Джек Лондон
Лунната долина (29)

Глава XIV

Подутините на Били спаднаха, а синините изчезнаха с изненадваща бързина — само за няколко дена; бързо заздравяха и раните му, а това доказваше колко силна бе неговата кръв. Останаха само синините под очи, но и те особено силно се открояваха на светлата кожа на лицето му. Тези петна упорстваха и се запазиха в продължение на цели две седмици, а в това време се случиха няколко много важни събития.

Делото срещу Ото Франк приключи бързо. Съдебните заседатели, предимно бизнесмени и хора от свободите професии, го намериха виновен, той бе осъден на смърт и бе преместен в затвора „Сен Куентин“ за изпълнение на присъдата.

Делото срещу Честър Джонсън и останалите четиринадесет продължи по-дълго, но и то бе приключено през същата седмица. Честър Джонсън бе осъден на смърт чрез обесване. Двама получиха доживотен затвор; трима — двадесет години. Оправдани бяха само двама, а останалите седем получиха от две до десет години.

Саксън изпадна в дълбоко униние. Били стана още по-мрачен, но бойкият му дух не угасна.

— Във всяка битка има и убити — каза той, — другояче не може. Но начинът, по който им определят наказанията — ето туй ме поразява. Или всички намерени за виновни от съдебните заседатели са отговорни за убийствата, или нито един не е отговорен. А ако всички са отговорни, тогава те трябва да получат еднакви присъди. Или и те трябва да увиснат на въжето като Честър Джонсън, или пък той не бива да бъде обесен. Иска ми се да разбера как съдията решава тия работи. Трябва да е нещо като китайска лотария, ей тъй, както му хрумне. Той гледа човека и чака някое число да му дойде на ум. Иначе как щеше да даде на Джони Блек четири години, а на Кол Хътчинс — двайсет. Явно, както му скимне, както му дойдат числата — можеше да бъде и точно обратното: Кол Хътчинс да получи четири години, а Джон Блек — двайсет.

И с двамата се знаем още от деца. Те играеха най-вече с бандата на Десетата и Киркъм, но понякога идваха и в нашата банда. Често след училище отивахме да се къпем на Сеид Бийч край мочурището и до транзитния кей, дето казваха, че е дълбоко шейсет фута, но не е вярно. Един четвъртък заедно извадихме цял куп миди, а на другия ден офейкахме от училище, за да ги продаваме. Ходехме също до Рок Уол, където ловяхме селда и лакерда. Веднъж, помня, беше точно денят на слънчевото затъмнение. Кол улови един костур, дълъг колкото тая врата. Не бях виждал такава риба… А сега ще носи затворническите дрехи двайсет години. Добре поне, че не е женен. Ако не хване туберкулоза, ще излезе от затвора вече старец… Майка му не го пускаше да ходи да плува и когато се усъмнеше, че се е къпал, лижеше косата му — ако беше солена, напердашваше го с каиша. Но той му намери колая и по пътя към къщи прескачаше оградата на някой двор и слагаше главата си под чешмата.

— А аз много пъти съм танцувала с Честър Джонсън каза Саксън. — Много отдавна познавам и жена му, Кити Брейди. Работехме една до друга в картонажната фабрика. Сега е отишла в Сан Франциско при омъжената си сестра. А чака и дете. Тя беше страшно хубава и след нея винаги имаше цяла опашка от поклонници.

Суровите присъди и наказания повлияха много лошо на стачкуващите работници. Вместо да се обезкуражат, те още повече се озлобиха. Разкаянието на Били, задето бе излязъл на ринга, и нежността и топлината, които проблеснаха през дните, когато Саксън го лекуваше, изчезнаха. В къщи той беше намръщен и замислен, а думите му напомняха думите на Бърт — от последните дни, преди този мохикан да умре. И отново Били почна редовно да закъснява и много да пие.

