Джек Лондон
Лунната долина (54)

Глава XX

— Аз пак ще намина към вас, деца — бяха последните думи на мисис Мортимър, когато се сбогуваше.

И през зимата тя на няколко пъти прескочи до тях, за да ги съветва; тя учеше Саксън как да нагажда реколтите си към първоначално по-малкото търсене на зеленчук, как по-нататък да се подготви за увеличеното търсене през пролетта и за лятото, когато в разгара на сезона би могла да продаде всичките зеленчуци, които ще е в състояние да отгледа, и пак да не задоволи всички искания. Междувременно Хейзл и Хети през всяко свободно време извозваха тор от Глен Елън; тамошните обори не бяха виждали досега такова основно прочистване; а от гарата те докарваха цели товари изкуствени торове, купени по указанията на мисис Мортимър.

Взетите под поръчителство затворници бяха китайци. И двамата, прекарали дълги години в затвора, бяха вече старци, но работата, която обикновено успяваха да извършат за един ден, получи одобрението на мисис Мортимър. Гоу Юм двадесет години преди това бил старши градинар в един от големите участъци на Менлоу парк. Неговото нещастие дошло, когато при игра на фан-тан в китайския квартал на Редууд сити се стигнало до бой. Другарят му, Чан Чи, бил прочут с изстъпленията си през бурните дни на борбите между китайските тайни организации в Сан Франциско. Но четвърт век дисциплина в затворническите зеленчукови градини бе охладила буйния му нрав и ръката му се бе приучила да държи мотиката вместо ножа. Тези двама помощници бяха докарани в Глен Елън като скъпоценен товар в окови и предадени срещу подпис на местния шериф, който трябваше да праща всеки месец до управителя на затвора доклад за тяхното поведение. Саксън също беше задължена да изпраща ежемесечно сведения за тях.

Саксън скоро превъзмогна страха, че те биха могли да й прережат гърлото. Бронираната ръка на властите беше непрекъснато надвиснала над тях. Достатъчно бе да изпият една-единствена чаша алкохол и тази ръка щеше да ги сграбчи и да ги хвърли обратно в затворническата килия. Те нямаха право да се движат свободно. Когато старият Гоу Юм трябваше да отиде до Сан Франциско, за да подпише някакви документи в китайското консулство, трябваше предварително да получи разрешение от „Сен Куентин“. При това нито един от тях нямаше лош нрав. Отначало Саксън се боеше при мисълта, че ще трябва да заповядва на двама каторжници, но когато те дойдоха, оказа се, че да се работи с тях, е удоволствие. Тя можеше да им каже какво да направят, но те знаеха как и да направят. От тях тя научи хиляди похвати и хитрости на изкусното градинарство и не след дълго разбра колко безпомощна щеше да бъде, ако трябваше да разчита на местните работници.

Тя бе престанала да се бои и защото не беше вече сама. Умът й помогна да разреши въпроса. След като разбра, че не може едновременно да ръководи работата в градината и да се справя с домакинството, тя писа в Юкайа на една енергична вдовица, която на времето бе тяхна съседка и переше чужди дрехи. Жената веднага прие предложението на Саксън. Мисис Пол беше на четиридесет години, ниска на ръст и тежеше двеста фунта, но това не й пречеше да бъде неуморна. При това тя не знаеше какво е страх и по думите на Били само с една ръка би направила на тесто и двамата китайци. Мисис Пол пристигна със сина си, шестнайсетгодишно момче, свикнало на селска работа, което умееше да се грижи за конете и да дои Хилда, хубавата джерсейска крава, която бе минала благополучно през взискателния преглед на Едмънд. Макар че мисис Пол вършеше много добре домакинската работа, имаше едно нещо, което Саксън не й доверяваше — прането на нейните хубави, бродирани дрехи.

— Когато вече няма да мога да върша това — каза тя на Били, — вземи лопатата и иди в горичката от секвоя край Уайлд Уотър и изкопай там един трап. Знай, че е ударил последният ми час.

Още в първите дни, когато се установяваха в Мандроновото ранчо, по време на второто посещение на мисис Мортимър, Били докара цяла кола водопроводни тръби и с купения на старо резервоар, който бе поставил под извора до къщата, той прекара вода в дома, в курниците и в конюшнята.

