Джек Лондон
Лунната долина (11)

Глава XI

Конете изкачиха стария стръмен път, който водеше към Морага Вали, и макар често да почиваха, бяха цели в пяна; а от гребена на хълма Контра Коста пътят стръмно се спускаше в зеления, тих, озарен от слънцето Редуудски каньон.

— Не е ли хубаво? — запита Били, като посочи с широк замах малките горички, откъдето долиташе ромонът на невидими ручеи и лятното бръмчене на пчелите.

— Прекрасно е — потвърди Саксън. — Толкова е хубаво, че ми се иска винаги да живея всред природата, а винаги съм живяла в града.

— Аз също, Саксън. Никога не съм живял вън от града, а всичките ми прадеди са били свързани със земята.

— Тогава е нямало градове. Тогава всички са живеели всред природата.

— Да, права сте — кимна той. Щат не щат, трябвало е да живеят всред природата.

Леката двуколка нямаше спирачки и Били с голямо внимание управляваше конете надолу по стръмния криволичещ път. Саксън се облегна назад и затворила очи, се наслаждаваше на тъй жадуваното спокойствие. От време на време той поглеждаше към затворените й очи.

— Какво ви е? — запита най-после той леко разтревожен. — Да не ви е лошо?

— Толкова е красиво, че се страхувам да отворя очи — отговори тя. — Красиво е до болка. И всичко е така честно…

— Честно ли? Колко странно говорите.

— Странно е наистина. И все пак точно така го чувствам — честно! Ето на̀ — в града нито улиците, нито къщите, нищо е изглежда честно. А тук е съвсем друго. Не мога точно да обясня защо, но е така.

— Бога ми, имате право! — извика той. — Сега, след вашите думи, и аз почвам да виждам по този начин. Тук няма хитрини, измама, няма мръсни игри и лъжа. На̀, дърветата си стоят естествени и силни, и чисти, като момчетата, които за първи път излизат на ринга — преди да са разбрали цялата му подлост, преди да са се научили на долните комбинации и мошеничества в полза на ураджиите, заложили най-много пари. Да, тук наистина всичко е честно. Вие умеете да виждате нещата, Саксън.

Той млъкна и я загледа замислено и с ласкава нежност, сякаш изучаваше чертите й; Саксън почувства как сладък трепет премина през пялото й същество.

— Знаете ли, иска ми се да видите веднъж как се бия на ринга. Говоря за истинска борба, при която всеки миг е напрегнат. Страшно ми се иска — да бъда горд да се бия заради вас — вие да бъдете там, да гледате, да разберете… Ще бъде славен бай — обещавам ви… Чудно, никога досега не съм имал желание да се бия пред жена. Жените само пищят, кряскат и нищо не разбират. Но вие ще разберете. Напълно, съвсем съм сигурен, че ще разберете.

По-късно, когато двуколката се залюля равномерно в равнинната част на долината между малки фермерски участъци с позлатено от слънцето зряло жито. Били отново се обърна към Саксън.

— Кажете ми, често ли сте била влюбена? Хайде, разкажете ми какво изпитва човек, когато е влюбен?

Тя бавно поклати глава.

— Само ми се е струвало, че съм била влюбена. И то — само няколко пъти…

— Много пъти! — извика той.

— Всъщност никога — увери го тя, дълбоко зарадвана от неговата неволна ревност. — Нито веднъж не съм се влюбвала истински. Иначе щях да съм вече омъжена. Винаги съм мислила, че ако се влюбя истински в някой мъж, непременно ще се омъжа за него.

— Ами ако той не е влюбен във вас?

— О, не знам — усмихна се тя весело, но същевременно уверено и гордо, — струва ми се, че бих успяла да го накарам и той да се влюби в мене.

— Да, сигурен съм, че бихте успяла — възторжено извика Били.

— Бедата е там — продължи тя, — че не можах да се влюбя истински в нито един от тези, които ми казваха, че ме обичат… О, погледнете!

Див заек пресече пътя и остави зад себе си мъничко облаче прах, което като дим се понесе подир него. На следващия завой, току под копитата на конете, излетя ято пъдпъдъци. Били и Саксън едновременно извикаха от възхищение.

