Джек Лондон
Лунната долина (45)

Глава XI

— Миналата зима дойдохме в Монтерей пеш, а сега заминаваме оттук с железница — каза Били, когато влакът потегли и те се отпуснаха на местата си.

Бяха решили да не се връщат пеша по изминатия вече път и взеха влака за Сан Франциско. Марк Хол ги бе предупредил, че климатът на юг изтощава организма и те тръгнаха на север, където нощем било по-прохладно. Възнамеряваха да отидат отвъд Залива — в Сосалито — и оттам да поскитат нагоре из крайбрежните области. Хол им бе казал, че там е истинската родина на секвоята. Но когато Били отиде да изпуши една цигара във вагона за пушачи, седна до един човек, който бе предопределен да измени маршрута им. По острите черти на лицето и по тъмните му очи явно личеше, че е евреин. Били не забравяше съветите на Саксън да разпитва хората, изчака подходящата минута и подхвана разговор. Скоро научи, че Гънстън е комисионер и той му разправи толкова интересни за тях неща, че Били искаше непременно да ги чуе и Саксън. Затова, щом видя, че Гънстън допуши пурата си, той го покани в съседния вагон, за да го запознае със Саксън. Преди пребиваването си в Кармел Били едва ли би постъпил така, но там той привикна да се държи с хората по-свободно.

— Той почна да ми разказва за царете на картофите и аз исках и ти да го чуеш — обясни той на жена си, след като ги представи един на друг. — Хайде, мистър Гънстън, разкажете й за оня китаец, комарджията, който миналата година спечелил деветнайсет хилядарки от целината и аспержите.

— Тъкмо разправях на вашия мъж как китайците работят горе по реката Сан Джоакин. Заслужава си да отидете нататък за малко и да видите. Точно сега е хубавото време за там — докато още няма комари. Вие можете да слезете от влака в Блек Дайъмънд или в Антиок и с параходче или с моторница да минете между големите земеделски острови. Пътуването не е скъпо и ще видите, че някои от тези моторници, като „Дъчис“ или „Принсес“, приличат на истински големи параходи.

— Кажете й за Чоу Лам — подкани го Били.

Комисионерът се облегна и се засмя.

— Преди няколко години Чоу Лам беше един пропаднал комарджия. Нямаше нито цент, пък и със здравето беше много зле. Беше се съсипал от двайсетгодишната работа по златните залежи — да промива това, което бе останало от първите златотърсачи. И там, каквото спечелел, губел го на комар. На всичко отгоре задлъжнял триста долара на „Шестте компании“ — чували сте може би за това китайско предприятие. И забележете, това е било само преди седем години — разклатено здраве, триста долара задължения и никаква работа. Чоу Лам заминал за Стоктън и постъпил като надничар на торфените полета. Там долу по Мидл Ривър една китайска компания отглеждала целина и аспержи. Тогава той се опомнил и се замислил. Четвърт век бил вече в Съединените щати, кръстът му съвсем не издържал на работа както преди и нито едно спестено пени за връщането му в Китай. А видял какво били направили другите китайци в компанията — пестили надници и успели да си купят свой дял.

Той пестял от надницата си в продължение на две години и купил един дял от компания, която имала всичко трийсет дяла. Това станало само преди пет години. Те наели триста акра торфена земя от един бял, който предпочитал да пътува из Европа. От печалбата, която му донесъл неговият дял първата година, той купил два дяла в друга компания. А след още една година с това, което му донесли трите дяла, той образувал собствена компания. Но нея година на компанията му никак не провървяло и той нищо не спечелил. Така стояли работите му до преди три години. Следната година реколтата била отлична и той получил чиста печалба четири хиляди долара, а на по-следната — пет хиляди. А миналата година сложи в джоба си цели деветнайсет хиляди долара. Не е лошо, а, за нашия стар и изтощен Чоу Лам?

— Боже мой! — можа само да извика Саксън.

Голямото любопитство, което тя проявяваше, накара комисионера да продължи:

— Да вземем Синг Ки — Стоктънския цар на картофите. Отлично го познавам. С никого не съм сключвал толкова крупни сделки и от никого не съм печелил толкова малко, както от него. Той е бил прост кули и преди двайсет години се промъкнал контрабанда в Съединените щати. Отначало работил като надничар, после продавал зеленчук с две кошници, надянати на прът, а след това отворил зарзаватчийница в китайския квартал в Сан Франциско. Но главата му била на място и скоро схванал всички хитрости на китайците-фермери, които търгували с него. От зарзаватчийницата той не можел да забогатее тъй бързо, както му се искало. И той се отправил нагоре по реката Сан Джоакин. През първите две години не направил кой знае какво, но хубаво си отварял очите. След това изведнъж се заловил за работа и взел под наем хиляда и двеста акра, по седем долара акърът.