— Ей! Изглежда, че се научих да работя с ума си — каза той. — Видях една жена от другата страна на долината, която носеше вода от извора до къщата на едно разстояние от сто фута. Тогава пресметнах: три пъти на ден трябва да прави тази разходка, а в дните, когато се пере — много повече. И знаете ли колко път навъртява тя на година, за да носи вода? Аз го изчислих — сто двайсет и две мили. Представяте ли си? Сто двайсет и две мили! Запитах я откога живеят там. Отговори ми, че живеели там от трийсет и една години. Умножете сами. Три хиляди седемстотин осемдесет и две мили — и всичко това, защото не са сложили двеста фута тръби. Не мога да го проумея.

О, това не е всичко. Ще докарам и една вана, и няколко големи варела веднага щом се пооправя още малко… Кажи, Саксън, помниш ли онази малка поляна — точно където Уайлд Уотър се влива в Сонома? Земята там не е повече от един акър. Но сега тя е моя, разбираш ли? И те моля да не тъпчеш тревата. Това е моя трева. И имам намерение да поставя помпа до реката; намерих една голяма, продава се на старо; мога да я взема за десет долара и тя ще ми изпомпва повече вода, отколкото ми трябва. И ще видиш, ще отгледам такава люцерна, че слюнките ти да потекат. И после, трябва ми друг кон, с който да пътувам из околността. Хейзл и Хети все на теб трябват и аз едва се добирам до тях. А когато започнеш да разпращаш зарзават, въобще няма да ги виждам. Тая люцерна, струва ми се, ще ми помогне да храня още един кон.

Но на Били бе съдено да забрави за известно време своята люцерна — вълнуваха го по-големи и смели сделки. Отначало се заредиха неуспехи. Няколкотостотин долара, с които бе пристигнал в Сонома Вали, и всичките спечелени от него комисиони отидоха за уредбата на ранчото и за всекидневните им разходи. Осемнадесетте долара на седмица, които получаваше от наема на шестте са коня в Лондейл, отиваха за изплащане на заплатите. И той не беше в състояние да си купи кон за езда, които му бе нужен за неговите обиколки при покупките на коне. Но той преодоля това, като повика на помощ ума си, и успя с един куршум да убие два заека: почна да обяздва млади жребци и да ги използва, когато трябваше да прави обиколки из околността.

Дотука всичко беше добре. Но новата администрации в Сан Франциско реши да прави икономии и прекъсна всякакво павиране на улиците. Това означаваше закриването на лондейлската каменоломна, която бе едно от местата, отгдето се доставяха павета. Не само щяха да му върнат шестте коня, но той трябваше и да ги храни. А как щеше да плаща на мисис Пол, на Гоу Юм и на Чан Чи, просто не можеше да си представи.

— Струва ми се, че отхапахме по-голям залък, отколкото можем да сдъвчем призна той на Саксън.

Същата вечер той се върна по-късно от обикновено, но лицето му сияеше. Саксън беше не по-малко радостна от него.

— Всичко е наред — поздрави го тя, като влизаше в конюшнята, където той разседлаваше уморения, но непокорен жребец, — аз говорих и с тримата. Те много добре виждат нашето положение и на драго сърце се съгласяват да почакат малко за надниците си. До една седмица почваме с Хейзл и Хети да превозваме зеленчук и тогава парите ще затекат от хотелите и моите счетоводни книги няма да изглеждат толкова тъжни. И знаеш ли, Били никога не би могъл да се сетиш, старият Гоу Юм имал текуща сметка в банката. Той дойде при мен малко след разговора ни — струва ми се, че бе обмислил тоя въпрос — и предложи да ми заеме четиристотин долара. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че няма да бъда чак толкова горд и да му откажа, защото е китаец. За мене той е бял и може би тия пари ще ми потрябват. Защото ти нямаш представа колко работи свърших от тая сутрин. Толкова бях зает, че не успях дори хапка да сложа в устата си.

— Работил си с ума си? — засмя се тя.

— Можеш и тъй да го наречеш — засмя се и той. — Харчих пари като луд.

— Но как си харчил, като нямаш никакви? — възрази тя.

— Трябва да знаеш, че имам кредит в тая долина. И аз действително го използвах. Сети се за какво.

— Кон за езда?

Той се засмя тъй силно, че стресна жребеца, който се опита да се изправи на задните си крака, и Били увисна на шията на изплашеното животно.

— Хайде де, отгатни — подкани я той, когато животното стъпи отново с четирите си крака на земята, но още продължаваше да трепери и да го гледа подозрително.

— Два коня за езда?