— Ех, жалко, че не съм се родил фермер — промълви той. — Хората не са създадени да живеят в градове.

— Във всеки случай хора като нас не са създадени за градски живот — добави тя, замълча и дълбоко въздъхна. — Колко е красиво тук! Да живееш винаги на такова място, та това би било като сън. Понякога съжалявам, че не съм се родила индианка.

На няколко пъти Били понечи да каже нещо, но все се възпираше.

— А за ония мъже, в които ви се е струвало, че сте влюбена, нищо не ми разправихте — каза той най-сетне.

— Непременно ли искате да знаете? — запита тя. — Мисля, че не си заслужава.

— Разбира се, искам да зная. Хайде, почвайте!

— Първият беше Ал Станли…

— С какво се занимаваше? — запита Били едва ли не строго.

— Беше комарджия.

Лицето на Били стана мрачно, очите му се замъглиха от подозрения и той бързо я погледна.

— О, не е толкова страшно — засмя се тя. — Тогава бях на осем години. Както виждате, започвам от самото начало. Беше точно след смъртта на майка ми, когато отидох да живея при Кади. Той държеше хотел и кръчма в Лос Анжелос. Хотелът беше малък, там отсядаха най-вече обикновени работници, а понякога и железничари. Предполагам, че Ал Станли е прибирал в джоба си голяма част от надницата им. Той беше много красив, спокоен и говореше с тих, приятен глас. Имаше хубави очи, меки, чисти ръце. Виждам ги и сега пред очите си. Той понякога играеше с мене след обед, черпеше ме с бонбони и ми правеше малки подаръци. Спеше почти цял ден тогава не можех да разбера защо спи през деня. За мен той беше някакъв предрешен приказен принц. Убиха го в кръчмата, но преди да умре, успя да застреля своя убиец. Това беше краят на тая любов.

Втори път се влюбих, след като излязох от приюта; бях тринайсет годишна и живеех при брат си оттогава все при него живея. Моят герой беше момчето, което разнасяше с кола по къщите хляб от фурната. Срещах го почти всяка сутрин, когато отивах на училище, минаваше с колата си по Ууд стрийт и свиваше на ъгъла към Дванайсетата улица. Може би ми харесваше, понеже караше кон. Във всеки случаи аз бях влюбена в него няколко месеца. Но уволниха ли го, какво стана с него, не знам, друго момче започна да разнася хляба. А не бяхме си разменили дори една дума.

По-късно, когато бих на шестнайсет, се появи един книговодител. Изглежда, ми върви на книговодители! Та нали оня, когото Чарли Лонг наби, беше книговодител в пералнята! С другия, първия книговодител, се срещнах, когато работех в консервната фабрика „Хикмейър“. И той имаше нежни ръце. Но скоро ми стана противен… той беше… как да кажа… и той разбираше живота като вашия шеф. Съвсем искрено ви казвам, Били, никога не съм го обичала истински. Още от самото начало почувствах, че в него има нещо нечестно. А когато започнах работа в картонажната фабрика, внуших си, че съм влюбена в един чиновник от „Кан Емпориум“ знаете я тая търговска къща, на ъгъла на Единайсетата и Уошингтън стрийт. Той беше порядъчен, всичко у него беше както трябва, прекалено много както трябва и това беше главният му недостатък. В него нямаше живот, нямаше огън. Той искаше да се ожени за мене, но аз все не можех да се реша, което показва, че не съм го обичала. Беше сух, такъв един с тесни гърди, ръцете му бяха винаги студени като на риба. Но, боже мой! Как умееше да се облича — винаги като излязъл от кутийка! Заплашваше ме, че ще се удави, ако не се омъжа за него, но аз все пак го оставих.

