Джек Лондон
Лунната долина (30)

Глава XV

Цялата нощ Саксън лежа, без да мигне, дори не се съблече, а на сутринта, когато стана, изми лицето си и оправи косата си, усети странна вцепененост; имаше чувството, че нещо притиска главата й от всички страни, сякаш бе стегната от тежък железен обръч, сякаш някакъв тъп предмет натискаше мозъка й. Това бе началото на болест, която тя не съзнаваше. Чувстваше само, че с нея става нещо особено. Не беше треска. Не беше и простуда. Физически тя бе съвсем здрава и като се замисли, реши, че състоянието й се дължи на нерви, а нервите според нейното разбиране и според разбирането на хората от нейната класа нямаха нищо общо с болестите.

Тя имаше странното чувство, че се е загубила, бе станала чужда на самата себе си, а светът около нея й изглеждаше неясен, мъгляв — нямаше вече определени очертания, станал бе необикновено безжизнен. Паметта й до такава степен й изневеряваше, че тя непрекъснато се улавяше да върши неща, без да си дава сметка за това. За свое голямо учудване тя изведнъж видя, че простира прането в задния двор. А не помнеше да е прала; и все пак всичко бе направено както трябва. Тя бе изварила чаршафите, калъфите на възглавниците и покривките за маса, а вълнените дрехи на Били бяха изпрани само в топла вода и с домашния сапун, направен по рецептата на Мерцедес. Като се замисли, тя разбра, че бе яла овнешки котлети на закуска. Това означаваше, че бе ходила до месарницата, макар и да не си спомняше кога е ходила. С любопитство надникна в спалнята. Леглото бе оправено и всичко бе в ред.

Привечер тя се намери седнала до прозореца в гостната стая да плаче от изблик на радост. Отначало тя не разбра каква е тази радост; но след това се досети, че се радва, загдето е загубила детето си. „Това е благословия! Истинска благословия!“ — повтаряше тя високо, като кършеше ръце от радост; тя беше уверена, че от радост кършеше ръце.

Дните идваха и си отиваха. Саксън нямаше представа за времето. Понякога й се струваше, че са изминали векове, откакто Били бе отишъл и затвора, а друг път — сякаш това се бе случило предната вечер. Но през всичкото време две неща не излизаха от ума й: тя не биваше да посещава Били в затвора; Беше истинска благословия, че бе загубела детето си.

Веднъж Бъд Стродърс дойде да я види. Тя седеше с него в гостната и разговаряше, но погледът й, като омагьосан, не се откъсваше от оръфаните краища на панталоните му. Друг ден я посети организационният секретар на Съюза. И тя му каза, както бе вече казала и на Бъд Стродърс, че всичко е в ред, че няма нужда от нищо и че ще може сравнително добре да се справи, докато Били излезе на свобода.

Започна да я обзема страх. Когато излезе на свобода. Не! Не трябва да има друго дете. Това не трябва да се случи, то би могло да оживее. Не, не, хиляди пъти се! Това не трябва да се случи. По-скоро би избягала от вкъщи; би предпочела да не види вече Били. Всичко друго, но не и това. Не и това!

Този страх непрекъснато я преследваше. И в мъчителите й, кошмарни сънища се превръщаше в действителност; тя викаше и се събуждаше разтреперана, обляна в студена пот. Тя почти не спеше. Понякога й се струваше, че е отвикнала да спи и разбра, че страда от безсъние. Спомни си, че майка й бе умряла от безсъние.

Един ден тя дойде на себе си, седнала в кабинета на доктор Хентли. Той я гледаше озадачен.

— Храните ли се достатъчно? — я питаше той.

Тя кимна.

— Някакви особени оплаквания?

Тя поклати глава.

— Всичко е в ред, докторе… освен…

— Да, да, кажете — насърчи я той.

Тогава тя се досети за какво бе дошла и му разправи всичко — ясно и просто. Той бавно поклати глава.

— Не, това е невъзможно, малка женице — каза той.

— Как да е невъзможно — извика тя. — Аз знам, че може.

— Не исках това да кажа — отговори той, — но не мога да ви дам съвет как да постъпите, не смея. Забранено е от закона. Един лекар лежи сега в Ливънуъртския затвор точно за такава работа.

Напразно го умоляваше тя. Той откровено заяви, че има жена и деца и не може да се изложи на подобна опасност.

— И освен това при вас засега няма никакви изгледи — каза й той.

— Но в бъдеще може да се случи, сигурно ще се случи — настоя тя.

В отговор той само тъжно поклати глава.

— Защо ви е необходимо да знаете? — запита той най-после.

