Джек Лондон
Лунната долина (46)

Глава XII

Като прекосиха Сакраменто с едно старомодно параходче, малко над Рио Виста, Саксън и Били навлязоха в речната област. Това, което видя от върха на насипа, беше за нея истинско откровение. Под тях, по-ниско от равнището на реката, догдето стига окото, се простираше обширна равнина. Пътища кръстосваха равнината по всички посоки и Саксън видя разпръснати безброй фермерски къщи, за чието съществуване тя и не подозираше, докато плуваха по безлюдната река, която течеше само на няколко фута оттам, от другата страна на върбовите храсталаци.

Три седмици прекараха из тия острови с плодородна земя, която се спасяваше от заливане само благодарение на насипите и денонощното изпомпване на водата. Тук навсякъде земята беше богата, но местността еднообразна — единствено Маунт Диабло нарушаваше това еднообразие; планината се виждаше отвсякъде — ту дремеща в лъчите на обедното слънце, ту рисуваща зъбчатия си връх на пурпура на залеза, ту очертаваща се като видение в сребристата светлина на зората. Понякога пеша, а често с моторница те кръстосваха надлъж и нашир речната област чак до торфените полета на Мидл Ривър; спускаха се по Сан Джоакин до Антиок и отиваха нагоре по ръкава Джорджиана до Уолнът Гроув на Сакраменто. Те сякаш бяха в чужда страна. Полетата гъмжаха от хиляди работници, но случваше се Саксън и Били по цял ден да не срещнат нито един човек, който да говори английски. Те попадаха някой път в цели села с китайци, японци, италианци, португалци, швейцарци, индийци, корейци, норвежци, датчани, французи, арменци, славяни почти всички националности, но не и американци. Те се натъкнаха на един американец по долното течение на Джорджиана, който с мъка си изкарваше прехраната, като ловеше риба със забранени от закона средства. Друг американец, който сипеше гръм и мълнии по всички политически въпроси, беше пътуващ пчелар.

В оживения Уолнът Гроув американци бяха само бакалинът, кръчмарят, касапинът, пазачът на подвижния мост и кормчията на ферибота. А Уолнът Гроув се състоеше от две процъфтяващи градчета, едното китайско, другото японско. Почти цялата земя принадлежеше на американци, който живееха далече и непрекъснато продаваха части от нея на чужденците.

Когато Саксън и Били се настаниха в параходчето „Апаш“, което отиваше до Сакраменто, те не можаха да разберат какво точно става в японското градче — дали бунт или някаква веселба.

— Изтласкали са ни пред вратата — ругаеше Били, — скоро ще ни изтикат и оттам.

— От Лунната долина никой няма да ни изтласка — опита се да го развесели Саксън.

Но той не се утеши тъй лесно и забеляза с горчивина:

— А пък никой от тия проклети чужденци не може да кара четири коня като мене!

И добави:

— Но могат да обработват земята до безкрайност.

Саксън гледаше помраченото му лице и изведнъж си спомни една литография, която бе видяла в детските си години: на нея бе изобразен един индианец от прерията, яхнал коня си, накичен с цветни пера — той гледаше учудено влака, който се носеше по току-що поставените релси. Този индианец, помнеше тя, бе отстъпил пред вълната на новия живот, който бе нахлул с железницата. И Саксън се замисли дали Били и хората като него са обречени да отстъпят пред този нов прилив на невероятно трудолюбив живот, който прииждаше от Азия и Европа.

Те останаха две седмици в Сакраменто, където Били намери работа като колар и спечели малко пари, за да продължат пътуването си. Бяха привикнали, и в Оукланд, и в Кармел, да живеят близо до морския бряг, затова им бе трудно да се приспособят към климата във вътрешността. В Сакраменто е много топло, решиха те, и тръгнаха по железопътната линия на запад, през една блатиста област, докато стигнаха до Дейвисвил. Тук те се отклониха на север, примамени от прелестния Уудлънд, където Били постъпи като колар в една голяма овощарска ферма. Саксън успя с мъка да изтръгне неговото съгласие и тя да работи няколко дни при беритбата на плодовете. Тя с важен и тайнствен вид отказа да му обясни какво възнамерява да прави със спечелените от нея пари и Били я закачаше по този повод, докато най-после забрави за това. Тя не му каза й за пощенския запис, и за синята квитанция, която изпрати в писмо до Бъд Стродърс.

