Питакъс Лор
Силата на шестимата (30)

Глава 30

Ушите ми бучат от стрелбата още дълго след като е спряла. От края на цевта се извива пушек, но Крейтън не губи време, хвърля пълнителя и слага друг на негово място. От струпаните камари прах във въздуха се носи гъст облак. Двете с Елла стоим в очакване зад Крейтън. Той държи пистолета в готовност, пръстът му е на спусъка. Могадорианец се е покатерил до входа, понесъл оръдието си, но Крейтън стреля пръв, разполовява го и го запраща назад. Още преди да достигне стената, могадорианецът се взривява. Изскача втори, държи същото светещо оръдие, което ми разкъса рамото на долния етаж, но Крейтън се освобождава от могадорианеца още преди то да успее да светне.

— Е; вече знаят къде сме. Хайде! — изкрещява той и се завтича надолу по стълбите, преди да успея да му предложа да пренеса всички по въздуха през прозореца.

С Елла го следваме, все още хванати за ръка. Крейтън спира след втората извивка на стълбището и притиска с пръсти очите си.

— Очите ми са пълни с прах. Не виждам нищо — казва той. — Марина, води ти. Ако има нещо отпред, извикай и веднага се махай от пътя.

Държа сандъка си под мишницата на лявата ръка, а Елла е по средата, хванала и мен, и Крейтън за ръка. Повеждам ги надолу и тъкмо излизаме през разбитата дъбова врата, когато кулата над нас се взривява.

Изпищявам, навеждам се и дърпам Елла към себе си. Крейтън инстинктивно започва да стреля. Оръжието му изстрелва светкавично мунициите си — осем-десет куршума в секунда — и виждам как цяла една група могадорианци падат покосени. Крейтън спира стрелбата.

— Марина? — пита той и маха с глава напред, без да ме вижда.

Обръщам се и оглеждам коридора, който е потънал в пепел.

— Мисля, че е чисто — отговарям. В мига, в който думите ми се изплъзват от устата, през една отворена врата изскача могадорианец и започва да стреля, към нас се устремява припламващ бял метеор, толкова ярък, че те заслепява. Смъкваме се на пода точно навреме, на косъм от бялата смърт. Крейтън бързо вдига оръжието си и отговаря с порой от куршуми, които веднага убиват могадорианеца.

Продължавам напред. Нямам представа колко от тях Крейтън току-що унищожи, но върху пода пепелта е гъста, покрива стъпалата и глезените ни. Спираме на най-горните стъпала. От прозореца през слягащия се прах се прокрадва светлина и Крейтън вече е прочистил очите си. Сега той застава начело на групичката ни и допрял пистолета плътно до гърдите си, стои скрит зад ъгъла. Завиваме и от вратата, водеща навън, ни делят няколко стъпала, къс коридор, задната част на нефа и главното преддверие. Крейтън поема дълбоко въздух, поклаща глава, обръща се, насочва оръжието си, готов за стрелба.

— Хайде! — изсумтява той.

Следваме го и той ни повежда през задната част на нефа, цялата почерняла от водената престрелка. За миг зървам тялото на Аделина, което от разстояние изглежда съвсем малко. Сърцето ми се свива, когато я виждам. Бъди храбра, Марина — отекват думите й в мен.

Откъм външната стена вдясно се чува експлозия. Камъни хвърчат навътре и аз инстинктивно вдигам ръка, за да предпазя двете ни с Елла от ударите им. Крейтън обаче е ударен лошо, блъска се в стената вляво от нас и се смъква на пода, стенейки. Пистолетът му изтрополява на земята до него, а през новообразуваната дупка в катедралата влиза могадорианец. Държи оръдие; с плавно движение го избутвам назад с мислите си, докарвам пистолета на Крейтън в ръцете си и натискам спусъка. Оръжието е с много по-силен откат от очакваното и за малко да го изпусна; обаче се съвземам бързо и не спирам да стрелям, докато могадорианецът не се превръща в прах.

— Ето — казвам и тикам пистолета в ръцете на Елла; хваща го с лекота и ми е ясно, че е запозната с огнестрелните оръжия.