Тогава Саксън изля пред него цялата си мъка. Разказа му за щастието през първата година на живота си с Били, за тежките условия, създадени от стачките и от безредиците, за промяната в Били, която бе помела любовта им, за ужаса, който я потискаше. Ако пак има дете, не от неговата смърт се боеше тя — това тя можеше отново да понесе, но то би могло да оживее! Били скоро щеше да излезе от затвора и тя отново щеше да бъде изложена на тази опасност. Само за няколко думи го молеше тя. Няма никога да каже никому. И на кръст да я разпъват, пак няма да изтръгнат тайната от нея.

Но доктор Хентли продължаваше да клати глава.

— Не мога да ви кажа, малка женичке. Срамувам се, но не мога да поема тази отговорност. Ръцете ми са вързани. Нашите закони са много погрешни. Аз трябва да мисля за тези, които са ми скъпи.

Едва когато тя стана да си върви, доктор Хентли отстъпи.

— Елате тук — каза й той. — Седнете по-близо.

Той се наклони към ухото й, но изведнъж в изблик на прекалена предпазливост прекоси бързо стаята, отвори вратата и погледна навън. Когато пак седна, той придърпа стола си, просто го долепи до нейния, и докато й шепнеше, брадата му гъделичкаше ухото й.

— Не, няма защо — прекъсна я той, когато тя се опита да му изкаже благодарността си. — Аз нищо не съм ви казал. Вие бяхте при мене, за да се посъветвате по общото състояние на вашето здраве. Вие сте изтощена, не сте добре…

С тия думи той я изпрати. Когато отвори вратата, в приемната чакаше пациент за зъболекаря от съседния кабинет. Доктор Хентли повиши гласа си:

— Не забравяйте, много е необходимо да вземате лекарството за засилване, което ви предписах. И внимавайте с храната, когато ви се върне апетитът. Яжте силна, питателна храна, особено бифтеци, много бифтеци, но не ги препичайте много. Довиждане.

 

 

Понякога тишината в малката къща й ставаше непоносима; тогава Саксън мяташе шал на главата си и отиваше до Оукландския вълнолом или пак се отправяше през гарата и през мочурищата към Сенд Бийч, където Били бе казал, че на времето често ходел да се къпе. Тя отиваше и до Транзитния пристан, спускаше се по една опасна стълба от железни клинове, забити в гредите, и като преминаваше по дървената настилка, стигаше до Каменната стена, която се вдаваше далече навътре в морето и служеше за преграда между плитките блатисти низини и устието на река Оукланд, мито от приливите и отливите на океана. Тук духаше свежият морски бриз, зад нея Оукланд се губеше в облак дим, а от другата страна на залива тя виждаше също такъв облак дим, който представляваше Сан Франциско. Океански параходи и високомачтови кораби, теглени от влекачи с червени комини, се разминаваха по устието на реката.

Саксън гледаше матросите по палубите и се питаше на какви ли далечни пътувания бяха тръгнали, към какви ли далечни страни, питаше се дали там хората са свободни; или и те като жителите на Оукланд са окръжени от такъв несправедлив и жесток свят. Дали и те са така нечестни, безскрупулни и брутални помежду си, както жителите в този град? Навярно не. Понякога й се искаше и тя да бъде на палубата на един от тези параходи, да се чувства свободна, да пътува нанякъде — все едно й беше накъде, стига да бъде далеч от света, на който бе дала най-хубавото от себе си, а в замяна на това той я бе стъпкал.

 

 

Тя невинаги си даваше сметка, че излиза от къщи, нито пък знаеше накъде отива. Веднъж се опомни в някакъв непознат квартал на Оукланд. Улицата бе широка, от двете й страни бяха засадени дълги редици сенчести дървета. Кадифено зелени тревни площи, пресечени само от циментови тротоари, се спускаха чак до канавките. Просторни къщи се издигаха, отдалечени една от друга. Според нея това бяха истински дворци. Тя се стресна и опомни, като видя един млад човек, седнал до кормилото на една спортна кола, спряна на ъгъла на улицата. Той я гледаше с любопитство и Саксън го позна — това бе Рой Бланчард, същият, когото Били бе заплашил пред кафене „Форум“, че ще го бие. До автомобила, гологлав, се бе изправил друг младеж. Тя си спомни, че и него бе виждала: на неделния пикник, когато за първи път се срещнаха с Били, той тикна бастунчето си между краката на бягащия състезател и предизвика общата битка. И той, като Бланчард, я гледаше с любопитство и тя изведнъж разбра, че си бе говорила на глас. В ушите й още звучаха последните думи, които бе изрекла. Саксън се смути, гореща вълна от срам се разля по лицето й и тя ускори крачките си. Бланчард изскочи от автомобила и се приближи към нея с шапка в ръка.

