да заспи. Малката бродеща майка ту идваше, ту си отиваше и след всяко нейно появяване лицето на Били с помрачените си сини, красиви очи изгаряше клепачите на девойката. И още веднъж, преди да потъне във вълните на съня, тя се запита: „Нима това е той?“