А след това… не, нищо вече няма след това. Навярно бях станала много придирчива и не виждах мъж, в когото бих могла да се влюбя. Всичко между мене и мъжете, които срещах тук и там, беше като някаква игра или борба. Но и от двете страни борбата не бе честна и открита. Сякаш винаги криехме карти из ръкавите си. Никога не бяхме прями, откровени, а все гледахме да се надхитрим един друг. Виж, Чарли Лонг беше откровен, както и оня банков касиер. Но с тях аз бях още по-нащрек и готова за борба. Винаги с всички мъже имах чувството, че трябва да се пазя, защото те не биха ме пощадили — в това бях сигурна.

Тя замълча и се загледа в правилното очертание на профила му. Били внимателно управляваше конете. Той я погледна въпросително. Саксън срещна погледа му с ленива усмивка и се протегна.

— Това е всичко — заключи тя. — На никого досега не съм разказвала толкова много за себе си. А сега е ваш ред.

— Нямам много за разправяне, Саксън. Никога не съм обичал момичетата особено много или по-право не достатъчно, за да искам да се оженя за някое от тях. Винаги съм предпочитал мъжете — такива като Били Мърфи например. Освен това тъй се бях увлякъл в спорта, най-вече в бокса, че не ми оставаше много време за жени. Давам ви честната си дума, Саксън, макар че невинаги съм бил примерен разбирате, нали, какво искам да кажа, — на нито една жена не съм казвал, че я обичам. И не е имало защо.

— Но въпреки това много момичета са били влюбени във вас — подразни го тя, а сърцето й радостно туптеше от неговите признания, които разкриваха душевната му чистота.

Той гледаше към конете.

— Много момичета, нали? — настоя тя.

Той пак не отговори.

— Кажете, не е ли истина?

— И да е истина, вината не е моя — бавно отговори той. — Ако искат да ми правят мили очи, то си е тяхна работа. Затова и аз съм свободен да ги отбягвам, когато поискам, нали така? А нямате представа, Саксън, как се увъртат жените около всеки боксьор. Понякога ми се е струвало, че момичетата и жените нямат срам, ни капчица срам. О, аз никога не съм се боял от жените, повярвайте ми, ала и никога не съм тичал подир тях. Само глупците се улавят в техните мрежи.

— Може бе не сте способен да се влюбите — подхвърли нарочно тя.

— Възможно е — беше обезсърчителният му отговор. — Във всеки случай не мога да си представя, че ще се влюбя в момиче, което само се хвърля на шията ми. Това може да се хареса на малчуганите, но един истински мъж не обича жени, които му се натрапват.

— Майка ми винаги е казвала, че няма по-възвишено нещо на света от любовта — твърдо отвърна Саксън. — Тя е писала стихове за любовта. Някои от тях са отпечатани в „Мъркюри“ в Сан Хозе.

— А вие какво мислите за любовта?

— О, не знам — отклони разговора тя и отново срещна погледа му с ленива усмивка. — Знам само, че е приятно да се живее в ден като днешния.

— Разбира се — бързо добави той. — И особено, когато човек е на излет като днешния.

 

 

Към един часа Били свърна от пътя на една поляна сред малка горичка.

— Тук ще похапнем — заяви той. — Реших, че ще е по-добре да обядваме сами, отколкото да спираме в някоя гостилница по пътя. И за да е всичко спокойно и удобно, най-напред ще разпрегна конете. Имаме много време. А вие можете да вземете кошницата с храната и да извадите всичко на покривката.

Когато отвори кошницата, Саксън беше поразена от неговото разточителство. Тя извади огромно количество сандвичи с шунка и пиле, салата от раци, варени яйца, пушени свински крачета, маслини, кисели краставички, швейцарско сирене, солени бадеми, портокали, банани и няколко бутилки бира. Смути я количеството и разнообразието на закуските. Той сякаш се бе опитал да закупи цял деликатесен магазин.

— Не трябваше да пилеете толкова пари — укори го тя, когато той седна до нея. — Та това ще стигне за половин дузина зидари.

— Но са вкусни неща, нали?

— Да, разбира се — успокои го тя. — Но тия вкусни неща са страшно много за нас.

— Тогава всичко е наред — заключи той. — Обичам изобилието. Да пием малко бира за начало, а? Ще ни прочисти гърлото от прахта. Само пазете чашите, трябва да ги връщам.