— Ей, дявол да го вземе! — извика Били като поразен. — Осем хиляди и четиристотин долара наем само за първата година! А пък аз знам едно място, дето могат да се купят петстотин акра, по три долара акърът.

— А картофи виреят ли там? — запита Гънстън.

Били поклати глава.

— Не, струва ми се, там нищо не вирее.

И тримата сърдечно се засмяха. Комисионерът продължи:

— Седемте долара са били само за земята. А вие сигурно знаете колко струва да се изорат хиляда и двеста акра.

Били важно кимна глава.

— Тая година той събрал по сто и шейсет чувала от акър продължи Гънстън. — Пазарната цена на картофите била по петдесет цента. Знам със сигурност, тъй като баща ми по това време ръководеше нашия концерн. Синг Ки можел да продаде картофите си по петдесет цента и да спечели хубави пари. Но какво направил той? Китаецът познава пазара както никой друг, той може да сложи в джоба си всеки комисионер. Синг Ки задържал стоката си. Когато почти всички продали картофите си, цената им почнала да се покачва. Той се надсмивал на нашите закупчици, когато му предлагали шейсет цента, седемдесет цента и дори долар. Искате ли да знаете по колко ги продал най-после? По долар и шейсет и пет цента чувалът. Да речем, че един чувал картофи му струва четирийсет цента. Сто и шейсет чувала по хиляда и двеста акра… чакайте… дванайсет пъти по нула — нула, и дванайсет по шестнайсет равно на сто деветдесет и две… сто деветдесет и две хиляди чувала по долар и четвърт чиста печалба… четири в сто и деветдесет и две прави четирийсет и осем, плюс сто дене: десет и две, всичко двеста и четирийсет… да, двеста и четирийсет хиляди долара чиста печалба за една година.

— Гледай го ти, китаеца! — с огорчение каза Били и се обърна към Саксън. — Не, на нас белите ни трябва някоя нова страна, в която да идем. Дявол да го вземе!… Изтласкали са ни навън и ние седим пред вратата. Така е!

— Разбира се, това е необикновен успех — побърза да обясни Гънстън. — В другите райони картофената реколта била много слаба — концернът, а кой знае как и Синг Ки разбрали и се въздържали да продават. Той никога вече, разбира се, не можа да получи такава печалба. Но работата му постоянно расте. Миналата година отгледа четири хиляди акра с картофи, хиляда — с аспержи, петстотин с целина и други петстотин с боб. А шестстотин акра той остави за семепроизводство. Каквото и да се случи с една или друга от културите, няма да загуби от всички.

— Виждала съм дванайсет хиляди акра, засадени с ябълки — каза Саксън. — Бих искала да видя и четири хиляди акра, засети с картофи.

— И ще ги видим — с пълна увереност добави Били. — Непременно ще отидем до Сан Джоакин. Ние съвсем не знаем к’во има в нашата страна. Няма защо да се чудим, че са ни изтласкали и стоим пред вратата.

— Там ще видите много царе на зеленчука — продължи Гънстън. — Например Хонг Ли — наричат го и „Големия Джим“, А Пок и А Хуанг, също и Шима — японският цар на картофите. Има няколко милиона в джоба си и живее като принц.

— А защо американците не успяват като тях? — запита Саксън.

— Защото, струва ми се, не искат. Нищо не им пречи. Те сами са си виновни. И едно нещо искам да ви кажа: всеки предпочита да има работа с китайци. Китаецът е честен, думата му е сигурна като полица — каже ли, че ще изпълни нещо, ще го изпълни. Освен това белият човек не умее да стопанисва земята. Дори най-напредничавият бял фермер се задоволява с една реколта и с обикновено сеитбообращение. А нашият приятел, китаецът, не спира там, той получава от едно и също парче земя две реколти едновременно. Виждал съм репички и моркови — и двете култури отглеждани едновременно.

— Но това е безсмислено — възрази Били. — Тогава всяка реколта ще бъде два пъти по-малка.

— Не познахте — засмя се Гънстън. — Идва време, когато морковите трябва да се разреждат, същото се отнася и до репичките. Но морковите растат по-бавно, а репичките по-бързо. И по-бавно растящите моркови служат в случая за разреждане на репичките. Когато изскубят репичките, за да ги пратят на пазара, следващата култура — морковите — остава разредена и се развива. Да, китаецът си остава ненадминат.