Горещината започна да ги измъчва. Били заяви, че те явно са се отклонили от пътя си към местата, където нощите са прохладни.

— И тука няма секвоя — каза Саксън. — Трябва да продължим на запад към брега. Там ще намерим Лунната долина.

От Уудлънд те тръгнаха по селските пътища, като свърнаха на запад, после на юг и стигнаха до „овощния рай“ — Векъвил. Тук Били се хвана на работа, отначало при беритбата на плодовете, а след това като колар; и тук Саксън получи писмо и малко пакетче от Бъд Стродърс. Когато Били се върна от работа в техния лагер, Саксън го накара да затвори очи и да постои мирно. Тя се бави само няколко мига, после почна да прикачва нещо на гърлите му върху памучната му риза за работа. По едно време той почувства леко убождане от карфица и промърмори сърдито, но тя се засмя и го принуди да стои още със затворени очи.

— Не ми се сърди — затваряй очи и аз ще ти кажа, но ме целуни — весело запя тя.

Тя го целуна, той погледна гърдите си и видя забодени на ризата си златните медали, който бе заложил в деня, когато бяха отишли на кино и се бе пробудило у тях желанието да се върнат към земята.

— Ах ти, хитро дяволче — извика той, като я притегли към себе си. — Ето за какво си прахосала парите от беритбата. А аз съвсем не се сетих! — И я притисна още по-силно.

Тя почувства приятната и непреодолима сила на неговите мишци; той я прегръщаше, тя шеговито се отбраняваше, а в това време кафето кипна и тя се отскубна, за да го спаси от огъня.

— Да си кажа правичката, винаги съм се гордял с тях — призна той, докато свиваше цигарата си след вечерята. — Те ме връщат назад към момчешките години, когато като любител гонех победите. Повярвай ми, славно момче бях в онова време… Но знаеш ли, Саксън, съвсем ми бяха изхвръкнали от ума. Струва ми се, че сме напуснали Оукланд преди десет хиляди години и че ни делят от него десет хиляди мили.

— А ето какво ще те върне обратно там — каза Саксън, като отвори писмото на Бъд и почна да чете на глас.

Бъд не допускаше, че Били може да не знае изхода на стачката, затова съобщаваше само някои подробности — кои от коларите бяха приети отново на работа и кои бяха влезли в черните списъци. За негово голямо учудване той самият бил приет на работа и му дали да кара впряга на Били. Но още по-невероятна била другата новина, която имал да съобщи на Били: старият надзирател на конюшните умрял, а двамата надзиратели, с които се опитали да го заместят, само объркали всичко. И най-важното, точно в тоя ден, в който пишел писмото, шефът говорил с Бъд и изказал съжалението си, загдето Били изчезнал.

„Съвсем не си въобразявай, че шефът не знае всичките ти похождения — пишеше Бъд. Бас държа, че знае имената на всички стачкоизменници, които си пердашил. И все пак ето какво ми каза: «Стродърс, ако не ви е удобно да ми дадете неговия адрес, просто вие му пишете да се върне незабавно при мене. Ще му дам сто двайсет и пет долара на месец като надзирател в конюшнята».“

Когато му прочете писмото, Саксън зачака със скрита тревога. Били се бе излегнал, опрян на лакът, и замислено пускаше кълбенца дим от устата си. Евтината му работна риза, на която някак не отиваха блестящите, осветени от пламъка златни медали, бе разгърната и се откриваше гладката кожа и прекрасната мускулатура на гърдите му. Той хвърли поглед наоколо — към одеялата, който бяха проснати върху зелената трева и ги подканяха за сън, към лагерния огън и почернелия очукай кафеник, към често използваната брадвичка, забита до половината в един пън, и най-после към Саксън. Очите му я погалиха, после в тях бавно се появи въпросителен израз. Но Саксън мълчеше.

