Джек Лондон
Лунната долина (3)

Глава III

Те обядваха на открито, в ресторанта, заобиколен отвсякъде с дървета. Саксън забеляза, че Били плати сметката за четиримата. Те имаха много познати между насядалите по другите маси младежи и девойки и весели поздрави и закачки се разменяха през всичкото време. Бърт настойчиво, дори грубо подчертаваше своите права над Мери: слагаше ръката си върху нейната, хващаше двете й ръце и ги задържаше в своите, а веднъж насила измъкна двата й пръстена и дълго не искаше да й ги върне. От време на време, когато ръката му обгръщаше кръста й, Мери ту рязко го отблъскваше, ту се правеше, че не го забелязва, въпреки че преструвката й не можеше да излъже никого.

Саксън говореше малко и внимателно наблюдаваше Били Робъртс. Мислеше си с удоволствие, че той по-иначе би правил тези неща… ако въобще би ги правил. Във всеки случай той никога не би опипвал така някое момиче, както Бърт, а и много други мъже си позволяваха. Тя измери с поглед широките му рамене и запита:

— Защо ви наричат „Големия Бил“? Не сте чак толкова висок.

— Вярно — съгласи се той. — Висок съм пет фута и осем и три четвърти инча. Трябва да е заради теглото ми.

— На ринга се бие в категория сто и осемдесет фунта — намеси се Бърт.

— Стига, меля ти се! — бързо го прекъсна Били и погледът му се помрачи от неудоволствие. — Не съм боксьор. Вече половин година не съм участвал в мач. Зарязах бокса. Не си струва трудът.

— Все пак спечели двеста долара оная вечер, когато повали Слешъра от Фриско^[1] — гордо настоя Бърт.

— Стига, престани, ти казвам… Но вие, Саксън, и вие не сте кой знае колко висока, а? Но сте точно както трябва: хем тънка, хем закръглена. Бас държа, че ще позная колко тежите.

— Не вярвам. Много са се опитвали, но напразно — предупреди го девойката, като се чудеше вътрешно, че едновременно се радва и съжалява, загдето той е напуснал бокса.

— Но не и аз — каза той. — Много ме бива да отгатвам колко тежат хората. Ей сега ще видите.

Той я огледа изпитателно и в очите му явно личеше, че искреното му възхищение от нея и оценката на теглото й едновременно занимават мисълта му.

— Чакайте малко.

Той се наведе към нея и хвана ръката й над лакътя. Натискът на силните му пръсти, обгърнали ръката й, беше силен и честен, без задна мисъл. Саксън потръпна. В този мъж, в това момче имаше много очарование, което действаше като магия. Ако Бърт или някой друг мъж бе стиснал така ръката й, тя щеше да се разсърди. Но Били! „Нима това е той?“ — се питаше тя, но гласът му прекъсна мислите й.

— Дрехите ви не тежат повече от седем фунта. Като извадим седем от… хм… да кажем, от сто двайсет и три… вие тежите сто и шестнайсет фута съблечена — заключи той.

При последната му дума Мери извика с възмущение:

— Слушайте, Били Робъртс! За такива неща хората не говорят!

Той я погледна учудено; недоумението му все повече нарастваше.

— Какви неща? — запита той най-сетне.

— Ето, пак почвате. Засрамете се! На, накарахте Саксън да се изчерпи.

— Съвсем не! — възрази с негодувание Саксън.

— Но ако вие, Мери, продължавате — разсърди се Били, — ще ме накарате и аз да се изчервя. Знам, струва ми се, какво е прилично и какво не е. Не е толкова важно какво казва човек, а какво мисли. А аз нищо лошо не мисля и Саксън го знае. И нито тя, нито аз не мислим за това, за което вие мислите.

— Ах, ах! Става все по-лошо. Аз никога не мисля за такива неща.

— Спри, Мери! Стига толкоз! — заповеднически се намеси Бърт. — Ти се лъжеш. Не познаваш Били. Той не е такъв човек.

— Но той не бива да е толкова груб — настояваше тя.

— Хайде, Мери, недейте, да не говорим повече за това — прекрати спора Били и се обърна към Саксън: — Е, какво? Познах ли?

— Сто двайсет и два — отвърна тя, като нарочно гледаше Мери. — Сто двайсет и два — облечена.

Били прихна да се смее. Бърт също се закиска.

— Малко искам да знам — ядосано рече Мери, — и двамата сте ужасни, пък и ти, Саксън. Не очаквах това от тебе.

— Слушай, момичето ми — започна да я утешава Бърт и ръката му се плъзна около кръста й.

Мери дотолкова се бе увлякла в престореното си възмущение, че грубо отблъсна ръката му; но след малко, боейки се, че е обидила своя любим, почна да взема участие в шегите и закачките и възвърна доброто си настроение. Тя му позволи пак да я прегърне през кръста и навели глави един към друг, те започнаха да си шепнат.

