Джек Лондон
Лунната долина (28)

Глава XIII

Животът за Саксън сякаш загуби всякаква хармония, всякакъв смисъл. Той бе станал безцелен и кошмарен. Всичко — най-невъзможното — би могло да се случи. Нямаше нищо устойчиво в този порой от събития, който я влечеше към някакъв неизвестен гибелен край. Ако можеше да се облегне поне на Били, все пак би било по-друго; опряна на него, тя безстрашно би посрещнала всичко. Но въртопът на всеобщото безумие бе отнесъл Били далече от нея. Толкова пълна бе промяната в него, че изглеждаше като нежелан гост в техния дом. Тя го чувстваше душевно чужд. Сякаш чужд човек гледаше през неговите очи човек, който мислеше само за насилие и отмъщение; човек, които нийде не намираше нищо добро, който сам бе станал ревностен привърженик на развилнялото се навсякъде зло. Този човек вече не осъждаше Бърт, той сам загатваше неясно за динамит, за саботаж, за революция.

Саксън се стараеше да запази тази нежност и свежест на тялото и на душата си, от които Били толкова се бе възхищавал в миналото. Веднъж само загуби самообладание. Той беше в особено лошо настроени; и при последните му груби и несправедливи думи тя избухна.

— С кого говориш? — пламна тя срещу него.

Той стоеше безмълвен и засрамен и само гледаше побледнялото й от гняв лице.

— Друг път да не говориш така с мене, Били — решително заяви тя.

— Ех, толкова ли не можеш да търпиш, когато човек е в лошо настроение — промърмори той с полувиновен, полупредизвикателен тон. — Такива неприятности имам, че просто съм се побъркал.

Когато той излезе от къщи, тя се хвърли на леглото и безнадеждно зарида. Тя, която толкова добре познаваше смирението на любовта, беше всъщност горда жена. Само гордият може да бъде истински смирен, тъй както само силният може да бъде истински благороден. Но какъв смисъл имаше да бъде горда и смела, когато единственият й близък човек на света беше загубил собствената си гордост, смелост и чувство за справедливост и сам той й създаваше най-тежката от всичките им грижи?

И както преди сама трябваше да преживее дълбоката, разкъсваща цялото и същество болка от загубата на своето дете, така и сега тя сама преживяваше друга, в известен смисъл дори по-голяма лична мъка. Може би тя продължаваше да обича Били не по-малко от преди, но любовта и бе почнала да се променя — не беше вече така горда, предана и доверчива. В нея проникваше съжаление — онова съжаление, което е сродно с презрението. Нейната вярност беше застрашена и тя тръпнеше от ужас, искаше да пропъди пълзящото в душата й презрение.

Тя се опитваше с твърдост да погледне на новото положение. Струваше й се, че е готова да му прости — това чувство се прокрадваше в сърцето й и тя усети известно успокоение, докато изведнъж не й стана ясно, че в истинската възвишена любов няма място за прошка. Тя отново заплака и борбата в нея продължи. Все пак едно нещо беше безспорно: този Били беше друг Били, не онзи, когото тя бе обичала. Този Били беше друг, болен човек и не беше отговорен за своите постъпки, тъй както изгарящият от треска болен не е отговорен за своите бълнувания. Тя трябваше да стане негова милосърдна сестра — без чувство на гордост или презрение, без да има какво да прощава. При това той понасяше най-голямата тежест на борбата, беше в самия й въртоп, зашеметен от ударите, които нанасяше и получаваше. Ако имаше вина, тя не беше в него, а някъде другаде — в обърканите закони на живота, който карат хората да ръмжат за работа, както кучетата за кокала…

И тъй Саксън се въоръжи за най-трудната борба на света — тази на жената. Отхвърли от мисълта си всяко съмнение и недоверие. Нищо не прости, защото нямаше какво да прощава. Даде си тържествено обещание да вярва непоколебимо, че тяхната любов е все така чиста, непокътната и светла, каквато е била винаги в миналото и каквато ще бъде отново, когато светът се успокои и тръгне пак по пътя на разума.

