Джек Лондон
Лунната долина (7)

Глава VII

Работата в гладачницата си вървеше както обикновено, но трите дни до сряда се сториха на Саксън безкрайно дълги. Тя си тананикаше и гладеше тънкото колосано бельо, което летеше под ютията и със замайваща бързина.

— Просто не разбирам как смогваш! — възхищаваше се Мери. Ако продължаваш така, тази седмица като нищо ще изкараш тринайсет, а може и четиринайсет долара.

Саксън се засмя и в облака пара, който се дигна изпод ютията й се стори, че танцуват златните букви на думата сряда.

— Е, какво ще кажеш за Били? — запита Мери.

— Харесва ми — откровено призна Саксън.

— Само гледай да не се увлечеш.

— Защо не? — закачливо отвърна Саксън.

— Не те съветвам — каза Мери, — само неприятности ще си имаш. Той не е за женене. Много момичета вече го разбраха. И те се хвърляха на шията му…

— Нямам намерение да се хвърлям нито на неговата, нито на чия да е шия.

— Все пак те предупреждавам — каза Мери. — Които има уши — да слуша.

Саксън се замисли.

— Да не би той… той да… — започна тя и с очи доизказа въпроса, който не посмя да изрече гласно.

— О, нищо подобно; не, нищо не му пречи. Инак е добро момчето, няма какво да се каже. Само че не е влюбчива натура. Танцува, води момичетата по разходки, забавлява се, ама нищо повече. Много момичета се излъгаха. Обзалагам се, че и сега поне една дузина са влюбени и него. А той ги зарязва, без да му мигне окото. Имаше една Лили Сандерсън — знаеш я; помниш ли миналото лято, на словашкия излет до Шелмаунд — едно високо, хубавко русо момиче, дето беше с Бътч Уилоуз?

— Да, спомням си я — каза Саксън. — Какво е станало с нея?

— Тя дълго ходи с Бътч Уилоуз и само защото танцува добре, Били почна много често да танцува с нея. Но Бътч съвсем не е от страхливите. Той искал да си разкрият картите, отишъл при Били и пред всички започнал да го ругае. Били го слушал равнодушен и полузаспал, както си го знаеш, а пък Бътч се разгорещявал все повече и повече и всички очаквали, че ще се сбият.

Тогава Били запитал Бътч: „Свърши ли?“ — „Да — отвърнал Бътч. — Казах всичко, а сега искам да чуя ти какво ще кажеш.“ А Били… Какво, мислиш, отговорил Били, когато всички го гледали, а очите на Бътч се налели с кръв? „Какво да ти кажа? — отвърнал той — Няма какво да ти казвам.“ Точно така му отвърнал, а Бътч бил толкова слисан — с пръст да го бутнеш, ще падне. „Значи — казал той, — никога вече няма да танцуваш с нея?“ — „Щом не искаш — няма да танцувам с нея, Бътч.“ Така му отвърнал, представи си! Ако някои друг се бе огънал така пред Бътч, всички щяха да го презират. Но щом е Били — работата стои по̀ иначе. Той може да си го позволи. Били е прочут като боксьор и ако е отстъпил и дал път на Бътч, за всички е ясно, че той нито се е уплашил, нито е бил отбой или пък нещо подобно. Чисто и просто той пет пари не давал за Лили Сандерсън! А пък всички знаехме, че тя беше луда по него.

Разказът на Мери разтревожи Саксън; тя не беше лишена от женска гордост, но съвсем не бе от ония самонадеяни момичета, които мислят, че могат да завладеят всеки мъж. Били с удоволствие бе танцувал с нея, но тя се питаше дали това е всичко. Ако Чарли Лонг почне да го заплашва, няма ли да остави и нея като Лили Сандерсън? Не бил мъж за женене — а Саксън не бе сляпа да не види, че той бе тъкмо мъж за женене. Нищо чудно, че момичетата тичаха подир него. Та той покоряваше не само жените, но и мъжете. Бърт Уанхоуп беше като влюбен в него. Тя си спомни за хулигана от Месарската махала, който дойде на тяхната маса в Уизл Парк да се извини, и за ирландеца, който, щом позна Били, веднага се отказа от намерението си да се бие.

