Джек Лондон
Лунната долина (16)

Глава I

Първата вечер след сватбата Саксън посрещна Били още на стълбите пред вратата. Те се целунаха и хванати за ръце, се упътиха през гостната за кухнята. Той вдъхна дълбоко с видимо удоволствие.

— Колко хубаво мирише в тази къща, Саксън. Не е кафето и него усещам, но цялата къща мирише на нещо… тъй хубаво, как да кажа, хубаво ми мирише и толкова.

Докато той се миеше на умивалника, тя сложи тиган върху първото колело на кухненската печка. Като бършеше ръцете си, той наблюдаваше с удоволствие жена си и се провикна одобрително, когато тя пусна бифтека в тигана:

— Кой те научи да пържиш бифтек на сух горещ тиган? Така се прави бифтек, но малко жени знаят това.

Тя вдигна капака на втория тиган и почна да разбърква с кухненския нож някакво друго вкусно ядене. Били застана зад нея, мушна ръцете си под нейните мишници, дланите му обхванаха гърдите й, наведе глава над рамото й и допря бузата си до нейната.

— М-м-м!… Пържени картофи с лук, както някога ги готвеше майка ми. Много ги обичам. Само колко хубаво мирише!

Обръчът на ръцете му се разхлаби; бузата му ласкаво се плъзна по нейната, когато той леко я отпусна, но ръцете му отново я обгърнаха и тя почувства устните му по косите си и чу как той с наслада вдъхваше техния аромат.

— М-м-м!… А как хубаво миришеш ти самата. Едва сега разбирам какво значело „сладко момиче“. Да! Сега вече знам, че ти си най-сладкото момиче на света.

Радостта му беше безгранична. Когато се върна от спалнята, където се бе сресал, той седна срещу жена си до малката маса и с нож и вилица в ръка каза:

— То да бъдеш женен, било много по-хубаво, отколкото разправят повечето семейни хора… Честна дума, Саксън, ние бихме могли на доста неща да ги научим. Каквото щат да разправят те може да имат каре дами, каре попове, дори каре аса, но ние ще ги бием всичките с кент флош роял. Само от едно нещо не съм доволен…

За миг в очите й се появи страх и той се разсмя.

— Недоволен съм, дето не се оженихме по-рано. Помисли си само: загубихме цяла седмица.

Очите й засияха от радост и благодарност. В душата си тя даде тържествена клетва да бъдат все така щастливи през целия си съпружески живот.

Вечерята свърши; тя разтреби масата и се залови да мие съдовете на умивалника. Когато той поиска да ги избърсва, Саксън го хвана за реверите на сакото и го накара да седне отново на стола.

— Ти стой тук, защото имаш нужда от почивка. Бъди добър и ме слушай. Запали цигара… Не, не ме гледай непрекъснато. Ето, до тебе е сутрешният вестник. Побързай да го прочетеш, защото ще свърша със съдовете, преди още да си го разгърнал.

Докато той пушеше и четеше, тя продължи работата си, като сегиз-тогиз го поглеждаше крадешком. „Само едно нещо липсва — мислеше си тя, — домашни пантофи. Тогава картината на спокойствие и уютност щеше да е пълна.“

След няколко минути Били въздъхна и сложи вестника настрана.

— Няма смисъл — оплака се той. — Не мога да чета.

— Какво ти е? — закачливо запита тя. — Да не са ти слаби очите?

— Не точно това, болят ме. Минават ми само когато те гледам.

— Добре, бебе Били. Ей сега свършвам.

След като изпра кърпата за чинни и почисти умивалника, Саксън сне кухненската си престилка, отиде при Били и целуна първо едното му око, а после и другото.

— Как са сега, оздравяха ли?

— Вече ги чувствам малко по-добре.

Саксън повтори лечението.

— А сега?

— Още по-добре.

— А сега?

— Като че ли съвсем оздравяха.

Но след като заяви, че са оздравели, той пак изохка и се оплака, че дясното око още малко го наболява.