— Какво, не ви ли е добре? — запита той.

Ти поклати глава и макар да спря за миг, показа, че иска да продължи пъти си.

— Аз ви познавам — каза той, като се вгледа в лицето й, — вие бяхте онази вечер със стачника, който се закани да ме напердаши.

— Той е мой мъж.

— О! Браво на него. — Той я погледна мило и открито. — Но какво ви е? Не бих ли могъл да ви помогна с нещо? Изглежда, че не ви е добре.

— Не, нищо ми няма. Просто бях болна — излъга тя; за нея това бе лъжа, защото и на ум не й минаваше да нарече своето състояние болест.

— Изглеждате уморена — настоя той. — Мога да ви взема в автомобила и да ви откарам, където пожелаете. За мене не представлява никакво неудобство. Имам много свободно време.

Саксън поклати глава.

— Ако… ако обичате, кажете ми само откъде мога да взема трамвая, който минава по Осмата улица. Аз не идвам често в тази част на града.

Той й обясни къде е трамвайната спирка, колко пъти и къде да се прехвърли и тя се изненада колко далече се бе озовала.

— Благодаря ви — каза тя — и сбогом.

— Наистина ли с нищо не мога да ви помогна?

— Наистина.

— Е, тогава довиждане — усмихна се приветливо той. — И кажете на вашия мъж да се тренира; трябва да е в много добра форма за нашата среща.

— О, но вие не бива да се биете с него — предупреди го тя. — В някакъв случай. Ще си изпатите.

— Браво — възхити се той. — Ето, така трябва една жена да защищава мъжа си. Друга жена на ваше място би се уплашила да не пострада мъжът й…

— Но аз не се страхувам… за него. А за вас. Той е страшен боксьор. Вие нямате никакви изгледи за победа. Това би било все едно… да… да…

— Да натупаш немирно дете — завърши Бланчард изречението вместо нея.

— Да — кимна тя, — и той точно тъй би се изразил. А каже ли ви: „Хайде, дигай си чуковете“, пазете се от него. Сега трябва да си вървя. Довиждане и благодаря ви още веднъж.

Тя продължи надолу по улицата, а неговото весело „довиждане“ все още звучеше в ушите й. Той беше добър — тя не можеше да не признае това, и все пак той беше един от умните, един от господарите, които според Били бяха отговорни за жестокостите над работниците, за трудностите, преживявани от жените, за наказанията, наложени на затворените в „Сен Куентин“ работници, и на смъртните присъди над тези, които чакаха в специалните килии да бъдат екзекутирани. И все пак той беше добър, внимателен, чист и благ. Неговият характер бе изписан по лицето му. Но възможно ли бе да е така, ако той бе отговорен за толкова много злини? Тя поклати уморено глава. Нямаше обяснение, нямаше начин да разбере този свят, който унищожаваше малки деца и разбиваше сърцата на толкова жени.

Саксън не се изненада, че се бе намерила чак в разкошния квартал на богаташите. Това се дължеше на особеното й състояние. Тя вършеше толкова много неща, без да съзнава, че ги прави. Но трябваше да внимава. По-добре беше да се разхожда към мочурищата и към Каменната стена.

Особено много обикна Каменната стена. Там имаше такава свобода, такъв широк простор, там тя дишаше на воля и несъзнателно протягаше ръце, сякаш искаше да прегърне необятното в обятията си, да стане част от него. Този свят изглеждаше по-естествен, по-разумен. Тя можеше да го разбере, да разбере и зелените морски раци с белезникави щипци, които бързо бягаха пред нея, но по време на отлива оставаха да пасат зелените водорасли около скалите. Освен изградената от човешка ръка стена тук всичко друго бе естествено. Тук нямаше хора, нямаше човешки закони и борби. Приливът идваше и си отиваше; слънцето изгряваше и залязваше; редовно всеки следобед смелият западен вятър се плъзгаше игриво през Златните врата, набръчкваше на малки вълнички потъмнялата вода и подгонваше леките платноходки. Всичко следваше някакъв определен ред, но без търкания — тук всичко беше свободно. По брега имаше много изхвърлени от вълните трески, но никой не ги продаваше на чували, всеки можеше да си вземе колкото иска. Малки момчета ловяха от скалите риба със закачени на дълги пръти въдици и никой не ги пъдеше, никой не ги преследваше; така са ловили риба някога и Били и Кол Хътчинс. Били й бе разказал за грамадния костур, уловен от Хътчинс в деня на слънчевото затъмнение; навярно тогава Кол не бе и сънувал, че цялата му младост ще пропадне в затвора.

