Джек Лондон
Лунната долина (55)

Глава XXI

Едно ясно юнско утро Били каза на Саксън да облече костюма си за езда, за да изпитат един нов кон.

— Но не мога по-рано от десет — часа отговори тя, — дотогава ще съм изпратила колата с втората пратка.

Саксън бе развила стопанството си в широки размери, но благодарение на умението й бързо да се справя и системно да ръководи работата оставаше й много свободно време. Тя често посещаваше семейство Хейл и това винаги й доставяше голямо удоволствие, особено сега, когато двамата Хейстингс се бяха върнали и Клара често идваше у леля си. Саксън цъфтеше в тази приятелска атмосфера. Тя бе започнала да чете — да чете с разбиране; намираше време и за книги, и за ръкоделията си, и за Били, когото често придружаваше при неговите обиколки.

Били беше дори по-зает от нея. Неговата разнообразна дейност изискваше присъствието му на много места, но той все пак непрекъснато надзираваше конюшнята в ранчото и конете, които Саксън използваше. Той бе станал истински делови човек, макар че мисис Мортимър, когато преглеждаше със зоркия си поглед сметките му, откри няколко малки грешки в графата за разходите и с поддръжката на Саксън най-после го накара да води редовно счетоводство. След вечеря Били и Саксън винаги отбелязваха дневните приходи и разходи в счетоводните си книги. След това Били се разполагаше в голямото кресло, което бе настоял да купят наскоро след договора с тухларницата, Саксън се настаняваше в скута му и почваше да свири на укулеле; често те дълго разговаряха по своите работи и градяха планове за бъдещето. Понякога той казваше:

— Почвам да се занимавам с политика, Саксън. Много е доходно. Бас държа, че е доходно. И ако до следващата пролет шест мои каруци не работят по пътищата и не ми носят пари от целия окръг, ще се върна при шефа в Оукланд да го моля за работа.

Или пък Саксън казваше:

— Знаеш ли, откриват новия хотел между Калиенте и Елдридж; говори се също, че ще строят голям санаториум някъде зад хълмовете.

Или друг път:

— Слушай, Били, сега, като прокара вода в твоята мъничка ливада, дай ми и за моя зеленчук, искам я под наем. Пресметни колко ще получиш от люцерната, която ще отгледаш на нея, и аз ще ти я платя по пазарна цена, като приспадна разходите по отглеждането.

— Добре, добре, вземи я — сподави въздишката си Били. — Аз и без това съм много зает и нямам време да се занимавам с дреболии.

Той явно си кривеше душата, защото наскоро сам бе поставил помпата и бе прокарал тръбите за вода.

— Това ще бъде най-умно. Били — утеши го тя, тъй като знаеше, че неговата мечта за просторна земя го беше обладала по-силно от всякога. — Няма смисъл да се занимаваш с един акър. Чакат те онези сто и четирийсет. Ще ги купим, щом като старият Шавон умре. Та всъщност те са част от Мадриновото ранчо. Някога те заедно са съставлявали един участък от сто и шестдесет акра.

— Не желая никому смъртта — промърмори Били, — но тази земя наистина нищичко не му носи и той само изтощава пасището с многобройните си кранти. Познавам цялата земя, всеки инч от нея. Трите му ливади са най-малко четирийсет акра, а при хълмовете до тях има вода, колкото си щеш. Дъхът ти ще спре, ако знаеш колко кръмни треви мога да отгледам на тая земя! Освен това има най-много петдесет акра горички и стръмни места и какво ли не, дето могат да се разхождат породистите ми кобили. И още петдесет акра гъста гора с хубави кътчета и дивеч. А старият кирпичен обор съвсем не е лош; само да му се сложи нов покрив и ще може да прибира всичките животни при лошо време. А погледни сега какво жалко пасище бих принуден да наема зад мястото на Пинг, за да има къде да почиват моите животни. Та не можеха ли да пасат на тия сто и четирийсет акра… ех, само да ги имах! Дали пък Шавон няма да се съгласи да ги даде под наем?