Същата вечер, когато Били се върна в къщи, тя му предложи, като извънредна мярка, да почне пак да шие и помогне малко за всекидневните разноски докато свърши стачката. Но Били не искаше и да чуе за това.

— Всичко е наред — увери я той на няколко пъти. — Съвсем не е нужно да работиш. До края на седмината аз ще получа едни пари и ще ти ги дам. А събота вечер ще отидем на представление, на истинско представление, не на кинематограф. В града пристига негърска трупа от Харви и ще идем да ги видим — събота вечер. Ще получа парите преди това, сигурен съм, тъй както че те виждам пред мене сега.

В петък вечер той не се върна навреме и Саксън много съжаляваше, тъй като го очакваше изобилна вечеря — Маги Доунъхю й бе върнала тенджерата с картофи и двата кварта^[1] брашно, взети назаем преди една седмица. До девет часа Саксън поддържа огъня в печката и накрая неохотно си легна. Тя би предпочела да го дочака, но не посмя, тъй като много добре знаеше, че това няма да му бъде приятно, ако се върне пиян.

Часовникът току-що бе ударил един след полунощ, когато портата хлопна. Тя чу как той бавно тежко и несигурно изкачи стълбата и с мъка намери ключалката на вратата. Той влезе в спалнята и с въздишка седна на леглото. Тя лежеше, без да продума, тъй като знаеше колко свръхчувствителен го правеше алкохолът, и беше крайно внимателна да не го засегне, да не му покаже, че не е заспала заради него. Не беше лесно. Тя така силно стискаше ръцете си, че ноктите се впиха в дланите й и тялото й се вцепени от усилието да запази самообладание. Той никога не се бе връщал толкова окаян.

— Саксън — с мъка проговори той. — Саксън!

Тя се размърда и се прозина.

— Какво има? — попита тя.

— Моля те, запали лампата. Пръстите ми са като вдървени.

Тя изпълни желанието му, без да го погледне; но от вълнение ръцете й така силно трепереха, че лампеното шише зазвънтя по абажура и кибритената клечка угасна.

— Аз не съм пиян, Саксън — каза той в тъмнината, а в дрезгавия му глас прозвуча лека насмешка. Мене само тъй… мъничко ме поразтърсиха.

Най-после тя успя да запали лампата, а когато се обърна и го погледна, изписка от уплаха. Макар да бе чула неговия глас и да бе сигурна, че това е Били, в първия миг тя не можа да го познае. Лицето му бе съвършено неузнаваемо, подуто, смазано, посиняло цялото бе тъй обезобразено, че бе загубило всяка прилика с познатите й черти. Едното му око беше съвсем затворено, а другото едва се показваше през тясната пролука между подпухналите, кървясали клепачи. Кожата на едното му ухо беше почти смъкната. Цялото му лице изглеждаше като някаква набъбнала каша. Дясната му буза бе двойно по-голяма от лявата.

„Нищо чудно, че говори с мъка“ — си помисли тя, като видя ужасно разрязаните му отекли устни, които още кървяха. Прилошаваше й от страшната гледка, а в сърцето си почувства вълна от нежност, която я тласкаше към него. Искаше й се да го прегърне, да го погали и да го утеши: но практичният й ум й повеляваше друго.

— Ах, бедното, бедничкото ми момче — извика тя. — Кажи какво трябва най-напред да направя. Аз нямам никаква опитност в тия работи.

— Помогни ми да се съблека най-напред — помоли той смирено, като с мъка произнасяше думите. — Когато се облякох, още не бях така схванат.

— А след това ще е хубаво топла вода, нали? — каза тя, като почна предпазливо да смъква ръкава от безпомощната, отекла ръка.

— Казах ти вече, че е като вдървена — и с гримаса подигна ръката си, за да я погледне косо през цепнатината на подутото око.

— Ти постой, почакай, докато запаля огъня, за да стопля водата — каза тя. — Само за минутка. Тогава ще те досъблека.

От кухнята тя го чуваше как бърбори нещо, а когато се върна при него, той непрекъснато повтаряше:

— Ние имахме нужда от тия пари, Саксън, имахме нужда от тия пари.

Той не беше пиян — това беше ясно — и от несвързания му говор тя разбра, че той бълнува.

