Джек Лондон
Лунната долина (37)

Глава III

Саксън и Били изминаха четиридесетте мили от Оукланд до Сан Хозе за три дни. Не срещаха вече услужливи и сърдити на съдбата бъбриви монтьори; рядко имаха случай да поговорят с някой пътник по селските пътища. Срещнаха доста скитници с увито одеяло на гърба — едни вървяха на север, други на юг; от разговорите си с тях Саксън бързо схвана, че те много малко, а понякога и нищо не разбират от селско стопанство. Повечето от тях бяха изнемощели и затъпели старци, говореха единствено за работа — къде най-вероятно може да се намери добра работа, къде в миналото намирали добра работа; но споменаваха само за много далечни места. Едно все пак можа да узнае от тях: в областта, през която тя и Били минаваха, имало само „малки фермери“; те рядко наемали работници и когато им потрябвал наемен труд, обикновено вземали португалци.

Самите фермери бяха неприветливи хора. Те често застигаха Били и Саксън с празни каруци, но нито веднъж не им предложиха да ги качат. Когато при случай Саксън ги запитваше нещо, те я оглеждаха с любопитство или с подозрение и отговаряха двусмислено или насмешливо.

— Това не са американци, дявол да ги вземе — дразнеше се Били. — Едно време хората са били добри и любезни едни към други.

Но Саксън си спомни последния разговор със своя брат.

— Това е духът на времето, Били. Сега е друго време. И после те живеят много близко до големите градове. Почакай, като отидем по-далече, ще видиш колко по-приветливи са хората.

— Но тези тук са негодници — презрително отсече той.

— Може би имат право да се държат така — засмя се Саксън. — Отде да знаеш дали някои от стачкоизменниците, които си пердашил, не са техни родни синове.

— Ех, да беше така — разгорещи се Били. — Слушай, дори да имах десет хиляди акра, нямаше да смятам, че измежду тези, дето вървят по пътя с одеяло на гърба, няма добри хора, поне толкоз, колкото мене, а може би и по-добри. К’вото и да е, бих се отнесъл човешки с всеки един от тях.

Отначало Били търсеше работа във всяка ферма, а после — само в големите. Но получаваше винаги един и същи отговор — нямало работа. На няколко места му казаха, че ще им трябва работна ръка за оран след първите дъждове. Тук-таме бяха почнали по малко суха оран, но повечето фермери изчакваха.

— А ти можеш ли да ореш? — запита го Саксън.

— Не, но мисля, че не е чак толкоз сложно. Във всеки случаи ще се науча от първия човек, когото види да върви след плуга.

Такъв случай му се представи на следващия ден рано следобед. Били се качи на оградата на малка нива и започна да наблюдава стареца, който ореше бразда след бразда.

— Глупости! Та няма нищо по-лесно от туй — презрително забеляза той. — Ако тоя дъртак може да държи един плуг, аз ще се справя с два.

— Хайде, опитай — подтикна го Саксън.

— Няма смисъл.

— Страхопъзльо! — подразни го тя с усмихнато лице. — Защо не го помолиш? В най-лошия случай ще ти откаже. А какво пък, ако ти откаже? И ти си се бил срещу Страшилището на Чикаго, и то двадесет рунда — докрай!

— Намери с к’во да сравняваш! — възрази той, но скочи на земята от другата страна на оградата. — Обзалагам се на две срещу едно, че старчето ще ме изгони.

— Не, няма да те изгони. Ти му кажи, че искаш да се научиш и го помоли да ти даде да изореш няколко бразди. Обясни му, че няма да му искаш пари за това.

— Добре, но ако вземе да се опъва, ще взема насила проклетия му плуг.

Саксън се покатери на оградата, но тъй като беше доста далече, следеше разговора само с очи. След няколко минути поводите бяха прехвърлени на врата на Били, а в ръцете му бяха двете дръжки на плуга. Конете потеглиха, старецът тръгна редом с него, като непрекъснато му даваше наставления. След като направиха няколко бразди, старецът прекоси изораното вече място и дойде да седне на оградата до Саксън.

— И преди е орал малко, а?

Саксън поклати глава.

— Не, никога, но умее да кара коне.

— Виждам, че не е новак, пък и бързо схваща. — Старият фермер се засмя и си отразя парче тютюн за дъвкане. А и аз няма да се уморя, като поседна тук, докато той работи.

Неразораното място ставаше все по-малко, но Били не прояви желание да остави плуга, а зрителите му седяха на оградата и оживено разговаряха. Въпросите на Саксън се сипеха като дъжд и тя скоро разбра, че старият фермер невероятно много прилича на описанието, което им бе дал монтьорът за своя баща.

Били не остави плуга, докато не изора цялата нива, а старецът ги покани да пренощуват у него. На мястото имало необитавана постройка, щели да намерят там малка готварска печка — каза им той — и щял да ги гости с прясно мляко. Освен това, ако Саксън искала да опита своите фермерски способности, можела да издои кравата.