Саксън загуби почти всякаква надежда. Тя се чувстваше пред прага на ужасна неизбежна трагедия, която нейното болно въображение й рисуваше по хиляди начини. Най-често си представяше как донасят Били в къщи на носилка. Или мислеше, че ще я повикат по телефона в близката бакалница и нечий непознат глас ще й съобщи с няколко думи, че мъжът й лежи в някоя болница или в моргата. А когато станаха загадъчните отравяния на коне и когато вилата на един от магнатите на конския товарен превоз бе наполовина разрушена от динамит, тя виждаше Били в затвора или в каторжническо облекло, или как се изкачва към бесилката в „Сен Куентин“, а в същото време виждаше как тяхната къщичка на Пайн стрийт е обсадена от репортери и фотографи.

Но нейната разпалена фантазия не можа да предвиди нещастието, което наистина се случи. Техният квартирант, огнярят Хармън, като минаваше един ден през кухнята, за да отиде на работа, се спря да й разкаже за железопътната катастрофа, станала предния ден в мочурищата Елвайзо; машинистът, когото не можели да измъкнат изпод обърнатия локомотив, макар и да останал невредим, молел да го застрелят, като виждал, че ще бъде удавен от прилива. В края на разказа му в кухнята влезе Били и по мрачния огън, който гореше под натежалите му клепачи, Саксън разбра, че пак бе пил. Той злобно изгледа Хармън и без да поздрави нито него, нито Саксън, опря гръб о стената.

Хармън почувства колко неловко бе положението, но си даде вид, че нищо не е забелязал.

— Аз точно разказвах на жена ви… — започна той, но бе грубо прекъснат.

— Все ми е едно к’во си и разказвал. Но аз имам нещо да ти кажа, господинчо. Жена ми достатъчно ти е оправяла леглото. Стига толкоз.

— Били — извика Саксън, а лицето й бе пламнало от гняв, от обида и от срам.

Били не й обърна внимание, а Хармън проговори:

— Не ви разбирам…

— Слушай, не ми харесва муцуната ти — обясни му Били. — Дигай си чуковете. Да те няма. Вън. Марш оттук. Сега разбираш ли?

— Не знам какво става с него — бързо и задъхано каза Саксън на огняря. — Той не е на себе си. О, какъв срам! Какъв срам!

Били се обърна към нея.

— А ти си затваряй устата и не се меси.

— Но, Били… — възрази тя.

— Хайде, марш оттук! А ти върви в другата стая.

— Слушайте — намеси се Хармън, — така не се говори с хората.

— И без това много дълго те търпях — отвърна Били.

— Нима не плащам редовно наема си?

— Отдавна трябваше да ти строша кратуната, но и сега не е късно.

— Били, ако ти си позволиш… — почна Саксън.

— Ти още ли си тук? Ако веднага не отидеш в другата стая, ще ме накараш аз да те заведа.

Той я сграбчи за лакътя. Тя се възпротиви за миг, но пръстите му така се впиха в ръката й, че тя разбра колко безполезно е да се противи на неговата огромна сила. В гостната стая тя се тръшна на голямото кресло, като хълцаше и слушаше това, което ставаше в кухнята.

— Аз ще остана до края на седмицата — казваше огнярят. — Предплатил съм наема.

— Имаш грешка — чу се гласът на Били, бавен и провлечен, но треперещ от ярост. — Измитай се веднага, ако не искаш да пострадаш, събери си парцалите, и то по-бързо, че търпението ми се изчерпва.

— О, известно ми е, че сте побойник… — започна огнярят.

Изведнъж долетя тъп звук, явно от удар, после звън на стъкло, шум от боричкане на задната площадка и тежкото изтрополяване на падащо по стълбите тяло. Били се върна в кухнята. Саксън чу как той ходи назад-напред и разбра, че смита строшените стъкла на кухненската врата. След това той се изми на умивалника и си подсвиркваше, докато бършеше лицето и ръцете си, а после влезе в гостната стая. Тя не го погледна — беше й болно и тъжно. Той се спря нерешително, сякаш се чудеше какво да предприеме.

