Джек Лондон
Лунната долина (48)

Глава XIV

Сутринта Били отиде в центъра на града да плати за Хейзл и Хети. Саксън гореше от нетърпение по-скоро да ги види и й се струваше, че той безкрайно дълго се бави, и то за такава обикновена работа. Но веднага му прости, щом го видя да пристига с двата коня, запретнати във фургона.

— Трябваше някой да ми услужи със сбруя — каза той. — Подай ми Посум и се качвай. Ще ти покажа впряга „Двойно Х“. Това се казва впряг! Няма да видиш втори като него!

Възторгът на Саксън нямаше граници. Тя едва можеше да говори от радост, когато те излязоха от града, седнали зад кулестите коне с бели гриви и опашки. Седалката беше тапицирана, имаше високо облегало и беше много удобна. Били бе във възторг от чудесно направената здрава спирачка. Той пусна конете в тръс по твърдото шосе, за да покаже техния равен ход, а после ги подкара по стръмен селски път, където колелата затъваха чак до главината в кал, за да докаже, че родството им с пъргавия белгийски жребец не беше случайно.

Когато накрая Саксън съвсем се умълча. Били се разтревожи и започна често да хвърля дълги коси погледи към нея. Тя въздъхна и запита:

— Как мислиш, кога ще можем да тръгнем?

— Може би след две седмици… а може би и след два-три месеца. — Той въздъхна тежко и замислено. — Ние приличаме на оня ирландец със сандъка, дето нямал какво да сложи в него. И ние също — имаме си коне, имаме фургон, а няма какво да сложим в него. Видях една чудесна пушка, оказион, ще ми я дадат за осемнайсет долара. Но като си спомня за неплатените ни сметки!… А има и една нова автоматична карабина, калибър двайсет и две, която искам да купя за тебе. И една друга трийсет на трийсет — тъкмо за лов на елени. Освен това ти имаш нужда от една хубава сгъваема пръчка за въдица, аз също. А и всички такъми струват дяволски скъпо. Такава сбруя, каквато искам, ще струва цели петдесет долара. И фургонът трябва да се боядиса. Нужни са ни също въжета да връзваме конете, когато пасат, торби за зоб, замба за сбруята и много подобни неща. А пък Хейзл и Хети ядат като разпрани и ще ни струват не малко, докато ни чакат. Да знаеш и на мен как ми се тръгва…

Той внезапно замълча, смутен.

— Били, какво криеш от мене? Кажи, познавам те по очите — каза Саксън.

— Виж, Саксън, ето к’ва е работата. Сендоу го е страшно яд — в кожата си не може да се побере. Не смогна ни веднъж да ме удари. И тъй като не свари да се покаже поне малко от малко, сега иска реванш. Дрънка по целия град, че дори да му вържели едната ръка отзад, с другата щял да ме направи на пух и прах и разни други глупости от този род. Но това не е важно. Важното е, че зяпльовците искат да ни видят още веднъж. Миналия път нищо не видели — парите им отишли на вятъра. Салонът ще бъде претъпкан. Организаторите вече говориха с мене. Затова се забавих толкоз. Триста долара чакат само да ги взема — това ще стане след две седмици, разбира се, ако ти кажеш „да“. Всичко е така, както ти казах и преди. Той ми е в ръцете. Все още си мисли, че съм някакъв селяк любител и че оня удар е бал нещо съвсем случайно.

— Но, Били, ти сам много отдавна ми беше казал, че борбата взима силата и здравето на човека. Нали затова беше напускал бокса и бе станал колар?

— Да, но този мач е нещо съвсем друго — отговори той. — Обмислил съм вече всичко. Ще го оставя до седмия рунд. Не защото не мога да го свърша по-рано — нали публиката трябва да види нещо за парите си? Аз, разбира се, ще се поразкрася с някоя друга цицина и ще ми се обели някъде кожата. После ще си разчета времето, ще го цапна по слабото му място — брадата, и край. Ние с теб ще бъдем готови за път и още на следващата сутрин потегляме. Какво ще кажеш? Хайде, хайде.