Урокът по доене не излезе така сполучлив, както урокът на Били по оране; и когато той изчерпа целия си запас от подигравки, Саксън му предложи да опита силите си, но и той се провали също като нея Саксън разглеждаше всичко и за всичко питаше стана и ясно, че пред нея се открива една друга страна на земеделския живот. И фермата, и фермерът бяха изостанали. Дума не можеше да става за интензивно земеделие Земя имаше много, но много лошо се обработваше. Всичко беше запуснато. И къщата и плевнята, и пристройките се рушаха. Дворът пред къщата беше буренясал. Нямаше зеленчукова градина. Малката овощна градина бе много стара, изоставена и дърветата явно линееха; те бяха чворести, изкривени и покрити със сив мъх. Саксън узна, че синовете и дъщерите на фермера отишли да живеят в града. Една от дъщерите се омъжила за доктор, другата била учителка в педагогическото училите на щата, единият син бил машинист по железниците, вторият бил архитект, а третият — докладчик в едно от съдилищата на Сан Франциско. От време на време те помагали на старите си родители — казваше и фермерът.

— Какво мислиш? — Саксън запита Били, когато той пушеше цигарата си след вечеря.

Той вдигна многозначително рамене.

— Хм. Толкоз е ясно. Старият чудак е като овощната си градина. Целият е обрасъл в мъх. След като видях Сан Леандро, ясно ми е като бял ден, че той нищичко не разбира. Ами конете му! За него би било истинско благодеяние и икономия някой да изведе двата му коня и да ги застреля. Бас държа, че такива коне у португалите няма да видиш. Не става дума човек да се перчи и хвали с хубави коне. То е нещо много важно, пък има и сметка. Струва си да имаш хубави коне. Самата работа го иска. Старите коне ядат повече от младите и пак не ги бива, не могат да свършат същата работа. Дали ще подковаваш млади или стари — разноските са все едни. А неговите коне са истински кранти — той губи ежеминутно от тях. Трябва да видиш как подреждат и как пресмятат работата на конете в града.

Саксън и Били спаха чудесно, закусиха рано и се приготвиха за път.

— Иска ми се да останете да ми поработите няколко дни — каза със съжаление старецът при раздялата, — но няма как. Ние с жената едва се изхранваме от това ранчо, след като ни оставиха децата. И то невинаги. Много продължиха лошите времена. Откакто Гровър Кливлънд бе президент, не сме видели бял ден.

Рано следобед те бяха вече в околностите на Сан Хозе и Саксън предложи да спрат.

— Искам да се отбия тука и да поразпитам — заяви тя — Само да не пуснат кучетата си по мене. Това е най-красивото място, което сме виждали досега, нали?

Били, който винаги мечтаеше за хълмове и просторни пасища за своите коне, с не особено въодушевление измърмори нещо като съгласие.

— Виж, виж какви зеленчуци! А всички лехи са оградени с цветя! Това е повече от доматите на португалците, увити в хартия.

— Не виждам какъв смисъл има? — възрази Били — Какви пари могат да се вземат от цветята? Те само заемат мястото, дето може да се насади хубав зеленчук.

— Точно това искам да разбера. — Тя посочи една жена, която се бе навела и работеше с малка лопатка пред мъничката вила — Не я знам каква е, но в най-лошия случаи ще ме нахока. Виж, сега гледа към нас. Остави торбата си до моята кошница и да влезем.

Били свали торбата с одеялата от гърба си, но предпочете да почака. Когато Саксън тръгна нагоре по тясната, оградена с цветя пътечка, тя забеляза, че в зеленчуковата градина работеха двама мъже; и двамата биха стари: единият китаец, а другият — с много тъмни очи, явно и той от някакъв чуждестранен произход. Всяко кътче тук бе спретнато и грижливо обработено; личеше, че се стопанисва най-интензивно — дори неопитните очи на Саксън забелязаха това. Жената се изправи и се обърна към Саксън; тя бе на средна възраст, стройна и простичко, но хубаво облечена. Носеше очила и по израза на лицето й Саксън разбра, че е добра, но доста нервна жена.

— Днес нямам нужда от нищо — каза тя, преди още Саксън да проговори, като смекчи отказа си с приветлива усмивка.

Саксън се ядоса вътрешно на своята покрита с черна мушама кошничка. Очевидно жената бе видяла как тя я бе оставала пред портичката.

— Ние нищо не продаваме — бързо обясни Саксън.

— Ах, извинете за грешката — и жената се усмихна още по-приветливо, докато чакаше Саксън да й обясни за какво бе дошла.

Без да се колебае, Саксън изложи целта на идването си.

— Ние търсим земя. Искаме да станем фермери, разбирате ли, но преди това трябва да ни стане ясно каква земя е най-подходяща за нас. И като видях колко хубаво е вашето място, дощя ми се да ви запитам хиляди неща. Виждате ли, ние нищо не разбираме от селско стопанство. Досега винаги сме живели в града, но решихме да го напуснем, да се установим на село и да бъдем щастливи.

Тя млъкна. Лицето на жената сякаш доби насмешлив израз, но си остана все тъй приветливо.

— Но откъде знаете, че ще бъдете щастливи на село? — запита тя.

— Не знам. Знам само, че бедните не могат да бъдат щастливи в града, където работниците вечно имат неприятности. Ако и на село те не могат да бъдат щастливи, тогава никъде няма щастие за тях. А това би било несправедливо, нали?

— Дотук разсъжденията ви са правилни, мила моя. Но не забравяйте, че и на село има много бедняци и много нещастни хора.

