Джек Лондон
Лунната долина (39)

Глава V

След три дни, рано сутринта в понеделник, Саксън и Били взеха трамвая до крайната спирка и за втори път тръгнаха към Сан Хуан. По пътя имаше локви, но слънцето светеше от синьото небе и навсякъде земята беше тъй свежа и зелена от едва покаралата трева. Саксън почака малко до фермата на Бенсън, докато Били отиде да получи шестте долара за трите дни, през които бе орал.

— Страшно се ядоса, че напускам — разправяше той на Саксън, когато се върна. — В началото не искаше и да чуе. Каза, че след няколко дни щял да ми даде работа на колар и че не се намирало лесно човек, който да кара четири коня, затова никак не му се искало да ме пусне.

— А ти какво му отговори?

— О, казах му, че трябва да продължа пътя си, а когато той се опита да ме предума, аз му отвърнах, че жена ми е с мене и че тя на всяка цена държи да вървим по-нататък.

— Но нали и ти искаш същото, Били?

— Да, разбира се, момиченцето ми; все пак аз не съм така запален като тебе. Дявол да го вземе, почна много да ми харесва това оране. Сега вече няма да ме е страх да потърся работа като орач. Хванах му цаката и бас държа, че вече мога да си премеря силите с всеки фермер.

След един час, когато вече бяха изминали три мили, те чуха зад себе си шум от автомобил и тръгнаха по края на пътя. Но автомобилът не ги отмина. Бенсън беше сам в него и като се изравни с тях, спря.

— Къде сте се запътили? — запита той Били и хвърли бърз, изпитателен поглед към Саксън.

— За Монтерей… ако отивате чак там — засмян отговори Били.

— Мога да ви откарам до Уотсънвил. Ще ви трябват няколко дни, за да стигнете дотам пеша, както сте се натоварили. Хайде, качвайте се — и той се обърна направо към Саксън: — Искате ли да седнете отпред?

Саксън погледна Били.

— Качвай се — насърчи я той. — Отпред е по-приятно… Това е жена ми, мистър Бенсън — мисис Робъртс.

— Аха, значи, вие сте тази, дето ми го отнехте — укори я добродушие той, като загръщаше покривката около нея.

Саксън не оспори обвинението и внимателно загледа как той подкара колата.

— … Щях да бъда наистина много беден фермер, ако имах само толкова земя, колкото сте изорали, прели да дойдете при мене — подхвърли шеговито през рамото си той към Били, а очите му весело светнаха.

— Само веднъж преди това съм държал плуг в ръцете си — призна Били. — Но човек все някога трябва да се научи.

— За два долара на ден?

— Щом се намират любители да плащат за учението — любезно му отвърна Били.

Бенсън се засмя от сърце.

— Но вие сте добър ученик — похвали го той. — Аз забелязах, че вашето познанство с плуговете не е много отдавнашно. Все пак добре се справихте. Едва ли един от десетте, които бих наел от пътя, може да върши работата тъй добре, както вие я вършехте вече на третия ден Главното ви предимство е, че познавате конете. Кажи-речи, на шега ви казах да поемете поводите оная сутрин. Вие не само сте опитен, но и роден коняр.

— Той много добре се отнася с конете — каза Саксън.

— Но не е само това — подхвана думите й Бенсън. — Във вашия мъж има разбиране; трудно е да се обясни. Но това е то — разбиране. То е почти вродено. Доброто отнасяне е необходимо, но похватът е още по-важен. Вашият мъж умее да държи конете в ръцете си. Вземете например изпита, на който го подложих с тежката кола, теглена от четворка. Беше трудна и сложна задача. Само с добро отнасяне не можеше да се справи. Беше нужен похват. И аз го разбрах още като грабна поводите. Нямаше никакво колебание у него. Затова нямаше колебание и в конете. Те веднага почувстваха волята му. Те знаеха, че тая задача трябва да се изпълни и че именно те трябва да я изпълнят. Те не се страхуваха, но знаеха, че господарят е на мястото си. Като взе поводите в ръце, той взе в ръцете си и конете. Той ги държеше, разбирате ли, все едно, че бяха и ръцете му. Той ги подкара и ги водеше, и ги въртеше там, където пожелаеше — нагоре, надолу, наляво, надясно, и ги караше да теглят, да спират, да вървят назад, а те знаеха, че всичко ще излезе както трябва. О, може би конете нямат разум, но те съвсем не са глупави. Те веднага разбират кога са в ръцете на истински коняр, макар че как го разбират така бързо — и аз сам не знам.