 

 

След две седмици, в събота вечер, Саксън изтича към вратата, когато хлопна портичката. Били изглеждаше уморен. Косите му бяла слепени, носът подут, едната му буза отекла, на места кожата по ушите му бе обелена и двете му очи бяха доста зачервени.

— Дявол да го вземе, не познах! — каза той, като сложи в ръцете й фишека със златни монети, седна и я взе на коленете си. — Бива го момчето, когато се разиграе. Вместо да се справя с него на седмия, той ме държа в напрежение чак до четиринайсетия рунд. Едва тогава ми се удаде да го свърша, както вече ти казах. Жалко, че има такова слабо място — брадата. Иначе е по-пъргав, отколкото го мислех, и има елин юмрук, дето ми внуши уважение още от втория рунд. И най-добрия къс и чист удар, който някога съм виждал. Но тази негова челюст! Той я пазеше, като да е от стъкло, до четиринайсетия удар и чак тогава можах да я улуча.

И знаеш ли? Много се радвам, че продължи четиринайсет рунда. Разбрах, че нищо не съм загубил от предишната си сила. Веднага го почувствах. Никак не се задъхах и не усещах как минаваше времето на всеки рунд. Краката ми бяха като желязо. Можех да издържа и четирийсет рунда. Знаеш ли, нищо не казвах, но след боя, който ядох от Страшилището на Чикаго, бях почнал да се съмнявам в силата си.

— Глупости! И за миг не е трябвало да се съмняваш — извика Саксън. — Ами боксът, борбата и бягането в Кармел.

— Не е така — поклати глава Били с пълното съзнание, че е прав. — Това е съвсем различно. Нищо не губиш от себе си. А трябва да излезеш на ринга, когато боят е истински, на живот и на смърт, рунд след рунд срещу някой здравеняк, който знаеш, че още не е загубил нищо от силата си — ако тогава издържиш, ако краката ти не се огънат, ако сърцето ти не почне да бие като лудо, ако ръцете ти не се разтреперят и главата ти никак не се замае — едва тогава си сигурен, че си запазил силата си. Аз съм запазил моята сила, чуваш ли, Саксън, запазил съм и здравето си, и силата си и никога вече няма да ги залагам на карта, никога няма да излизам на ринга. Това е за последен път. Лесно спечелените пари най-скъпо се плащат накрая. Отсега нататък ще купувам и продавам коне и с тебе ще вървим по пътищата, докато намерим нашата Лунна долина.

 

 

 

 

На другия лен рано сутринта те напуснаха Юкайа. Посум седеше между тях на капрата, изплезил от вълнение розовия си език. Отначало те бяха намислили да тръгнат от Юкайа направо към морето, но беше съвсем ранна пролет и трудно се минаваше по разкаляните от зимните дъждове между селски пътища. Затова те свърнаха на изток към Езерната област, за да следват после пътя на север през горната част на долината Сакраменто и да се прехвърлят през планините в Орегон. После смятаха да завият на запад към морския бряг, където пътищата по това време сигурно щяха да бъдат сухи и щеше да е възможно да стигнат до Златните врата.

Земята навсякъде беше покрита със зеленина и изпъстрена с цветя; всяка мъничка долина между хълмовете беше истинска градина.

— Хм! — презрително подхвърли Били, сякаш се обръщаше към околната природа. — Казват, че камък, който се търкаля, не хваща мъх. А мен ми се струва, че сме събрали доста нещо. Никога в живота си не съм притежавал толкова имущество отведнъж — а това беше времето, когато стоях на едно място. Дявол да го вземе, дори и мебелите не бяха наши. Наши бяха само дрехите на гърба ни и някои стари парцали и боклуци.

Саксън протегна ръка и хвана ръката му и в това докосване той почувства цялата й любов.

— Съжалявам само за едно — каза тя, — че всичко спечели сам — аз с нищо не ти помогнах.