— Не разбирам защо белият да не може да върши това, което върши китаецът — възрази Били.

— Вие сте напълно прав — отговори Гънстън, — но работата е там, че белият фермер не го върши. Китаецът не спира, не си отдъхва и не дава отдих и на почвата. У него всичко е организирано, системно. Чули ли сте някой бял фермер да има счетоводство? А китаецът има. Той не върши нищо наслуки. Знае кога какво е похарчил — до цент — за всяка култура, във всеки момент. Познава и пазара и подхваща работата и от двата края. Как успява, не мога да проумея, но той познава пазара по-добре от нас комисионерите.

Освен това той е търпелив, но не е инат. Да допуснем, че е направил грешка — засял е някакъв зеленчук, а после разбира, че тоя сорт няма да има добър пазар. В подобен случай белият фермер се заинатява като магаре и държи на своето, а китаецът не е такъв. Той гледа да намали колкото може повече загубата от грешката си. Земята трябва да произвежда и да му носи пари. Щом разбере, че е сгрешил, той се залавя без всякакви колебания и съжаления за плуга, обръща земята заедно с неподходящата култура и засява нова. Той е съобразителен. Достатъчно е да зърне току-що наболия от земята стрък, за да ви каже как ще се развие — дали ще даде плод, или не, а ако даде плод, какъв ще бъде той: добър, среден или лош. Това от една страна. А от друга — той умее да ускорява или задържа растежа на реколтите си в зависимост от пазара. И когато пазарът е най-благоприятен за него, стоката му е готова да бъде доставена, където трябва, на минутата.

Разговорът с Гънстън продължи няколко часа и колкото повече им разказваше за китайците и техните похвати в стопанисването на земята, толкова по-силно ставаше недоволството, което Саксън почувства да се надига в душата й. Тя не се съмняваше в достоверността на думите му. Но всичко това не я привличаше. То не й се виждаше приложимо в нейната Лунна долина и едва след като приказливият евреин слезе от влака, Били даде определение на смътните чувства, които я вълнуваха:

— Хм! Ние не сме китайци. Ние сме бели. Нима на някой китаец му се е приисквало някога само ей тъй за удоволствие да препуска на кон, който като нищо може да те прати по дяволите? Виждала ли си китаец да плува през големите вълни в Кармел?… Или пък да се боксира, да се бори, да тича и скача само защото обича спорта? Виждала ли си някога китаец да грабне ловна пушка, да скита шест мили и да се върне в къщи весел и доволен с някакъв си жалък заек? Какво прави китаецът? Работи, работи до затъпяване. Само за това го бива. По дяволите тая работа, ако само за това живеем! И аз съм работил — и то как! Мога да работя не по-зле, отколкото всеки китаец. Но има ли смисъл? Едно нещо научих, Саксън, откак тръгнахме да скитаме — това е, че работата съвсем не е всичко в живота. Ако целият живот беше само работа, то, дявол да го вземе, по-добре да си пререже човек гърлото и да се отърве. Аз искам и пушки, и карабини, и хубав кон за езда. Не искам да съм тъй уморен през всичкото време, та да нямам сили да любя жена си. Не ми е притрябвало да съм богат и да печеля по двеста и четирийсет хиляди от картофи! Ето, виж Рокфелер. Той трябва да се храни само с мляко. А аз искам бифтек и такъв стомах, който да смила и подметка. Искам те и тебе, и свободно време да бъда с тебе, и да се забавляваме заедно. За какво е животът, ако човек не може да му се радва?

— О, Били! — извика Саксън. — Точно това чувствам и аз, но не можех да си го изясня. То отдавна ме мъчеше. Страхувах се, че в мене има нещо, което ми пречи — съмнявах се дали действително съм създадена за селски живот. Нито веднъж не завидях на португалците от Сан Лиандро. Не бих желала да бъда на тяхното място, нито пък на мястото на далматинците от Паджароу Вали, дори и на мястото на мисис Мортимър. Ето и ти чувстваш същото. На нас ни трябва Лунната долина, а там няма да има прекалено много работа, там ще бъдем вечно радостни и ще се забавляваме, колкото си искаме. И ние няма да престанем да я търсим, докато не я намерим. Ако ли пък не я намерим, ще продължим забавния живот, който водим, откакто напуснахме Оукланд. Били… ние никога, никога няма да работим до затъпяване, нали?