Докато го лекуваше, тя също извика от болка.

Били се изплаши.

— Какво има? Какво те боли?

— Очите. Страшно ме заболяха.

Сега Били стана лекарят, а Саксън пациентката. Когато и двамата оздравяха напълно, Саксън го заведе в гостната. Там, при отворения прозорец имаше широко кресло, което побра и двамата съпрузи. Това бе най-скъпият предмет в цялата къща; струваше седем и половина долара и макар Саксън да не бе и сънувала, че някога ще си позволи такъв разкош, през целия ден, след като го купиха, изпитваше угризение на съвестта.

Облъхна ги вечерният хлад, който носеше соления дъх на морето — истинска благодат за крайбрежните градове. До тях долитаха пухтенето на маневрените локомотиви от гарата и грохотът на градския влак от Седмата улица, който забавяше хода си от вълнолома, за да спре на Западната Оукландска спирка; от улицата се носеха виковете на играещите деца, а от стълбата на съседната къща се чуваха тихите гласове на няколко жени, излезли да си побъбрят в тази хубава лятна вечер.

— Може ли да се измисли нещо по-хубаво! — промълви Били. — Когато си спомня за моята шест доларова мебелирана стаичка, просто ме хваща яд колко много съм пропуснал през това време. Само едно ме утешава: ако бях побързал да се изнеса оттам, нямаше да те срещна. Та до преди няколко седмици аз дори не подозирах, че ти съществуваш.

Ръката му се плъзна по нейната гола до лакътя ръка и се мушна под ръкава.

— Колко хладна кожа имаш — каза той, — не студена, а хладна. И е толкова приятна.

— Скоро ще почнеш да ме наричаш „мой любим хладилник“! — засмя се тя.

— И гласът ти е прохладен — продължаваше Били. — Като го слушам, изпитвам същото чувство, което имам, когато поставяш ръка на челото ми. Много е чудно. Не мога да ти обясня, но гласът ти просто минава през мене — хладен и приятен, също като прохладен ветрец. Да! Точно така: като първото подухваме на следобеден морски бриз подир ужасната сутрешна жега. А понякога, когато говориш тихо, гласът ти звучи меко и напевно като виолончелото на оркестъра в театър „Макдонау“. Твоят глас никога не се издига високо и никога не е остър, писклив или дрезгав като гласа на някои жени, когато са сърдити, възбудени или пийнали; техните гласове ми приличат на изтъркана грамофонна плоча. А твоят вечно свеж глас минава през мене и ме кара да потръпвам. Той е… той е просто прекрасен. Мисля, че ангелите на небето — ако въобще съществуват — имат такива гласове.

Няколко минути изминаха в мълчание. Тя чувстваше такова неизразимо щастие, че само прокара ръка по косите му и се притисна до него.

— Ще ти кажа на какво ми напомняш — продължи Били. Виждала ли си някога млада чистокръвна кобила? Косъмът й блести на слънцето като коприна, а кожата й е толкова тънка и нежна, че и най-лекото докосване на камшика оставя по нея следи. Тя е изящна, чувствителна — цяла изтъкана от нерви — и все пак, когато дойде до издръжливост, може да надмине и най-силния необязден кон, но и само за мит може да скъса сухожилията си или да се простуди смъртоносно, ако прекара дори една нощ без покривка. Знаеш ли, едва ли има по-красиви неща на света от тия коне; те са толкова крехки, чувствителни и нежни, че трябва да се отнасяш с тях като със стъклен товар, на който пише: „Внимание! Чупливо!“ Ето на какво ми напомняш. Саксън. И аз трябва да гледам всички да се отнасят към тебе най-грижливо и най-внимателно. Между тебе и другите жени има толкова голяма разлика, колкото между чистокръвната кобила и тежките товарни кранти. И ти си от чистокръвна порода, хубава и жива, и си стройна…