— Вие не изглеждате нито бедна, нито нещастна жена — възрази Саксън.

— Колко сте мила.

Саксън забеляза, че лицето на нейната събеседница пламна от удоволствие, което не изчезна веднага.

— А може би аз съм създадена да живея и преуспявам на село — продължи жената. — Вие сама казахте, че досега винаги сте живели в града. Вие нищо не знаете за селото. Бихте могли дори да разсипете живота си.

Саксън си спомни за ужасиите месеци, прекарани в малката къщичка на Пайни стрийт.

— Но сигурно знам, че градът щеше да разсипе живота ми. Може същото да се случи и на село, но все пак това е единственият ми изход — или живот на село, или нищо, разбирате ли? Освен това нашите деди винаги са живели всред природата. Струва ми се, че това е по-естествен начин за живеене. И после, както виждате, аз съм тук и това доказва, че в дълбочината на душата си винаги съм се стремила към селото и навярно, както вие казвате, съм създадена да живея на село, иначе не бих била тук.

Събеседницата й кимна одобрително и я погледна с нараснал интерес.

— Тоя млад човек… — почна тя.

— Е моят мъж. Той беше колар, докато почна голямата стачка. Казвам се Робъртс, Саксън Робъртс, а мъжът ми — Уилям Робъртс.

— Аз съм мисис Мортимър — каза жената и вежливо кимна с глава. — Вдовица съм. А сега поканете, ако обичате, вашия мъж да влезе и аз ще се опитам да отговоря на някои от вашите многочислени въпроси. Кажете му да пренесе багажа в двора… А сега, какви са въпросите, които искате да ми зададете?

— О, те са най-различни. Вашата работа носи ли ви доход? Как я ръководите? Колко ви струваше земята? Вие ли построихте тази красива къща? Колко плащате на работниците? Как сте изучили всичко и как сте узнали кое най-добре расте на вашата земя и кое дава най-добър доход? Къде и кога най-добре продавате зеленчуците? Как ги продавате? — Саксън спря за миг и се засмя. — О, аз дори още не съм почнала. Защо сте посадили цветя навсякъде покрай лехите? Гледах португалските ферми край Сан Леандро, но никъде не видях да растат цветя заедно със зеленчуците.

Мисис Мортимър вдигна ръка.

— Нека най-напред да отговоря на последния ви въпрос. Той, тъй да се каже, е ключ за всичко останало.

Но пристигна Били и обяснението се отложи за малко, докато Саксън представи мъжа си.

— Цветята привлякоха вашия поглед, нали, мила моя? — продължи мисис Мортимър. Те ви накараха да влезете в моята градина, те ви доведоха при мене. И точно за това те са посадени заедно със зеленчука — да привличат погледите. Нямате представа колко погледи са привлекли и колко хора са примамили да влязат в моята градина. Пътят е хубав и гражданите много често излизат с колите си на къса разходка по него. О, не, с автомобилите нямах късмет. Хората, които са в тях, не могат нищо да видят от праха. Но аз почнах, когато почти всички се возеха с коне. Гражданките често минаваха насам. Моите цветя, пък и цялата градина, привличаха погледите им. И те караха кочияшите си да спрат. А аз някак си така правех, че винаги да съм пред къщата на разстояние, което позволява да се води разговор. Обикновено те се отзоваваха на поканата ми да видят цветята… и зеленчуците, разбира се. Всичко в градината беше приятно, чисто и хубаво. Това ги привличаше. И… — мисис Мортимър вдигна рамене — известно е, че хубавото съблазнява не само очите, но и стомаха. Зеленчуци, отглеждани всред цветя — това действаше на въображението им. Те харесваха моите зеленчуци, искаха да си купят и си купуваха, като плащаха два пъти по-скъпо, отколкото на пазара, и при това бяха много доволни. Така това стана любимо място на хората, разбирате ли, стана на мода, тъй да се каже. Никой не губеше. Зеленчуците бяха безспорно хубави, поне толкова хубави, колкото тези на пазара, а често — много по-пресни. А освен това моите купувачи убиваха с един куршум два заека: те бяха доволни от себе си, защото имаха съзнанието, че вършат едно благородно дело; те не само си набавяха най-хубавия и съвършено пресен зеленчук, но и бяха щастливи, че са подпомогнали една достойна за уважение вдовица. Гледаше се с много добро око, когато един дом се снабдяваше със зеленчук от мисис Мортимър. Но да не говорим повече на тая тема, по които има още толкова много да се каже. С една дума, моята малка ферма стана нещо като забележителност — място, до което да се отиде на разходка, ей тъй, знаете, когато трябва някъде да се убие времето. Почна да се говори коя съм, кой е бил мъжът ми, каква съм била преди. Някои от градските лейди, които аз лично познавах от по-рано, всякак се стараеха да съдействат за успеха на моята работа. Освен това аз имах обичая да поднасям чай на клиентките си и така купувачките ставаха мои гостенки. Аз и сега им поднасям чай, когато идват да ме покажат на своите приятелки. Както виждате, цветята ми помогнаха да успея.

Саксън сияеше от възторг. Но мисис Мортимър погледна Били и забеляза, че той не одобряваше всичко. Сините му очи бяха помрачени.

— Кажете, не се стеснявайте — насърчи го тя. — Какво не ви харесва?