Втурвам се към Крейтън. Ръката му е счупена и от дълбоките рани по главата и лицето му се стича кръв. Иначе очите му са отворени и май е в съзнание. Слагам ръцете си върху китката му и затварям очи, ледени тръпки запълзяват по тялото ми и преминават върху Крейтън. Виждам как костите на ръката му се раздвижват под кожата, а раните по лицето му се затварят и изчезват. Гръдният му кош се разширява и свива бързо. Мисля си, че белите му дробове ще експлодират, но накрая той се успокоява. Сяда и движи ръката си свободно.

— Бива си те — казва Крейтън.

Взема пистолета от Елла и тримата тръгваме да се изкачваме през дупката в стената, като накрая излизаме пред „Света Тереса“. Не забелязвам жива душа, докато двете с Елла тичаме напред и минаваме през железните порти. В същото време Крейтън размахва оръжието си, търси и най-малкия повод да стреля. Над лявото му рамо погледът ми е привлечен от внезапно изригване в червено на покрива на катедралата. Със силен взрив изстреляната ракета лети към Крейтън. Не откъсвам очи от върха на ракетата, вдигам ръце, концентрирам се по-силно от всякога и в последния миг успявам леко да променя траекторията й. Ракетата не го улучва и завива под ъгъл към планината, където се разбива с огнен стълб. Крейтън ни изкарва бързо през портите, очите му са нащрек, а оръжието му е готово за стрелба. Изведнъж той спира и се обръща.

Клати глава и ние чуваме зад нас вратите на черквата да се отварят с блъскане.

— Няма го — казва Крейтън и тъкмо да се обърне и да започне да стреля, когато свистене на гуми раздира въздуха.

Покривалото, под което е бил скрит пикапът, се свлича и се подмята зад автомобила, а Ектор, ококорен зад волана, натиска педала до дупка. Той се носи с пълна скорост и щом стига до нас, набива рязко спирачки. Пикапът издава пронизителен звук и спира. Ектор се пресяга през седалката и отваря докрай отсрещната врата. Хвърлям сандъка до него и двете с Елла скачаме вътре. Крейтън остава навън, колкото да изпразни оръжието си срещу могадорианците, които излизат от вратите на черквата. Няколко от тях падат, но са прекалено много, за да може да ги унищожи всичките. Той скача в колата, затръшва вратата и гумите захапват калдъръма, мъчейки се да направят сцепление. Чуваме приближаващия звук на друга ракета, когато се понасяме по „Кайе Принсипал“.

— Обичам те, Ектор! — казвам.

Не мога да се сдържа; неимоверна топлота се разлива в душата ми, когато го гледам зад волана.

— Обичам те, Марина. Винаги съм ти казвал, стой плътно до Ектор Рикардо; той ще се погрижи за теб.

— Нито за миг не съм се съмнявала — казвам, което е лъжа; точно тази сутрин изпитвах съмнение.

Стигаме подножието на хълма и прелитаме покрай знаците, очертаващи границите на селото.

Извъртам се, за да погледна през задното стъкло, докато „Света Тереса“ бързо изчезва зад нас. Знам, че виждам манастира за последен път. И макар от години да чакам да го напусна, сега той е свят за мен. Там е мястото за вечен покой на Аделина. Не след дълго селото изчезва далече зад нас.

— Благодаря ти, сеньорита Марина — казва Ектор.

— За какво?

— Знам, че ти си излекувала скъпата ми майчица. Тя ми каза, че си била ти, че ти си нейният ангел; и аз никога няма да мога да ти се отплатя.

— Ти вече го направи, Ектор. Радвам се, че можах да помогна.

Той клати глава.

— Все още не съм се отплатил, но със сигурност ще се опитам.

Докато Крейтън зарежда двата си пълнителя и преглежда мунициите си, Ектор кара по ветровития и непредвидим път. Ние се клатушкаме и се хлъзгаме по седалките на острите завои и неочакваните наклони. Независимо от високата скорост, с която караме, не след дълго в далечината зад нас се появява дълъг конвой от автомобили.

— Не се тревожи за тях — казва Крейтън. — Само ни закарай до езерото.