— Няма, Саксън, честна дума — твърдо заяви Били.

С багажа си на гръб, те влязоха в Блек Данъмънд.

Това бе малко селце с бедни, отдалечени една от друга къщурки, а главната улица беше цялата в локви и черна кал от последните пролетни дъждове. Тротоарите представляваха криви, изровени стъпала и площадки. Тук нищо не напомняше Америка. Имената по фирмите на тъмните мръсни дюкянчета явно бяха чужди. Единственият, и то мръсен хотел се държеше от грък. Навсякъде срещаха само гърци: мургави мъже с моряшки ботуши и барети, гологлави жени с яркоцветни рокли, цели орди здрави деца — и всички говореха на чужд език високо и възбудено, викаха пронизително с присъщата на средиземноморците експанзивност.

— Хм! Това сякаш не са Съединените щати — мърмореше Били.

Долу на брега те видяха консервните работилници за риба и аспержи. Беше точно сезонът на най-усилена работа; Саксън и Били напразно се вглеждаха да открият сред работниците и американци. Били забеляза, че само книговодителите и надзирателите бяха американци, а всички останали — гърци, италианци и китайци.

От параходния пристан те наблюдаваха как пристигат ярко боядисаните гръцки лодки, разтоварваха наловената прекрасна лакерда и пак отплуваха. Тинестата река, наречена Нюйоркски канал, извиваше на запад и на север и се вливаше в голямата водна маса, образувана от сливането на реките Сакраменто и Сан Джоакин.

Зад параходния пристан се нижеха по-малки рибарски пристани, а отвъд тях — скелетата за сушене на мрежите. Тук, далече от шума и крясъците на чуждото градче, Саксън и Били свалиха товара си и седнаха да отдъхнат. Високи шумолящи тръстики се издигаха от дълбоката вода до самия полуразрушен пристан, на който бяха седнали. Срещу града лежеше дълъг, нисък остров и на небето се открояваше назъбената линия на растящите там тополи.

— Също като картината у Хол, онази с холандската вятърна мелница — каза Саксън.

Били посочи зад устието на реката към белеещите се зад широката водна повърхност множество мънички къщи, накацали по брега, а в дъното като мираж блестеше в далечината веригата на невисоките хълмове Монтесума.

— Виж тия къщи там — това е Колинсвил — уведоми я той. — Сакраменто минава наблизо и ако тръгне човек нагоре по нея, стига до Рио Виста и Айлтън, и Уолнът Гроув, и всички онези места, за който ни разправи мистър Гънстън. От Сакраменто до Сан Джоакин са все островчета и тинести реки.

— Приятно е на слънце, нали? — прозина се Саксън. — И колко е тихо тук, макар че сме съвсем близо до тези странни чужденци. Знаеш ли… сетих се, че сега хората в градовете се бият и убиват един друг за работа.

От време на време пътнически влак профучаваше в далечината и шумът му отекваше чак до хълмовете в подножието на Маунт Диабло^[1], чийто грамаден, покрит със зелени гори раздвоен връх се извисяваше към небето. И пак се възцаряваше сънна тишина, нарушавана само от някое далечно подвикване на чужд език или пък от рибарска моторна лодка, която шумно прекосяваше реката.

На стотина фута от тях, близо до тръстиката, бе хвърлила котва красива бяла яхта. Въпреки че не бе голяма, тя изглеждаше просторна и удобна. От единия комин — явно на готварската печка — излизаше дим, те прочетоха върху кърмата златните букви на надписа: „Скитник“. На малката палуба се бяха излегнали и се печаха на слънцето един мъж и една жена с розов шарф около главата. Мъжът четеше на глас някаква книга, а жената шиеше. Край тях се бе проснал един фокстериер.

— Виж ги!… Щастливи са, не им трябва никакъв град — забеляза Били.

От каютата излезе на палубата един японец, седна на носа и почна да скубе една кокошка. Перата заплуваха в дълга редица към устието на реката.

— О, погледни! — посочи възбудено Саксън. — Той лови риба! Връвта на въдицата е вързана за пръста на крака му.

Мъжът остави отворената книга настрана и посегна към въдицата, жената вдигна очи от ръкоделието си, а кучето залая. Мъжът почна да издърпва въдицата ту с едната, ту с другата си ръка и накрая изтегли един едър сом. След като го откачи от въдицата, сложи нова стръв и хвърли въдицата през борда. После пак омота връвта около пръста на крака си и продължи да чете.

