Джек Лондон
Лунната долина (17)

Глава II

Саксън бе много придирчива домакиня, но след като разпредели ежедневната си работа, се оказа, че й остава много свободно време. Особено в дните, когато Били си вземаше храната със себе си и не беше необходимо да готви за обед, тя имаше няколко часа напълно на свое разположение. Навикнала години наред на труд във фабриката и в гладачницата, тя не можеше да търпи това необичайно безделие. Не можеше да седи със скръстени ръце, а и не можеше да ходи на гости у предишните си другарки, тъй като те все още работеха във фабриката и в гладачницата. Съседките си тя още не познаваше, освен една странна възрастна жена, която живееше в къщата до тях; с нея Саксън бе разменила някоя и друга приказка през стобора на задния двор.

Саксън се възползва от свободното си време за едно приятно занимание започна да се къпе, когато и колкото си иска. В сиропиталището и при Сара тя бе свикнала да се къпе веднъж в седмицата. Когато порасна, вече мома, тя опита да се къпе по-често. Но опитът излезе злополучен и предизвика отначало присмеха, а след това и гнева на снаха й. Сара беше останала с разбиранията от времето, когато се считаше, че седмичната баня — обикновено в събота вечер, е предостатъчна; по-честото къпане според нея беше превземка и намек, че тя самата не е достатъчно чистоплътна. После това означаваше излишно хабене на гориво и някоя и друга допълнителна хавлиена кърпа към седмичното пране. Но сега при Били, където имаше своя собствена печка, свои кърпи, вана и сапун и където нямаше кой да й пречи, тя започна с голямо удоволствие да се къпе всеки ден. Наистина за вана й служеше обикновено корито, което тя слагаше на пода и го пълнеше сама, но това беше разкош, до който ти се бе добрала едва на двадесет и четвъртата си година. В случаен разговор със страната си съседка Саксън научи как да изпита най-голяма наслада при къпането; нещо много просто — да сипе няколко капки обикновена амония^[1] във водата, но Саксън чуваше това за първи път.

Съдено й бе да научи много от тази странна жена. Те се запознаха веднъж, когато Саксън простираше в задния двор елечета и някои други неща от най-хубавото си бельо. Съседката, облегната на перилата на кухненската веранда, срещна погледа й и кимна с глава; на Саксън се стори, че поздравът е отправен не само към нея, но и към прострените на въжето дрехи.

— Вие сте младоженка, нали? — запита жената. — Аз съм мисис Хигинс, но повече харесвам малкото си име — Мерцедес.

— А пък аз съм мисис Робъртс — отвърна Саксън, като потръпна от радостно вълнение при произнасянето на новото си име. — Малкото ми име е Саксън.

— Необикновено име за жена янки — забеляза съседката.

— Аз не съм янки — възрази Саксън. — Аз съм калифорнийка.

— О-ла-ла! — засмя се Мерцедес Хигинс. — Забравих, че съм в Америка. В другите страни американците ги наричат янки. Вие сте омъжена отскоро, нали?

Саксън кимна с радостна въздишка. Мерцедес също въздъхна.

— Ах вие, щастливо, нежно, хубаво, младо създание!… Ужасно ви завиждам. Целият свят е пред вас — вие можеше да завъртите всеки мъж около малките си хубави пръстчета. Но вие не разбирате щастието си. Всички почват да разбират, когато стане вече много късно.

Саксън беше озадачена и смутена, но все пак отговори с охота:

— О, аз знам колко съм щастлива. Аз имам най-добрия мъж на света.

Мерцедес Хигинс отново въздъхна и промени разговора. Тя кимна към бельото.

— Виждам, че обичате изящните неща. Това говори добре за една млада жена. Те са примамка за мъжете и осигуряват половината от победата. С тях се завладяват и задържат мъжете… — Тя млъкна и остро запита: — И вие сигурно бихте искали да задържите мъжа си — винаги и винаги, — ако можете, нали?

