Джек Лондон
Лунната долина (33)

Глава XVIII

Привечер, след представлението в театър „Бел“, Били и Саксън слязоха от трамвая на Седмата и Пайн стрийт. Те направиха някои малки покупки заедно и след това се разделиха на ъгъла; Саксън тръгна за вкъщи да приготви вечерята, а Били се запъти да види другарите си, коларите, които бяха продължили стачката борба, докато той бе в затвора.

— Пази се, Били — извика след него тя.

— Не се безпокой — отговори той, като се извърна и я погледна.

Сърцето й се разтуптя от неговата усмивка. Това беше предишната му чиста, пълна с любов усмивка, която тя тъй желаеше да вижда винаги на лицето му. За тая усмивка, въоръжена със собствената си мъдрост и с мъдростта на Мерцедес, Саксън беше готова да води докрай своята борба като жена. Тази радостна мисъл бързо мина през ума й и тя гордо се усмихна, като си спомни за скътаните си в чекмеджетата на скрина изящни дрехи.

След три четвърти час вечерята беше готова, оставаше само да се изпържат агнешките котлети, които тя щеше да сложи на огъня, щом чуеше стъпките му. Саксън зачака. Дворната врата се хлопна, но вместо неговите стъпки тя чу някакъв странен и объркан шум от много стъпки. Спусна се и отвори вратата. Пред нея стоеше Били, но много различен от оня, с когото тя преди толкова малко време се бе разделила. Някакъв малчуган до него държеше шапката му. Лицето на Били бе току-що измито или по-скоро обляно с вода, защото раменете и ризата му бяха мокри, влажните му светли коси, сплъстени на челото, бяха потъмнели от сълзящата кръв. Ръцете му висяха безпомощно, но лицето му беше спокойно и той дори се усмихваше.

— Няма нищо — успокои той Саксън. — Направиха си шега с мене. Малко съм пострадал, но още съм на ринга. — Той престъпи предпазливо през прага… — Влизайте, момчета. Всички ние сме глупци.

След него влязоха момчето с шапката му, Бъд Стродърс, още един колар, когото тя знаеше, и двама непознати — двама едри мъже с грубовати глупави лица; те гледаха Саксън, сякаш се страхуваха от нея.

— Няма нищо, Саксън — започна Били, но Бъд го прекъсна:

— Най-напред трябва да се сложи на леглото и да му се разрежат дрехите, за да се съблече. И двете му ръце са счупени, а ето ги и тия умници, дето го наредиха.

Той посочи двамата непознати, които от смущение стъпваха ту на единия, ту на другия си крак и изглеждаха по-глупави от всякога.

Били седна на леглото. Саксън държеше лампата, а Бъд и непознатите разрязаха сакото, горната и долната му риза и ги смъкнаха от него.

— Не даде да го заведем в болницата — каза Бъд на Саксън.

— За нищо на света — добави Били. — Аз вече пратих да повикат доктор Хентли. Всеки миг може да дойде. Тия две ръце, та това е всичко, което имам. Добре са ми служили досега и аз трябва със същото да им се отплатя… Не искам разни студенти по медицина да се учат на занаят върху мене.

— Но как стана това? — запита Саксън, като гледаше ту към Били, ту към непознатите, учудена от приятелските отношения, които явно съществуваха между тях.

— А, те са добри момчета — бързо се намеси Били. — Стана грешка. Те са колари от Фриско, дошли да ни помогнат, много от тях са в Оукланд.

Тия думи подействаха ободрително на двамата колари и те кимнаха към Саксън.

— Да, мисис — избоботи пресипнало единият от тях. — Стана грешка… лоша шега си изиграхме.

— А и пиенето ви е изиграло — усмихна се Били.

Саксън не само не се развълнува, но дори и смущението й не бе голямо. Тя сякаш очакваше това, което се случи. Такъв беше тоя Оукланд, причинил какви ли не злини на нея и на нейните близки, и освен това Били не беше опасно ранен; счупените ръце и наранената му глава щяха скоро да оздравеят. Тя донесе столове и покани всички да седнат.