От брега по мостчето дойде друг японец, застана до Саксън и Били и викна към яхтата, той носеше пакети месо и зеленчуци; единият джоб на сакото му бе наблъскан с писма, а другият със сутрешните вестници.

В отговор на повикването му седналият на носа японец стана, стана, без да изпуска от ръце полуоскубаната кокошка.

Мъжът, крито ловеше риба, му каза нещо, остави книгата, скочи в малката бяла лодка до кърмата и загреба към пристана. Когато лодката се изравни с мостчето, той остави веслата, спря и любезно поздрави Саксън и Били.

— О, аз ви познавам! — каза поривисто Саксън за учудване на Били. — Вие сте…

Но тя се смути и замълча.

— Хайде, кажете — усмихнато я подкани непознатият.

— Вие сте Джек Хейстингс. Сигурна съм. Много пъти съм виждала фотографията ви във вестниците, докато бяхте военен кореспондент през Руско-японската война. Вие сте написали много книги, макар че нито една от тях не съм чела.

— И хубаво сте направили — одобрително каза той. — Вие как се казвате?

Саксън представи себе си и Били и като забеляза, че наблюдателният поглед на писателя се спря върху багажа им, тя накратко му обясни целта на техните странствания. Фермата в Лунната долина явно плени въображението му и макар японецът с пакетите да се бе настанил в лодката, Хейстингс все още се бавеше. Когато Саксън спомена за Кармел, оказа се, че той познава всички от компанията на Хол, а като чу, че са се запътили към Рио Виста, веднага ги покани на яхтата.

— И ние също тръгваме нататък след един час, щом почне приливът — извика той. — Отлично тогава! Хайде, елате с нас. Ако има вятър, ще стигнем там към четири часа следобед. Елате! Жена ми е горе, а мисис Хол е от най-добрите й приятелки. Ние бяхме в Южна Америка и сега се връщаме. Иначе щяхме да се срещнем в Кармел. Хол ни писа за вас двамата.

И така, за втори път в живота си Саксън влезе в лодка, а „Скитникът“ беше първата яхта, на която тя стъпваше. Жената на писателя — той я наричаше Клара ги посрещна сърдечно; Саксън просто се влюби в нея от пръв поглед, а това чувство се оказа взаимно, между двете млади жени имаше такава поразителна прилика, че Хейстингс веднага я забеляза. Той ги накара да застанат една до друга и почна да сравнява очите, устата, ушите им, внимателно разглеждаше ръцете им, косите и глезените им и се кълнеше, че е рухнала най-съкровената му илюзия, а именно, че след като природата е сътворила Клара, е разбила формата, в която тя е била отлята.

Клара изказа предположението, че е възможно тази форма да е била една и съща, и те почнаха да сравняват биографиите си. И двете бяха от пионерски произход. Майката на Клара бе минала прериите с волска кола, подобно на майката на Саксън. И също бе прекарала зимата в Солт Лейк Сити. Заедно със сестрите си тя открила в тая крепост на мормоните първия девически пансион. И ако бащата на Саксън бе участвал във въстанието Беър Флег при Сонома, пак в Сонома бащата на Клара по време на Гражданската война образувал отряд и с него отишъл в Солт Лейк Сити; а когато избухнало въстанието на мормоните, той станал началник на военната полиция. И като венец на всичко Клара донесе от каютата едно укулеле от коа; инструментът бе съвсем същият като този на Саксън и те двете изпяха „Лудетината на Хонолулу“.

Хейстингс реши да „вечерят“, преди да отплуват — той по стар обичай наричаше „вечеря“ обедното ядене. Когато Саксън слезе долу в мъничката каюта, тя се изненада и възхити от уютната и пълна с удобства обстановка. Имаше толкова място, колкото Били да стои изправен. Каютата бе разделена на две от преграда, която всъщност покриваше кила на яхтата; о тая преграда бе закрепена сгъваемата маса, на която те се храниха. Ниски канапета легла, тапицирани с весела зелена материя, бяха наредени по цялата дължина на кабината и денем се използваха за сядане. Между тавана и преградата нощем дърпаха закачена на куки завеса, която отделяше спалнята на мисис Хейстингс. На отсрещната страна спяха двамата японци, а на носа под палубата се намираше кухнята. Тя беше толкова малка, че в нея едва имаше място за готвача, а при това толкова ниска, че той беше принуден да работи клекнал. Другият японец, който бе донесъл пакетите на яхтата, прислужваше на масата.