— Такъв боксьор… не се надявах… — бълнуваше той, докато тя го разсъбличаше, и малко по малко тя можа да разбере онова, което се бе случило.

— Той беше непознат, от Чикаго, пуснаха го срещу мене. Секретарят на „Аким Клъб“ ме предупреди, че няма да е лесно. И щях да спечеля, ако бях в добра форма. Но каква ти форма! Петнайсет фунта по-малко, без никаква тренировка. Доста пиех напоследък и дишането ми не беше в ред…

Но Саксън сваляше ризата му и вече не го чуваше — също както лицето му, тя не можа да познае и неговия чудесен мускулест гръб. Бялата му като коприна кожа бе раздрана и разкървавена; тя бе разкъсана най-вече на хоризонтални линии, но имаше и много перпендикулярни рани.

— Как стана всичко това? — запита тя.

— Въжетата. Толкова пъти се завалях върху тях, че не ми се ще да си припомням. Ех, той здравата ме наложи. Но все пак аз го надхитрих. Той не можа да ме свърши. Издържах двайсетте рунда; трябва да ти кажа, че и той получи няколко хубави белега, с които ще ме запомни. Бас държа, че съм му строшил доста кокалчета на лявата ръка… Тука, пипни главата ми, ей тук! Подута е, а? Но сега сигурно се кае, че е удрял толкова често на това място. Ах, какъв бой ядох. Какъв бой! Никога не ми се е случвало такова нещо. Наричат го Страшилището на Чикаго. Свалям му шапка. Много го бива. Но можех да го победя, ако бях в добра форма и ако дишането ми беше в ред. Ох! Ох! Полека! Боли като цирей!

Като махаше колана му, с ръката си Саксън докосна една голяма колкото счупена чиния яркочервена подутина.

— Това е от ударите по бъбреците — обясни Били. — Истински дявол, все там биеше. При всеки клинч, като по часовник, все там удряше. Тъй почна да ме боли, че лицето ми се изкривяваше, докато главата ми се зашемети и просто не знаех какво правя. Вярно, това не е като нокаут, но ужасно изтощава при дълга борба, изстисква ти силата.

Когато коленете му се оголиха, Саксън видя, че и по тях кожата бе разкъсана и смъкната.

— Кожата не е направена да издържа тежък като мен човек на колене — продължи той. — А смолата върху платното дяволски реже.

Сълзи пълнеха очите на Саксън, тя беше готова да заплаче при вида на обезобразеното тяло на нейното красиво болно момче.

Като носеше панталоните му през стаята, за да ги окачи, тя чу, че в тях дрънкат пари. Той я повика при себе си и извади от джоба си шепа сребърни монети.

— Ние имахме нужда от тия пари, имахме нужда от тия пари — продължаваше да мълви той, като напусто се мъчеше да ги преброи; и Саксън разбра, че мисълта му отново се замъглява.

Сякаш нож я бодна в сърцето — тя си спомни как сурово го бе осъждала, та чак верността й бе застрашена през миналата седмина. Въпреки всичко Били, този едър великолепен мъж, беше само едно момче, нейното момче. И той се бе наложил и бе понесъл това страшно наказание заради нея, заради дома и мебелите, а те бяха техен дом и техни мебели. И сега, когато една ли знаеше какво говори, той казваше; „Ние имахме нужда от тия пари.“ Той съвсем не бе я забравил, както тя си бе въобразила. Там, на дъното на неговата душа, сега разголена, когато бе в полусъзнание, мисълта за нея продължаваше да съществува, тя бе над всичко: „Ние имахме нужда от тия пари“ Ние!

Сълзи се стичаха по бузите й, когато се наведе над него, и й се струваше, че никога друг път не го е обичала така силно, както в този миг.

— Ето, преброй ги ти — каза той, като видя, че това е непосилно за него, и й даде парите. — Колко са?

— Деветнайсет долара и трийсет и пет цента.

— Точно така… За победения — двайсет долара. Пийнах малко и почерпих няколко другари… После билета за трамвая… Ако бях победил, щях да получа сто. Заради тях се бих. Щяха да ни оправят за известно време. Вземи ги и ги дръж у тебе. Все пак е по-добре, отколкото нищо.