Тук се намираше и храна, безплатна храна. Един ден, когато нищо не бе яла, тя наблюдаваше малките момчета и реши да последва техния пример: при отлива събра миди от скалите и ги опече в жарта на огъня, които накладе горе на стената. Бяха много вкусни. Тя се научи да откъртва от скалите малките стриди, а веднъж намери цяла връзка прясна, току-що уловена риба, която някое от момчетата бе забравило да отнесе със себе си в къщи.

Понякога вълните донасяха и доказателства за зловредните действия на хората оттатък, там в градовете. Веднъж водата бе просто покрита с дини; бяха безброй, хиляди и хиляди, удряха се една в друга, люлееха се върху вълните към устието на реката. Някои засядаха между скалите и тя можеше да ги улови. Но те всичките — Саксън търпеливо прегледа няколко десетки дини — всичките бяха повредени от остър нарез, през който проникваше солената вода. Тя не можеше да разбере защо са тия нарези и запита една стара португалка, която събираше трески по брега.

— Това го правят ония, които имат прекалено много — обясни старицата и с такова усилие изправи изтръпналия си от работа гръб, че Саксън сякаш чу как изпукаха костите й. Черните очи на старата светнаха гневно, сбръчканите й устни се изкривиха над беззъбите венци в горчива усмивка. — Да, хората, които имат прекалено много. Правят го, за да поддържат високата им цена. Изхвърлят ги в морето от корабите в Сан Франциско.

— Но защо не ги раздават на бедните? — запита Саксън.

— За да не спадне цената им.

— Но бедите и без туй не могат да си купят — възрази Саксън. — Това не би навредило на цената.

Старата жена сви рамене.

— Не знам. Но го правят. Те срязват всички дини, за да не могат бедните хора да ги извадят от водата и да ги изядат. Така правят и с портокалите, и с ябълките. Ами рибарите? Имат си тръст. Когато уловят прекалено много риба, тръстът я хвърля обратно в морето при Рибарския пристан, лодка след лодка, пълни с чудесна риба. И чудесната, хубава риба потъва, пропада и никой не може да я вземе. А когато не е жива, тя става само за ядене. Рибата е наистина много вкусно ядене.

И Саксън не можеше да разбере този свят, в който се вършат подобни неща — свят, в който един хора имат толкова много храна, че я изхвърлят, дори заплащат труда на други, за да я развалят, преди да я изхвърлят; а в същия тоя свят толкова много хора нямат достатъчно храна, деца умират, защото млякото на майките им не може да ги нахрани, млади мъже се бият и убиват елин друг, за да си осигурят работа, старци отиват в приюти за бедни, защото няма храна за тях в жалките колиби, които те напущаха със сълзи на очи. Тя се чудеше дали целият свят е устроен така и си спомни разказите на Мерцедес. Да, целият свят беше тъй устроен. Нима Мерцедес не бе виждала как в далечна Индия с хиляди семейства умират от глад, докато, според думите й, само с бижутата, които били по нея, тя можела да ги нахрани и да спаси всичките! За глупците — приюти и каци със саламура, а за умните — автомобили и брилянти.

Тя принадлежеше към глупците. Сигурно бе глупава. По всичко личеше, че е така. И все пак тя не искаше да го приеме. Тя не беше глупава. Нито майка й, нито нейните прадеди пионери са били глупави. А излизаше, че всички те бяха глупци. Ето, тя стоеше тук, нямаше нищо за ядене вкъщи, любимият й мъж се бе превърнал в грубиян, в звяр и лежеше в затвора, изтръгнато бе от нейните обятия, от нейното сърце детето, което щеше да бъде при нея, ако глупците, борещи се за работа, не бяха превърнали нейния двор в бойно поле.

Тя стоеше там и изтезаваше мозъка си, зад нея бе Оукланд, потънал в тъмен облак от дим, а пред очите й, от другата страна на залива — Сан Франциско, друго петно от дим. И въпреки всичко слънцето беше добро и вятърът беше добър, както и острият солен въздух, който тя дишаше: синьото, прошарено от облаци небе и то беше добро. От цялата природа лъхаше чистота, правда, благодат. А светът на хората беше пълен със злоба, безумие и ужас.