Знаеш ли каква снага имаш? Наистина да има да взема Анет Келерман — нищо не струва пред тебе! Тя е австралийка, а ти си американка. Само че в тяло не си като американките. Ти си по-друга. Ти си… нещо изключително, не знам как да го обясня… Другите жени не са така сложени. Ти сякаш си от друга народност. Всъщност… знаеш ли… приличаш на французойка. Да! И телосложението ти, и походката ти, всяко твое движение и когато седиш, и когато ставаш, и дори когато нищо не правиш — по всичко приличаш на французойка, дори нещо повече…

Били, който никога не бе напускал Калифорния и нито една нощ не бе нощувал вън от своя роден Оукланд, беше прав в преценката си. Саксън беше рядко цвете на англосаксонската раса; с необикновено малките си и нежни ръце и нозе, с дребната си кост, с гъвкавото си тяло и изящна стойка тя беше някаква оцеляла през вековете издънка на френско-нормандските нашественици, които се бяха смесили с яката саксонска раса.

— А как умееш да носиш дрехите си! Стоят ти винаги отлично, сякаш са част от тебе самата, също както прохладата на гласа и на кожата ти. И винаги си така хубаво облечена, че по-добре не би могло да бъде. А всеки мъж, знаеш, обича да се показва с жена, облечена тъй приказно хубаво като тебе, и да слуша как хората наоколо му се питат: „Коя ли е тая е Били! Красиво момиче, нали? Да можех и аз да се позавъртя около нея…“ и тям подобни.

Саксън, притиснала бузата си о неговата, се чувстваше напълно възнаградена за мъчителите часове на нощно бдение над иглата, когато главата й клюмаше от умора след изнурителния трудов ден и когато се стараеше да си припомни и скришом да приложи някой модел от хубавите дрехи, които минаваха под ютията и в гладачницата.

— Знаеш ли, Саксън? Измислих ти ново име. Ти си моят еликсир. Точно това си ти — моят еликсир на живота.

— И никога ли няма да ти омръзна? — запита тя.

— Да ми омръзнеш? Та ние сме създадени един за друг.

— Нали е чудесно, че се срещнахме. Били! А можеше никога да не се срещнем. Беше чисто и просто една случайност.

— Родени сме с късмет — заяви той. — Това е то.

— Може би е нещо повече от късмет — подхвърли тя.

— Разбира се. Другояче не е могло да бъде. Така ни е било писано. Ние е трябвало да се срещнем.

Те дълго седяха мълчаливи — изпълнени с неизказана любов. После той я притисна по-силно до себе си и тя почувства до ухото си устните му, които й пошепнаха:

— Не е ли време да си легнем?

Много вечери прекарваха те така. От време на време отиваха за разнообразие да танцуват или на кинематограф, отиваха в театър „Орфей“ и в театър „Бел“ или пък на концертите в петък вечер в Сити Хол Парк. Често в неделя тя приготвяше закуска и Принс и Кинг, които господарят на Били на драго сърце му даваше, за да ги пораздвижи, отвеждаха съпрузите на разходка по хълмовете.

Всяка сутрин Саксън се събуждаше от звъна на будилника. Първата сутрин Били настоя да стане заедно с нея и да запали кухненската печка. Тогава тя отстъпи, но после започна да нарежда дървата в печката още от вечерта, така че сутрин оставаше само да драсне кибрита. Тя успя да го убеди да си доспива, докато го повика за закуска. Първите няколко седмици той си идваше за обед вкъщи. Но се случи цяла една седмица да се прибира у дома едва за вечеря. Оттогава той бе принуден да си взема храната за обед със себе си. Всичко зависеше от това колко далече от дома си беше с каруцата.

— Не започваш добре с мъжа си — предупреди я веднъж Мери. — Много му угаждаш. Внимавай, ще го разглезиш. Той трябва да ти угажда, а не ти на него.

— Той печели хляба — отвърна Саксън. — Неговата работа е много по-тежка от моята, а аз съм толкова свободна, че понякога просто не знам как да си убия времето. Освен това на мене ми прави удоволствие да му угаждам, защото… ей така, защото ми се иска.