Като легна, той не можа да заспи от болка и Саксън бдя непрекъснато над него през дългите нощни часове; тя сменяше топлите компреси върху подутините и се стараеше да облекчи раните, като нежно и внимателно ги мажеше с лековита билка и крем. Цяла нощ продължи несвързаното му бърборене, често прекъсвано от мъчителни охкания; той преживяваше наново борбата и търсеше утеха, като й разказваше за своя неуспех, ядосваше се за загубените пари, като не криеше колко много бе наранена неговата гордост. Той страдаше много повече от тази своя наранена гордост, отколкото от всичките си други рани.

— И все пак той не можа да ме свърши. Понякога ударите се сипеха върху ми, а пък аз нямах сила и ръката си да вдигна. Тълпата просто пощуря. Показах им какво се казва издръжливост. А понякога той само ме разтърсваше. Бях го накарал да изразходва доста от парата си още през първите рундове. Но не знам колко пъти ме поваля — бях почнал да виждам всичко като насън… Към края се случваше да го виждам троен срещу себе си и просто не знаех кого да ударя и от кого да се пазя.

Но аз го надхитрих. Когато нищо не виждах, нищо не чувствах, когато коленете ми трепереха, а главата ми се въртеше като същинска въртележка, все пак успявах невредим да вляза в клинча. Бас държа, че на рефера му отмаляха ръцете да ни разтървава…

Ама какъв бой! Какъв бой!… Хей, Саксън… Къде си? А… ето те… Мислех, че сънувам. Но, виж, искам туй да ти е за урок. Не удържах думата си и излязох на ринга. И гледай как се наредих. Нека ти е обица на ухото, та да не правиш същата грешка и да решиш пак да шиеш и продаваш ръкоделия…

Но аз ги надхитрих всичките! В началото залагаха наравно. Към шестия рунд умните зяпльовци почнаха да залагат две към едно срещу мене. Всъщност аз бях бит още когато за пръв път ме повали. Всеки можеше да го забележи. Но не можеше да ме свърши. Към десетия рунд залагаха наравно, че няма да издържа рунда. На единадесетия залагаха, че няма да издържа до петнайсетия. Ала аз издържах и двайсетте рунда. Но какво наказание, да знаеш какво наказание…

Цели четири рунда ми се струваше, че сънувам… Само дето продължавах да се държа на крака и се биех някак си, изчаквах да преброят до осем и ставах, и пак се задържах — пак замахвах и пак отблъсквах. Всъщност не знам точно к’во съм правил, но трябва така да е било, защото все едно, че не бях там. Нищичко не помня от тринайсетия, когато той с удара си ме отпрати на рогозката с главата напред, та до осемнайсетия.

Докъде бях стигнал? А, да, отворих си очите или по-право окото, защото само едното можех да отворя, и се видях там, в моя ъгъл, вееха ми с кърпи и ми тикаха амония под носа, а Бил Мърфи държеше парче лед на тила ми. А там отсреща, на ринга, виждах Страшилището на Чикаго и трябваше да си напрегна ума, за да си спомня, че аз се биех с него. Сякаш бях отишъл някъде и току-що се бях върнал. „Кой е следващият рунд?“ питам Бил. „Осемнайсетият“ — казва той. „По дяволите! — казвам аз. — А какво стана с всичките други рундове? Последният, в който се бих, беше тринайсетият.“ „Ти си истинско чудо — вика Бил, — четири рунда ти бе почти в безсъзнание, но никой, освен мене не го разбра. През цялото време се мъчех да те накарам да спреш.“ Точно тогава удря гонгът и гледам, че Страшилището тръгва към мене. „Излез от играта“ — казва Бил, готов да хвърли кърпата. „За нищо на света — казвам аз, — престани, Бил.“ Но той продължи да настоява да изляза от играта. В това време Страшилището бе дошъл до моя ъгъл, стоеше с отпуснати ръце и ме гледаше. Реферът също гледаше, и цялата публика гледаше притихнала — муха да бръмне, ще се чуе. Главата ми беше почнала да се прояснява, но съвсем малко.