— Разкажете ми сега какво се случи — помоля тя. — Нищо не разбирам: как така вие двамата юначаги сте счупили ръцете на моя мъж, а после го изпращате до вкъщи и си приказвате най-любезно!

— И напълно сте права — увери я Бъд Стродърс. — Знаете, стана така…

— Я си затваряй устата, Бъд — намеси се Били. — Ти нищо не си видял.

Саксън погледна коларите от Сан Франциско.

— Та… ние дойдохме да помогнем, като видяхме, че на Оукландските другари им иде нанагорно — подхвана единият от коларите. — И сигур научихме някой и друг стачкоизменник, че има и по-добра работа от каруцарството. И така, ние с Джексън обикаляме и гледаме дали няма нещо да се покаже и ето го насреща ни бърза вашият мъж. А той бил…

— Чакай — прекъсна го Джексън. — Разказвай наред. Ние мислим, че знаем всички наши момчета, а лицето на вашия мъж не сме го виждали никога, пък той бил…

— Както се казва, малко на завет — продължи разказа първият колар. — И като го зърнахме, рекохме си, че е някой стачкоизменник и иска да ни се изплъзне и се промъква по късия път през уличката…

— Уличката зад бакалницата на Кемпуел — обясни Били.

— Да, зад бакалницата — продължи първият колар. — Та ние смятаме, сигур е от ония мерзавци, стачкоизменниците, наети чрез Мърей и Реди, и гледа да се добере някак до конюшните през задната ограда.

— Ние двамата с Били уловихме там един — добави Бъд.

— И тъй, ние не губим време — каза Джексън, обръщайки се към Саксън. — И преди сме го правили, знаем тъй хубавичко да ги обработим, че и „гък“ да не могат да кажат. И спипахме вашия мъж точно в уличката.

— Аз търсех Бъд — обясни Били. — Нашите момчета ми бяха казали, че ще го намеря някъде към другия край на улицата. Единственото, което си спомням, беше, че ей тоя, Джексън, се доближи до мене и поиска кибрит.

— И точно тогава свърших тая хубава работа — продължи първият колар.

— Коя работа? — запита Саксън.

— Тая. — И той посочи раната на главата на Били. — Аз го пернах. Той се просна като вол в скотобойна; след туй се вдигна на колене и като побъркан бърбореше нещо — да дигаме някакви чукове. Той не знаеше какво говори, нали разбирате, беше съвсем като пиян. И тогава свършихме, каквото свършихме.

Човекът млъкна. Всичко беше казано.

— Счупили му и двете ръце с лоста — прибави Бъд.

— Опомних се, когато счупиха костите ми — потвърди Били. — А те двамата стоят над мене и ми се хилят; „Сега ще си починеш мъничко“ — каза Джексън. А пък Енсън добави „Ще ми се да те видя как ще държиш поводите с тия ръце.“ А Джексън вика: „Няма да е зле да му дадем още нещо за добър път“ — и здравата ме халоса по челюстта…

— Не — поправи го Енсън, — аз те ударих.

— Все едно, аз отново се намерих в страната на сънищата — въздъхна Били. — А когато дойдох на себе си, Бъд, Енсън и Джексън ме бяха натикали под крана на една улична чешма. После се изплъзнахме от един репортер и всички заедно тръгнахме към къщи.

Бъд Стродърс вдигна юмрука си и показа пресни драскотини върху кожата си.

— Репортерът много искаше да знае к’во е станало — каза той. След това се обърна към Били; — Затова именно свърнах по Деветата и ви застигнах долу на Шестата.

След няколко минути пристигна доктор Хентли и помоли всички мъже да излязат навън. Те почакаха, докато той свърши, за да се убедят, че всичко с Били е наред и едва тогава си отидоха. В кухнята, докато си миеше ръцете, доктор Хентли даваше последните си наставления на Саксън. Когато се бършеше, той подуши въздуха и погледна към печката, където нещо вреше в тенджерата.