Макар да изглежда, че пикапът пердаши яко по пътя, процесията от коли скъсява дистанцията. След десет минути над пикапа прелита мълния и експлодира в околността пред нас. Ектор инстинктивно навежда глава.

— Боже мой! — възкликва той.

Крейтън се обръща назад, чупи задното стъкло с дръжката на пистолета си и стреля. Водещият автомобил се преобръща и ние надаваме възторжени възгласи.

— Това трябва да ги държи на разстояние — казва Крейтън и бързо презарежда пълнителя.

Така е за няколко минути, но когато пътят става по-опасен и се извива надолу по планината в резки спадове, колите ни застягат. Ектор мърмори под носа си, докато профучава през завоите с газ до дупка, а задните гуми свистят застрашително покрай всеки ръб на отвесните скали.

— Внимателно, Ектор — казва Крейтън. — Не ни убивай, преди да сме стигнали. Поне ни дай шанс.

— Ектор владее положението — отговаря той, но това никак не успокоява Крейтън, който продължава да стиска облегалката пред себе си с побелели кокалчета на пръстите.

Единственото ни спасение са непрекъснатите завои по пътя, които не позволяват на могадорианците да стрелят директно в нас, макар и да се опитват.

Докато караме с пълна скорост през един особено остър завой, Ектор не успява да го вземе достатъчно бързо и излизаме от пътя. Под ъгъл от седемдесет и пет градуса пикапът се спуска надолу по гъст планински склон, мачка дръвчета, отскача встрани, когато се натъкне на големи камъни, едва успява да избегне по-дебелите дървета. Двете с Елла пищим. Крейтън крещи, изхвърча напред и се удря в предното стъкло. Ектор не проронва нито дума; стиснал зъби, той маневрира около и над препятствията и накрая като по чудо се приземяваме на друго шосе. Капакът на пикапа е жестоко огънат и пуши, но двигателят все още работи.

— Това, хъм, е пряк път — казва Ектор.

Той натиска педала на газта и ние бързо се понасяме по новото шосе.

— Май се отървахме от тях — казва Крейтън и поглежда нагоре към скалата.

Потупвам Ектор по рамото и се засмивам. Крейтън изважда дулото на оръжието си през задния прозорец и чака.

Най-накрая езерото се показва. Чудя се защо Крейтън смята, че езерото ще ни спаси.

— Каква е тази история с езерото? — питам.

— Нали не си смятала, че ще дойда да те търся единствено с Елла?

За миг си помислям да му кажа, че само допреди няколко часа смятах, че е дошъл да ме убие. Но съвсем скоро могадорианците отново са зад нас и Крейтън се обръща назад, а очите на Ектор се стрелкат в огледалото за обратно виждане.

— Това ще е ръкопашен бой — казва Крейтън.

— Ще се измъкнем, татко — казва Елла на Крейтън.

Когато я чувам да му казва „татко“, сърцето ми се изпълва с обич. Той й се усмихва топло, сетне кимва с глава. Елла стиска ръката ми.

— Оливия ще ти хареса — казва ми тя.

— Коя е Оливия? — питам, но тя няма възможност да ми отговори, тъй като пътят завива на деветдесет градуса и се спуска стръмно надолу към езерото пред нас.

Усещам как Елла се напряга цялата, щом пътят свършва. Ектор отпуска газта и пикапът се вмъква директно през вратата на телената ограда, която огражда езерото. Натъкваме се на издатина, която ни раздрусва, гумите на колата се отлепят от земята и се приземяваме с тъп звук и подскачане на брега. Ектор ни подкарва бързо право към водата и малко преди да стигнем, натиска рязко спирачките, пикапът поднася и ние спираме. Крейтън отваря с рамо вратата до пасажерската седалка и се втурва към езерото, гази навътре, докато водата стигне до коленете му. Все още държи оръжието в лявата си ръка, а с другата хвърля с все сила някакъв предмет и започва да мърмори под носа си нещо на език, който не разбирам.

— Хайде! — извиква той и вдига поощрително ръце нагоре. — Хайде, Оливия!