— Нищо подобно! Ти за всичко помогна. Ти си за мене като секундант в бокса. Благодарение на тебе съм щастлив и в добра форма. Човек не може да се бие, без да има добър секундант, който да се грижи за него… Ако не беше ти, нямаше да сме тук. Ти ме накара да напуснем Оукланд и да тръгнем на път. Та ако не беше ти, аз отдавна щях да се пропия и да пропадна или пък щяха да ме обесят в „Сен Куентин“, задето малко по-силно съм чукнал някои стачкоизменник или кой знай за к’во друго нещо. А погледни ме сега, погледни тая пачка зеленички банкноти — и той потупа джоба върху гърдите си, — с тях ще купя коне на шефа. Не караме ли с тебе една безкрайна ваканция? И при това не печеля лошо. А ето, имам и друг занаят — закупувам коне за Оукланд. Ако докажа, че разбирам тая работа, а аз наистина я разбирам, всички собственици на конюшни във Фриско един през друг ще искат да закупувам за тях. И ти си причината за всичко това. Ти си моят „еликсир на живота“, да, така е, и ако Посум не гледаше, аз щях… Нищо, какво значение има, нека гледа.

И Били се наведе над нея и я целуна.

 

 

Колкото по-високо се качваха, толкова по-труден и каменист ставаше пътят, но те леко минаха вододела и скоро се спуснаха надолу в каньона на Блу Лейкс между полета от свежи златни макове. На дъното на каньона лежеше чудно красиво, необикновено синьо езеро. А по-нататък гънките на хълмовете се вплитаха в далечината със самотата синя планина, която се издигаше на средата на тази картина.

Саксън и Били заприказваха един красив черноок мъж с посивяла къдрава коса, който говореше с немски акцент, докато една жена с приветливо лице се усмихваше от оградения със зеленина висок прозорец на швейцарската вила, кацнала на брега на езерото. Били напои конете в двора на близкия хотел, от който излезе стопанинът и спря да поговори с него; каза му, че сам е построил хотела по плана на черноокия мъж със сивата къдрава коса, който бил архитект в Сан Франциско.

— Издигаме се все повече и повече — смееше се Били, когато минаваха по пътя, който лъкатушеше през хълмовете покрай друго езеро, също тъй необикновено синьо. — Забелязваш ли колко по-различно се отнасят сега хората към нас, отколкото когато вървяхме пеша с багажа през рамо? Като гледат Хейзл и Хети, и Саксън, и Посум, и твоя благоверен, и тоя чудесен фургон, сигур’ ни вземат за милионери, тръгнали за собствено удоволствие.

Пътят се разширяваше. От двете страни се простираха големи, осеяни с дъбове поляни, по който пасеше добитък. После като някакво вътрешно море пред тях се откри Клиър Лейк, набраздено от малки игриви вълни, подемани от вятъра, идещ от високите планини, по чиито северни склонове още блестяха бели преспи сняг.

— Чух мисис Хейзърд да говори с възторг за Женевското езеро — каза Саксън, — но едва ли то е по-красиво от това.

— Нали чу, оня човек, архитектът, нарече тая местност Калифорнийските Алпи — потвърди Били. — И ако не се лъжа, ей там пред нас се показва Лейкпорт. Съвсем див край, няма никакви железници.

— Няма и лунни долини тука — добави Саксън — Но е красиво! О, колко красиво!

— Но, бас държа, посред лято тука е адска жега — реши Били. Не, не, земята, която търсим, е по-близко до морския бряг. Но все пак тук е красиво!… Кат’ картина, закачена на стената. Какво ще кажеш, ако спрем за малко и следобед отидем да поплуваме, а?

 

 

Десет дни по-късно те влязоха в града Уилямс в областта Колуза и за първи път от толкова време отново видяха железница. Това беше добре дошло, защото зад фургона вървяха два великолепни товарни коня, които Били бе купил, за да ги изпрати в Оукланд.