Саксън се изненада от неговия прям отговор, но двойно повече я изненадаха неговите възражения — те никога не бяха й минавали през ума.

— Всичко това са уловки — каза той. — Това разбрах аз…

— Но уловки, които постигат целта — прекъсна го мисис Мортимър и живите й очи весело светнаха зад очилата.

— И да, и не — упорстваше Били и както винаги бавно и обмислено изричаше всяка дума. — Ако всеки фермер садеше цветя заедно със зеленчука, то всеки фермер щеше да получи два пъти по-висока цена от пазарната, а тогава не би имало въобще двойно по-висока от пазарната цена. Всичко би било както преди.

— Това е теория, а пък аз ви говоря факти — забеляза мисис Мортимър. — Факт е, че другите фермери не вършат това. Факт е също, че аз продавам на двойно по-високи цени. Това вие не може да оспорите.

Били не беше убеден, макар че нищо не можеше да й отговори.

— Все пак — промърмори той, като бавно поклати глава — не виждам смисъла на тая работа. Има нещо, което не ни допада, на жена ми и на мене, искам да кажа. Може би по-късно ще се съглася с вас.

— А междувременно нека ви разведа наоколо — предложи мисис Мортимър. — Искам да ви покажа всичко и да ви обясня как се справям. А после ще поседнем и ще ви разкажа как почнах. Виждате ли — обърна се тя към Саксън, — искам добре да разберете, че ще успеете на село само ако правилно подхванете работата. Аз самата нищо не знаех отначало и нямах до себе си такъв хубавец и юначага, като вашия мъж. Аз бях съвсем сама. И за това ще ви разкажа.

Цял час те обикаляха между зеленчукови лехи, малинови храсти и плодни дървета; Саксън натрупа в ума си огромен запас от нови сведения, за да може по-късно на спокойствие напълно да ги усвои. Били също наблюдаваше с интерес, но остави Саксън да разговаря, а самият той рядко задаваше по някой въпрос. В задния двор, където всичко беше също така чисто и подредено, както и пред къщата, тя им показа птичарника. Тук зад отделни огради се разхождаха няколкостотин малки снежнобели кокошки.

— Това са бели легхорни — обясни мисис Мортимър. — Нямате представа колко спечелих от тях тази година. Аз не държа кокошка и ден, след като престане да носи…

— Същото, каквото ти казвах за конете, Саксън — прекъсна я Били.

— А благодарение на един много прост метод да ги излюпвам точно когато ми трябват — нещо, което върши може би едва един фермер на десет хиляди — те ми носят яйца и през зимата, когато повечето кокошки престават да носят и когато яйцата са най-скъпи. Още нещо — имам си мои постоянни клиенти. Те ми плащат за дузината десет цента повече, отколкото струват яйцата на пазара, защото е известно, че аз доставям само яйца, снесени същия ден.

Тя хвърли поглед към Били и видя, че той още се бореше със своите мисли.

— Пак същото ли ви е в ума? — запита тя.

Той кимна.

— Пак същото. Ако всеки фермер доставя яйца, снесени същия ден, нямаше да има десет цента горница над най-високата пазарна цена и всичко щеше да бъде както по-рано.

— Но тогава всички яйца щяха да бъдат съвсем пресни, щеше да има само яйца, снесени съшия ден! Не трябва да забравяте това — изтъкна мисис Мортимър.

— Само че това нас двамата с жена ми не ни топли — отвърна й той. — Имаше нещо безсмислено в цялата работа и най-после го разбрах. Вие говорите теория и за факти. Десет цента горница над най-високата цена — това е теория за Саксън и за мене. А факт е, че ние нямаме нито яйца, нито кокошки, нямаме и земя, на която кокошките биха могли да се разхождат и да носят яйца.

Домакинята съчувствено кимна глава.

— И още нещо има във вашето стопанство, с което не съм съгласен — продължи той. — Но не мога да кажа точно какво е. Но има нещо…

Мисис Мортимър им показа „резиденциите“ — както тя ги наричаше — на своите животни: на кравите, свините, котките и кучетата. Помещенията бяха малки, но всички животни й носели печалба — уверяваше ги тя и продължаваше да бъбри оживено за своите доходи. Дъхът им замираше от цените, които тя плащаше и получаваше за персийските котки, за свините от Охайо — честърска подобрена порода, за шотландските кучета и джерсейски крави. А за млякото от тези крави тя имала свой собствен пазар и получавала пет цента повече на всеки кварт, отколкото била цената на най-хубавото мляко от местните краварници. Били бързо забеляза разликата между нейната овощна градина и тази, която бе видял предния ден, а мисис Мортимър му посочи и цял ред други предимства, които Били беше принуден да приеме на вяра.

После тя им разправи за друг отрасъл от своето стопанство: домашни сладка и желета, които тя приготовлявала по предварителни поръчки и по цени, замайващо по-високи от редовните пазарни цени. Те седяха и удобни плетени столове на верандата и слушаха разказите на мисис Мортимър как успяла да си осигури купувачи на своето производство на сладка и желета, които сега продавала само на най-добрия ресторант и на най-известния клуб в Сан Хозе. Тя отишла със своите мостри при собственика на ресторанта и при домакина на клуба и след дълги спорове отбила техните възражения, преодоляла тяхната съпротива и убедила най-вече собственика на ресторанта да обяви нейното производство за „специалитет“, да го рекламира умело между своите клиенти и главно рязко да увеличи цената на всички яденета и сладкиши, с които го поднасяли.