„Не можеш да победиш“ казва Бил. „Гледай ме само“ — казвам аз и веднага се спускам към Страшилището, а той съвсем не очакваше. Толкова бях зашеметен, че едва се държах на крака, но продължих напред, като удрях здраво Страшилището, и той отстъпваше към своя ъгъл, а там се подхлъзна и падна и аз се стоварих отгоре му. А публиката полудя…

Докъде бях стигнал?… Чини ми се, че главата ми още се върти — бръмчи като кошер.

— Точно казваше, че си паднал върху него в неговия ъгъл — припомни му Саксън.

— А, да. Да. Щом се изправихме — а пък аз едва се държах на крака, — пак се спуснах към него и по същия начин го върнах обратно до моя ъгъл и пак паднах върху му. Това беше късмет. Изправихме се, а аз а-а да падна, но го хванах в клинч и се задържах в него.

„Хванах те най-после — казвам му аз, — ей сега ще те довърша.“ Аз не можех да го довърша, но се мъчех да му взема част от силата. И действително сполучих. Щом реферът ни раздели, аз се нахвърлих върху него и му нанесох такъв един прекрасен удар в корема, че той просто се вцепени и стана страшно предпазлив, дори прекалено предпазлив. Той се боеше да се счепка отблизо с мене — смяташе, че ми е останал повече огън, отколкото всъщност имах. Както виждаш, аз все пак успях да взема част от неговата сила.

Той не можеше да ме свърши. И не ме свърши. През двайсетия рунд ние стояхме по средата на ринга и си разменяхме удари. Трябва да се признае, че един пребит човек не би могъл да се представи по-добре. Но той беше обявен за победител, и то напълно справедливо. Ала аз го надхитрих. Той не можа да ме свърши. Надхитрих и зяпльовците, дето залагаха, че той ще се справи с мене на бърза ръка.

Най-после на разсъмване Били заспа. Той охкаше и стенеше, лицето му се гърчеше от болка, а тялото му напразно се мяташе и обръщаше, за да намери покой.

„Ето какво било да бъдеш боксьор“ — мислеше Саксън. Тя не бе и сънувала, че е толкова страшно. Но не си бе представяла, че подплатените боксьорски ръкавици могат да причинят такива поражения. Не, той никога вече не бива да излиза на ринга. Уличните побоища бяха все пак за предпочитане. Точно когато се чудеше колко ли от силата и здравето му е похабено, той промърмори нещо и отвори очи.

— Какво има? — запита тя и забеляза, че погледът му блуждае и че той бълнува.

— Саксън!… Саксън! — извика той.

— Да, Били. Какво има?

Ръката му се протегна към онази страна на леглото, където тя обикновено лежеше.

Той отново я повика и тя повтори високо до самото му ухо, че е при него. Тогава Били въздъхна облекчено и промълви несвързано:

— Трябваше да го направя. Ние имахме нужда от парите.

Очите му се затвориха и той заспа дълбоко, въпреки че продължаваше да мърмори насън. Тя бе чувала за сътресение на мозък и се изплаши. После си спомни, че той й разправи как Били Мърфи държал лед на тила му.

Саксън метна шал на главата си и изтича до „Пайл Драйвърз Хоум“ на Седмата улица. Кръчмарят току-що бе отворил и метеше заведението. Той й даде толкова лед от хладилника, колкото тя можеше да носи, и го разчупи на малки късчета, за да й бъде по-удобно. Като се върна в къщи, тя почна да слага лед на тила му, на краката топла ютия, а главата му мокреше с билкова отвара, която изстудяваше на леда.

Той спа в затъмнената стая до късно следобед, а когато се събуди, за ужас на Саксън настоя да стане.

— Трябва да се покажа — обясни той. — Няма да се оставя да ми се присмиват.

Той с мъка се облече с помощта на Саксън и въпреки болките си излезе от къщи, за да докаже по нагледен начин на своите познати, че боят от предишната вечер не го е накарал да остане на легло.

Това беше особен вид гордост, различна от женската гордост. И Саксън не можеше да каже коя от тях е по-достойна за уважение.