— Разбира се, искам. Аз ще го накарам винаги и винаги да ме обича.

Саксън замълча, смутена и изненадана от откровеността си пред тая непозната жена.

— Странно нещо е това любовта на мъжете — продължи Мерцедес. — И една от най-големите грешки на всички жени се състои именно в това, дето си въобразяват, че познават мъжете като отворена книга. Повечето жени разбиват сърцата си, защото не познават добре мъжете и въпреки това дори до последния си час продължават да бъдат глупаво уверени, че ги разбират прекрасно. О-ла-ла! Какви са глупачки. И вие, малката младоженка, казвате, че ще накарате мъжа си да ви обича винаги и винаги. Така говорят всички, като мислят, че познават мъжете и прищевките на мъжкото сърце. По-лесно е да спечелиш първата награда в Литъл-Луизиана! Но бедните млади жени разбират това чак когато стане много късно. Ала вие, вие сте започнали добре. Гледайте да сте все тъй красива и хубаво облечена. Така сте спечелили мъжа си, така и ще го задържите. Но това не е всичко. Един ден ще си поговорим и ще ви разкажа неща, които малко жени си дават труд да разберат, а още по-малко са тия, които въобще някога разбират… Саксън! Какво силно и красиво име за жена. Но то не ви подхожда. О, аз съм ви наблюдавала. Вие приличате на французойка. Да, у вас несъмнено има нещо французко. Кажете на мистър Робъртс, че го поздравявам за добрия му вкус.

Тя замълча, сложила ръка на дръжката на кухненската врата.

— И елате ми на гости някои ден. Няма да съжалявате. Мога да ви науча на много неща. Елате някой следобед. Мъжът ми е нощен пазач на гарата и сутрин спи. Ето, и сега спи.

Саксън се прибра замислена и озадачена. Колко странна беше тази слаба, мургава жена с повехнало, сякаш опърлено от силен пек лице, а големите й искрящи черни очи горяха от някакъв неугасим вътрешен огън. Да, тя беше стара… „Може да е на петдесет, а може и на седемдесет“ — мислеше си Саксън. Нейните някога черни като гарваново крило коси сега бяха съвсем прошарени. Особено силно впечатление направи на Саксън начинът, по който говореше: английският й език беше добър — много по-правилен от тоя, който Саксън бе свикнала да слуша. И все пак беше ясно, че тази жена не е американка. Тя нямаше никакъв акцент, но в думите й имаше лъх на нещо чуждо, толкова трудно доловимо, че Саксън не можеше нито да го определи, нито да го обясни.

— Аха — каза Били, когато вечерта тя му разказа за своето ново познанство. — Значи, това е мисис Хигинс. Старият Хигинс е нощен пазач. Той е еднорък. Странна двойка са те двамата. Има хора, дето се боят от нея. Всичките даго и някои стари ирландки я смятат за вещица; не искат да имат никакво вземане-даване с нея. Бърт ми е разправял за това. Знаеш ли, Саксън, някои дори вярват, че когато тя се разлюти или някоя муцуна не й хареса, или нещо подобно — достатъчно е само да погледне тоя човек; веднага тупва на земята и умира. Един от нашите коняри, ти си го виждала, Хендерсън, живее ей тук на ъгъла на Петата, казва, че тя не е с всичкия си.

— О, не знам — защити Саксън новата си позната. — Може и да е луда, но тя казва същото, което ти винаги казваш, че приличам на французойка, а не на американка.

— В такъв случай свалям й шапка — каза Били. — Никаква дъска не й хлопа, щом мисли така. От мен да знаеш — умна е и е видяла свят.

— И говори на такъв хубав английски език, Били, също като някоя учителка; мисля, че така говореше и мама. Тя е образована жена.

— Съвсем не е глупава, щом е успяла да те прецени както трябва.

— Тя каза, че имаш добър вкус, щом като си се оженил за мене, и те поздравява — засмя се Саксън.