— Миди? — запита той. — Отде сте ги купили?

— Не съм ги купувала — отговори Саксън. — Сама ги събрах.

— Да не би от блатото? — бързо попита докторът.

— Да.

— Изхвърлете ги, изхвърлете ги веднага. В тях има зараза и смърт. Коремен тиф. Имам вече три случая. Все от тия блатни миди.

Когато той си отиде, Саксън изпълни нареждането му. „Още едно обвинение срещу Оукланд — помисли си тя. — Оукланд, този капан за хора, той отравя ония, които не може да умори от глад.“

— И това ако не накара човек да се пропие! — изпъшка Били, когато Саксън се върна при него. — Можеш ли да си представиш такъв късмет? Толкова пъти съм се бил на ринга и пръст не съм си счупвал, а сега: прас, прас, ей тъй — и двете ми ръце по дяволите!

— Можеше да бъде и по-лошо — усмихна се весело Саксън.

— Та какво по-лошо можеше да се случи?

— Можеше да те пребият.

— Май щеше да е по-добре. Не, Саксън, не може да има нищо по-лошо.

— Може — уверено каза тя.

— Какво?

— Какво ли? Нямаше ли да бъде по-лошо, ако беше решил да останеш в Оукланд, където винаги може да се случи същото.

— Какъв фермер ще стане от мене, като ще трябва да ора земята с такива кютуци вместо ръце! — настоя той.

— Доктор Хентли ме увери, че там, където са счупени, те ще станат още по-здрави от преди. Ти сам знаеш, че е така при обикновеното счупване на костите. А сега затвори очи и се опитай да заспиш. Ти си съвсем изтощен, трябва да се успокоиш и да престанеш да мислиш.

Той послушно затвори очи. Тя плъзна хладната си ръка под тила и я задържа там.

— Колко е приятно — промълви той. — Ти си така прохладна, Саксън. И ръката ти, и ти цялата. Когато съм с тебе, сякаш излизам в прохладата на нощта след танци в задушна стая.

След като полежа спокойно няколко минути, той почна да се кикоти.

— Какво има? — запита тя.

— Не, нищо. Сетих се само как тия двамата умници ме наредиха — мене, представи си, дето съм пердашил толкова стачкоизменници, че не мога дори да си ги спомня.

 

 

На другата сутрин Били се събуди без следа от мрачното настроение. От кухнята Саксън чу как той старателно се мъчеше да изпее някаква непозната мелодия.

— Знам една нова песен, които никога не си чувала — каза той, когато тя влезе при него с чаша кафе. — Но помня само припева. Един старец дава съвети на ратая си пришелец, който иска да се жени за дъщеря му. Мейми, момичето, с което Били Мърфи ходеше, преди да се ожени, често я пееше. Страшно тъжна песен. Мейми винаги се разплакваше накрая. Ето припева. И не забравяй, че това са думите на стареца.

Много тържествено и ужасно фалшиво Били запя:

Бъди добър с дъщеря ми,

недей я би, недей й вика,

и ще получиш след смъртта ми

къщурката ведно с чифлика,

овцете, кравата и плуга,

и пилци в росната градина…

градината със всички пилци.

— Ей, че ме трогват тия пилци в градината — обясни той. — И затуй си я спомних, от пилците, които гледахме вчера в кинематографа. Някой ден и ние ще имаме пиленца в градината, нали, женичке?

— И дъщеря също — добави Саксън.

— А аз ще бъда разнеженото старче я ще давам същите съвети на ратая скитник — продължаваше да мечтае Били. — Ако не бързаш много, няма да ти се види дълго, докато отгледаш такава дъщеря.

Саксън извади своето забравено в калъфа укулеле и го настрои.