— Тук е прекалено горещо — реши Саксън, като гледаше трептящия на силните слънчеви лъчи въздух над обширната долина Сакраменто — и няма секвоя, няма хълмове и гори, нито пък манзанити и мадрони. Всичко е самотно и тъжно…

— Прилича на ония речни острови — добави Били. — Земята е дяволски плодородна, но иска непосилен труд. Добра е за ония, който освен за работа за нищо друго не мислят; не виждам какво би накарало чевека да остави мотиката и да се поразвлече — тук няма да се лови риба, нито пък дивеч, има само работа. И аз самият сигур ще си превия гърба от работа, ако трябва да живея по тия места.

 

 

Те тръгнаха на север и дни наред пътуваха в страшен пек и прах през калифорнийските полета. Навсякъде се виждаха проявите на „новия тип“ земеделие: големи напоителни канали, едни вече изкопани, а други се прокопсваха, гъста мрежа от електрически кабели, идещи от планините, кръстосваше земята и множество нови фермерски къщи се белееха върху новопреградени малки участъци. Старите богаташки ферми се разпадаха. Все пак бяха останали още доста от обширните владения, заемащи от пет до десет хиляди акра — осеяни с гигантски дъбове, те почваха от брега на Сакраменто и се губеха към хоризонта в трептящите вълни на маранята.

— Само на много плодородна почва могат да растат дървета като тия — им каза един фермер, който имаше участък от десет акра.

Саксън и Били се бяха отбили от пътя на около стотина фута от неговата конюшня, за да напоят Хейзл и Хети. По-голямата част от земята на този фермер представляваше овощна градина с млади здрави дървета, но и една значителна площ бе заета от белосани птичарници с телени мрежи, който ограждаха дълги проходи, където те видяха да се разхождат стотици кокошки. Фермерът бе почнал да строи малка дървена къща.

— Когато купих това място, си взех отпуска, за да посадя дърветата — обясни той. — След това се върнах в града и останах да работя там, докато тука разчистваха. Сега вече окончателно се преселих и щом къщата бъде готова, ще повикам жената. Тя не е много добре със здравето и вярвам, че тук ще й понесе. Ние отдавна бяхме решили и години наред работихме, за да можем да напуснем града. — Той замълча и въздъхна щастливо. — И най-после сме свободни.

Водата в коритото за поене на добитъка се бе нагряла от слънцето.

— Почакайте — каза човекът. — Не им давайте да пият оттам. Сега ще им дам студена вода.

Той отиде под един малък навес, завъртя електрически ключ и веднага забръмча мъничък, почти като играчка мотор. Силна струя прозрачна вода блесна на слънцето и се разля в плиткия главен канал на неговата напоителна система, а оттам потече по разклоненията в овощната градина.

— Не е ли чудесно, а? Чудесно! Чудесно! — повтаряше възторжено човекът. — Водата, това е цвят и плод. Това е живот и кръв. Погледнете я. В сравнение с нея и златната мина е нищо, а кръчмата — кошмар. Знам аз. Аз самият дълго бях съдържател на кръчма. Всъщност съм бил кръчмар почти целия си живот. Така събрах пари да купя тоя имот. Но винаги съм мразел занаята си. Израсъл съм на село и винаги ме е теглило да се върна към земята. И ето ме най-после тук.

Той избърса очилата си, за да може по-добре да вижда любимата вода. После грабна една мотика и закрачи покрай главния канал, за да отприщи повече разклонения.

— Такъв чудак кръчмар не бях виждал — каза Били. — Помислих го за бивш търговец. Трябва да е държал някой тих хотел с кръчма.

— Да не тръгваме още — помоли Саксън. — Иска ми се да поговоря с него.

Фермерът се върна, като си бършеше очилата, и със сияещо лице гледаше към водата, сякаш го бе омагьосала. За Саксън беше толкова лесно да го накара да се разприказва, колкото за него да пусне своя мотор.

— Пионерите заселили тоя край в началото на петдесетте години — каза той. — Мексиканците не отивали никога толкова далече, така че земята останала държавна. Всеки получил по сто и шейсет акра. И то каква земя! Просто не е за вярване, като вземат да разказват колко пшеница получавали от акър. После се случили много неща. Най-умните и упорити пионери запазили своите участъци и прибавили към тях от земята на съседите си. Доста участъци по сто и шейсет акра са били необходими, за да се образуват тия грамадни владения. Доскоро в тоя край имаше почти само такива огромни ферми.