Тримата с Ектор и Елла изскачаме от колата и изтичваме до него. Държа сандъка под мишница и след миг виждам, че по средата на езерото водата започва да се накъдря и да клокочи.

— Марина, знаеш ли какво е химера?

Не успявам да отговоря, защото точно тогава един от автомобилите на могадорианците — подобен на танк джип с монтирано отгоре оръжие, изскача на хоризонта и се спуска бясно надолу по хълма. Насочил се е право към нас и Крейтън изстрелва порой от куршуми в предното му стъкло. Колата веднага изгубва контрол и се забива право в задната част на пикапа на Ектор. Чува се оглушителен трясък, последван от стържене на метал и дрънчене на счупено стъкло. Останалите десетина автомобила от конвоя се спускат надолу по хълма и започват да стрелят. Всичко изригва в огън и пушек, щом експлозии разтърсват брега, запращайки и четирима ни на земята. Пясък и вода се посипват върху нас и с лазене се изправяме на крака. Крейтън ме дърпа за якичката.

— Махайте се оттук! — крещи той.

Хващам Елла за ръка и двете побягваме с всички сили покрай лявата страна на езерото. Крейтън започва да стреля, но не се чува само едно оръжие, а две и мога само да се надявам, че втория спусък го натиска пръстът на Ектор.

Тичаме към група дървета, които стърчат по цялото протежение на склона, чак до брега на водата. Краката ни шляпат по мокрите камъни и забързаният ход на Елла отговаря на темпото ми. Във въздуха продължават да трещят изстрели; и точно когато престават, оглушителен животински рев отеква над нас и ме кара да спра внезапно. Обръщам се да видя кое е това същество, способно да издава подобен парализиращ рев, знаейки, че то не принадлежи на този свят. Дълъг, мускулест врат се подава десет-петнайсет етажа над водата, плътта му е блестящо сива. В края на врата върху гигантската му глава на гущер бърните му се разделят, за да покажат набор от огромни зъби.

— Оливия! — радостно крещи Елла.

Оливия надига глава и изревава още веднъж пронизително. Точно по средата откъм планината се чува многогласен писклив лай. Поглеждам към склона и виждам група малки зверове да се спускат към езерото.

Ахвам.

— Какви са тези? — питам Елла.

— Краули, много краули.

Сега вратът на Оливия се е показал изцяло и е дълъг цели трийсет етажа, а когато и останалата част от тялото й излиза на повърхността, се вижда, че вратът й се разширява надолу, а торсът й се удебелява. Могадорианците веднага насочват стрелбата си срещу нея. Оливия удря с глава наведнъж неколцина от тях и се появяват огромни купчини прах. Виждам тъмните фигури на Крейтън и Ектор, и двамата с димящи дула.

Могадорианците отстъпват и стотици краули навлизат в езерото и започват да плуват към Оливия. Животните изскачат над водата и атакуват. Много от тях се хващат с ноктите си за Оливия, изпълзяват по гърба й и препускат в основата на врата й. Скоро водата в езерото е нашарена с кръв.

— Не! — крещи Елла.

Тя се опитва да се върне назад, но аз я хващам за ръката.

— Не може да се върнем — казвам.

— Оливия!

— Това е самоубийство, Елла. Те са прекалено много.

Оливия реве от болка. Тя мята глава встрани и назад, опитва се да размаже или да захапе черните краули, които са я покрили цялата. Крейтън насочва оръжието си към зверовете, но го сваля, когато си дава сметка, че е по-голяма вероятността да застреля Оливия. Вместо това двамата с Ектор насочват огъня към армията от могадорианци, които се подреждат в редици и се готвят да атакуват отново.

Оливия се клати насам-натам, вие към планините и се преобръща по гръб по средата на езерото, като потъва бавно, надигайки червена вълна. Краулите се пускат от нея и отплуват към могадорианците.

— Не! — чувам гласът на Крейтън да крещи, извисявайки се над целия този хаос.

Виждам го как се опитва да навлезе в езерото, но Ектор го издърпва назад към брега.

— Наведи се! — пищи Елла и ме дърпа надолу.