— Отивам към центъра — каза той най-сетне. — Ще има съюзно събрание. Ако не се върна, знай, че оня негодник е подал тъжба против мене.

Той отвори външната врата и спря. Тя знаеше, че той я гледа. После вратата се затвори и тя чу как той слезе по стълбата.

Саксън беше зашеметена. Тя не мислеше, не знаеше какво да мисли. Всичко й изглеждаше неразбираемо, невероятно. Лежеше облегната на креслото, със затворени очи, с отпусната глава, смазана от тежко като олово чувство, че всичко вече е свършено.

 

 

Опомниха я гласовете на децата, които играеха на улицата. Беше вече съвсем тъмно. Пипнешком отиде до лампата и я запали. В кухнята тя загледа с треперещи устни жалката полуготова вечеря. Огънят бе загаснал. Водата на картофите бе извряла. Когато вдигна капака, замириса на изгоряло. Тя машинално изстърга и изми тенджерата, разтреби кухнята, обели и наряза картофите, за да ги изпържи на другия ден. Също така машинално отиде да си легне. Нейното спокойствие и равнодушие бяха неестествени, толкова неестествени, че щом затвори очи, почти веднага заспа. Не се събуди, докато слънцето не огря стаята й.

Това беше първата нощ, която тя бе прекарала разделена от Били. Беше поразена, че е могла да заспи, без да се безпокои за него. Лежеше с широко отворени очи и не мислеше за нищо, докато не усети някаква болка в ръката — там, където я бе сграбчил Били. Разгледа болното място и видя ужасно тъмносиньо петно. Тя не се замисли върху сантименталната страна на въпроса, че тази синина й бе причинена от човека, когото тя обичаше повече от всичко на света, но се учуди от факта, че само едно мигновено стискане е могло да причини такава вреда. Физическата сила на мъжа е страшно нещо. И съвсем безучастно, сякаш не се отнасяше до нея, тя се питаше дали Чарли Лонг бе толкова силен, колкото Били.

Едва когато се облече и запали огъня, тя почна да мисли за по-насъщни неща. Били не се бе върнал. Значи, той беше арестуван. Какво трябваше да стори тя? Да го остави в затвора, да си иде и да започне нов живот? Разбира се, беше невъзможно да продължи да живее с човек, който бе извършил такава постъпка. Но след това и дойде друга мисъл — нима наистина бе невъзможно? В края на краищата той беше неин мъж. За добро и за лошо — тези думи звучаха непрекъснато някъде в нейното съзнание като монотонен акомпанимент на мислите й. Да го остави — означаваше да се предаде. Тя изправи вътрешния си конфликт пред съда на майчината си памет. Не, Дейзи никога не би се предала. Дейзи беше борец. Тогава и тя, Саксън, трябва да се бори. А освен това — с готовност, но студено и безстрастно призна тя, — освен това Били беше по-добър от повечето мъже. По-добър от всички други мъже, които познаваше — заключи тя, като си спомни за неговата предишна доброта и изтънченост и особено за вечния му припев: Няма да жалим парите, когато е за теб и за мене. Семейство Робъртс не е по евтиното.

В единадесет часа я посети Бъд Стродърс, другар на Били от стачния пост. Той й разправи, че Били се бил отказал от гаранция, отказал се и от адвокат, поискал делото му да се гледа от съда, признал се за виновен и бил осъден да заплати шестдесет долара глоба или да лежи тридесет дни в затвора. Отказал също другарите му да платят глобата вместо него.

— Направо се е побъркал — заключи Стродърс, — не ще и да чуе разумен съвет. Казва, че щял да си отлежи наказанието. Той май доста често си сръбваше напоследък. Просто е полудял. Ето, даде ми тая бележка за вас. Когато и каквото и да ви потрябва, пращайте да ме извикат. Всички другари ще подкрепят жената на Били. Та вие сте наш човек. Как сте с парите?