— Тъй ли каза, а? Тогава предай й най-сърдечните ми поздрави. Тя ми харесва — умее да вижда хубавото. Трябвало е да поздрави и тебе за добрия ти вкус, че си ме избрала за мъж.

След няколко дни Мерцедес Хигинс пак кимна към Саксън и към бельото, което тя простираше.

— Безпокоя се за вашето пране, млада домакинке — каза тя вместо поздрав.

— О, аз години наред съм работила в пералня — бързо отговори Саксън.

— Хм! Парните перални! — презрително се изсмя Мерцедес. — Това е търговия. Глупава работа! Само най-обикновено бельо може да се дава в парна пералня и така му се пада, щом е обикновено. Но да переш тънки, изящни, нежни дрехи — о-ла-ла! — мила моя, това е цяло изкуство. Необходимо е ум, талант и такъв фин усет, както са фини и самите дрехи. Аз ще ви дам рецепта за домашен сапун. Той не поврежда тъканта, прави я още по-мека и по-бяла, дава й живот. Много повече ще ви трае и дълго с удоволствие ще носите финото си бельо. О, прането на фини дрехи е тънка работа, то е изкуство! Трябва да се извършва така, както художникът рисува картина, както поетът пише стихове — с любов, с благоговение; то е истинско тайнство на красотата. Аз ще ви науча на много неща, моя мила, на разни неща, които вие, янките, не знаете. Ще ви науча на нови прекрасни работи. — Тя кимна към простряното от Саксън пране. — Виждам, че плетете дантелки. Аз знам всички видове дантели малтийски, брюкселски, анверски, — о, какви ли не прекрасни дантели! И аз ще ви науча да правите някои от по-лесните, за вас самата, за вашия мил съпруг, та да ви обича винаги и винаги.

При първото си посещение у Мерцедес Хигинс Саксън получи от нея рецепта за домашен сапун и беше посветена и в най-малките тайни на изкуството да се пере фино бельо. Освен това Саксън беше очарована и развълнувана от всичко ново и странно у тази повехнала стара жена, от която вееше към нея лъх на далечни страни и незнайни морета.

— Испанка ли сте? — осмели се да запита Саксън.

— И да, и не, нито едното, нито другото. Баща ми беше ирландец, а майка ми — испанка от Перу. На нея приличам външно, взела съм и нейния цвят на кожата; но във всичко останало приличам на баща си — синеокия келт, винаги с приказни песни на уста, с неуморими нозе, които го увлякоха в далечни странствания. От него съм взела тези нозе, които ме водиха из още по-далечни пътища по широкия свят.

Саксън си спомни за своя учебник по география и си представи една контурна карта на континент с вълнообразно извитите паралелни линии, които очертаваха бреговете му.

— О! — извика тя. — Значи, вие сте от Южна Америка!

Мерцедес вдигна рамене.

— Все някъде трябваше да се родя. Майка ми имаше голямо ранчо. Целият Оукланд би могъл да се побере в едно от най-малките му пасбища.

Мерцедес Хигинс въздъхна усмихната и за известно време се унесе в спомените си. Саксън беше любопитна да узнае повече за тази жена, която вероятно е живяла така, както са живели едно време в Испанска Калифорния.

— Вие сте получили добро образование — подхвана Саксън. — Говорите английски отлично.

— О, английски научих по-късно, не в училище. Да, може да се каже, че получих добро образование и познания върху какво ли не, но не и върху най-главното — мъжете. Това също дойде по-късно. Майка ми не е и сънувала — тя беше една важна лейди това, което вие наричате „царица на стадата“, тя никога не е и сънувала, че с моето отлично образование ще стана в края на краищата жена на нощен пазач. — Тя искрено се засмя над нелепостта на тази мисъл. — Нощни пазачи, ратаи — та ние имахме стотици, не хиляди, които работеха за нас. Имахме пеони, те са нещо като роби, както тука ги наричате, и каубои, които трябваше да яздят двеста мили, за да отидат от единия до другия край на ранчото. А слугите в голямата къща човек не можеше нито да запомни, нито да преброи О-ла-ла! В къщата на майка ми имаше много слуги.

