Джек Лондон
Лунната долина (12)

Глава XII

Саксън не забелязваше как летят дните. Тя продължаваше да работи с усърдие в пералнята, даваше дори повече извънреден труд, отколкото обикновено, а цялото си свободно време посвещаваше на Били и на подготовката за великата промяна в нейния живот. Били се показа най-нетърпеливият влюбен на този свят и настояваше да се венчаят още на другия ден след предложението; той решително се противопоставяше да отлагат сватбата повече от една седмица.

— Защо да чакаме? — питаше той. — Доколкото ми е известно, ние не ставаме по-млади, а помисли само колко много губим с всеки изминат ден.

Накрая той се съгласи да чака цял месец; и беше много добре, защото след две седмици го преместиха заедно с няколко други колари от големите конюшни на Корбърли и Морисън в Западен Оукланд. Престанаха да търсят квартира в Източен Оукланд и наеха спретнатата къщурка от четири малки стаи на Пайн-стрийт между Петата и Четвъртата улица, близо до гарата на Съдърн Пасифик, за десет долара месечно.

— Просто без пари, особено като се сравни със стаичките, в които съм живял досега. И най-малката от тия четири стаи е по-голяма от сегашната ми квартира, а за нея плащам цели шест долара.

— Но тя е мебелирана — напомни му Саксън. — Съгласи се, има разлика.

Но Били не се съгласяваше.

— Аз не съм професор, Саксън, но все пак дотолкова мога да смятам. Неведнъж съм залагал часовника си, когато съм оставал без пари, и разбирам от лихви. Колко, мислиш, ще струва мебелировката на тая къща заедно с килимите, линолеума за кухнята — всичко.

— Можем чудесно да се наредим с триста долара — отговори Саксън. — Аз вече съм мислила и съм уверена, че с толкова пари ще се справим.

— Триста — повтори Били, като сбърчи вежди съсредоточено, — триста, да речем по шест на сто, значи, шест цента на долар, шейсет цента за десет долара, шест долара за сто, за триста — осемнайсет долара. Виждаш ли как майсторски умножавам по десет. А сега разлели осемнайсет на дванайсет — става един долар и половина лихва на месец.

Той замълча доволен, че с доказал твърдението си. Отведнъж лицето му се озари от нова мисъл.

— Чакай! Това не е всичко. Това е лихвата за мебелировката на четирите стаи. Дели на четири. Колко прави долар и половина делено на четири?

— Петнайсет делено на четири е равно на три — остават три — бързо започна да пресмята Саксън. — Трийсет делено на четири равно на седем, двайсет и осем и две остават; две делено на четири — равно на половина. Готово.

— Ей, колко те бива да смяташ! — Той се поколеба. — Аз не следих — колко излезе, казваш?

— Трийсет и седем цента и половина.

— Аха, сега да видим с колко повече ме обират за моята единствена стая. Десет долара месечно за четири стаи, това прави по два долара и половина за едната. Да прибавим и трийсет и седем цента и половина за мебелите, това нрави два долара осемдесет и седем цента и половина. Да извадим от шест долара…

— Три долара, дванайсет цента и половина — бързо изчисли Саксън.

— Виждаш ли! Плащам излишни три долара дванайсет цента и половина за стаята си. Я гледай! Излиза, че да се ожениш, значи да пестиш пари, а?

— Но нали мебелите овехтяват, Били.

— Ей богу, за това и не помислих. Но както и да е, много сполучихме с тая къща. Събота след обед трябва да се освободиш от пералнята, за да отидем да си купим мебели. Снощи гледах какво има в Селинджър. Ще им дам петдесет долара, а останалото ще изплащаме по десет долара на месец. След две години и един месец мебелите са наши. И едно искам да помниш, Саксън: купувай всичко, което ти е нужно, колкото и да струва. Няма да жалим парите, когато е за теб и за мен. Разбрано, нали?

Тя кимна утвърдително, а лицето й с нищо не издаде хилядите тайни кроежи за икономии, които й бяха в ума. Сълзи блеснаха в очите й.

— Ти си толкова мил към мене, Били — прошепна тя, като се приближи към него и той я взе в обятията си.

— А-а, значи, скоро ще има сватба — подхвърли Мери една заран в пералнята. Не бяха минали и десет минути, откакто работеха, когато тя забеляза топазовото пръстенче на безименния пръст на лявата ръка на Саксън. Кой е щастливецът? Чарли Лонг или Били Робъртс?

— Били — беше отговорът.

— Хм, вземаш си дете за отглеждане, а?

По лицето на Саксън Мери разбра, че е ударила на болно място и се разкая за думите си.

— Ех, пък и ти, не разбираш ли от шега? Аз ужасно се радвам на тая хубава новина. Били е прекрасен човек и аз много се радвам, че ще се ожените. Мъже като него не се срещат често, пък и не се женят лесно. И двамата имате късмет. Вие просто сте родени един за друг. И от всички момичета, които знам, той не би могъл да намери по-добра жена от тебе. Кога ще бъде сватбата?