„Разглезен младеж!“ — тази мисъл на няколко пъти мина през ума на Саксън и всеки път тя я пропъждаше като несправедлива. Той беше благ по свой начин въпреки мудността, с която дразнеше околните. И макар да бе много силен, не се държеше предизвикателно. Но тази история с Лили Сандерсън не й излизаше от ума — тя непрекъснато я премисляше. Сигурно той е бил равнодушен към момичето и веднага е отстъпил пред Бътч. Ако Бърт беше на мястото на Били, в никакъв случай не би постъпил така, и то само от проклетия и от любов към кавгата. Щяха да се скарат, да се сбият, Бътч щеше да го намрази завинаги, а Лили нямаше да спечели нищо от всичко това. Били е постъпил тъкмо както трябва, обмислено, със свойствената му невъзмутимост и никой не бе пострадал. А за Саксън Били ставаше още по-желан и по-недостижим.

Тя си купи още един копринени чорапи, след като седмици наред се бе двоумила дали да похарчи толкова пари; през нощта срещу сряда, въпреки че дремеше от умора и въпреки упреците на Сара, задето прахосва толкова газ, тя си уши нова блуза.

Но в сряда, на танцовата забава в Ориндорския клуб, удоволствието й не беше пълно. Момичетата най-безсрамно се увъртаха около Били и Саксън често се дразнеше от неговата снизходителна любезност към тях. Все пак трябваше да признае, че Били никога не засегна мъжкото достойнство на другите кавалери, докато момичетата се държаха така, че тя не можеше да не се засегне. Настойчивото им задиряне не убягваше от погледа й — те едва ли не направо канеха Били да танцува с тях. Саксън реши да бъде много сдържана към него и му отказваше танц след танц, но със скрито вълнение почувства, че е на прав път. Даде му да разбере, че и други мъже я намират привлекателна, както той й показваше — наистина неволно — със своя успех между жените.

Наградата й не закъсня — Били спокойно отхвърли всичките й възражения и настоя да танцува с нея два пъти повече, отколкото му бе обещала. Тя беше едновременно ядосана и доволна, когато случайно долови част от разговора на две млади, едри момичета — работнички от консервната фабрика: „… Гледай я тая, дребната, как здраво го е пипнала“ — каза едното момиче, а другото отговори: „По̀ щеше да й прилича, ако си беше намерила мъж на нейните години.“ „Какичка“… — беше последното ужилване, при което Саксън пламна от гняв, докато момичетата си тръгнаха, без да подозират, че някой е чул думите им.

Били я изпрати до дома, целуна я пред вратата я тя му обеща да отиде с него в петък на танцовата вечер в Джърмания Хол.

— Аз не мислех да ходя — каза той, — но ако вие искате… Бърт също ще бъде там.

 

 

На другия ден, като гладеха. Мери й съобщи, че са решили с Бърт да прекарат петък вечер в Джърмания Хол.

— Ти ще бъдеш ли? — запита Мери.

Саксън кимна утвърдително.

— С Били Робъртс?

Саксън отново кимна. Мери я изгледа с дълъг изпитателен поглед, като държеше ютията вдигната.

— Ами ако Чарли Лонг се намеси?

Саксън вдигна рамене.

Следващите петнадесет минути те гладиха бързо в мълчаливо.

— В края на краищата — реши Мери, — ако се намеси, сигурно ще получи добър урок. Ще ми се и аз да гледам как го налагат, нахалника неден. Всичко зависи от чувствата на Били… към тебе, искам да кажа.

— Аз не съм Лили Сандерсън — с негодувание отговори Саксън. — Няма да дам повод на Били да се откаже от мене.

— Той ще има такъв повод, ако Чарли Лонг се намеси. Чарли е грубиян — пред нищо не се спира. Помниш ли какво направи с мистър Муди? Преби го от бой; а мистър Муди е такъв тих човечец — и на мухата зло не прави. Но с Били ще му дойде нанагорно.