— Те търсят ранчо в Лунната долина — обясни Хейстингс на жена си, като довършваше разказа за странстванията на техните гости.

— О!… Нима не знаете… — извика тя, но мъжът й я прекъсна.

— Шт! — спря я той заповеднически и се обърна към гостите: — Слушайте. Има нещичко, което и аз знам за вашата Лунна долина, но няма да ви кажа. Това е тайна. Ние имаме ранчо в долината Сонома — на около осем мили от същия този град Сонома, дето някога са се сражавали вашите бащи. И ако се случи да се отбиете при нас в ранчото ще откриете тайната. Повярвайте ми, тя е тясно свързана с вашата Лунна долина… Не е ли така, другарю мой?

Клара и той се обръщаха така един към друг.

Тя се усмихна, засмя се и кимна с глава.

— Може би нашата долина ще се окаже точно тази, която търсите — каза тя.

Но Хейстингс поклати заканително глава към нея, за да я възпре от по-нататъшни обяснения. Тя се обърна към фокстериера и го накара да служи, за да получи парче месо.

— Казва се Пеги — каза тя на Саксън. — Когато бяхме в Южните острови, имахме два ирландски териера, брат и сестра, но те умряха. Казваха се Пеги и Посум. Тази Пеги носи името на своята предшественица.

Лекотата, с който се управляваше „Скитникът“, направи силно впечатление на Били. Докато те седяха на масата, двамата японци по знак на Хейстингс се качиха на палубата. Били чу как те спуснаха фалите, прехвърлиха въжетата от пристана и с мъничкия винч обтегнаха кабела на котвата. След няколко минути един от японците извика отгоре, че всичко е готово и домакините и гостите се качиха на палубата. Вдигането на платната беше въпрос на няколко минути. После готвачът и прислужникът освободиха котвата и докато единият я изтегляше, другият отпусна кливера. Хейстингс стоеше при кормилото и даде желаното положение на платната. „Скитникът“ се изви с кърма срещу вятъра, платната се издуха и яхтата леко и плавно се плъзна по гладката водна повърхност, за да излезе от устието на реката. Японците навиха фалите и слязоха да обядват.

— Приливът едва почва — каза Хейстингс, като посочи към шарената шамандура близо до брега, която, подемана от течението, се бе леко навела на една страна.

Малките бели къщурки на Колинсвил, към които се бяха насочили, изчезнаха зад нисък остров, но дългата спокойна верига на Монтесума дремеше на хоризонта и изглеждаше все тъй далечна, както преди.

Когато „Скитникът“ излезе от устието на Монтесума и влезе в Сакраменто, изведнъж Колинсвил се разкри съвсем близо пред тях.

Саксън запляска с ръце.

— Също като къщички, изрязани от картон — извика тя, като детски играчки. А хълмистите склонове зад тях са като нарисувани.

Те плуваха покрай бараки на салове и лодки, които служеха за домове, закотвени всред тръстиката; жените и децата, както и мъжете в тези жилища бяха мургави и чернооки — очевидно чужденци. Като плуваха нагоре по реката, те срещнаха няколко земекопачки, който забиваха зъбите си в коритото на реката, загребваха пясък и го трупаха върху огромни насипи. Върху наклона на тези насипи по продължение на стотици ярда бяха изградени плетове от върбови клони; тези плетове се придържаха от стоманени въжета и хиляди кубици бетон. Хейстингс им обясни, че върбовите клони много бързо пускат корени и когато плетовете изгният, корените на дърветата задържат пясъка по насипа.

— Това сигур струва дяволски много — забеляза Били.

— Но земята заслужава тия пари — обясни Хейстингс. — Тази почва е най-плодородната в света. Тази част на Калифорния прилича на Холандия. Не бихте повярвали, че равнището на водата, по която плуваме, е по-високо, отколкото равнището на островите. Тия острови са нещо като лодки, които текат; постоянно трябва да се запушват, да се кърпят денем и нощем, да се изпомпва водата от тях. Но си заслужава, струва си парите.

Освен земекопачките, натрупания току-що пясък, гъстите върбови храсталаци и вечната Маунт Диабло на юг нищо друго не се виждаше. От време на време минаваше по някоя речна моторница и сини чапли излитаха към дърветата.

— Това място изглежда съвсем необитаемо — каза Саксън.

Хейстингс се засмя и отговори, че тя скоро ще си промени мнението. Той им разказа много неща за поречието и скоро заговори за стопанисването на взетите под наем участъци. Саксън го наведе на тази тема със своите разсъждения върху гладните за земя англосаксонци.