След няколко дни, когато се връщаше от работа, Саксън срещна Чарли Лонг. Той й прегради пътя и я принуди да разговаря с него.

— Тъй, а? Сега си се хванала с боксьор! — изсмя се подигравателно той. — И за слепеца е ясно как ще свърши тая история.

За пръв път тя не се побоя от този огромен, черновежд, космат до ноктите на пръстите си мъж. Тя му показа лявата си ръка.

— Виждате ли този пръстен? Колкото и силен да се мислите, вие никога не бихте успели да го поставите на пръста ми. А Били Робъртс успя само за една седмица. Той ви разбра колко струвате, Чарли Лонг, разбра също и по кой път да стигне до сърцето ми.

— По дяволите! — отвърна Чарли Лонг. — Знам ви и аз колко струвате.

— Били Робъртс не прилича на вас — продължи Саксън. — Той е истински мъж, добър, благороден човек.

Чарли Лонг грубо се изсмя.

— Разбрал е слабото ти място!

— И вашето също! — не му остана длъжна тя.

— Аз мога да ти поразправя туй-онуй за него, Саксън. Между нас казано, той не е стока. Ако почна да ти разправям…

— По-добре се махайте от пътя ми! — пресече го тя. — Иначе ще кажа на Били и знаете какво ви чака, нахалник такъв.

Лонг смутено се размърда и неохотно й стори път.

— Ей, че чуден човек си ти! — каза той едва ли не с възхищение.

— Били Робъртс също — засмя се тя и продължи пътя си. Но след няколко крачки се спря. — Слушайте! — извика тя.

Едрият ковач бързо се извърна към нея.

— Хей там, зад оня ъгъл, видях сакат човек — каза му Саксън. — Можете да идете и да го набиете.

Саксън си позволи само един излишен разход през време на краткото си годеничество: тя похарчи цяла една надница, за да си направи няколко снимки. Били твърдеше, че животът му щял да бъде непоносим, ако нямал нейния образ пред очите си вечер, преди да заспи, и сутрин, щом се събуди. Тя също получи две негови снимки: на едната — с обикновен костюм, а на другата — с раирано трико на боксьор. С тях тя украси огледалото си.

Докато се вглеждаше във втората снимка, тя си спомни чудните разкази на майка си за древните саксонци и за морските викинги, които нападали бреговете на Англия. Тя извади от скрина, който бе пропътувал прериите, друга една от своите светини: малко албумче на майка й, върху чиито листове бяха налепени много изрезки от вестници със стихове за живота на пионерите в Калифорния, а също така репродукции на картини и на стари гравюри от списания, печатани през годините на миналото поколение, а може би и още по-отдавна.

Саксън прелисти познатите страници и скоро намери картината, която търсеше. Между стръмни крайбрежни скали, под сиво облачно небе се приближаваха до пясъците на брега, заливан от морската пяна, няколко тесни, дълги и тъмни лодки с носове, извити като чудновати клюнове на хищни птици. Лодките бяха пълни със снажни, мускулести, полуголи воини; с крилати шлемове на светлорусите си коси и с мечове и копия в ръце, някои бяха нагазили до пояс в морската вода и се насочваха към брега. Срещу тях на сушата пазеха облечени в кожи диваци, които никак не приличаха на индианци. Те се тълпяха по брега, а някои бяха до колене във водата, та да срещнат нападателя. Битката бе вече почнала и тук-таме върху вълните плуваха телата на ранените и убитите. На ръба на една от лодките лежеше с разперени ръце русокос завоевател, а забитата в гърдите му стрела показваше причината на неговата смърт. До него с меч в ръка друг воин скачаше във водата — това беше самият Били. Нямаше никакво съмнение, това бе той — същите необикновено руси коси, същото лице, очи, уста. Дори изразът на лицето му беше като този на Били в първия ден на тяхното познанство, когато се би с тримата ирландци.

От тези две войнствени племена бяха произлезли далечните, нейни и на Били, прадеди. С тази мисъл тя затвори албума и го постави обратно в чекмеджето. И някой от тези далечни прадеди бе изработил тоя старинен, вече извехтял скрин, който бе минал соления океан и прериите и бе пробит от куршум по време на битката с индианците при Литл Медоу. Стори й се, че вижда пред себе си жените, които бяха скътвали в неговите чекмеджета своите накити и ръчно изработени тъкани, жените от тези странстващи поколения, между които са били и бабите и прабабите на нейната майка. Да, въздъхна тя. Хубаво е в жилите ти да тече кръвта на такъв трудолюбив и борчески народ. И тя се замисли какъв ли щеше да бъде нейният живот, ако се бе родила китайка или италианка — като тези стеснителни, ниски, тромави, мургави жени, които срещаше да се връщат от брега, понесли на главите си, понякога и без забрадки, тежки товари от изхвърлени от вълните отломки. Но после се засмя на глупавите си мисли, спомни си за Били, за тяхната къщичка от четири стаи на Пайн-стрийт и си легна, като за хиляден път си представи цялата обстановка, до последната дреболия.