— Така — заговори най-после той. — Ти вземи да напишеш едно писмо на Бъд Стродърс и му кажи да не ми споменава вече за мръсната муцуна на оня тип — шефа. И точно случай да му пратя пари да освободи часовника ми. Пресметни колко прави лихвата. А палтото нека остане там да гние!

Горещината във вътрешността им се отразяваше зле.

И двамата отслабнаха. Мозъкът и мускулите им загубиха гъвкавостта си. Както Били се изразяваше, „коприната им се бе измачкала“. Затова те нарамиха багажа си и се отправиха на запад през дивите планини. От трептящия нажежен въздух в долината Бериеса ги заболяха и очи, и глава; бяха принудени да пътуват само рано сутрин и късно следобед. Те продължиха още на запад през планините към красивата Напа Вали. Следващата долина беше Сонома и семейство Хейстингс ги беше поканило в своето ранчо. Те щяха да ги посетят, ако Били не бе прочел случайно в един вестник, че писателят бил заминал като кореспондент в Мексико, където избухнала някаква революция.

— Нищо, ще ги видим по-късно — каза Били и те тръгнаха на северозапад през лозята и овошките градини на Напа Вали. — Ние с теб приличаме на милионера, за когото често пееше Бърт, само че пилеем не парите, а времето си. Всички посоки са еднакво добри, но все пак е за предпочитане да вървим на запад.

В долината Напа Били на три пъти отказа работата, която му предлагаха. Когато Сейнт Елена остана зид тях, Саксън с радост приветства любимата секвоя, която те веднага разпознаха по скатовете на тесните каньони, прорязващи обърнатия към долината западен склон на планинската верига. В Калистога, крайната гара на железницата, те видяха дилижанси, запрегнати с шест коня, който отиваха до Мидл Таун и Лоуър Лейк. Саксън и Бил обсъдиха по-нататъшния си маршрут. Пътят водеше към Езерната област, а не към морския бряг и затова те свърнаха на запад през планините към долината на Ръшън Ривър и стигнаха то Хилдсбърг. Спираха се по плодородните полета, засети с хмел, но Били не пожела да събира хмел редом с индианци, японци и китайци.

— И един час не мога да работя край тях — обясни той. — Непременно ще счупя главата на някого. А пък и тая река, тая Ръшън Ривър си я бива. Хайде да направим лагера си тука и да идем да поплуваме.

Така, без да бързат, те вървяха на север по широката плодородна долина, тъй щастливи, че съвсем забравиха за необходимостта да работят; Лунната долина си оставаше тяхната далечна приказна мечта, но те бяха сигурни, че един ден ще я осъществят. В Кловърдейл щастието се усмихна на Били. Поради болести и други причини, в конюшнята, която обслужваше дилижанса, нямаше достатъчно кочияши. А влакът ежедневно изсипваше туристи, които идваха да видят гейзерите, и Били, сякаш цял живот бе карал шесторка, взе поводите на шестте коня и превози през планината точно по разписанието натъпкания с туристи дилижанс. Когато тръгна за втори път, редом с него на високата капра седеше и Саксън. След две седмици се върна постоянният кочияш. Били отказа да приеме предложената му постоянна работа в конюшнята, прибра спечелените пари и продължиха на север.

Саксън намери някакво кученце фокстериер и го нарече Посум, както онова кученце, за което мисис Хейстингс им бе разказала. То беше толкова малко, че скоро го заболяха краката и Саксън трябваше да го носи на ръце. Накрая Били го взе и го сложи върху торбата, който носеше на гърба си, но често мърмореше, че Посум дъвче косите му отзад и едва ли ще остане нещо от тях.

Те минаха през живописните лозя на Асти, когато гроздоберът бе вече към края си, и влязоха в града Юкайа, измокрени до кости от първия зимен дъжд.

— Слушай, Саксън — каза Били, — помниш ли как „Скитникът“ се плъзгаше по водата? Така се изплъзна и това лято — сякаш имаше криле. А сега е време да помислим где ще презимуваме. Юкайа не изглежда лошо градче. Тая вечер ще наемем стая и ще се изсушим. А утре ще се завъртя около конюшните и ако намеря нещо, ще вземем под наем някоя колибка; после ще имаме цяла зима пред нас да решим къде ще отидем догодина.