Бенсън замълча, леко ядосан на себе си заради собствената си словоохотливост, и погледна Саксън — да види дали тя го слуша. Изразът на лицето и очите й му показаха, че тя всичко е разбрала. Доволен, той се засмя и добави:

— Конете са моя страст, макар че се возя на тая воняща машина. Бих предпочел да препускам по тоя път зад чифт чистокръвни рисаци. Но бих загубил време и което е още по-лошо, непрекъснато бих се безпокоил за тях. А тая измишльотина няма нерви, няма мускули, няма сухожилия — пусни я и толкова.

Милите летяха една след друга и Саксън скоро се увлече в разговор с Бенсън. Тя веднага разбра, че и той е истински, съвременен фермер. Набраните напоследък знания й помогнаха да води полезен за нея разговор и тя се учуди, че разбира почти всичко, което Бенсън й обясняваше. В отговор на неговия пряк въпрос тя му разказа за техните планове, с няколко думи обрисува живота в Оукланд, но се спря по-подробно върху намеренията им за в бъдеще.

Когато стигнаха при разсадниците при Морган Хил, стори й се невероятно, като научи, че вече бяха изминали двадесет мили разстояние, по-голямо от онова, което се готвеха да извървят тоя ден. А машината продължаваше да лети и да гълта бягащия пред очите им път.

— А аз се чудех какво търси по пътищата такъв добър работник като вашия мъж — каза й Бенсън.

— Да — усмихна се тя, — той ми разправи как сте му казал, че сигурно случайно е пропаднал и станал скитник.

— Но тогава, разбирате ли, аз нищо не знаех за вас. Сега ми стана ясно. Макар че, трябва да призная, в наши дни ми се вижда съвсем необикновено млада двойка като вас да нарами одеялата и да тръгне да търси земя. И нека ви кажа едно нещо, докато не съм забравил — Той се обърна към Били: — Точно разправям на вашата жена, че в моята ферма винаги ще се намери постоянна работа за вас; и има една спретната малка къщичка от три стаи — в двете бихте могли да си уредите домакинството. Не забравяйте.

Между другото Саксън научи, че Бенсън е завършил агрономство в Калифорнийския университет; тя и не подозираше, че съществува такъв клон на науката. Бенсън не я насърчи много в диренето на държавна земя.

— Единствената държавна земя, която е останала — осведоми я той, — по една или друга причина не е достатъчно добра да се залови човек с нея. А ако нататък, където вие се насочвате, се намери добра земя, то сигурно ще е почти невъзможно да се стигне до пазара. Не знам да има железница по тия места.

— Почакайте, скоро ще навлезем в Паджароу Вали — каза той, когато задминаха Джилрой и полетяха към Сарджънт. — Ще ви покажа какво може да се направи със земята; и го постигнаха не учените агрономи, а неуките чужденци, на които високомерните, всезнаещи американци винаги са се присмивали. Ще ви покажа. Това е едно от най-забележителните постижения на нашия щат.

В Сарджънт той ги остави за няколко минути в автомобила, за да уреди някаква сделка.

— Какво ще кажеш, а? По-различно е, отколкото да се ходи пеша — каза Били. — Още е рано и когато ни свали, ще сме съвсем бодри и ще можем да повървим още няколко мили. Въпреки това, когато се установим и замогнем, аз пак ще си държа на конете. За мене те си остават най-доброто.

— Автомобилът ти трябва само когато искаш да стигнеш някъде много бързо — съгласи се Саксън. — Разбира се, ако ние станем много, много богати…

— Слушай, Саксън — прекъсна я Били, внезапно озарен от една мисъл. — Разбрах едно нещо: не ме е страх вече, че ще остана без работа на село. Отначало се страхувах, но не ти казвах. Да знаеш само как несигурен се чувствах, когато излязохме от Сан Лиандро! А, виж, вече две места ме чакат — у мисис Мортимър и у Бенсън. При това — постоянна работа. Да, да! На село човек може да получи работа.

