Питакъс Лор
Силата на шестимата (9)

Глава 9

Първа се измъквам от леглото, когато бие сутрешната камбана. Винаги. Не толкова защото съм ранна птица, а защото предпочитам да използвам банята преди останалите.

Бързо си оправям леглото, с времето съм се усъвършенствала. Номерът е да подпъхнеш хубавичко чаршафа, одеялото и юргана в долната част. После просто издърпваш останалото към главата, подпъхваш го от двете страни и слагаш възглавниците, така всичко е изрядно, опънато като по конец.

Когато приключвам, единственото друго момиче, което е станало, е на леглото най-близко до вратата. Това е Елла, която пристигна в неделя. Както предишните две сутрини, и сега тя се опитва да си оправи леглото, като ми подражава, но й е трудно. Проблемът й е, че се мъчи да го оправя от горе на долу, вместо обратно. Сестра Катерина не е много взискателна към Елла, но нейното дежурство свършва днес и едноседмичната смяна на сестра Дора започва довечера. Знам, че тя няма да позволи на Елла никакви компромиси по отношение на съвършенството, без значение че като новопристигнала на Елла не й е леко.

— Искаш ли да ти помогна? — питам я, пресичайки стаята.

Тя ме поглежда с тъжни очи. Виждам, че не я е грижа за леглото. Предполагам, че точно сега не я е грижа почти за нищо, и я разбирам, като се има предвид смъртта на родителите й. Иска ми се да й кажа да не се тревожи, защото за разлика от нас, които сме тук „до живот“, тя ще се измъкне до месец, два в най-лошия случай. Но каква утеха би било това за нея сега?

Навеждам се над долната част на леглото, издърпвам чаршафа и одеялото достатъчно, за да ги подпъхна под дюшека, после изпъвам юргана върху тях.

— Би ли го хванала от другата страна? — казвам и кимвам към лявата страна на леглото, а аз заобикалям отдясно.

Двете заедно спретваме леглото в същия изряден вид като моето.

— Идеално — казвам.

— Благодаря ти — отговаря тя с тихия си и плах глас.

Поглеждам огромните й кафяви очи и няма как да не я харесам, а и някак си изпитвам нужда да се грижа за нея.

— Съжалявам за родителите ти — казвам.

Елла отмества поглед. Мисля, че прекрачих границата, тя обаче ми отвръща със слаба усмивка.

— Благодаря ти, толкова ми липсват…

— Сигурна съм, че ти също им липсваш.

Излизаме заедно от стаята и забелязвам, че тя върви на пръсти, старае се да не вдига шум.

На мивката в банята Елла хваща четката за зъби почти за върха, докосвайки космите й с малките си пръсти, така четката изглежда много по-голяма, отколкото е. Когато улавям, че ме гледа втренчено в огледалото, се усмихвам. Тя ми отвръща с усмивка, показвайки два реда зъбки. От устата й излиза паста, стича се по ръката и капе от лакътя. S-образната форма, която се получава, ми напомня нещо познато и мислите ми се отнасят надалече.

Горещ летен юнски ден. По синьото небе се носят облаци. Хладки води бълбукат под слънчевите лъчи. Свежият въздух донася лек мирис на бор. Вдишвам го и оставям всичкия стрес от „Света Тереса“ да се стопи напълно.

Макар да си мисля, че вторият ми завет се е развил скоро след първия, аз го открих след почти цяла една година. Беше си чиста случайност, че изобщо го открих, и това ме кара да се чудя дали нямам и други завети, които чакат да бъдат разбудени.

Всяка година, когато училището приключва за лятото, като награда за онези от нас, които сестрите смятат за „добри“, се организира четиридневна екскурзия до близък планински лагер. Тази екскурзия ми харесва поради същата причина, поради която харесвам и пещерата, която се спотайва в противоположената посока. Тя е бягство — рядка възможност четири дни да плуваш в огромното езеро, сгушено в планината, или да се разхождаш наоколо, да спиш под звездите, да вдишваш свежия въздух, далече от вмирисаните на мухъл коридори на „Света Тереса“. Най-важното е, че по време на тези екскурзии ни се дава възможност да се държим естествено за възрастта си. Дори съм хващала някои от сестрите да се смеят и усмихват, когато си мислят, че никой не ги гледа.

В езерото има плаваща платформа. Аз съм ужасна плувкиня и през повечето лета просто седях и наблюдавах от брега как другите се смеят, играят и се премятат от нея във водата. Трябваха ми две лета да се упражнявам сама на плиткото, но най-накрая, през лятото, когато бях на тринайсет години, успях да се науча да плувам кучешката, бавно шляпах с ръце и държах главата си над водата. Вече можех да стигам до платформата и това ми беше достатъчно.

Обичайната игра на платформата е да се опиташ да избуташ другите от нея. Формират се екипи, които се състезават помежду си, докато не остане само един. Тогава всяко момиче играе само за себе си. Ла Горда е най-едрото и най-силно момиче в „Света Тереса“ и аз преди си мислех, че тя ще побеждава без никакво усилие. Това обаче рядко се случва. Доста често по-дребните, но по-хитри момичета я надиграват, но няма друга, която да е печелила играта толкова често, колкото Бонита.