Защо глупците бяха глупави? Беше ли това закон, създаден от бога? Не, това бе невъзможно. Бог бе създал и вятъра, и въздуха, и слънцето. А светът на хората бе дело на човека и затова бе толкова лош. И все пак тя добре помнеше — в сиропиталището я бяха учили, че бог е сътворил всичко. Нейната майка също бе вярвала в това, бе вярвала в този бог. Светът не можеше да бъде друг. Така беше предопределено.

Известно време Саксън седя съвсем безпомощна, смазана. Но изведнъж в нея пламна възмущение и бунт.

Тя напразно се питаше защо бог бе тъй несправедлив към нея. Какво бе сторила, за да заслужи тази съдба?

Тя бързо прехвърли в ума си целия свой живот, за да открие смъртните грехове, заради които бе наказана, но не намери нищо тя бе слушала майка си; слушала бе Кади, кръчмаря и жена му; слушала бе директорката и другите жени в приюта; слушала бе и Том, когато отиде да живее при него, и никога не излизаше да скита по улиците, защото това щеше да му е неприятно. В училище тя минаваше с отличие от клас в клас и поведението й винаги бе примерно. Бе работила непрекъснато от деня, в който напусна училище, до деня на сватбата си. И беше добра работничка. Дребният евреин, собственик на картонажната фабрика, едва не заплака, когато тя напусна. Същото беше и в консервената фабрика. Тя бе една от най-добрите тъкачки, когато закриха ютената фабрика. И винаги е била порядъчно момиче. Не че беше грозна и непривлекателна — тя знаеше какво е съблазън, сблъсквала се бе и с опасности. Младежите се влюбваха в нея, ухажваха я, биеха се за нея — почти всяко момиче на нейното място би си загубило ума. Но тя си остана порядъчна. После дойде Били, нейната награда. Тя се посвети на него, на неговия дом, на всичко, което би могло да подхранва неговата любов; а сега и тя, и Били потъваха в безсмисления водовъртеж на тоя, създаден от хората, мъчителен, убийствен живот.

Не, бог не е отговорен за тоя свят. Тя самата би могла да създаде по-добър, по-хубав, по-справедлив свят. А щом е така, няма бог. Делото на бога не би могло да бъде тъй несъвършено. Директорката в приюта не беше права, не беше права и майка й. Тогава няма никакво безсмъртие. И Бърт, буйният, безумният Бърт, който падна пред нейната порта с дивия си предсмъртен вик, той беше прав. Мъртвите си оставаха мъртви.

И като видя живота, лишен от свръхестествена ръководна сила, Саксън се почувства загубена в тресавището на песимизма. Никъде по цялата вселена нямаше възмездие за доброто, нямаше награда за тези, които я заслужаваха — нито за нея, нито за милионите, които работеха като животни, умираха като животни и бяха обречени на вечна смърт още преди смъртта си. Подобно на плеядата учени-мислители преди нея, тя дойде до заключението, че цялата вселена е без морални устои, равнодушни към човека.

Сега Саксън се чувстваше още по-безпомощна и смазана, отколкото когато включваше и бога в схемата на всеобщата несправедливост. Докато имаше бог, все имаше надежда за някакво чудо, за свръхестествена намеса, за награда с неизразимо щастие. А без бог светът приличаше на капан. Животът бе капан. Тя беше като малко конопарче, хванато от момченца и затворено в клетка. Беше тъй само защото конопарчето бе глупаво. Но тя се бунтуваше. Душата й се блъскаше, трепереща, о безмилостните житейски проблеми, както конопарчето — о железните пръчки на клетката. Но тя не беше глупава. Мястото й не беше в капана. Тя ще се бори и ще излезе от там. Трябва да има някакъв път, който извежда навън. Щом копачи и дървари, последните измежду глупците, можеха да си пробият път и да станат президенти — това бе чела в учебника си по история и да управляват дори умните, които се возеха в автомобили, защо да не може и тя да намери пътя си и да получи мъничката награда, за която тъй бленуваше — Били, малко любов, малко щастие. Тогава би й било все едно, че светът е без морални устои, че няма бог, че няма безсмъртие. Тя беше съгласна да я заровят в гроба и да остане завинаги в неговия мрак; съгласна бе и да я сложат в бъчвите със саламура и нека младите студенти накълцат на парченца мъртвото й тяло, стига само преди това да вземе своя мъничък дял от щастие.

Как би работила тя за това щастие! Как би го ценила, как би се радвала на всяка и последна частица от него. Но какво трябваше да стори? Къде да намери пътя? Тя не можеше да го види. Пред очите й се тъмнееха само пушеците на Сан Франциско и пушеците на Оукланд, където хората се убиваха, разбиваха си един друг главите, където умираха бебета едва-що родени и още неродени, и плачеха жени с разбити сърца.