Друг път Били беше по-скромен и само казваше:

— Утре трябва да прескоча до Петалума, Саксън. Има разпродажба в ранчото на Аткинсън, може би ще ми падне нещо изгодно.

— Още коне ли?!

— Не знаеш ли, че два мои впряга превозват дървен материал за новата винарска изба? Барни си е навехнал лошо рамото. Дълго ще трябва да си почива, докато се оправи. А Бриджит никога вече няма да може да работи каквото и да е. Това ми е съвсем ясно. Лекувах я, лекувах я и ветеринарят съвсем се забърка. И някои от другите коне трябва също да си почиват. На двата сиви почна да им личи, че са непрекъснато на тежка работа. А Пъстрия явно с пасъл отровна трева. Всички мислят, че е от зъбите му, но не е от това — той направо се е отровил. Да се грижиш както трябва за животните си, все едно да пестиш пари, а конете са най-нежните създания на четири крака. Ако някога имам достатъчно пари, ще докарам цял товар мулета от Колуза Каунти, големи и тежки. Веднага ще ги разграбят като топъл хляб тук в долината; те ми трябват за продажба, не ги искам за себе си.

Или когато беше в по-весело настроение. Били почваше:

— Слушан, Саксън, тъкмо говорим за сметки: колко мислиш, че струват Хейзл и Хети? Пазарната им цена?

— Защо?

— Ей тъй, питам те.

— Добре, да речем, триста долара — цената, която ти плати за тях.

— Хм — замисли се Били. — Струват много повече, но нека бъде както казваш. А сега да се върнем пак към сметките. Не се ли полага да ми дадеш чек за триста долара?

— Ах ти, разбойник!

— Ни най-малко. Та не ми ли подписваш чекове, когато ти доставям сено и ечемик? И не знаем ли колко държиш да отбелязваш всичко до пени в счетоводните си книги? — дразнеше я той. — Ако наистина си делова жена, трябва да се разплатиш с мене и за тия два коня. Не съм ги ползвал вече от не знам колко време.

— Но техните жребчета ще бъдат твои — възразяваше Саксън. — Освен това в моята работа не са ми потрябвали разплодни кобили. Скоро Хейзл и Хети ще трябва да престанат да теглят каруцата. И без това са прекалено хубави за каруца. Ти гледай да ми намериш някой чифт да ги замести. Ще ти дам чек за този чифт, но без комисиона.

— Добре — съгласи се Били. — Вземам си обратно Хейзл и Хети, но трябва да ми платиш наем за времето, което си ги ползвала.

— Ако настояваш да ти платя наем за Хейзл и Хети, аз пък ще поискам да си плащаш пансиона — заплаши го тя.

— Ако пък ти ме накараш да си плащам храната, дето ми поднасяш, аз ще ти поискам лихва за парите, които съм вложил в туй ранчо.

— Не можеш — засмя се Саксън. — Това е наша обща собственост.

Той захълца трескаво, като че ли не му стигаше въздух.

— Право в слънчевия възел! — каза той. — Победен съм! Но кажи, сладки са тези думи, а? Наша обща собственост! — Той повтори тези думи, сякаш вкусваше сладостта им. — А когато се оженихме, мечтаехме за постоянна работа, няколко парцала и жалки мебели, които щяха да се изхабят, докато ги изплатим. Нямаше да имаме никаква обща собственост, ако не беше ти.

— Глупости говориш! Какво можех да направя самичка? Много добре знаеш, че ти спечели всички пари, които ни дадоха възможност да почнем живота си тука. Ти плати надниците на Гоу Юм, на Чан Чи, на стария Хюги и на мисис Пол. Какво говориш? Всичко е създадено от тебе.

Тя ласкаво поглади с двете си ръце раменете и силните му мускулести ръце.

— Ето, те направиха всичко, Били.