Когато свършиха закуската, Били легна по гръб, запуши цигара и започна да пита Саксън за нейното детство и юношество. Тя му разказа, че живее при брат си, че плаша четири и половина долара на седмица за храна и квартира. На петнадесет години свършила училище и отишла да работи в ютената фабрика за четири долара на седмица, три от които давала на Сара.

— Разкажете ми за оня кръчмар — помоли я Били. — Как попаднахте при него?

Тя вдигна рамене.

— Да ви кажа право, и аз не знам точно. По това време всичките ми роднини били много бедни. Припечелвали колкото да свържат двата края. Кади — кръчмарят, бил войник в отряда на баща ми и толкова го обичал, че се кълнял в името на Капитан Кит — така го наричали войниците. През войната ранили Кади, баща ми не позволил на хирурга да отреже крака му и Кади за цял живот му останал признателен. Той печелел добре от хотела и кръчмата и аз по-късно разбрах колко много ни е помагал по време на болестта на майка ми — той плащал на лекарите и той я погребал наред с баща ми. Аз, по желанието на майка си, трябвало да отида при вуйчо Уили, във Вентурските планини, където той имаше малък чифлик; но там възникнали някакви спорове за синори, добитък и не знам какво още стигнало до бой, имало дори убити. Знам, че затвориха вуйчо ми и той дълго лежа в тъмница. Когато най-после излезе на свобода, чифликът му беше продаден за разноски по съдилища и адвокати. Той беше много остарял и грохнал, а жена му се поболя. Стана нощен пазач за четирийсет долара на месец. С нищо не можеше да ми помогне и Кади ме взе да живея при него.

Кади беше добър човек, въпреки че държеше кръчма. А жена му беше едра и красива. Мисля, че поведението й не е било безупречно — така разправяха после. Но беше добра към мене. Няма значение каква е била и какво говореха хората за нея — към мене тя беше много добра. Но след като Кади умря, тя тръгна по лош път, а мене ме пратиха в приюта. Животът там съвсем не беше хубав, но все пак изкарах три години. Тогава Том се ожени, намери си постоянна работа и ме взе при себе си. И оттогава работя непрекъснато.

Тъжният й поглед се устреми надалеч към нивята и се спря на един плет, покрай който растяха яркочервени макове. Били продължаваше да лежи по гръб и с удоволствие разглеждаше нежния овал на женственото й лице. Той протегна бавно ръката си към нея и промълви:

— Горкото малко момиче.

Ръката му съчувствено хвана нейната гола ръка под лакътя; когато тя сведе към него очи, прочете учудване и възхищение в погледа му.

— Каква хладна кожа имате — каза той. — Аз пък съм винаги горещ. Не чувствате ли по ръката ми?

Ръката му беше топла и влажна; тя забеляза също ситни капчици пот по челото и по гладко избръснатата му горна устна.

— Боже мой, та вие сте вир-вода!

Тя се наведе над него и с кърпичката си изтри челото, устните, а след това и дланите му.

— Аз сякаш дишам с кожата си — обясни той. — Опитните спортисти по игрищата и гимнастическите салони казват, че било признак на добро здраве. Ала никога не съм се изпотявал толкова много както сега. Не е ли чудно?

Тя сне ръката му от лакътя си, за да я изтрие, но веднага след това Били отново обви с пръсти ръката й.

— Наистина, каква хладна кожа имате! — отново се учуди той. — Мека като кадифе и гладка като коприна. Много е приятно.

Ръката му леко се плъзна от китката към лакътя, върна се назад и се задържа на половина път. Обхваната от сладостна умора след приятната слънчева утрин, тя тръпнеше от неговото докосване и като в полусън реши, че би могла да обича този човек, неговите ръце и всичко…

— Ето че изтеглих всичкия хлад от това място — каза той, без да я погледне, но тя видя хитрата усмивка, която пробягна по устните му. — Май ще трябва да потърся друго.

Дланта му галеше ръката й с нежна чувственост; тя погледна устните му и си спомни парещия вкус, който те бяха оставили на нейните устни в първия ден на тяхното познанство.