Докато тя разказваше, погледът на Били отново се помрачи от неудоволствие. Мисис Мортимър забеляза това и замълча.

— А сега ни разкажете как започнахте — помоли я Саксън.

Но мисис Мортимър заяви, че ще им разкаже само ако те останат за вечеря. Въпреки явната неохота на Били, Саксън прие от името на двамата.

— И така — подхвана разказа си мисис Мортимър, — в началото бях съвсем невежа, тъй като съм родена и отрасла в града. Знаех само, че на село се ходи единствено през ваканцията, а пък аз отивах обикновено на минерални бани, в планината или на морски курорт. Почти целия си живот съм прекарала всред книги — години наред бях главна библиотекарка в Донкастър Лайбръри. После се омъжих за мистър Мортимър. Той също беше човек на книгите, професор в университета „Сен Мигел“. Той дълго боледува, а когато умря, не ми остави нищо и почти цялата му застраховка за живот отиде да покрие дълговете ни. А що се отнася до мене, аз бях тъй измъчена, нервите ми бяха тъй изхабени, че не бях годна за нищо. Но все пак ми бяха останали пет хиляди долара и аз, без много да му мисля, реших да стана фермерка. Намерих това място, климатът му е прекрасен, близко е до Сан Хозе — крайната спирка на трамвая е само на четвърт миля оттук — и го купих. Две хиляди платих в брой, а за останалите две — ипотека. Виждате ли, земята ми струваше по двеста долара акъра.

— Двайсет акра ли имате? — извика Саксън.

— Не е ли много малко? — осмели се да попита Били.

— Напротив, много, страшно много! Първо дадох под наем десет акра. И досега ги давам под наем. Дори и десетте, които оставаха, ми бяха премного за дълго, дълго време. Едва сега почвам да чувствам, че ми става тесничко.

— И тия десет акра са ви поддържали вас и двама работници? — запита Били смаян.

Мисис Мортимър плесна с ръце от удоволствие.

— Слушайте. Аз бях библиотекарка и умея да работя с книги. И най-напред прочетох всичко, което можах да намеря по тия въпроси, и се записах за най-добрите фермерски списания и вестници. Вие ме питате дали моите десет акра са ме издържали мен и двамата работници. Ще ви кажа. Аз имам не двама, а четирима работници. И десетте акра ги издържат, както издържат и Ханна една шведка, вдовица, която води домакинството ми; тя е незаменима, когато дойде времето да се приготвят сладка и желета, и дъщерята на Ханна; тя ходи на училище, но помага по малко, а и племенника ми, когото съм взела да отгледам и възпитам. И така десетте акра почти заместват двайсетте и дават възможност да поддържам и къщата, и пристройките и да се грижа за всичките си породисти животни.

Саксън си спомни какво бе казал младият монтьор за португалците.

— Това не са го направили десетте акра — извика тя. — Постигнали сте всичко с вашия ум и вие много добре го знаете.

— Точно това е, мила моя. Това показва, че този, който е роден за тази работа, може да преуспее на село. Помнете винаги, че земята е щедра. Но трябва и вие щедро да се отнасяте към нея. А това е нещо, което старомодният американски фермер не може да проумее. Умът е най-главното. Един такъв фермер, дори когато вижда, че изтощената му земя плаче за наторяване, не прави разлика между евтините и истински добрите торове.

— И това е нещо, което бих искала да знам! — извика Саксън.

— Ще ви разкажа всичко, което знам, но вие сигурно сте много уморени. Забелязах, че понакуцвате. Да влезем вътре — не се безпокойте за багажа: ще пратя Чанг да го донесе.

За Саксън, с нейната вродена любов към красотата и изяществото на всичко, което я обкръжава, вътрешната обстановка на вилата беше истинско откровение. Тя никога преди това не бе влизала в дома на хора от средната класа и това, което видя, не само надминаваше всичко, което си бе представяла, но и бе много различно. Мисис Мортимър забеляза как блесналият й поглед поглъщаше всичко наоколо и с най-голяма готовност и показваше своя дом; тя шеговито и весело се хвалеше, изтъкваше цените на материалите, обясняваше как собственоръчно бе направила голяма част от нещата, например боядисването на пода, полирането на полиците за книги, потягането на голямото старинно кресло. Били пристъпваше предпазливо след тях и макар че на ум не му минаваше да подражава на родените с изискани маниери хора, той не се показа много несръчен дори и на масата, където за пръв път в живота им той и Саксън се хранеха в частен дом, в който яденето се поднасяше от прислуга.

— Ако бяхте дошли идната година — със съжаление каза мисис Мортимър, — тогава вече щеше да е готова стаята ми за гости, която съм решила да пристроя…

— Не се безпокойте — отговори Били, — много ви благодарим за всичко. Но ние ще вземем трамвая до Сан Хозе и ще наемем стая в някой хотел.

Мисис Мортимър продължаваше да се тревожи, че не е в състояние да ги остани да нощуват при нея и Саксън промени темата на разговора, като я помоли да им разкаже още нещо за своята ферма.