Над нас се чува свистене на въздух. Гигантско черно копито размазва почвата до мен, вдигам очи и виждам рогато чудовище. Главата му е голяма колкото пикапа на Ектор и когато великанът изревава, косата ми ме перва по лицето.

— Хайде! — крещя.

Побягваме към дърветата.

— Да се разделим — казва Елла.

Аз кимвам и побягвам наляво, към един много стар бук с чепати клони. Пускам сандъка на земята и инстинктивно разпервам ръце нагоре. За мое учудване дънерът на бука се отваря и се появява хралупа, достатъчно голяма да побере двама души и един дървен сандък.

Поглеждам през рамо и виждам, че чудовището преследва Елла през гъста редица дървета. Пъхам сандъка в отворения дънер и с телекинеза повдигам две от дърветата и ги изпращам като ракети в гърба на тази твар. Те се разцепват в тъмната му кожа със силен трясък и чудовището пада на колене. Изтичвам и хващам треперещата ръка на Елла, като я дърпам в обратната посока. Показва се буковото дърво, в чийто дънер е сандъкът ми.

— Виждаш ли това дърво, Елла? Влизай вътре! — крещя.

Тя сяда върху сандъка и се опитва да стане колкото е възможно по-мъничка, свива се до по-младата си самоличност.

— Това е пикен, Марина! Влизай вътре! — моли се тя.

Преди обаче да е казала още нещо, затварям дънера около нея, като оставям малък процеп, през който да може да гледа.

— Съжалявам — казвам й през него и се надявам великанът да не е видял къде съм набутала сандъка и скрила приятелката си.

Завъртам се и побягвам, опитвам се да отведа пикена по-надалече, но той скоро ме настига и ме бута отзад. Силата на удара е зашеметяваща. Търкалям се по стръмния склон, когато ръката ми напипва някаква скала, за която да се захвана. Поглеждам през рамо и виждам, че съм на по-малко от метър разстояние до ръба на отвесна канара.

Пикенът се показва на върха на склона. Върти се и шава, намества се точно над мен. Изревава толкова силно, че пресушава мозъка ми. Някъде далече чувам Елла да крещи името ми, но не мога да дишам, а още по-малко да извикам в отговор.

Звярът тръгва надолу по склона. Вдигам ръка, изкоренявам малко вретеновидно дърво близо до мен и го запращам по великана. То го пробожда в гърдите. Това е достатъчно, за да загуби почва под краката си; пада странично, пищи и лети точно срещу мен. Затварям очи и се подготвям за сблъсъка; но вместо да ме размаже под тежестта си и да ме преобърне в урвата, тялото му се удря в скалата, за която съм се захванала, след което изхвърчава над мен. Завъртам глава, поглеждам през рамо и виждам как пикенът пада в скалистата урва.

Най-накрая мога да се концентрирам достатъчно, за да понеса себе си нагоре по склона. Побягвам обратно към бука — към Елла и сандъка ми — и чувам взрива от оръдието едва част от секундата преди да съм улучена. Болката е невъобразимо силна и пред очите ми изскачат бели и червени свитки. Търкалям се неконтролируемо, гърча се в агония.

— Марина! — чувам Елла да крещи.

Претъркулвам се по гръб и забивам поглед в небето. От устата и носа ми капе кръв. Усещам вкуса й. Усещам мириса й. Над главата ми кръжат няколко птици. Докато чакам да умра, виждам, че огромна купчина тъмни, тежки облаци завладяват небето. Те се блъскат и се наслагват един върху друг, пулсират, сякаш дишат. Мисля, че това са халюцинации или видения, преди да умра, когато огромна капка вода ме удря по дясната буза. Мигам, когато друга пада над очите ми и мълния разцепва небето на две.

Огромен могадорианец в златно-черна броня се е надвесил над мен и ми се хили. Допира оръдие до слепоочието ми и се изплюва на земята; но преди да натисне спусъка, поглежда нагоре към задаващата се буря. Бързо поставям ръце върху отворената рана в стомаха си и по кожата ми плъзва познатото ледено усещане. Тогава настъпващият дъжд се изсипва върху мен, а облаците се превръщат в плътна тъмна стена.