— Чакай — поправи го Саксън, като се усмихна гордо, — не е точно така. Не всеки човек, а добрият работник може да получи работа на село. Богатите фермери не вземат работници току-тъй, от милосърдие.

— Да, разбира се, няма да ги вземат за черните им очи я — засмя се Били.

— А тебе не искат да те изпуснат. И това е, защото си добър работник. От пръв поглед го разбират. Така е, Били. Спомни си всичките скитници, които срещнахме досега по пътя — и те търсеха работа, но нито един не можеше да се сравни с тебе. Аз внимателно ги разглеждах. Всички бяха такива едни слаби и телом, и духом, негодни за нищо.

— Да, доста бяха очукани — скромно каза Били.

— Това време на годината е най-неподходящо за разглеждане на Паджароу Вали — каза Бенсън, когато отново седна до Саксън и Сарджънт остана зад тях — Но все пак заслужава да се види. Помислете само — дванайсет хиляди акра с ябълки! Знаете ли как наричат сега Паджароу Вали? Нова Далмация. Изтласкват ни оттам. Ние, янките, си въобразяваме, че сме умни, а когато дойдоха далматинците, доказаха ни, че са по-умни от нас. Те бяха жалки емигранти, бедни като църковни мишки и отначало работеха като надничари при събиране на плодовете. След това, малко по малко, почнаха да купуват ябълките на корен. Колко повече пари печелеха, толкова по-големи сделки правеха. Много скоро почнаха да вземат овощните градини под дългосрочен наем. А сега вече започват да купуват и самата земя. Не след дълго цялата долина ще бъде тяхна. И последният американец ще трябва да я напусне.

Ах, нашите умници янки! Та тия дрипави славяни още при първите си сделки с нас спечелиха по две и по три хиляди на сто. Сега се задоволяват със сто на сто печалба. И смятат за истинска беда, ако печалбата им спадне на двайсет и пет или трийсет процента.

— Също като в Сан Лиандро — каза Саксън. — Почти всички първоначални собственици на земята са я напуснали. Сега там обработват земята интензивно. — Тя обичаше много тази дума. — Въпросът не е колко акра имаш, а колко получаваш от един акър.

— Да, и нещо повече — отговори Бенсън, като кимна многозначително. — Много от далматинците, като например Лука Скурич, поставиха работата си на широка нога. Някои от тях имат вече зад гърба си по четвърт милион долара. Знам поне десетина, които са натрупали средно по сто и петдесет хиляди всеки един. Те умеят да отглеждат ябълки. Това е нещо като дарба. Те познават дърветата също тъй, както вашият мъж познава конете. За тях всяко дърво е отделно живо същество, както е за мене конят. Те знаят всяко дърво, цялата му история, всичко, което някога се е случило с него. Те познават и най-малките му особености. Те сякаш опипват пулса му и могат да ви кажат дали се чувства днес така добре, както вчера. А ако не се чувства добре, те знаят какво му е и веднага почват да го лекуват. Само като погледнат едно цъфнало дърво, могат да ви кажат колко щанги ябълки ще ви даде и не само това, но ще ви кажат и от какво качество и големина ще бъдат тия ябълки. Да, те знаят всяка своя ябълка, откъсват я нежно, с любов, без да я повредят, и грижливо, с любов я нареждат и изпращат. Затова, когато стигнат на пазара, ябълките не са набити, нито пък загнили и се продават на най-високи цени.

Да, това стопанисване е повече от интензивно. Славяните от Адриатика са далновидни в търговията. Те умеят не само да отглеждат ябълките, но и да ги продават. Липсвал пазар? Няма никакво значение! Те създават пазар. Така работят те. А нашите американци оставят купища ябълки да гният под дърветата. Вземете например Питър Менгол. Той всяка година прескача до Англия и закарва нататък стотици вагони жълта ябълка Нютонов сорт. Тия далматинци продават сега ябълки от Паджароу Вали чак на Южноафриканския пазар и печелят много.

— Но какво правят с всички тия пари? — запита.

— Много просто — изкупуват от американците Паджароу Вали; и скоро ще изкупят цялата долина.

— А после? — продължи да пита тя.

Бенсън бързо я погледна.

— После ще почнат да купуват друга долина от американците. А пък американците ще изхарчат парите и второто поколение ще гине в големите градове, тъй както и вие, и вашият мъж щяхте да загинете, ако не бяхте решили да се махнете оттам.