— Ненаситни свини! — отсече той. — Ето такива се показахме ние в собствената си страна. Знаете ли какво казал един стар фермер на професор от опитна агрономическа станция? „Какво сте взели мен да ме учите на земеделие! Разбирам ги аз тия работи. Ненапразно досега съм изтощил почвата на три ферми“ Точно тия хора унищожиха земята на Нова Англия. Там огромни участъци се превръщат в пустиня. Знаем, че в един щат са се навъдили толкова елени, че нанасят страхотни вреди. Има десетки хиляди запуснати ферми. Аз преглеждах веднъж списъците им в щатите Ню Йорк, Ню Джърси, Масачузетс и Кънектикът. Продават се на безценица. Цената, която искат за тях, не плаща дори постройките, а земята се дава просто без пари.

И същото нещо, същото разхищение и изтощаване на почвата става по един или по друг начин в останалата част на страната — долу в Тексас, в Мисури, в Канзас и тука в Калифорния. Да вземем стопанисването на взетите под наем участъци: знам една ферма в моя окръг, дето земята струваше някога сто двайсет и пет долара единият акър и тя наистина си струваше парите за това, което даваше. Когато старият стопанин умря, синът даде фермата под наем на един португалец и отиде да живее в града. За пет години португалецът обра всичкия каймак и пресуши вимето. Вторият португалец, който нае земята за три години, получи една четвърт от добивите на първия. Трети португалец, който да иска под наем тая земя, не се яви. Нищо не остана от нея. Когато старият умря, тая ферма струваше петдесет хиляди. Синът в края на краищата я продаде за единайсет хиляди. Та аз съм виждал земя, която отначало даваше дванайсет на сто доход, а след петгодишно изсмукване от наемателя почна да дава едва един и четвърт на сто.

— Същото става и в нашата долина — добави мисис Хейстингс. — Всичките стари ферми са съсипани. Например фермата на Бел другарю мой — обърна се тя към мъжа си, който потвърди думите й с решително кимване на глава. — Когато ние ходехме там, тя беше прекрасна ферма. Истински рай — имаше бентове, езера, сочни ливади, богати ниви, червени хълмове, покрити с лозя, стотици акра хубави пасища, приказни борови и дъбови горички, каменна винарска изба, каменни плевни, краварници и конюшни, парк пред къщата — о, бих могла с часове да ви говоря за тая ферма… Но когато мисис Бел умря, семейството се разпръсна и започнаха дават фермата под наем. Сега тя е само една развалина; горичките изсечени и продадени като дърва за горене; само една малка част от лозята се поддържа — едва колкото да си правят вино сегашните наематели италианци, а върху останалата земя те имат някакъв жалък краварник. Минах оттам миналата година и просто се разплаках. Чудесната овощна градина е станала нещо ужасно, от парка няма ни помен. А голямата каменна плевня? Занемарили улуците, дъждът се стичал по гредите, който сега са прогнили, и покривът е пропаднал. Същото е станало и с една част от винарската изба — другата част я превърнали в краварник. А къщата! С думи не може да се опише!

— Някои хора са направили от това истинска професия — продължи Хейстингс. — Наричат ги „скакалци“ Те вземат под наем земя, опустошават я за няколко години и след това се насочват към друга. Те не приличат на китайците, японците или други някои чужденци. В повечето случаи те са мързеливи, непрокопсани бели нехранимайковци, които не правят нищо друго, освен да изсмукват каквото могат от почвата, отиват нататък, пак изсмукват почвата и пак продължават. Вземете например португалците и италианците в нашата страна. Съвсем други хора! Те пристигат в страната без пукната пара и работят за други свои съотечественици, докато научат езика и посвикнат с условията тук. Те не са „скакалци“. Те се стремят към собствена земя, която да обичат, за която да се грижат и да я запазят. Но въпросът е как да се сдобият с тая земя. Да пестят от надницата си? Това иска много време. Има по-бърз начин: те наемат земя. За три години те успяват така да изсмучат чуждата земя, че тази печалба им стига да се установят за цял живот. Това е светотатство истинско ограбване на земята; но какво от това? По такъв начин се успява в Съединените щати.