Мерцедес Хигинс, бъбрива като гъркиня, продължаваше да блуждае из своите спомени.

— Но слугите ни бяха мързеливи и мръсни. Китайците са превъзходни слуги. Японците също, ако попаднеш на свестни хора, но не така добри, както китайците. Слугините японки са хубавички и весели, но никога не знаеш кога ще те напуснат. Индусите не са издръжливи, но са много послушни. За тях техните сахиби и мемсахиби са същински божества. Аз бях мемсахиб, което значи господарка. По едно време имах един готвач руснак, които винаги плюеше в супата за късмет. Беше много смешно! Но ние се примирявахме такъв бе обичаят.

— Колко ли много сте пътували, та сте имали такива странни слуги! — продължи разговора Саксън.

Мерцедес се засмя утвърдително.

— Но най-странни от всички бяха черните роби, надолу из южните морета — дребни, къдрокоси людоеди с кости, прокарани през носовете им. Когато не слушаха или крадяха, привързваха ги към някоя кокосова палма зад жилищата на белите и ги налагаха с камшици от носорогова кожа. Те бяха от един остров, населен с людоеди и ловци на хора, и понасяха боя мълчаливо. За тях това бе въпрос на чест. Помия малкия Виби — беше само на дванадесет години, — той ми прислужваше; когато веднъж кожата на гърба му беше станала цялата на парцали от камшика и аз плаках над него, той само се смееше и се заканваше: „Скоро, много скоро Виби вземе главата големия бял господар…“ Той имаше пред вид Брюс Ансти, англичанина, който го биеше. Но малкият Виби не успя да отреже тази глава. Той избяга и бушмените отрязали собствената му глава и го изяли без остатък.

Саксън потрепери, лицето й се помрачи, а Мерцедес Хигинс продължи да бъбри:

— Ах, това бяха весели, диви, бурни дни! Ще повярвате ли, мила моя, за три години тези англичани от плантацията изпиха морета от шампанско и шотландско уиски и пропиляха тридесет хиляди лири стерлинги, така, за удоволствие. Не долари, а лири стерлинги, което прави сто и петдесет хиляди долара. Те живееха като принцове, докато имаше какво да се пилее. Беше славен, приказен живот. Беше лудост, истинска лудост. В Нова Зеландия продадох половината от моите красиви скъпоценности, за да започна пак наново. Накрая Брюс Ансти си тегли куршума, Роджър за осем лири на месец стана помощник-капитан на търговски параход с екипаж от негри. А Джек Джилбрейт беше най-забележителният от всички — той произлизаше от богато, знатно семейство: след като се върна в Англия, започнал да продава храна за котки в околностите на техния замък, докато най-после неговите роднини му дали пари, за да купи каучукова плантация някъде в Малайския архипелаг, в Суматра, мисля, или пък в Нова Гвинея.

Като се върна в къщи и докато приготвяше обеда за Били, Саксън си мислеше какви ли луди желания и страсти бяха накарали тая стара жена с опърлено от слънцето лице да напусне голямото перуанско ранчо, да мине през целия тоя свят и да стигне до Западен Оукланд и Бари Хигинс. Старият Хигинс не беше от тези, които биха хвърлили така на вятъра своя дял от сто и петдесет хиляди долара, пък и сигурно никога не се е добирал до такова богатство. Освен това тя спомена имената на други мъже, но не и неговото.

Много още й разказа Мерцедес при кратки и случайни разговори. Изглежда, нямаше интересен град или страна в Стария и в Новия свят, дето тя да не е била. Тя бе ходила дори в Клондайк преди десет години и с малко думи картинно обрисува пред Саксън облечените в кожи и обути в мокасини златотърсачи, които пръскали по пода на кръчмите златен пясък за много хиляди долари. Изглежда, че мисис Хигинс е била винаги между мъже, на които парите са текли като вода през пръстите.