— Не е така, дявол да го вземе! Твоята глава направи всичко. Каква щеше да е ползата от моите ръце, ако нямаше глава да ги направлява… Щяха да нанасят побои на стачкоизменници, да бият наематели и да стоят, облегнати на някой бар. Единствената умна работа, която моята глава измисли, беше да се оженя за тебе. Честна дума, Саксън, ти направи от мене човек.

— О! Дявол да го вземе. Били — подражаваше му тя за негово удоволствие. — Какво щях да бъда аз, ако не беше ме измъкнал от пералнята? Сама не бих могла да се измъкна. Бях просто едно безпомощно момиче. Ако не беше ти, още щях да бъда там. Мисис Мортимър е имала пет хиляди долара, но аз имах тебе, Били.

— Една жена по-трудно си пробива път в живота, отколкото един мъж — обобщи той. — А ето какво ще ти кажа аз: ние двамата създадохме всичко. Работихме заедно — бяхме като един впряг. Ако бяхме теглили поотделно, ти щеше вероятно още да бъдеш в пералнята, а пък аз, в най-добрия случай, да карам каруцата за една надница и да се мъкна по евтини танцови забави.

 

 

Саксън стоеше под гигантското дърво — бащата на всички мадрони, — следеше как Хейзл и Хети излизаха през портата, впрегнати в пълната със зеленчук кола, когато видя, че Били пристига на кон и води кулеста кобила, чиято атлазена кожа светеше на слънцето със златни отблясъци.

— Четиригодишна, породиста; буйна е, но не е с лош нрав — нареждаше Били, когато спря край Саксън. — Кожата й е тънка като цигарена хартия, муцунката й — като кадифе, но може да надбяга и най-дивия жребец, който някога се е раждал. Погледни какви дробове! А какви ноздри! Наричат я Рамона — някакво испанско име. Майка й е Морелита, чистокръвна Морганова порода.

— Продават ли я, Били? — развълнувано запита Саксън и стискаше ръцете си от неизразим възторг.

— Та затова я доведох, да я видиш.

— Но колко ли ще искат за нея? — беше вторият въпрос на Саксън; струваше й се невероятно, че тя би могла да притежава такъв великолепен кон.

— Това не е твоя работа — рязко отвърна Били. — Тухларницата плаща за нея, а не зарзаватът. Само да кажеш и тя е твоя. Кажи де.

— Ей сега, почакай една минута.

Саксън се опита да скочи на седлото, но конят нервно се дръпна встрани.

— Чакай, докато вържа моя — каза Били. — Тя не е свикнала с женско общество. Това е причината.

Саксън здраво стисна поводите и гривата й, сложи крака си, обут в ботуши и с шпори, върху ръката на Били и се метна леко на седлото.

— Свикнала е на шпори — извика Били след нея. — Получила е изискано испанско възпитание, затова не я спирай рязко, бъди нежна с нея, говори й, не забравяй, че тя е от висшето общество.

Саксън кимна, излетя като стрела от вратата и се понесе по пътя, махна с ръка на Клара Хейстингс, когато мина покрай вратата на „Скритото цвете“, и продължи към каньона на Уайлд Уотър.

Когато се върна, Рамона бе цялата в пяна. Саксън обиколи къщата, мина край птичарника и край разцъфналите малинови храсти и се върна при Били, който, яхнал коня си, пушеше на сянка под дърветата на края на терасата. През клоните на дърветата и двамата се загледаха към ливадата. Тя вече не беше ливада, бе разделена с математическа точност на квадрати, правоъгълници и тесни ивици, по които преливаха хилядите оттенъци на зеления цвят на градината. Гоу Юм и Чан Чи, с огромни сламени китайски шапки на главите си, садяха лук. Старият Хюги вървеше край главната напоителна канавка и с мотика отприщваше или преграждаше страничните вади. От сайванта зад конюшнята се чуваха удари на чук — Саксън знаеше, че Кърлсен стягаше с тел зеленчуковите щайги. Веселото сопрано на мисис Пол долиташе през дърветата и псалмът, който тя пееше, бе акомпаниран от шума на тела, с който разбиваше яйцата. Резкият лай на Посум показваше, че той някъде продължава ожесточената си безнадеждна война с катеричките. Били дълбоко вдъхна дима на цигарата си, после с наслада го изпусна, като не сваляше поглед от ливадата. Саксън почувства, че нещо го тревожи. Ръката му, с която държеше поводите, лежеше върху лъка на седлото и тя нежно сложи своята свободна ръка върху нея. Били бавно премести погледа си върху потъналия в пяна кон и сякаш без да го вижда, вдигна очи към лицето на Саксън.