— О, ти нямаш никакво въображение. Ще ти кажа. Ти знаеш Тиър Крофт. Купих голямата му каруца за шейсет долара. Купих и една каруца от кенуудския ковач за четирийсет и пет долара. Не е кой знае каква, но ще върши работа. Купих също колата на Пинг — чудесно нещо! — за шейсет и пет долара. Можех да я взема и за петдесет, ако не беше разбрал, че толкоз много искам да я купя.

— Но парите? — плахо запита Саксън. — Не бяха ти останали и сто долара.

— Нали ти казах, че имам кредит. И виждаш, че това е така. Аз се възползвах от него за тия каруци. Не съм похарчил нито цент в брой, освен за два дълги камшика. После купих три цели сбруи за товарни коне, малко употребявани, по двайсет долара едната; купих ги от момъка, който превозваше павета от каменоломната, на него не му трябват повече. От него също взех под наем четири каруци и четири чифта коне — по половин долар на ден за всеки кон и по половин долар на ден за всяка каруца — значи, трябва да му плащам шест долара наем на ден. Трите допълнителни сбруи са за моите шест коня. После… Чакай да си спомня… А, да! Взех под наем две конюшни в Глен Елън и заръчах петдесет тона сено и един товар ечемик от кенуудския склад. Нали трябва да храня тези четиринайсет коня, да ги подкопавам и тъй нататък.

О, съвсем забравих! Наех седем души каруцари да ми работят, по два долара надница и… Ох! Дявол да го вземе, к’во правиш?

— Не — сериозно каза Саксън, която го бе ощипала, — ти не бълнуваш. — Тя пипна пулса и челото му. — Никакви признаци на треска. — Подуши дъха му. — Нито пък си пил. Хайде, разказвай нататък — каквото и да е то.

— Не си ли доволна?

— Не, искам повече. Искам да знам всичко.

— Добре. Но първо искам да знаеш, че аз не съм по-глупав от шефа, за когото едно време работех в Оукланд. Аз съм истински делови човек, тъй да знаеш и тъй да разправяш на всички твои зарзаватчии. А сега ще ти кажа в к’во се състои работата, макар че не разбирам защо хората в Глен Елън не са ме изпреварили. Сигурно защото са спали. В града никой не би пропуснал такова нещо. Ето каква е работата: ти знаеш онази хубава тухларница, която сега довършват и която скоро ще почне да прави специални огнеупорни тухли за вътрешни стени. Така. Седя и си мисля какво ще правя с тия шест коня, дето ми идват на ръцете. Нищо няма да печелят, а ще ядат толкова, че да ме закарат в приюта за бедни. Трябваше да им намеря някаква работа. Тогава си спомних за тухларницата. Отидох с кончето дотам и говорих с един японец химик, който им правел всички опити. Хей! И майсторите са там, ходят нагоре-надолу — всичко готово, само да почнат. Аз хубавичко огледах кое как е. После отидох с кончето до ямата, дето почват да копаят глината. Ти знаеш, там, дето видяхме да вадят онази хубава тебеширена бяла пръст, точно зад участъка от сто и четирийсет акра с трите хълмчета. От ямата надолу до тухларницата има една миля и два коня много лесно могат да извозват товара по тоя път. Всъщност най-трудната им работа ще е да се връщат към ямата с празните каруци. Тогава аз вързах кончето и почнах да пресмятам. Японецът-професор ми каза, че директорът на тухларницата и другите големи клечки на компанията пристигали със сутрешния влак. Аз, разбира се, никому ни думичка не казах, а чисто и просто отидох до гарата и се писах представител на комитета по посрещането. И когато влакът пристигна, моя милост се изтъпани и сърдечно ги поздравява от името на града и от името на един човек от Оукланд, когото ти едно време много добре познаваше — третостепенен, доста тромав боксьор; казваше се… как беше… А, да! Сетих се — Големия Бил Робъртс, с това име се подвизаваше на ринга. А сега е известен като многоуважаемия мистър Уилям Робъртс.

И така, както ти казах, приветствах ги, помъкнах се с тях до тухларницата и от разговора разбрах, че работата се развива добре. А след това гледах да намеря удобен случай и да им подхвърля предложението си. През всичкото време треперех, защото можеше да са си уредили превоза от преди. Но разбрах, че не са, когато ме запитаха за моите условия. Аз си бях направил сметката, знаех я наизуст и им я издекламирах, а най-главният си записа всичко в бележника.