— И аз също знам една песен, която ти никога не си чувал, Били. Том постоянно я тананика. Ужасно му се иска да вземе държавна земя и да я обработва. Само че Сара не ще и да чуе. Ето неговата песничка:

— Ще имаме прасе и крава,

по някоя овца и друга

и ти каруцата ще караш,

а аз ще карам плуга…

— Но, струва ми се, не ти, а аз ще ора — весело каза Били. — Саксън, я изпей „Когато свърши жетвата“. И тя е фермерска песен.

Тя изпълни молбата му, но се сети, че кафето му изстива и го накара да закуси. Със счупените си ръце той беше съвсем безпомощен и като продължаваха разговора, тя започна да го храни като бебе.

— Знаеш ли — каза Били между два залъка, — веднъж да се установим на село и ти ще имаш коня, за който цял живот си мечтала. Ще бъде твой собствен — да го яздиш, да го впрягаш, да го продаваш, да правиш с него каквот’ си искаш.

Той отново почна да мечтае:

— Едно нещо ще ми бъде много полезно в селската работа — че познавам конете. За начало това е много добро. Винаги ще мога да си намеря такава работа, дори да не е по съюзните тарифи. А другите селски работи ще ги науча доста бързо… Слушай, помниш ли кога за първи път ми каза, че през целия си живот си мечтала да имаш кон за езда.

— Да. — Саксън помнеше и с голямо усилие сдържа сълзите, които напираха от очите й. Сърцето й преливаше от щастие, припомни си много неща — всичките светли надежди за техния живот с Били, преди да настъпят тежките дни. Сега тези надежди възкръснаха. Но тъй като не се бяха сбъднали, те тръгваха на път, за да ги осъществят, и филмът, който бяха видели, да стане действителност за тях.

Подтикната от въображаем страх, тя се вмъкна в стаичката, където бе умрял Бърт, за да се огледа в огледалото над малкия скрин. Не, реши тя; не бе се много изменила. Все още бе добре въоръжена за бойното поле на любовта. Красива не беше и тя го знаеше. Но нима Мерцедес не беше й казала, че в миналото всички велики жени в историята, които са властвали над мъжете, не са били красиви? И все пак, помисли си Саксън, като гледаше образа си в огледалото, не можеше да не се признае, че е очарователна. Тя внимателно погледна големите си светлосиви очи, винаги одухотворени, живи, блестящи, в тяхната дълбочина непрекъснато плуваха неизказани мисли, мисли, които се мярваха на повърхността и пак потъваха, изчезваха, за да сторят място на нови. Веждите й бяха много красиви и тя го съзнаваше. Тънки, добре очертани, те бяха малко по-тъмни от светлокафявата й коса и много добре се съчетаваха с неправилното носле, което бе женствено, но съвсем не издаваше слаб характер, напротив, би могло да се нарече закачливо, дори дръзко.

Тя видя, че лицето й е леко поотслабнало, устните й не бяха тъй червени както преди и бузите й бяха загубили свежата си руменина. Но всичко това ще се върне. Устата й не приличаше на розова пъпка като тази на красавиците от илюстрованите списания. Тя я загледа с особено внимание. Да, това бе хубава уста, приятна да се гледа, създадена да се смее и да заразява другите със смеха си. Тя съзнателно се усмихна широко, докато на края, в ъглите на устата, се образуваха трапчинки. И тя знаеше, че когато се усмихва, хората неволно й отговаряха с усмивка. Засмя се само с очите — нейният любим трик. После отметна глава назад и се засмя и с очи, и с уста, като откри между отворените си устни двата реда равни, здрави, бели зъби.

Спомни си как Били се бе възхитил от зъбите й, вечерта в „Джърмания Хол“, след като бе казал на Чарли Лонг да си дига чуковете. „Нито много големи, нито много дребнички като у малките деца — й бе казал Били. — Точно както трябва, и ви отиват.“ Бе казал също, че като ги гледа, сякаш огладнявал и му идело да ги схруска.