— Хм — каза той, като че се събуждаше. — Онези португали от Сан Лиандро нищо не са пред нас, ако става дума за интензивно градинарство. Погледни как тече водата. Знаеш ли, толкова ми харесва, че понякога ми идва просто да легна по корем и сам да я изпия всичката.

— О! Да имаш такъв климат и толкова много вода! — извика Саксън.

— И да не се страхуваш, че ще ти убегне. Ако дъждовете те измамят, реката Сонома винаги си остава до нас. Винаги можем да поставим една бензинова помпа.

— Но това никога няма да се наложи, Били. Говорих с Редууд Томсън. Той живее в долината от петдесет и трета година и каза, че не помни нито веднъж да се е провалила реколтата поради суша. Дъждът винаги идва, когато трябва.

— Хайде, ела да се поразходим — внезапно каза тон. — Нали имаш време?

— Добре, но първо трябва да ми кажеш какво те безпокои.

Той бързо я погледна.

— Нищо — промърмори той. — Впрочем, да. Пък не е ли все едно, рано или късно ще го узнаеш. Да видиш само стария Шавон. Лицето му така се е удължило, че като ходи, коленете му се удрят в брадата. Златната му мина отива по дяволите.

— Каква златна мина?

— Неговата глинена яма. То е все едно и също. Получава двайсет цента на ярд за нея от тухларницата.

— А това означава и край на твоя договор за превоз. — Саксън веднага разбра каква голяма беда ги бе постигнала. — А какво казват хората от тухларницата?

— Много са разтревожени, макар че още го държат в тайна. Бяха пратили хора — цяла седмица копаха дупки навсякъде из хълмовете и оня, японецът химик, стои по цели нощи да изследва боклука, дето му донесоха. По-особена е тая глина, която им трябва за техните тухли, и не може да я намери навсякъде. Тия специалисти, дето са докладвали за ямата на Шавон, направили дяволски голяма грешка. Може би ги е мързяло да копаят повече. Както и да е, но много надценили запасите на глина в туй място. Ти недей да се тревожиш. Все някак ще се нареди. Ти с нищо не можеш да помогнеш.

— Разбира се, че мога — настоя Саксън. — Няма да купим Рамона.

— Това съвсем не е твоя работа — отговори той. — Аз я купувам, а цената й няма никакво значение за голямата игра, в която съм се хвърлил. Разбира се, мога винаги да продам конете си. Но това слага край на парите, които ми носеха, а договорът с тухларницата наистина беше хубав удар.

— Но ако дадеш някои от тях да работят по строежа на пътищата в окръга? — подхвърли тя.

— Да, за това вече помислих. Отварям си очите на четири. Има надежда работата в каменоломната да се възобнови, а момъкът, който превозваше там, е заминал за Пюджет Саунд. Е, какво пък, ако трябва, ще продам повечето от конете. Остава ни твоята зеленчукова градина, а тя е сигурна работа. Само че няма да вървим толкова бързо напред за известно време, това е всичко. Не се боя вече от селото. Докато пътувахме, разбрах как стоят работите. Нямаше нито едно селище по пътя, в което да не можех да остана и да почна нещо. А сега кажи, къде искаш да идем?