Тя гордо отказа всякаква парична помощ и едва след като гостът си отиде, прочете записката на Били:

Мила Саксън, Бъд Стродърс ще ти предаде това. Не се безпокой за мене. Аз си плащам греховете. Заслужавам си го — ти знаеш добре. Мисля, че съм се побъркал. Все пак съжалявам за това, което направих. Не идвай на свиждане.

Не искам да идваш. Ако имаш нужда от пари, Съюзът ще ти помогне. Организационният секретар е добър човек. Аз ще изляза след един месец. И помни, Саксън, че аз те обичам. Кажи ми само, че този път ми прощаваш и никога вече няма да има за какво да ми прощаваш.

Били

След Бъд Стродърс дойдоха да я навестят и да я поразсеят съседките и Маги Доунъхю и мисис Олсън; те много тактично и предложиха да й помогнат, като старателно избягваха да питат повече, отколкото бе необходимо, за положението на Били.

Следобед пристигна Джеймс Хармън. Той леко накуцваше и Саксън отгатна, че той се мъчеше да скрие, доколкото му бе възможно, това доказателство за нанесения му побой. Тя започна да се извинява, но той не искаше и да чуе.

— Вие съвсем не сте виновна мис Робъртс — каза той. — Вие нищо не сте сторили. А вашият мъж, мисля, просто не беше на себе си. Той въобще беше настроен войнствено и за мой късмет се случи точно аз да попадна на пътя му — това беше всичко.

— Но все пак…

Огнярят поклати глава.

— Знам много добре. Едно време аз също прекалявах с пиенето и вършех какви ли не лудории. Съжалявам, че подадох оплакване против него, но бях много ядосан. Сега ми мина и съжалявам, че го направих.

— Вие сте много добър и мил човек — каза Саксън и нерешително заговори за това, което я тревожеше: — Вие… вие, знаете, че не може да останете сега, когато той… не е у дома.

— Да, разбира се, не бива. Вижте какво, аз още сега ще опаковам всичко и ще си ида, а после, към шест часа, ще пратя кола за багажа. Ето ви ключа от кухненската врата.

Въпреки възраженията му тя го принуди да вземе съответната част от предплатения наем. Той сърдечно й стисна ръката на прощаване, като настояваше да му обещае, че в случай на нужда непременно ще се отнесе до него, за да й даде пари назаем.

— Нищо лошо няма в това — увери я той, — аз съм женен и имам две момчета. На едното от тях дробовете са леко засегнати, та майка им отиде с тях в Аризона на чист въздух. Железопътната компания им даде билети с намаление.

И когато той слизаше по стълбата, тя се чудеше как може да има толкова добър човек в този объркан, жесток свят.

 

 

Същия ден малкият Доунъхю й остави вечерния вестник и Саксън видя, че половин колона бе посветена на Били. Не пишеха хубави неща. Вестникът отбелязваше, че Били се бе изправил пред съда със синини под очите, останали от някаква друга разпра. Описваха го като хулиган, безделник, грубиян и професионален побойник, чието присъствие в редовете на Съюза само позоряло организираните работници. Нападението, за което той се признал за виновен, било ужасно и непредизвикано с нищо; и ако всички стачкуващи колари приличали на него, единствената разумна мярка, която Оукланд трябвало да предприеме, била да се разтури Съюзът и всичките му членове да се изгонят от града. Накрая вестникът считаше, че присъдата е много лека. Трябвало да бъде осъден поне на шест месеца. Привеждаха думите на съдията, който изказвал съжаление, загдето не можел да му даде шест месеца, тъй като затворите били претъпкани с наказани за многобройните нападения, извършени по време на последните стачки.