 

 

Същата вечер, на излизане от пералнята. Саксън видя Чарли Лонг да я чака пред вратата. Той се приближи, поздрави я и тръгна с нея. И този път както винаги, когато го зърнеше, сърцето й мъчително се сви. Той нарочно я бе наплашил. Саксън побледня от страх. Тя се боеше от този човек — от неговото огромно недодялано тяло, от неприятния и нагъл поглед на кафявите му очи; боеше се от огромните му ръце на ковач, с дебели, космати пръсти. Не само външността му я отблъскваше — нейната чувствителна натура се бунтуваше от грубостта му; и не неговата сила сама по себе си, а злоупотребата с нея беше противна на девойката. Дълго време не можа да забрави как той наби кроткия мистър Муди и винаги потръпваше от ужас, като си спомнеше за тая случка.

Наистина тя видя и Били да се бие в Уизл Парк. И той употреби груба, първобитна мъжка сила. Но това не я възмути. Имаше разлика — тя я чувстваше, без да може да я изрази. Ясно си даваше сметка само за грубостта на ръцете и душата на Чарли Лонг.

— Каква си бледа днес; сигур си много уморена — говореше й той. — За кой дявол ти е тая работа. Все ще я зарежеш един ден… Няма да ми избягаш, момиченцето ми.

— Бих искала да ви избягам — отвърна тя.

Той се засмя самоуверено:

— Щеш не щеш, това е положението, Саксън. Ти си родена да бъдеш мисис Лонг. И ще бъдеш мисис Лонг, к’вото и да стане.

— Бих искала и аз да бъда така уверена във всичко като вас! — каза тя с насмешка, която той дори не забеляза.

— От мен едно да знаеш — продължи той, — когато аз ти кажа, че нещо е сигурно, само тогава е за тебе сигурно! — И той се засмя, доволен от собственото си остроумие. — Реша ли да имам нещо, гоня го докрай. А попречи ли ми някой, лошо го чака. Разбра ли? Ние двамата ще се оженим — това е ясно като бял ден и колкото по-скоро решиш да напуснеш пералнята и дойдеш да работиш в моя дом, толкова по-добре. А у дома работата хем е малко, хем е лека. Аз печеля добре — нищо няма да ти липсва. Ето на — излязох от работа и дотърчах само да ти напомня всички това — така, да не би да забравиш! Дори още не съм ял — виждаш ли колко мисля за тебе?

— Тогава по-добре вървете да вечеряте — посъветва го тя, въпреки че от опит знаеше колко е трудно да се отърве от него.

Саксън едва чуваше какво й говори Чарли Лонг. Изведнъж се почувства много малка, уморена и безсилна пред тоя великан: „Нима винаги ще ме преследва?“ — с отчаяние мислеше тя и за миг си представи бъдещия си живот като проточил се дълъг път: тя върви, върви по него, а по петите й я преследва някакво чудовище с лицето и тялото на едрия ковач.

— Хайде, душичке, решавай! — продължи той. — Тъкмо е лято — златно време за сватба.

— Но аз няма да се омъжа за вас! — възрази Саксън. — Хиляди пъти вече съм ви го казвала!

— Е, стига тая песен. По-добре изхвърли тия глупости от главата си. Че ний двамата ще се оженим — то е вече решено. Но слушай к’во ще ти кажа: петък вечер отиваме във Фриско — ковачите устройват вечеринка — грандиозна работа.

— Само че аз няма да дойда — възпротиви се тя.

— Ще дойдеш! — отсече уверено той. — Ще се върнем с последния параход. И да видиш само как ще се забавляваш! Ще те запозная с най-добрите танцьори. Не съм ревнивец, знам, че обичаш да танцуваш.

— Не разбирате ли, не мога да дойда! — повтори отказа тя.

Той я стрелна с подозрителен поглед изпод черните си рунтави вежди, които бяха сключени и образуваха права дебела черта.