— Казах ви, ако си спомняте, че за земята платих само две хиляди долара в брой — изпълни желанието и мисис Мортимър. — Оставаха ми три хиляди да почна опита си. Разбира се, всичките ми приятели и роднини предричаха, че ще се проваля. И, разбира се, аз направих грешки, и то много грешки. Но щях да направя още повече, ако не бях проучила основно въпросите и не продължавах да ги проучвам. — Тя посочи към стените, целите покрити от полици с книги и купища фермерски списания. — Продължих да уча. Твърдо реших да бъда на висотата на съвременната наука и си изписах известията на всички опитни станции. Дойдох до извода, че всичко, което старомодните стопани вършеха, е погрешно и, знаете ли, не бях далече от истината. Глупостта на старите фермери е невероятна… О, аз се съветвах с тях, обсъждах някои неща с тях, оспорвах техния остарял начин на работа, исках да ми докажат някак, че тяхната закостенялост, че техните предразсъдъци са основателни. Но сполучих само да ги убедя, всички до един, че съм умопобъркана и че всичките ми начинания са обречени на неуспех.

— Но вие сте успели! И още как!

Мисис Мортимър се усмихна в знак на благодарност.

— Понякога, дори и сега, се чудя как наистина не се провалих. Но аз съм потомка на упорито племе, откъснало се достатъчно дълго от земята, за да успее в това време да види нови пътища. Когато нещо ми се струваше правилно, аз веднага на минутата го прилагах, колкото и фантастично да изглеждаше на пръв поглед. Да вземем например старата овощна градина. Беше негодна, повече от негодна. Старият Калкинс едва не умря от сърдечен удар, когато видя как безмилостно я опустоших. А погледнете я сега! Точно на това място, където е тоя дом, имаше една стара, рухнала къща. Аз се примирих с нея, но веднага съборих обора, кочината и курника всичко, просто ги пометох. Хората само клатеха глава и се тюхкаха, като гледаха как безразсъдно разсипва имуществото си една вдовица, която сама се бори, за да си изкара прехраната. Но това беше нищо. Те просто се вцепениха, когато им казах колко съм платила на три прекрасни прасенца от охайочестърска подобрена порода: купих ги за шестдесет долара и трите мънички — току-що отбити. След това се отървах от проскубаните кокошки, продадох ги на пазара и ги заместих с бели легхорни. Двете мършави крави, които получих заедно е мястото, продадох на касапина по трийсет долара едната, а за двеста и петдесет купих две чистокръвни джерсейски млади крави… и спечелих сума пари от тях, докато Калкинс и останалите фермери продължаваха да държат хилавите си крави, които даваха толкова малко мляко, че не покриваха дори разноските за храната си.

Били одобрително кимна.

— Помниш ли какво ти казах за конете? — обърна се той пак към Саксън; и насърчен от домакинята, изказа много правдиви съждения за конете от гледище на тяхното стопанисване и търговията с тях.

Когато той излезе да изпуши една цигара, мисис Мортимър насочи разговора към живота на Саксън и Били и ни най-малко не се учуди, когато узна за неговата склонност към бокса и към побои над стачкоизменници.

— Прекрасен младеж и е добър — увери тя Саксън. — Това личи по лицето му. А най-хубаво от всичко е, че ви обича и че се гордее с вас. Не можете да си представите какво удоволствие ми прави да го наблюдавам как ви гледа, особено когато говорите. Той много уважава вашето мнение. Да, това е ясно, иначе не би тръгнал с вас на това странстване; нали това е напълно ваше хрумване? — Мисис Мортимър въздъхна. — Вие сте щастлива, мило дете, много щастлива. И още не знаете какво нещо е мъжкият ум. Почакайте, докато той напълно се запали, въодушевен от вашите планове. Ще останете поразена, като видите как той ще се заеме за работа. Много усилия ще ви са необходими да вървите в крак с него. Но междувременно вие трябва да вървите напред. Не забравяйте, че той е градско чедо. Трябва доста да се борите, за да го откъснете от живота, на който е свикнал.

— О, но той също е отвратен от града… — започна Саксън.

— Но не колкото вас. Любовта не изпълва цялото съществуване на мъжа, както на жената. Градът е причинил по-голямо зло на вас, отколкото на него. Вие сте загубили милото малко дете. Неговата грижа и връзка с това дете са съвсем слаби, дори случайни в сравнение с дълбочината и остротата на вашите чувства.

Мисис Мортимър извърна глава към влизащия в стаята Били.

— Разбрахте ли най-после какво не ви харесва в моето стопанство? — запита тя.

— Стана ми ясно горе-долу — отговори той, като седна на посоченото от мисис Мортимър голямо кресло. — Ето какво…

— Един момент — прекъсна го тя. — Вие седите на чудесно, голямо, здраво кресло и вие също сте, мога да кажа, голям и силен, а вашата малка женичка е много уморена… Не, не, останете си там — нужна й е вашата сила. Да, да, аз настоявам, направете й малко място.

Тя отведе Саксън при него и го застави да я прегърне.

— Така, сър! Вие двамата изглеждате очарователни. Сега чакам да чуя вашите възражения против моя начин да си изкарвам прехраната.