Тази нощ, в леглото, Саксън за първи път почувства своята самотност. Мъчеха я кошмари и тя често се събуждаше: струваше й се, че Били е до нея и напразно опипваше леглото, за да го търси. Накрая запали лампата и остана да лежи с устремени в тавана широко отпорени очи, като непрекъснато прехвърляше в ума си всички подробности на постигналото я нещастие. Тя би могла да му прости и все пак не можеше да му прости. Ударът, нанесен на нейната любов, беше много брутален, много жесток. Гордостта й беше дълбоко наранена и не й позволяваше да си спомни само за предишния Били, когото обичаше. Тя си повтаряше, че алкохолът замъглява разсъдъка, но тези думи не можеха да оправдаят мъжа, който бе спал до нея, мъжа, на когото се бе посветила. Тя плака в самотното — сега твърде широко — легло, като се мъчеше да забрави необяснимата жестокост на Били, и даже със странна нежност притисна бузата си о посинялото място на ръката си; но все пак в нея гореше негодувание, изгаряше я възмущението й от Били и от всичко, което той бе извършил. Гърлото й бе пресъхнало, някаква тъпа болка непрекъснато свиваше гърдите й, някакво тежко чувство на пустота я смазваше. Защо? Защо?… Но не намираше разрешение на загадката на живота.

 

 

На сутринта я посети Сара — за втори път, откакто се бе омъжила; Саксън веднага се досети какво бе довело при нея зложелателната й снаха. Не бе необходимо голямо усилие, за да се разбере, че Саксън си бе останала все така горда. Тя не почна да се оправдава. Нямаше за какво да се оправдава, нито пък какво да обяснява. Всичко беше наред, пък и на никого не влизаше в работа нейният живот. Това отношение на Саксън само раздразни Сара.

— Аз те предупреждавах — туй поне не можеш да откажеш — започна тя своята разобличителна реч. — Още отначало си знаех, че той е негодник, затворническа птица, хулиган и побойник. Сърцето ми се сви, като се научих, че си тръгнала с боксьор. Казах ти го още на времето. Но ти — не, та не! Не искаше и да чуеш! Ти с твоите претенции и с многобройните ти обувки, каквито няма ни една порядъчна жена, ти все знаеше повече от мене. Аз още тогава казах на Том, казах му „Свърши се със Саксън“, точно така му рекох. Който бърка в катрана, не може да не се изцапа. Я да беше взела Чарли Лонг! Тогава цялото семейство нямаше да търпим тоз позор. А това е само началото, помни ми думите — само началото. Докъде ще стигне, един бог знае. Той сигурно ще убие някого, тоя твой нехранимайко, и ще увисне на въжето. Чакай и ще видиш, ще си спомниш някога моите думи. На к’вото си постелеш, на това ще легнеш…

— Никога не съм имала по-хубаво легло — отговори й Саксън.

— Хайде де! — каза подигравателно Сара.

— Не бих го заменила и за царско легло — добави Саксън.

— Легло на затворник! — побърза да я срази Сара.

— О, всъщност това сега е на мода — безгрижно отговори Саксън. — Всеки го опитва малко или много. Не беше ли и Том арестуван за някакъв уличен митинг на социалистите? Всички минават през затвора напоследък.

Стрелата улучи целта.

— Но Том беше оправдан — бързо отвърна Сара.

— Няма значение! Нали прекара нощта в затвора и не го пуснаха дори под гаранция!

На това Сара нищо не можеше да отговори, затова си послужи с любимата си тактика; предприе флангова атака.

— Какво падение! Ти, дето си така възпитана в благоприличие — да почнеш разни истории с някакъв квартирант!

— Кой посмя да каже това? — кипна Саксън, но веднага се овладя.

— О, и слепият ще го прочете между редовете. Млада омъжена жена, която не скъпѝ честта си, квартирант и мъж боксьор — та за какво друго могат да се бият?

— Във всички семейства стават скандали, нали? — усмихна се спокойно Саксън.

Сара се стъписа и за момент не намери какво да отговори.