Нямах никакво желание да участвам в тази игра, която наричаха La Reina del Muelle, сиреч Кралицата на платформата. Хубаво ми беше да си седя отстрани на нея, провесила крака във водата, но Бонита ме блъска силно отзад и аз полетявам стремително с главата напред в езерото.

— Или участваш, или се връщай на брега — отсича Бонита и отмята косата си през рамо.

Покатервам се обратно и се засилвам срещу нея. Бутам я с все сила, тя пада назад и се сгромолясва във водата.

Не чувам Ла Горда зад гърба си и неочаквано две силни ръце ме блъскат отзад. Краката ми се подхлъзват върху мокрото дърво, удрям странично главата и рамото си в ръба на платформата и виждам звезди посред бял ден. За миг губя съзнание и когато отварям очи, се намирам под водата. Наоколо е пълен мрак, не виждам нищо и инстинктивно се изтласквам нагоре, като протягам ръце, за да изляза на повърхността. Главата ми отново се удря в дъното на съоръжението и си давам сметка, че между водата и дървените греди на платформата разстоянието е едва няколко сантиметра. Отмятам главата си назад, за да мога да дишам с носа и устата си над повърхността, но водата в същия миг се плиска и изпълва ноздрите ми. Паникьосвам се, дробовете ми вече горят. Избутвам се вляво, но няма накъде да ида; уловена съм като в капан от пластмасовите бурета на платформата. Дробовете ми се изпълват с вода, а в съзнанието ми изскача мисълта колко абсурдно е да умреш от удавяне. Мисля си за останалите, за това как глезените им ще бъдат обгорени. Дали ще си мислят, че номер три е бил убит, или някак си ще разберат, че става въпрос за мен? Дали глезените им ще горят различно, ако умра от ръцете на могадорианците или от собствената си глупост? Очите ми бавно се затварят, започвам да потъвам. Тъкмо усещам как последните мехурчета излизат от устата ми, когато очите ми изведнъж се отварят и ме обзема странно чувство на спокойствие. Белите — ми дробове престават да горят.

Аз дишам.

Водата гъделичка дробовете ми, но в същото време откликва на отчаяната ми нужда да дишам и аз разбирам, че съм открила втория си завет — способността да дишам под вода. Открих го само защото бях на косъм от смъртта.

Не искам да бъда открита от момичетата, които скачат във водата, за да ме търсят, все още не, така че се оставям да потъна надълбоко до дъното, светът постепенно преминава в черно и краката ми най-накрая потъват в студената кал. Щом очите ми се адаптират, вече мога да виждам в кафявата мътна вода. Минават десет минути. После двайсет. Най-после момичетата отплуват от платформата. Предполагам, че е била камбаната за обяд. Чакам и когато съм напълно сигурна, че всички са си тръгнали, едва тогава тръгвам бавно по дъното на езерото към брега, краката ми затъват в тинята, докато се придвижвам сантиметър по сантиметър. След малко ледената вода започва да се затопля и прояснява, калта отстъпва място на камъните, сетне на пясъка и накрая главата ми се показва над водата. Момичетата, включително Ла Горда и Бонита, закрещяват и се втурват към мен с облекчение. Вече на брега, оглеждам добре тялото си и виждам, че от рана на рамото ми тече кръв, оставяйки кървава следа по ръката ми във формата на едва забележимо S.

През останалата част от следобеда сестрите ме оставят да седя на масата за пикник под едно дърво, но аз нямах нищо против. Разполагах с още един завет.

В банята Елла ме улавя как гледам в огледалото стичащата се по ръката й паста за зъби. Изглежда смутена и когато се опитва да си мие зъбите, като ми подражава, от устата й излиза още пяна.

— Ти си като машина за мехурчета — усмихвам й се и вземам кърпа, за да я избърша.

Излизаме от банята, когато останалите прииждат, обличаме се бързо в стаята и излизаме, щом другите се връщат, винаги с едни гърди напред, точно както на мен ми харесва. Вземаме си обеда от трапезарията и излизаме навън в студената утрин. Изяждам ябълката си по пътя към училище. Елла прави същото. Днес съм подранила с десетина минути, така че разполагам с малко време, за да вляза в интернет и да проверя дали има нещо ново за Джон Смит. Когато се сещам за него, се усмихвам.

— Защо се усмихваш? Харесва ли ти да ходиш на училище? — пита Елла.

Поглеждам към нея. Наполовина изядената ябълка изглежда огромна в ръчичката й.

— Утрото е прекрасно, навярно затова — отвръщам й. — Освен това днес си имам хубава компания.

Вървим през града, амбулантните търговци подреждат стоката си. Снегът не се е разтопил, натрупан е от двете страни на „Кайе Принсипал“, но самият път е чист. Пред нас вдясно се отваря входната врата на къщата на Ектор Рикардо и се показва майка му в инвалидна количка, бутана от самия Ектор. От дълго време тя страда от болестта на Паркинсон. През последните пет години е в инвалидна количка, а през последните три не може да говори. Той я оставя на слънце и нагласява спирачките на количката. Докато на нея слънцето, изглежда, й действа благотворно, Ектор се отмества и сяда на сянка, отпуснал глава.