— Не е вашият начин — бързо възрази Били. — Вашият начин е правилен. Той е знаменит. Аз само искам да кажа, че той не ни подхожда. Ние не можем да използваме тоя начин. Вие сте имали предимства — заможни познати, хора, които са знаели, че сте били библиотекарка, а мъжът ви професор. И после… — Тук той се запъна за миг, като търсеше думите, с които да изрази мисълта, която още не бе се изяснила и за самия него. — Вие сте имали възможности, които ние нямаме. Вие сте образована и… как да кажа… струва ми се, вие знаете как да се държите в обществото и знаете как да търгувате. А има неща, които ние не знаем.

— Но, мило мое момче, вие можете да научите това, което е необходимо — увери го тя.

Били поклати глава.

— Не. Не ме разбрахте. Нека ви обясня. Ето, представете си например, че аз се затътря със сладко и желе до тоя луксозен ресторант, както вие сте го сторили, и поискам да говоря с шефа. Та аз ще бъда не на мястото си още в момента, когато прекрача прага на стаята му. И дори по-лошо, сам ще се чувствам не на място. Ще ме избие на кавга, пък, току-виж, и на бой, а така търговия не се върши. После ще си помисля, че той мисли, че съм някакъв простак, който ходи от врата на врата да предлага сладко. И какво би станало? Ще кипна още при първата дреболия. Аз ще мисля, че той мисли да ми каже да си дигам чуковете и ще гледам да го изпреваря, като му кажа, той да си дига чуковете. Разбирате ли? Защото така съм възпитан. С мене няма или-или! А така сладкото няма да се продаде.

— Това, което казвате, е вярно — весело подхвана мисис Мортимър. — Но забравяте жена си. Погледнете я само. Тя ще направи добро впечатление на всеки търговец и той с удоволствие ще я изслуша.

Били сякаш се вцепени, в очите му блесна опасен пламък.

— Какво сгреших пак? — засмя се домакинята.

— Нямам намерение да се възползвам в търговията от външността на жена си — гневно промърмори Били.

— Прав сте. Бедата е там, че и двамата сте изостанали с петдесет години от съвременността. Вие сте истински стари американци. Просто е за чудене как сте попаднали във водовъртежа на сегашните условия на живот. Вие сте също като Рип Вай Уинкл^[1]. Де се е чуло в този упадъчен век млад мъж и млада жена от големия град да преметнат одеяла на гърба и да тръгнат да търсят земя? Във вас живее духът на аргонавтите^[2]. Както капките вода си приличат, така и вие си приличате с онези, които някога впрегнали воловете си и тръгнали на Запад към земите отвъд залеза на слънцето. Обзалагам се, че вашите бащи и майки или баби и дядовци са били между тях.

Очите на Саксън засияха, а погледът на Били стана отново приветлив. И двамата кимнаха с глава.

— Аз самата съм от стар пионерски род — гордо продължи мисис Мортимър. — Моята баба е била една от малкото оцелели от групата Донър. Дядо ми Джесън Уитни е обиколил нос Хорн и е взел участие във въстанието Беър Флег в Сонома. Той бил в Монтерей, когато Джон Маршал открил злато край воденицата на Сътър. Една от улиците на Сан Франциско носи неговото име.

— Знам я — намеси се Били. — Уитни стрийт — близко е до Ръшън Хил. И майката на Саксън е минала през прериите.

— А дядото и бабата на Били са убити от индианците — добави Саксън. — Баща му бил съвсем малко момченце и живял при индианците, докато белите не го пленили. Той дори не знаел името си и бил осиновен от някой си мистър Робъртс.

— Та ние с вас, мили деца, сме почти като роднини — сияеше мисис Мортимър. — Това е като полъх от старото време, уви, забравено сега в нашите бързо летящи дни. Аз особено много се интересувам от тия неща, защото съм съставяла библиография и съм чела всичко, което се отнася до тая епоха. Вие — и тя посочи Били — сте влезли в историята или по-точно баща ви. Спомням си, цялата случка е описана в историята на Бенкрофт. Индианците са били от племето модоки. Керванът се е състоял от осемнадесет фургона. Единствен баща ви е останал жив, бил е съвсем мъничък по това време и не е разбирал какво е ставало. Той бил осиновен от водача на белите.

— Точно така — потвърди Били. — Модоките. Керванът, изглежда, е отивал към Орегон. И те избили всичките. Дали не знаете нещо и за майката на Саксън. В ония времена тя е писала стихове.

— Печатани ли са някои от тях?

— Да — отговори Саксън, — в тогавашните вестници в Сан Хозе.

— А вие знаете ли наизуст някое от тях?

— Да. Едно от тях почваше така:

Да пее твоята муза се научи

вълшебно, като арфа, що звъни

на вятъра, а ехото поеха

калифорнийските безкрайни равнини.

— Звучи ми познато — замислено каза мисис Мортимър.

— Помпя и друго. То почваше така:

Аз избягах от тълпите на далече във гората,

дето статуите голи се издигат, а листата…

И тъй нататък. Аз не всичко разбирам в тия стихове. Те са били посветени на моя баща.

— Любовно стихотворение — прекъсна я мисис Мортимър. — Спомням си го. Почакайте за миг…

… по онази кротка нимфа, стъпила покрай фонтана

и обсипана догоре с капки от сребриста пяна,

що за миг потръпват леко върху младата й гръд…

— Никога няма да забравя тези капки от сребриста пяна, макар че не помия името на вашата майка.