Били дискретно продължи разговора си със Саксън.

— Знаете ли, името ви е много особено. Никога не съм чувал да наричат някого така. Но е хубаво име. Харесва ми.

— Майка ми го е избрала. Тя беше образована и знаеше какви ли не думи. Постоянно четеше, дори до последния час на живота си. И много, много пишеше. Пазя нейни стихове, печатани отдавна в един вестник, издаван в Сан Хозе. Когато бях малка, тя ми разказваше за саксонците — те били див народ, също като индианците, само че бели. Имали сини очи и светли коси и били храбри воини.

Докато тя говореше, Били я слушаше съсредоточено и не сваляше поглед от нейните очи.

— Никога не съм чувал за тях — призна той. — Къде са живели? Някъде по тия места?

Саксън се засмя.

— Не, живели са в Англия. Те са първите англичани, а вие знаете, че американците произхождат от англичаните. Ние всички сме саксонци: и вие, и аз, и Мери, и Бърт — с една дума — всеки, който е истински американец, а не някакъв даго^[2], японец или нещо подобно.

— Моите прадеди са дошли в Америка много отдавна — бавно подхвана Били, като се стараеше да вникне в казаното от Саксън и да го свърже със себе си. — Във всеки случай прадедите ми по майчина линия са дошли тук отдавна — отвъд океана — в Мейн — преди стотици години.

— И баща ми е от щата Мейн! — прекъсна го радостна Саксън. — А майка ми е родена в Охайо или по право там, където е днес Охайо. Тя наричаше този край Големия западен резерват. А какъв е бил баща ви?

— Не знам. — Били вдигна рамене. — Сам той не знаеше. И никой не знаеше, макар да е съвсем сигурно, че е истински американец!

— Фамилното ви име е безспорно на стар американски род — каза Саксън. — И сега известен английски генерал носи същото име — Робъртс. Четох за него във вестниците.

— Но това не е фамилното име на баща ми. Той не е знаел как се казват родителите му. Робъртс е името на златотърсача, които го е осиновил. Ето как е станало. Когато се биели с индианците — с модоките, — много златотърсачи и заселници взели участие. Робъртс бил капитан на отряд. След едно сражение взели много пленници от индианците; имало и жени, и деца, дори и пеленачета. Един от малчуганите бил баща ми. Нямал повече от пет години. Говорел само индиански.

Саксън плесна с ръце и очите й заблестяха.

— Той е бил отвлечен от индианците!

— Така и предположили — потвърди Били. — Припомнили си, че четири години преди това модоките нападнали цял керван от фургони с преселници от Орегон и ги избили всичките… Робъртс осиновил момченцето. Ето защо не знам истинското име на моя баща. Но съм сто на сто сигурен, че е прекосил прериите.

— И моят баща също — гордо каза Саксън.

— И майка ми — също с гордост добави Били. — И за нея може да се каже, че е прекосила прериите. Родила се е по пътя във фургон, отсам река Плата.

— А моята майка — продължи Саксън — е била на осем години, когато прекосили страната с волска кола. Воловете едва се мъкнели и тя минала по-голямата част от пътя пешком.

Били й протегна ръката си.

— Дайте да ви стисна ръката, момичето ми — каза той. — Та ние сме стари приятели. Нашите прадеди са имали еднаква съдба.

Със светнали очи Саксън му подаде ръка и те тържествено се поздравиха.

— Това е чудесно, нали? — промълви тя. — Ние и двамата сме от старо американско потекло; и ако вие с вашето лице, с тия очи и с тия коси не сте саксонец, тогава никога не е имало саксонци на този свят. Пък сте и борец на всичко отгоре.

— О, колкото до това, всички наши прадеди са знаели какво е борба. И това е естествено, дявол да го вземе. Та те са били принудени да се борят. Иначе биха загинали.

— Хей, вие там, за какво си приказвате? — намеси се в разговора Мери.

— Много бързо се сдушиха двамата — с насмешка подхвърли Бърт. — Човек би помислил, че се познават от цяла седмица.

— О, ние се познаваме далеч по-отдавна — отвърна Саксън. — Не сме били още родени, когато нашите прадеди са скитали заедно из прериите.

— А вашите са чакали да се построи железница и да бъдат избити всички индианци и чак тогава са се престрашили да тръгнат за Калифорния — настоя Били, за да покаже новия си съюз със Саксън. — Саксън и аз сме истински кореняци, имайте го предвид, ако някой много любопитен ви запита.

— То не се знае! — малко раздразнено отвърне Мери. — Моят баща е останал на изток, за да се бие в Гражданската война — похвали се тя. — Той е бил барабанчик. Затова е дошъл в Калифорния по-късно.

— А моят баща се върнал обратно, за да участва в Гражданската война — каза Саксън.