— Добро утро, Ектор — провиквам се.

Той повдига глава и присвива очи. Маха ми с трепереща ръка.

— Марина, като морето — отвръща с дрезгав глас. — Единствените ограничения на утрешния ден са съмненията, които имаме днес.

Аз спирам и се усмихвам. Елла също спира.

— Тази приказка наистина е сполучлива.

— Никога не се съмнявай в Ектор, той все още има няколко златни кюлчета в запас — отговаря той.

— Добре ли си?

— Сила, вяра, смирение, любов. Това са четири от десетте догми на Ектор Рикардо за щастлив живот — отговаря ми той твърде безсмислено, като се има предвид въпросът, който му зададох, но въпреки това ме кара да се чувствам добре.

Обръща поглед към Елла.

— Кое е малкото ангелче?

Елла сграбчва ръката ми и се крие зад мен.

— Казва се Елла — казвам и свеждам поглед към нея. — А това е Ектор. Той ми е приятел.

— Ектор е от добрите — казва той, макар че Елла все още се крие зад мен. Маха ни, докато изминаваме останалото разстояние до училище.

— Знаеш ли къде отиваш? — питам.

— Имам час при сеньора Лопес — отговаря ми тя с усмивка.

— О, голяма късметлийка си, и аз съм учила при нея. Тя е от добрите в този град, също като Ектор — казвам.

Отчаяна съм: и трите училищни компютъра са заети, три от по-малките момичета от града отчаяно се опитват завършат домашното си по природни науки и пръстите им летят по клавиатурите. Денят ми минава по инерция, в мислите ми се върти единствено Джон Смит, който бяга някъде из Америка, като все успява да бъде с крачка напред от силите на закона, а аз съм залостена тук, в „Света Тереса“, в това старо, мухлясало село, където нищо не се случва. Винаги съм смятала, че ще си тръгна, щом навърша осемнайсет. Но сега, когато Джон Смит е преследван неизвестно къде, съм убедена, че трябва да напусна колкото е възможно по-скоро и да се присъединя към него. Единственият проблем е как да го открия.

Последният ми час е по испанска история. Учителката говори монотонно за генерал Франсиско Франко и испанската Гражданска война през трийсетте години на миналия век. Изключвам се напълно и вместо да я слушам, записвам в тетрадката си какво знам за Джон от последните статии, които съм чела.

Джон Смит.

Живял последните четири месеца в Парадайс, Охайо.

Спрян е от полицай в Тенеси, докато карал в пикап на запад посред нощ, с други двама на около същата възраст.

Къде са отивали?

Предполага се, че единият от двамата с него е Сам Гууд, също от Парадайс, в началото смятан за заложник, сега вече за съучастник.

Кой е третият? Момиче с черна коса. Момичето от сънищата ми имаше черна коса.

Къде е Анри?

Как са се измъкнали от два хеликоптера и 35 полицаи? Как са се разбили двата хеликоптера?

Как мога да се свържа с него или с останалите?

Дали да поствам нещо в интернет?

Прекалено опасно. Има ли начин да го направя, без да ме усетят могадорианците?

Ако успея, дали някой от останалите изобщо ще го види?

Джон бяга. Дали въобще проверява интернет?

Дали Аделина знае нещо, което аз не знам?

Мога ли да повдигна деликатно въпроса пред нея?

Химикалката лети по листа. Интернет и Аделина — само до тях стигам, а и двете не вършат работа. Какво повече мога да направя? Всичко друго ми изглежда толкова безсмислено, все едно да се изкача в планината и да изпращам димни сигнали във въздуха. Но не мога да се отърся от чувството, че пропускам нещо — някакъв решаващ елемент, който е толкова очевиден, че ще ми избоде очите.

Учителката продължава да говори монотонно. Затварям очи и отново премислям внимателно всичко. Девет гарда. Девет сепана. Кораб, който ни докарва на Земята, същият, който рано или късно ще ни върне обратно, скрит някъде на Земята. Помня само, че кацнахме в някакво затънтено кътче насред гръмотевична буря. Беше направено заклинание, което да ни защитава от могадорианците, което започна да действа едва когато се разпръснахме и което действа единствено когато сме разделени. Но защо? Заклинание, което да ни държи на разстояние, ми се струва доста нелогично. Не трябва ли то да ни помогне да се борим срещу могадорианците и да ги победим? Какъв е смисълът? Докато си задавам тези въпроси, мислите ми се спират на нещо друго. Затварям очи и се оставям логиката да ме води.

Трябваше да се крием, но колко дълго? Докато заветите ни се развият и вече имаме средствата, с които да се бием и да победим. А какво беше онова нещо, което можем да направим след проявяването на първия ни завет?

Отговорът изглежда толкова очевиден, че се съмнявам да е верен. Все още с химикалка в ръка, записвам единствения отговор, който ми хрумва: Сандъкът.