— Аз искам да ме разбереш — продължи Саксън. — Една жена се гордее, когато мъжете се бият заради нея. И аз съм горда. Чуваш ли? Горда съм. Искам да им го кажеш. Искам да го кажеш на всичките си съседки. Да го разправиш на всеки срещнат. Аз не съм някаква крава. Мъжете ме харесват. Мъжете се бият заради мене. Мъжете отиват и затвора заради мене. За какво е жената на този свят, ако не да се харесва на мъжете? Хайде, сега върви си, Сара, върви си веднага и разправи на всички какво си прочела между редовете. Кажи им, че Били е затворническа птица, че аз съм паднала жена, която всички мъже желаят. Викай силно, желая ти успех. Но се махни от моя дом. И кракът ти никога вече да не е стъпил тук. Това не е място за порядъчна жена като тебе. Би могла да опетниш доброто си име. Помисли за децата си! А сега се махни оттук! Върви си.

След като смаяната и ужасена Сара си отиде, Саксън се хвърли на леглото, като се задушаваше от ридания. До този момент тя се бе срамувала от грубостта на Били, от неговото негостоприемство и несправедливост. Но сега разбра с какви очи гледат другите на тази история. Досега това не бе й идвало на ум. Тя беше уверена, че подобна мисъл не е минавала и през ума на Били. Тя отдавна знаеше неговото отношение по този въпрос, той винаги се бе противопоставял да вземат, когато и да било за наемател, защото гордостта му страдаше от мисълта, че жена му трябва да работи за пари. Само нуждата го принуди да се съгласи и сега, като хвърляше поглед назад, тя си спомни как едва ли не с хитрост успя да изтръгне неговото съгласие.

Но всичко това не можеше да промени отношението, което сигурно имаха и съседите, и всички, които я познаваха. А за него също бе отговорен Били и то бе по-страшно, отколкото всичките му други прегрешения, взети заедно. Сега вече тя не би могла да гледа никого открито в очите. Маги Доунъхю и мисис Олсън се бяха показали много мили, но кой знае какво са си мислили, докато говореха с нея? А какво ли са си приказвали помежду си? Какво ли приказваха всички — пред портите, през стоборите и мъжете по ъглите и в кръчмите?

По-късно, изтощена от мъката си, когато бе вече изплакала всичките си сълзи, тя се опита да погледне на нещата по-безпристрастно и се замисли върху нещастието, което бе постигнало толкова много жени, откакто започнаха безредиците и стачките — спомни си за жената на Ото Франк, за вдовицата на Хендерсън, за хубавата Кити Брейди, за Мери, за всички жени, чиято мъже бяха затворени в „Сей Куентин“. Светът около нея се рушеше. Никой не бе пощаден. И тя не само че не избягна от общото нещастие, но трябваше да търпи най-големия позор. Тя отчаяно се опитваше да си внуши, че всичко това бе някакъв кошмарен сън, че бе само заспала и ей сега ще позвъни будилникът и тя ще скочи да приготви закуската на Били, преди той да отиде на работа.

Тя остана целия този ден в леглото. Но не можа да заспи. Всичко в главата й се въртеше и объркваше… Ту дълго, настойчиво се замисляше върху своето нещастие и въображението й започваше да й рисува в най-невероятни краски това, което тя наричаше своя позор, ту се връщаше към годините на своето детство, като си спомняше безброй малки незначителни подробности. Тя си представяше как отново върши всичко, което никога бе вършила през живота си: мислено правеше хилядите механични движения, свързани с всяко занятие режеше и лепеше в картонажната фабрика, гладеше в пералнята, тъчеше в ютената фабрика, белеше плодове и пълнеше безброй кутии с попарени домати в консервената фабрика. Преживя отново всичките си танцови вечеринки и всичките си излети; мина през ученическите си години и си припомни лицето, името и мястото на всеки един от съучениците си: отново мина през суровите години на сиропиталището; прехвърли всеки спомен за майка си, всеки неин разказ и отново преживя целия си живот с Били. Но винаги — и това бе най-мъчителното сегашното й нещастие я изтръгваше от тези далечни спомени; гърлото й пресъхваше, чувстваше пак разяждащата болка в гърдите и мъчителната, смазваща пустота.