— Защо не можеш?

— Заета съм. Обещах…

— На кого?

— Това не е ваша работа, Чарли Лонг. Заета съм и толкова.

— Ще я направя аз моя работа. Забрави ли оня сополанко — книговодителя, дето се беше писал твой обожател? Съветвам те да си припомниш как свърши тая история.

— Оставете ме на мира, моля ви се — обидено каза тя. — Не можете ли поне веднъж да бъдете вежлив.

Ковачът язвително се засмя:

— Ако някой сополанко има намерение да застава между тебе и мене, хич да не си въобразява… ще го науча аз… ще помни кой е Чарли Лонг… Значи, така, петък вечер, а? Къде?

— Няма да ви кажа.

— Къде? — повтори той.

Девойката мълчеше, прехапала устни, а бузите й заруменяха от гняв.

— Ех, колко съм недосетлив! Джърмания Хол, разбира се! Добре, аз ще бъда там. После ще те изпратя до вас. Разбрано, нали? И по-добре предупреди твоя сополанко да се маха, дорде е време, ако не искаш да му разбия мутрата.

Като всяка жена, Саксън беше дълбоко засегната от недостойното държане на своя обожател; искаше и се да извика високо името на смелия покровител, когото бе намерила. Но изведнъж се уплаши: Чарли Лонг беше такъв голям, грамаден мъж — струваше й се, че пред него Били е като малко момче. Спомни си първото впечатление, което и направиха ръцете на Били, и хвърли бърз поглед върху ръцете на мъжа до нея: изглеждаха два пъти по-големи от ръцете на Вили, а гората от косми по тях сякаш потвърждаваше ужасната им сила. Не, Били не можеше, не трябваше да се бие с това грамадно животно! Но заедно с тази мисъл някаква тайна надежда мъждукаше нейде дълбоко в нея — може би с помощта на онова чудесно, баснословно изкуство, което владеят боксьорите. Били ще съумее да победи този побойник и да я избави веднъж завинаги от него… Но тя погледна отново ковача и пак я обхвана съмнение: очите й измериха широките му плещи и се спряха на мишците му — ръкавите на сакото се бяха издули и набраздили под напора на мощните мускули.

— Ако още веднъж вдигнете ръка срещу някого само защото аз съм излязла с него… — започна тя.

— Ще пострада, разбира се — ухили се ковачът. — И то заслужено, така се пада на всеки, който застава между порядъчен човек и неговата годеница.

— Но аз не съм ваша годеница и никога няма да бъда, каквото и да разправяте.

— Така, така, сърди се — кимна одобрително той, — още повече ми харесваш когат’ си сърдита! Огън момиче си ти — борец, драго ми е кат’ те гледам. Такава жена искам, не някоя заспала тлъста крава. А в тебе има живот — кипиш. Ти си момиче и половина!

Тя спря пред дома си и понечи да отвори портата.

— Сбогом — каза тя, — бързам.

— Хайде, излез след малко да се поразходим в Андора Парк — предложи той.

— Не, не ми е добре. Щом вечерям, ще си легна.

— Аха, ясно — ехидно се засмя той. — Искаш добре да си починеш за утре вечер, а?

Тя бутна нетърпеливо вратата и влезе.

— Пак ти повтарям — продължи той, — ако утре вечер не излезеш с мене, някой ще си изпати.

— Надявам се, че този път ще бъдете вие — отвърна му отмъстително тя.

Той се закикоти, отметна глава, изпъчи широките си гърди и присви мощните си ръце. В този миг той й заприлича на огромна маймуна, която някога бе видяла в цирка.

— Хайде, довиждане — подвикна той. — До утре вечер, в Джърмания Хол.

— Не съм ви казала, че ще бъда в Джърмания Хол.

— Но не ми каза и че няма да бъдеш там. Така или иначе, аз ще бъда там. И ще се върнем заедно. Не забравяй да запазиш повечко валсове за мене. Така, браво! Много ми харесваш когат’ си сърдита. Много ти прилича.