— И моят също — добави Били.

Те се спогледаха радостно. Отново откриваха нещо, което ги сближаваше.

— Добре де — но бащите ви са умрели, нали? Не е ли все едно къде ще умреш — на бойното поле или в приюта за бедни — мрачно заключи Бърт. — Важното е, че са вече на оня свят. Пет пари нямаше да давам, дори да бяха обесили баща ми. Какво значение ще има това след хиляда години? Стига сте се хвалили с вашите бащи, дядовци, баби… Омръзна ми! А моят баща и да е искал, не е могъл да се бие, защото се е родил две години след войната. Затуй пък двама мои чичовци са убити при Гетисбърг. Мисля, че и ние сме си платили данъка.

— Разбира се — подкрепи го Мери.

Ръката на Бърт отново обви кръста й.

— Нали ние сме живи — каза той, — ето, това е най-важното. Мъртвите са си мъртви и залагам безценната си глава, че ще останат мъртви вовеки веков.

Мери запуши устата му с ръка и започна да му се кара, че говори такива ужасни неща. А той целуна дланта й и доближи главата си до нейната.

Ресторантът се пълнеше с народ. Веселият шум от гласове и тракане на съдове се увеличаваше. Тук-таме от масите подемаха песни, понякога се чуваше пронизителен женски писък и избухваше гърлест мъжки смях, предизвикани от вечните задевки между младежи и девойки. Много от мъжете се бяха вече напили. Няколко момичета от една съседна маса започнаха да подвикват на Били. Саксън, която вече чувстваше известно право върху своя кавалер, ревниво забеляза, че те го харесваха и не бяха безразлични към него.

— Ужасно нещо! — не сдържа възмущението си Мери. — Какви са нахални! Знам ги аз кои са… Всяко свястно момиче ги отбягва. На! Чуйте ги!

— Били! Били! — извика едно от момичетата, весела пълничка брюнетка. — Надявам се, че не си ме забравил.

— О, не, пиленце — галантно отвърна той.

Саксън с радост забеляза, че Били се намръщи; тя почувства истинска неприязън към брюнетката.

— Ще танцуваме ли? — настоя момичето.

— Може — отговори Били и рязко се извърна към Саксън. — Ние старите американци трябва здраво да се държим един за друг. Не е ли така? И без туй сме останали много малко. В страната ни нахълтват какви ли не чужденци. — Той спокойно продължи да й говори — съвсем тихо, сякаш й доверяваше някаква тайна, като се наведе към нея, за да покаже на другото момиче, че е зает.

Един младеж от съседна маса се заглеждаше в Саксън. Цялата му външност бе груба; груби изглеждаха и мъжете и жените, които седяха с него. Лицето му бе почервеняло, а очите му святкаха диво.

— Хей, вие — подвикна той, — вие там с кадифените пантофки. Ние с вас сме чудесна двойчица.

Момичето до него се опита да го усмири и като го прегърна, сложи ръка на устата му, но въпреки това се чуваше неясният му брътвеж.

— Бива си я, казвам ти! Гледай само как ще им я взема на тия хапльовци.

— Уличник от Месарската махала! — презрително каза Мери.

Очите на Саксън срещнаха пълните с омраза очи на девойката от съседната маса, а в погледа на Били забеляза нарастващ гняв. Ту облаци, ту мълнии — светлина и сянка минаваха в синевата на очите му и ги правеха по-мрачни, по-красиви, по-дълбоки. Накрая й се стори, че те крият някаква бездънна дълбочина. Той прекъсна разговора и упорито замълча.

— Недей, Били! Не прави скандал — опита се да го успокои Бърт. — Те не те познават. Дошли са от другата страна на залива.

Бърт стана внезапно, отиде до отсрещната маса, каза нещо шепнешком и се върна. Всички от масата погледнаха към Били. Нахалникът се надигна и като отблъсна приятелката си, която се опитваше да го задържи, залитайки, се отправи към Били. Той беше висок, едър мъж със сурово, зло лице и неприятен поглед, но видимо се бе вече укротил.

— Значи, вие сте Големия Бил Робъртс — каза той с пиянски глас, като залитна и се хвана за масата, за да не падне. — Свалям ви шапка. Много се извинявам. Възхищавам се от вашия вкус по женската част. Поздравявам ви най-искрено. Но не знаех кой сте. Ако знаех, че си Бил Робъртс, не бих си позволил дори да погледна към твоето момиче… Разбираш, нали? Много се извинявам. Дай си ръката…

— Добре, добре — рязко каза Били, — да не говорим за това. — Начумерен, той подаде ръка на младежа. После с бавно, но силно движение го тласна към неговата маса.

Саксън сияеше. „Ето, това е мъж — защитник, сигурна опора. Достатъчно бе да се спомене името му, за да се уплашат дори побойниците от Месарската махала!“