Саксън неволно потрепери. „Както загина Мери — помисли тя — и Бърт, и много други; както гинат сега и Том, и всички останали.“

— Да, велика е нашата страна — продължи Бенсън. — Но ние не сме велик народ. Киплинг е прав: изтласкали са ни навън и ние седим пред вратата. Но най-лошото от всичко е, че ние бихме могли да знаем много повече. Имаме агрономически факултети, опитни станции, подвижни изложби, но хората не използват науката; и емигрантът, които е преминал през тежката школа на живота, ни слага в джоба си. Знаете ли, след като завърших образованието си — баща ми беше още жив, той бе от старата школа и се присмиваше на моите теории, както ги наричаше, — аз пътувах около две години. Исках да видя как стопанисват земята в Стария свят и видях.

Скоро навлизаме в долината… Действително много видях. Най-напред видях терасираната земя по хълмовете в Япония. Представете си хълм, толкова стръмен, че с кон не би могъл да се изкачиш по него. Но на японците не им мига окото. Те го терасират: строят каменна стена — и то здрава зидария, шест фута висока, и правят тераса, шест фута широка; и така все нагоре и нагоре — стени и тераси по целия хълм, сякаш висят във въздуха: стени над стени, тераси над тераси, докато виждал съм — се стига до стени, десет фута високи, за да се направи тераска от три фута, дори стена, висока двайсет фута, за да имат четири или пет фута почва, на която да посадят нещичко, а пръстта е изнесена по планинските склонове с кошници на гърба!

И същото видях навсякъде, където отидох — и в Гърция, и в Ирландия, и в Далмация — аз бях и там. Хората обикалят и търсят пръст, събират и най-малката бучка, която намерят, и даже крадат с лопати и с шепи и я носят на гръб горе в планината, за да си създадат нива, построяват си нива, създават я на голата скала. А във Франция съм виждал как селяните от планините изкопават пръст от коритата на реките, също тъй, както нашите бащи са копали в реките на Калифорния за злато. Само че нашето злато вече го няма, а фермерската земя остава, обръщат я всяка година, все нещо се прави, все нещо се сади на нея — непрекъснато. Но сега, струва ми се, е време да млъкна.

— Боже мой — промълви Били поразен. — Нашите бащи никога не са вършили такова нещо. Никак не е чудно, че са загубили всичко.

— Ето ви и долината — каза Бенсън. Погледнете тези дървета! Погледнете тези планински склонове!… Това е Нова Далмация. Вижте! Ябълков рай! А виждате ли почвата? Виждате ли как е обработена?

Долината, която се откри пред Саксън, не беше голяма. Но навсякъде — и в равнинната част, и по склоновете на ниските хълмове — личеше усърдието на далматинците. Тя гледаше внимателно и слушаше Бенсън.

— Знаете ли какво са правили с тая прекрасна земя старите заселници? Сеели зърнени храни в низината и пасели добитъка по хълмовете. А сега дванадесет хиляди акра са засадени с ябълки. В Делмонте идват много гости от Източните щати, те често прескачат с автомобилите си дотука, за да се любуват на цъфналите или отрупани с плод дървета. Нека ви кажа за Матео Летунич, той е един от първите далматинци, които са се заселили тук. Минал през Кесп Гардн и станал мияч на чинни. Щом видял тая долина, той веднага разбрал, че това е неговият Клондайк. Сега той обработва под наем седемстотин акра, освен това има свои собствени сто и тридесет — най-хубавата овощна градина в долината — и приготвя за износ от четиридесет до петдесет хиляди щайги ябълки всяка година. И освен на далматинци не дава на никой друг да бере тия ябълки. Един ден го запитах на шега за колко би продал неговите сто и тридесет акра. Той ми отговори съвсем сериозно. Разправи ми колко чиста печалба си е докарвал година след година и изчисли средната си годишна печалба. После ми каза да изчисля стойността на един акър при доход шест на сто върху капитала. Направих сметката. Излезе над три хиляди долара за един акър.

— А какво правят тия китайци тука? — запита Били. — И те ли отглеждат ябълки!

Бенсън поклати глава.