— Говорете — помоли я той след пет минути сладостно мълчание. — Обичам да гледам устните ви, когато говорите. Чудно, но всяко тяхно движение прилича на целувка.

Тя би искала да останат още дълго така, един до друг, но все пак каза:

— Ако заговоря, няма да ви хареса това, което ще кажа.

— Говорете — настояваше той. — Не е възможно да чуя от вас нещо, което да не ми хареса.

— Добре, иска ми се да набера от ония макове край плета. И после, време е да тръгваме.

— Изгубих — засмя се той. — Но все пак получих двайсет и пет въздушни целувки. Преброих ги. Знаете ли какво? Хайде, изпейте ми „Когато свърши жетвата“, но ми дайте и другата си хладна ръка. След това ще тръгнем.

Тя запя, като го гледаше в очите, а той наблюдаваше устните й. Когато свърши, тя освободи ръцете си и стана. Той тръгваше към конете, когато тя му подаде жакетчето си. Саксън беше свикнала на самостоятелност, естествена за момичетата, които сами си припечелват хляба, и все пак имаше вроден вкус към малките прояви на внимание и на вежливост; тя помнеше от детинство разказите на пионерските жени за изисканата любезност на испанските кабалерос от някогашните испанокалифорнийски дни.

Залязващото слънце им прати прощален поздрав, когато двуколката направи широк кръг към изток, после на юг, мина възвишенията Контра Коста и заслиза по дългия склон край Редуудската скала към Фрутвейл. Под тях до самия залив се разстилаше равнина, нашарена от нивите като шахматна дъска, по която бяха пръснати градчетата Елихърст, Сан Лиандро и Хейуърдз. Пушеците на Оукланд покриваха с тъмно було западната част на небосклона, а по-нататък, отвъд залива, вече мигаха първите светлини на Сан Франциско.

Мръкваше се. Били бе станал странно мълчалив. В продължение на половин час той сякаш само веднъж си спомни за нейното присъствие — когато подухна хладен вечерен вятър, той загърна плътно и нея, и себе си с покривката от двуколката. На няколко пъти й се искаше да го запита: „За какво мислите?“, но все не се решаваше. Тя беше съвсем близо до него; усещаха топлината на телата си и тя се чувстваше спокойна и доволна.

— Слушайте, Саксън — каза той изведнъж. — Няма смисъл повече да мълча. Цял ден, от обед, ми е на устата. Защо ние двамата да не се оженим?

Радостна, Саксън мълчеше; тя знаеше, че той говори сериозно. Но тя инстинктивно разбра, че е по-добре да забави отговора си — нека той настоява, нека стане още по-желана и по-скъпа за него. Освен това нейната женска чувствителност и гордост бяха засегнати. В мечтите си никога не си бе представяла, че човекът, на когото ще се отдаде, би могъл да й направи подобно прямо и трезво предложение. Простотата и откровеността в думите на Били почти я оскърбиха. Но, от друга страна, едва сега, когато той така неочаквано й стана достъпен, тя разбра колко много го желае.

— Кажете нещо, Саксън. Отговорете, добро или лошо, но трябва да ми отговорите. Само имайте пред вид, че ви обичам; дяволски много ви обичам, Саксън. Иначе не бих ви молил да ми станете жена. Вие сте първото момиче, което моля за това.

Отново настъпи мълчание и Саксън още по-силно почувства, че я завладява вълнуващата топлина под покривката. Когато си даде сметка накъде водят мислите й, тя виновно се изчерви в тъмнината.

— На колко сте години, Били? — запита тя. Въпросът й бе също тъй без предисловие — неочакван и смущаваш, — както и неговото предложение.

— На двайсет и две — отговори той.

— Аз съм на двайсет и четири.

— Като че не знам! Та нали ми разправихте кога сте излезли от приюта и на колко години сте били тогава, колко сте работили и ютената фабрика, във фабриката за консерви, колко в картонажната и колко в пералнята. Да не мислите, че не знам да смятам! Разбрах на колко сте години, знам дори рождения ви ден.

— Но това нищо не променя — все пак аз си оставам две години по-стара от вас!