— Поставяме работата изведнъж на широка нога — каза той и ме гледа проницателно. С какъв транспорт разполагаме, мистър Робъртс?

Аз? А аз имам само Хейзл и Хети, при това те са много дребни за тежък превоз!

— Мога да пусна в работа, когато поискате, четиринайсет коня и седем каруци. А ако искате повече, и тях ще ви набавя. Ето, това е.

— Дайте ни петнайсет минути да обмислим — вика той.

— Разбира се — казвам аз важен, важен до немай-къде. Хм! Аз, представи си. Но има две неща, които трябва да уговорим най-напред. Искам договор за две години, а условията, които ви дадох, зависят още от едно нещо: иначе работата няма да стане.

— Какво е то? — пита той.

— Мястото на разтоварването — казвам аз. — Ние сме точно на терена и мога да ви покажа.

И аз им показах кое е изгодно за мене, ако се придържат към техните планове, като имах пред вид спускането и изкачването до мястото на разтоварването.

— Вие трябва — викам аз, — да построите бункери от петдесет фута, да прокарате път около хълма и да направите мост, висок седемдесет-осемдесет фута.

Знаеш ли. Саксън, това, дето казах, им подейства, защото им го казах направо. Само че те си мислеха за тухлите, а пък аз си мислех за превоза. Разискваха, струва ми се, около половин час и аз се чувствах тъй зле, както когато те чаках да кажеш „да“, след като те бях запитал искаш ли да се омъжиш за мене. Отново премислих всички сметки, пресмятах какво мога да отстъпя, ако потрябва. Знаеш ли, бях им дал едни такива градски цени и бях готов да сляза по-долу. Тогава те се върнаха.

— Цените на село трябва да са по-ниски — казва най-главният.

— Съвсем не — казвам аз. — Тая долина е цялата в лозя. Не произвеждат достатъчно сено за храна на собствените си животни. И трябва да се докарва чак от долината Сан Джоакин. Та аз мога да купувам сено, да си го докарвам сам и да храня конете много по-евтино в Сан Франциско, отколкото тука.

Това здравата ги стресна. Казвах им истината и те знаеха, че е така. Но, виж, ако бяха попитали за надниците на коларите и колко се плаща за подковаване на конете, щяха да ме накарат да отстъпя: защото, разбираш ли, тук нямат Съюз на коларите, нито пък на ковачите, пък и наемите са по-ниски, така че тия неща излизат много по-евтино. Днес след обед аз се уговорих с ковача срещу пощата; той е съгласен да се грижи за целия ми табун, като ми прави двайсет и пет цента отстъпка за всяко подковаване, ш-шт! Това е тайна. А те не се сетиха да попитат, защото само за тухли мислеха.

Били бръкна в джоба на ризата си, извади един подпечатан документ и го подаде на Саксън.

— Ето го — каза той. — Това е договорът с всички условия, цени и неустойки. Срещнах в центъра на града мистър Хейл и му го показах. Той счита, че всичко е както трябва. Тогава веднага препуснах по целия град, бях и в Кенууд, и в Лондейл, навсякъде, разговарях с всички и всичко уредих. Извозването от каменоломната свършва в петък. Аз вземам всички коне и каруци и почвам идущата сряда ще превозвам дървен материал за постройката и тухли за пещта и всичко, каквото е нужно. А когато са готови за глината, пак аз ще им я докарвам.

Но не съм ти казал още най-главното. По пътя от Кенууд за Лондейл трябваше да почакам на прелеза и докато стоях там, прегледах отново сметките си. И знаеш ли к’во. Не би се сетила и милион години. Сбъркал съм някъде в събирането и съм им поискал десет на сто повече, отколкото мислех. Ето как падат парите! Ако ти трябват още един-двама работници да ти помагат за зарзавата само кажи. Макар че през следващите един-два месеца трябва да я караме по-стегнато. А сега не бой се и вземи назаем четиристотинте долара от Гоу Юм. Кажи му, че ще му дадеш осем на сто лихва и че няма да ни трябват за повече от три-четири месеца.

Когато Били се откъсна от прегръдката на Саксън, той започна да разхожда коня нагоре-надолу, за да го успокои. Той спря тъй неочаквано, че муцуната на жребеца се удари о гърба му; жребецът се уплаши и буйно се изправи на задните си крака, но Били го успокои. Саксън чакаше, тя се досещаше, че някаква нова мисъл му бе дошла на ум.

— Я ми кажи — запита той, — разбираш ли нещо от банкови сметки и чекове?