Изведнъж той се обърна към Били:

— Слушайте. Робъртс. Вие и жена ви търсите вашето парче земя. Искате непременно да го имате. Ето какъв съвет ще ви дам. Той е безжалостен, жесток съвет. Вземете земя под наем — наемете някоя ферма, дето старците са умрели, а синовете и дъщерите не желаят да живеят на село. След това опустошете земята. Изсмучете последния долар от почвата, нищо не поправяйте и за три години ще имате достатъчно пари, за да си купите ваша ферма. Тогава обърнете нова страница — обичайте вашата земя. Хранете я. Всеки долар, който дадете за нея, тя ще ви го върне двойно. И не допускайте да има нищо долнокачествено във вашата ферма. Дали ще бъде кон, крава, прасе, кокошка или къпини — всичко да бъде от най-добра порода и сорт.

— Но това не е честно! — неволно извика Саксън — Вие ни съветвате да извършим нещо непочтено.

— Живеем в непочтено време — отвърна Хейстингс с горчива усмивка. — Това повсеместно изтощаване на земята в наши дни е национално престъпление на Съединените щати. Не бих дал този съвет на вашия мъж, ако не бях напълно уверен, че не го ли направи той, същата земя пак ще бъде изсмукана от някой италианец или португалец. Щом дойдат и се установят, те започват да викат своите сестри, братовчеди, братовчедки и лели. Ако ви мъчи жажда, а пред вас гори винен склад и прекрасно рейнско вино се лее по земята нима няма да протегнете ръка, за да гребнете една шепа и утолите жаждата си? А нашият национален склад гори от много места и много прекрасни неща пропадат напразно. Моля, заповядайте! Ако вие не вземете, знайте, че емигрантите ще вземат.

— О, вие не го познавате — побърза да обясни мисис Хейстингс. — Когато сме на ранчото, всичкото си време прекарва в грижи за земята. Имаме повече от хиляда акра гори — той постоянно ги прочиства като хирург и не позволява нито едно дърво да се отсече без негово разрешение. Той дори е посадил сто хиляди дървета; постоянно изсушава блатистите места, прокарва канали, за да попречи на ерозията, и прави опити с нови кръмни треви. И често купува някоя изтощена ферма и се залавя с възстановяване на почвата.

— Затова знам за какво говоря — намеси се Хейстингс, — повтарям съвета си. Аз обичам земята и все пак, ако утре остана без нищо, при сегашното положение на нещата, аз бих изтощил петстотин акра, за да си купя мои собствени двайсет и пет. Когато дойдете в Сонома Вали, потърсете ме и аз ще ви покажа каква е играта, ще видите и двете страни на медала: и разрушението, и възстановяването. И ако ви попадне ферма, която, тъй или иначе, е обречена на опустошение, бързо се залавяйте и изстискайте от нея, каквото можете.

— Тъй говори, а пък той самият затъна до гуша в дългове — засмя се мисис Хейстингс, — за да запази петстотин акра гора от ръцете на въглищарите.

Пред тях, на левия бряг на Сакраменто, там, гдето се губеше веригата на хълмовете Монтесума, се показа Рио Виста. „Скитникът“ леко се плъзгаше по гладката повърхност на реката покрай параходни пристани, мостчета и складове. Двамата японци излязоха и отидоха на носа на палубата. По команда на Хейстингс кливерът бе спуснат и „Скитникът“ тръгна, сякаш неудържимо тласкан от вятъра, докато той не извика: „Пускайте куката!“ Японците спуснаха котвата и яхтата дойде така близо до брега, че малката й лодка се намери под надвисналите върби.

— По-горе по реката ние спираме до самия бряг — каза мисис Хейстингс, — така че когато сутрин се събуждаме, виждаме клоните на дърветата да се подават през прозорците на каютата.

— О! — прошепна Саксън, като показа малка подутина до китката на ръката си. — Погледнете, комар!

— Рано е още за тях — каза Хейстингс, — но по-късно стават ужасни. Веднъж имаше такива облаци от комари, че просто не можех да движа кливера от тях.

Саксън не разбираше много от корабоплаване и затова не схвана неговата шега, но Били се усмихна.

— В Лунната долина няма комари — каза тя.

— Не, разбира се — потвърди мисис Хейстингс, а нейният съпруг почна да изказва съжаленията си, че каютата е толкова тясна и не може да предложи на гостите да останат да спят на яхтата.

Един автомобил минаваше по горната част на насипа и момичетата и момчетата, който седяха в него, извикаха „Здравейте, деца!“ към Саксън, Били и Хейстингс. Той отвеждаше гостите си с малката лодка към брега и бързо отговори: „Здравейте, бебчета.“

Саксън с удоволствие наблюдаваше веселия момчешки израз на загорялото му лице и си спомни за момчешката веселост на Марк Хол и на цялата кармелска компания.