— Какво от това? Ако имаше някакво значение, не щях да се влюбя във вас, нали? Права е била майка ви. Любовта с велико нещо най-великото в живота. Не разбирате ли, Саксън? Аз ви обичам и искам да бъдете моя. И мисля, че това е естествено. Наблюдавал съм и при конете, и при кучетата, а и при хората, че всичко, което е естествено, е правилно и добро. Не може човек да му избегне, Саксън. Аз искам да сте моя и се надявам, че и вие ме искате. Може би ръцете ми не са такива нежни, като на разните там книговодители и чиновници, но тези ръце могат да работят за нас, да ви защищават и дявол знае, как да ви любят, Саксън.

Вечният антагонизъм между двата пола, който Саксън винаги изпитваше, когато бе с мъже, сега сякаш бе напълно изчезнал. Тя не чувстваше, че трябва да се отбранява. Това не беше вече игра. Тя отдавна бе желала, мечтала бе за този миг. Пред Били тя беше беззащитна и съзнавайки това, беше щастлива. На него не можеше нищо да откаже — дори да би се показал като останалите. И от великодушието на тази мисъл се породи нова, по-великодушна мисъл: той не би могъл да бъде като другите.

Тя мълчеше. Вместо отговор, обхваната от внезапен порив, тя улови лявата му ръка и нежно се опита да я отдръпне от поводите. Той не разбра какво иска Саксън, но като видя, че тя настоява, прехвърли поводите в дясната и й остави лявата си ръка. Тя наведе главата си и целуна мазолите на дланта му.

За миг той остана изумен.

— Ти… наистина ли? — промълви смутено той.

Тя отново целуна ръката му и прошепна:

— Обичам ръцете ти, Били. За мене те са най-красивите ръце на света и бих могла с часове да ти говоря какво означават те за мен.

— Стооой! — извика той и възпря конете, успокои ги с гласа си и нави поводите около камшика. След това се обърна към Саксън, прегърна я и устните му намериха нейните.

— О, Били, аз ще бъда добра съпруга — каза разплакана тя между две целувки.

Той я целуна по влажните очи, после пак по устата.

— Сега знаеш за какво мислех по време на обеда и от що ме изби пот; като че нямах сили повече да мълча. Знаеш ли, ти много ми хареса още първия път, том те зърнах.

— И аз мисля, че те обикнах още от първия ден, Били. Целият този ден бях толкова горда с тебе, че беше толкова добър, толкова мил и толкова силен — а как всички мъже те уважаваха и всички момичета те задиряха. И как се би с тримата ирландци, докато аз стоях зад градинската маса. Не бих могла да се влюбя и омъжа за човек, с когото не мога да се гордея. А с тебе аз съм тъй горда, тъй горда!

— Но сигурно не толкова, колкото аз съм горд от себе си сега, задето те спечелих — отговори Били. — Толкова е хубаво, че не ми се вярва да е истина. Боя се да не иззвъни будилникът след няколко минути и всичко да излезе сън. Но дори и да иззвъни, ще се възползвам както трябва от тези две минути. Пази се да не те изям, така съм гладен за тебе.

Той силно, до болка я притисна в прегръдките си.

След тези мигове, които й се сториха безкрайни години на блаженство, Били с мъка се овладя и я пусна от обятията си.

— Будилникът все още не звъни — прошепна той, допрял устни до бузата й, — но нощта е тъмна, а още не сме стигнали Фрутвейл. Ето ги Кинг и Принс — стоят насред пътя. Никога не съм мислил, че ще дойде време, когато няма да ми се иска да взема поводите на такива чудесни коне. Но дойде и това време. Просто не мога да се откъсна от тебе, а трябва. Не ми се тръгва, дяволски не ми се ще да тръгвам, но няма как.

Той отново я настани на мястото й, зави коленете й с падналата встрани покривка и подсвирна на нетърпеливите коне.

След половин час той пак извика:

— Стооой!… Сега знам, че съм буден, но кой знае дали всичко останало не беше само сън. Искам просто да се уверя.

И отново намота поводите и я взе в обятията си.