Тя си спомни всички комплименти, които той някога й бе казвал. Неговите ласкави думи, възхищението и похвалите му й бяха по-скъпи от всички съкровища на света, те бяха нейното съкровище. Той й бе казвал, че кожата й е прохладна — мека като кадифе и гладка като коприна. Тя нави ръкава си до рамото, потърка буза о бялата кожа и внимателно я разгледа, за да се увери, че е нежна и мека. Той й бе казал също, че е сладка, че не знаел какво значело „сладко момиче“, докато не я видял. И за гласа й разправяше, че бил прохладен — когато го слушал, изпитвал същото чувство, което имал, когато поставяла ръка на челото му. Гласът й просто минавал през него — казваше той — хладен и приятен също като прохладен ветрец. Той го бе оприличил и на първото подухване на следобеден морски бриз подир ужасната жега по пладне. И също, че когато говорела тихо, звучал меко и напевно като виолончелото на оркестъра в театър „Макдонау“.

Той я бе нарекъл своя „еликсир на живота“. Бе казвал, че е от чистокръвна порода, изящна, одухотворена, чувствителна, крехка, нежна. Харесваше начина, по който се обличаше — „приказно хубаво“ — така бе казал. Дрехите й били част от нея, като прохладата на гласа й, като аромата на косата й.

А тялото й! Тя се покачи на стол и наклони огледалото, за да може да се види цялата. Леко дръпна полата си назад и нагоре. Глезенът беше все тъй строен както по-рано и кракът й бе запазил изящната зряла закръгленост. Огледа бедрата, талията, гърдите, шията си и стойката на главата си и въздъхна доволна. Били сигурно бе прав, като казваше, че прилича на французойка и че що се отнася до форма и линия на тялото — да имала да взема Анет Келерман.

Толкова много неща й бе говорил той и сега тя всичко си припомни. Устните й! Оная неделя, когато й направи предложение, той й бе казал: „Обичам да гледам устните ви, когато говорите. Чудно, но всяко тяхно движение прилича на въздушна целувка.“ А по-късно, същия ден: „Ти много ми хареса още щом те зърнах първия път.“ Той хвалеше домакинските и способности. Беше й казал, че се хранел по-добре, живеел по-удобно, можел да се черпи с приятелите си и дори спестявал. И тя си спомни деня, когато я притискаше в обятията си и се кълнеше, че тя е най-знаменитата малка женичка, която никога се е раждала на тоя свят.

Саксън отново се огледа от глава до пети, за да се види цялата — сега тя знаеше, че е хубава, очарователна. Да, тя беше въоръжена за своята борба. Били беше великолепен като мъж, но и тя като жена беше достойна за него. Да, към Били тя се бе държала както трябва. И заслужаваше повече — всичко, което той можеше да й даде, най-хубавото, което можеше да й даде. Но самолюбието не я заслепи. Тя честно оценяваше себе си, но честно оценяваше и него. Когато той беше на себе си й показваше истинската си същност, когато не го тормозеха непрекъснати неприятности, когато не бе заклещен в капана или замаян от алкохола, нейният мъж — голямото момче, нейният любим напълно заслужаваше всичко, което тя му даваше или можеше да му даде.

Саксън хвърли последен поглед към огледалото. Не, тя все още е жива, както е жива и любовта на Били, и нейната любов. Трябваше само благоприятна почва и тяхната любов ще пусне още по-дълбоки корени и ще разцъфне. Те ще обърнат гръб на Оукланд и ще тръгнат да дирят тази благоприятна почва.

— О, Били — извика тя през стената, все още изправена на стола, докато с ръка наклоняваше огледалото, за да може да види отражението си от глезените и краката до обляното с топла руменина дяволито, оживено лице.

— Да? — чу тя гласа му.

— Влюбена съм в себе си — извика тя.

— Това пък какво е? — долетя озадаченият му въпрос. — Какво ти е хрумнало да се влюбваш в себе си!

— Защото ти ме обичаш — отговори тя. — Аз обичам всяка частица от себе си, защото… защото ти обичаш всяка частица от мене.