— Ето още една работа, в която ние, американците, губим. В тази долина нищо не остава неизползувано — нито кората, нито сърцевината на ябълките, но, разбира се, не ние, американците, ги използваме. Тук са построени петдесет и седем специални сушилни за ябълки, а да не говорим за фабриките за консерви, сайдер и оцет. И всичките принадлежат на китайци. Всяка година оттук се извозват петнадесет хиляди бъчви сайдер и оцет.

— А нашите бащи са създали тази страна — разсъждаваше Били, — борили са се за нея, изследвали са я и какво ли не още са направили…

— Но не са я развили — прекъсна го Бенсън. — Напротив, ние направихме всичко, за да съсипем земята, както сме изтощили и земята на Нова Англия например. — Той махна с ръка и посочи зад хълмовете. — Някъде нататък е Сълайнъс. Ако минете през там, ще помислите, че сте в Япония. Да, да, много от плодородните малки долини на Калифорния са в ръцете на японци. Те постъпват малко по-различно от далматинците. Най-напред се насочват към беритба на плодове като надничари: те работят по-добре от американските работници и стопаните янки охотно ги вземат при себе си. После, когато станат по-многобройни, те си образуват японски съюз и изтикват работниците американци. Собствениците на овощните градини все още нямат причина да са недоволни. Но след това японците отказват да работят. А работниците американци вече са си отишли. Собствениците на овощните градини са безпомощни — реколтата ще пропадне. Тогава излизат на преден план водачите на японските работнически съюзи. Те са вече господари на положението. Те купуват цялата реколта. Собствениците на градините, разбирате, са им в ръцете. И скоро след туй японците започват да стопанисват долината. Собствениците на овощните градини предпочитат да не се занимават с владенията си, а да живеят на широка нога в града или да пътешестват из Европа. Остава само последната стъпка: японците да купят земята. Собствениците понякога я продават по неволя, защото японците имат пълен контрол над работната ръка и биха могли да ги разорят, ако поискат.

— Но ако това продължава, какво ще стане с нас? — попита Саксън.

— Виждате какво става. Тези от нас, които нямат нищо, гинат в градовете. Ония, които имат земя, я продават и отиват в градовете. Някои стават големи капиталисти; други изучават някоя професия; останалите разпиляват парите си и след това загиват или пък, ако парите им стигнат до края на живота, оставят децата си да гинат вместо тях.

Пътуването с кола наближаваше своя край. На прощаване Бенсън напомни на Били, че стига да иска, винаги го очаква постоянна работа във фермата.

— Иска ми се най-напред да хвърлим поглед на тия държавни земи — отговори Били. — Съвсем не знам на к’во ще се установим, но има едно нещо, с което сигурно няма да се заловя.

— С кое?

— Няма да купим овощна градина по три хиляди долара акърът.

Били и Саксън тръгнаха с багажа си на гръб. Бяха изминали стотина ярда, когато той пръв наруши мълчанието:

— И още нещо ще ти кажа, Саксън. Ние с тебе никога няма да тръгнем да душим отде да откраднем няколко шепи пръст и да ги мъкнем в кошници нагоре по хълмовете. Има още земя в Съединените щати. Каквото щат да разправят Бенсън и другите, ала не е свършено още с Щатите. Милиони акри стоят непипнати и чакат — на нас остава да ги намерим.

— И аз ще ти кажа нещо — каза Саксън. — Ние с тебе сега минаваме една школа. Том е израснал във ферма и все пак сега ние знаем повече за условията и начините на обработване на земята, отколкото той. И друго нещо ще ти кажа. Колкото повече мисля, толкова повече се уверявам, че нищо няма да излезе от нашите мечти за държавна земя.

— Какво ще стане, ако вземем да вярваме на всички хорски приказки — възрази Били.

— Не е до хорските приказки. Били. Работата е там, че и аз самата мисля така. На теб оставям да прецениш. Ако земята в тоя край струва по три хиляди акърът, възможни ли е недалеч оттук да има свободна държавна земя, и то годна за обработване, която само чака някои да я вземе?

Следната четвърт миля Били все мислеше по този въпрос, но не можа да стигне до никакво заключение. Накрая се изкашля и каза:

— Не можем ли почака, докато видим каква е, пък тогава да решим, а?

— Добре — съгласи се Саксън, — да почакаме, докато я видим.