— Собствениците им са били от щастливите комарджии — вметна Саксън като си спомни думите на Марк Хол.

Човекът кимна одобрително и продължи:

— Старите са били предвидливи хора и са прикупували и прибавяли към своята земя, докато създали огромни владения; те строели големи плевни, конюшни хамбари, издигали разкошни къщи, садели около тях овощни и цветни градини, но натрупаното богатство разглезило младото поколение и то тръгнало да го пилее из градовете; а и стари, и млади си приличали в едно нещо: те всички изтощавали почвата. Година след година те събирали баснословни реколти, но в замяна нищо не правели за почвата. И оставиха една бедна, изтощена земя. Та има огромни владения, който те са похабили и сега са почти напълно изоставени.

Напоследък, слава богу, всички богаташи фермери си отиват и на тяхно място идваме ние — малките фермери. И не след дълго цялата долина ще се обработва разделена на малки участъци — като моя. Вижте какво правим ние! Вземаме изтощената земя, на която вече пшеница не може да расте, напояваме я, даваме на почната това, което й е нужно, и ето, погледнете нашите градини!

Ние намерихме вода и от планините, и под почвата. Оня ден четох една статия. В нея пишеше, че целият живот зависи от храната, а всички храни зависят от водата. Трябва хиляди фунта вода, за да се получи един фунт растителна храна, а десет хиляди фунта вода за един фунт месо. Колко вода мислите, че изпивате за една година? Около един тон. Но изяждате около двеста фунта зеленчуци и около двеста фунта месо за една година това ще рече, че вие поглъщате сто тона вода със зеленчуците и хиляда тона с месото. И какво излиза — за да се поддържа животът на една мъничка жена като вас, са необходими хиляда сто и един тона вода годишно.

— Ей! — можа само да каже Били.

— Вижте до каква степен хората зависят от водата — продължи бившият кръчмар. — Тук ние намерихме неизчерпаеми подземни запаси вода и не след дълго тая долина ще бъде тъй гъсто населена, както Белгия.

Очарован от силната струя вода, извлечена от земята и възвръщана и обратно от бръмчащия мотор, фермерът забрави подхванатия разговор и продължи да я гледа възхитен, без дори да забележи, че гостите му си отидоха.

— И този човек е напивал хората! — чудеше се Били. — Та той, струва ми се, всекиго може да направи въздържател!

— Колко е хубаво! Като си помислиш за тази вода и за всички щастливи хора, които ще дойдат да живеят тука!

— Да, но това не е Лунната долина — засмя се Били.

— Не е! — отговори Саксън. — В Лунната долина няма да има нужда от изкуствено напояване, освен ако сееш люцерна или други подобни култури. Ние искаме водата сама да блика от земята и да тече на ручеи през нашата ферма, а покрай земята ни да минава прекрасен голям поток…

— И да се въди пъстърва в него — продължи Били. — А по брега му да растат върби и всякакви други дървета, там някъде в плитката вода между камъните да ловиш пъстърва, а по-нататък — дълбок вир, дето да се гмуркаш и плуваш. И да идват дотам на водопой и рибари, и зайци, а понякога и елени.

— И над полето да прелитат чучулиги — прибави Саксън, — а по дърветата да гукат гълъби. Ние непременно трябва да имаме гълъби и големи сиво-кафяви катерички.

— Ей, тая Лунна долина ще е приказка работа! — размишляваше Били, като прогони с камшика си една муха от хълбока на Хети. Мислиш ли, че ще я намерим някога?

Саксън с пълна увереност кимна глава.

— Да, ще я намерим, както евреите намериха обетованата земя, мормоните Юта, а пионерите — Калифорния. Помниш ли последния съвет, който ни дадоха, когато напуснахме Оукланд: „Само тия, които търсят, намират“.