— Казваше се Дейзи — започна Саксън.

— Не, Дейел — припомняйки си отведнъж, я поправи мисис Мортимър.

— Но никой не я наричаше така.

— Тя се е подписвала с това име. А как е цялото й име?

— Дейзи Уили Браун.

Мисис Мортимър отиде до полиците с книги и бързо се върна с една голяма, подвързана с тъмни корици книга.

— Това е „Архив на миналото“ — обясни тя. — Между другото тук са събрани всички хубави стихове, намерени във вестниците от това време. — Очите й бързо пробягнаха надолу по азбучния указател на книгата; отведнъж погледът и се спря. — Имах право. Дейел Уили Браун. Ето тука. Десет нейни стихотворения: „Походът на викинга“, „Златни дни“, „Постоянство“, „Кабалеро“, „Гробовете по Литл Медоу“…

— Ние отблъснахме там индианците — развълнувано я прекъсна Саксън. — Майка ми, която тогава е била малко момиченце, излязла да донесе вода за ранените. Индианците не стреляли по нея. Всички казвали, че това било истинско чудо. — Тя скочи от мястото си и като протегна ръце към книгата, извика: — О, дайте да я видя, дайте да я видя. Аз не знаех за тази книга. Не знам и тези стихотворения. Мога ли да ги препиша? Ще ги науча наизуст. Помислете си, стихове от моята майка!

Мисис Мортимър трябваше да изтрие стъклата на очилата си. В продължение на половин час, докато Саксън жадно поглъщаше стиховете на майка си, мисис Мортимър и Били седяха мълчаливи. Накрая, без да откъсне поглед от книгата, тя я затвори, като придържаше с пръст страницата, и с учудване и трепет повтаряше:

— А аз не знаех, не знаех.

През този половин час мисис Мортимър не преставаше да обмисля нещо. И малко по-късно тя им разкри своя план. Била убедена в предимствата на интензивното млекопроизводство, тъй както и на интензивното обработване на земята, и възнамерявала, щом като изтече срокът, за който била дала под наем другите десет акра, да устрои там млечна ферма с крави от джерсейска порода. И тая ферма, както всичко друго, което бе направила, щяла да бъде образцова, а това означа само, че ще й бъде необходима допълнителна помощ. Били и Саксън били най-подходящите за тая работа. Смятала да построи малка вила и най-късно до следващото лято можела да ги настани там. А междувременно тя можела да нареди по един или друг начин Били да има работа през зимата. Тя му гарантирала работа и знаела една свободна малка къщичка точно до крайната трамвайна спирка, която можели да наемат. Под нейно наблюдение Били можел да се заеме с ръководството на строежа още от самото му начало. По този начин те щели да припечелят малко пари и да се подготвят за самостоятелен фермерски живот, а също щели да имат възможност да огледат земите наоколо.

Но всичките й увещания отидоха напразно. Накрая Саксън изрази ясно, само с няколко думи тяхното становище:

— Ние не можем да спрем още на първото място по пътя си, макар и то да е тъй красиво и приветливо, както вашата ферма, и макар и толкова да ни харесва тази долина. Ние дори още не знаем точно какво искаме. Трябва да продължим, да видим и други места, и други начини на работа, за да можем да разберем точно какво ни трябва. Не бива да прибързваме с нашето решение. Искаме да бъдем уверени, о, напълно уверени, че няма да сгрешим. А освен това… — тя се поколеба — освен това ние не обичаме чак толкова равнината. На Били му се иска да има хълмове в нашата земя, а и на мене също.

Когато си тръгваха, мисис Мортимър предложи да подари на Саксън „Архив на миналото“, но младата жена поклати отрицателно глава и взе пари от Били.

— Отбелязано е, че струва два долара — каза тя. — Бихте ли ми купили тая книга и да я пазите, докато се установим? Тогава ще ви пиша и вие ще можете да ми я изпратите.

— Ах, тия американци! — упрекна я мисис Мортимър, като вземаше парите. — Но трябва да обещаете, че ще ми пишете от време на време, докато се установите.

Тя ги изпрати до шосето.

— Храбра младеж сте вие — каза тя при раздялата. — Колко бих искала и аз да тръгна с вас, ей така с торба на рамо. Вие двамата сте славна двойка. Ако някога мога да ви помогна с нещо, обадете ми се. Вие ще сполучите и аз бих искала да имам някаква заслуга в това. Обадете ми дали сте намерили държавна земя, но ви предупреждавам, че не ми се вярва това да е осъществимо… или пък сигурно ще е много отдалечена от пазара.

Тя стисна ръка на Били, а Саксън прегърна и целуна.

— Бъдете смела — тихо и сърдечно каза тя на ухото й. — Вие ще победите. Вие сте на прав път. И имахте право да не приемете моето предложение. Но помнете, че винаги можете да разчитате на него, а може би и на нещо по-добро. Вие и двамата сте още много млади. Не бързайте. Където и да спрете, дори и за малко, обаждайте ми се и аз ще ви напращам купища земеделски известия и фермерски списания. Довиждане. Желая ни много, много и много щастие.