Питакъс Лор
Силата на шестимата (28)

Глава 28

Държим прозорците спуснати, не говорим много, изнервени от предстоящата задача. Сам стиска здраво волана, докато магистралата се вие из Вирджиния.

— Мислиш ли, че Шест ще успее? — пита Сам.

— Сигурен съм, че ще успее, но кой знае какво ще намери.

— Страхотна целувка!

Отварям уста, после се отказвам. Минута по-късно проговарям:

— Тя харесва и теб, знаеш много добре.

— Да, като приятел.

— Всъщност, Сам, тя те харесва и иначе.

Сам се изчервява.

— Да, бе. Показа го, като си напъха езика в устата ти.

— Тя целуна и теб, пич, видях — плясвам го по гърдите с опакото на ръката и разбирам, че той си повтаря наум целувката.

— След като я целунах, я попитах дали знае, че и ти я харесваш, и…

Рязко настъпваме двойната жълта линия на пътя.

— Какво си направил?

— Успокой се, пич, не ни убивай.

Сам плавно ни връща в нашата страна на пътя.

— Тя каза, че харесва и теб.

Лицето на Сам придобива дяволито изражение.

— Доста интересно. Трудно ми е да го повярвам — казва накрая той.

— За бога, Сам. Защо ще те лъжа?

— Не, не мога да повярвам, че всичко това се случва в действителност. Че ти си действителен, че Шест е действителна, че онази враждебна раса от извънземни се е разпръснала из цялата планета, а по всичко личи, че никой не знае за това. Искам да кажа, те са издълбали огромна дупка в планина по средата на щата. Как така никой не я е открил? Какво са направили с всичките камъни и пръст, които са изкопали? Дори в такива слабо населени части, каквито има в Западна Вирджиния, все някой по някое време ще трябва да се е натъкнал на тази пещера. Туристи или ловци. Пилоти на малки самолети. А какво ще кажеш за сателитните снимки? А кой знае още колко други базови лагери или предни постове, или както там искаш ги наричай, имат на Земята. Просто не проумявам как така се придвижват толкова свободно навсякъде.

— Съгласен съм с теб — отговарям. — И аз не знам как, но нещо ми подсказва, че не знаем и половината от всичко. Спомняш ли си първата теория на конспирацията, която ми разказа?

— Не — казва Сам.

— Говорехме си за това как цял един град в Монтана е бил похитен и ти тогава ми каза, че правителството е позволило отвличанията в замяна на технологии. Сещаш ли се сега?

— Смътно. Аха.

— Ами сега всичко придобива смисъл. Може би технологиите да нямат нищо общо с това и навярно правителството не разрешава отвличанията. Но според мен трябва да има някакво споразумение. Защото ти си прав, няма начин да се движат незабелязано. Те са прекалено, ама прекалено много.

Сам не отговаря. Поглеждам го и виждам, че се усмихва.

— Сам? — казвам.

— Мислех си къде ли щях да съм точно в този момент, ако не бяхте пристигнали. Навярно сам в мазето да събирам още теории на конспирацията и да се чудя дали баща ми е още жив. Така беше през годините. Но страхотното в случая е, че сега наистина вярвам, че той е жив. Трябва да е някъде, Джон. Знам го. И го знам благодарение на вас, приятели.

— И аз се надявам да е жив — отговарям. — Страхотно е, че Анри пристигна в Охайо, за да се опита да го открие, и двамата с теб се сприятелихме почти веднага. Това е нещо като съдба.

Сам се усмихва:

— Или космическо подреждане на планетите.

— Кретен! — казвам.

След кратка пауза Сам пита:

— Ей, Джон? Нали си сигурен, че скелетът в кладенеца не беше на баща ми?

— Категорично, пич. Беше на лориенец, при това огромен. По-голям от който и да е представител на човешката раса.

— Какво предполагаш? Кой е той?

— Не знам всъщност. Просто се надявам да не е бил от важните.

 

 

Минават четири часа и най-накрая, виждаме знак, сочещ пътя към Анстед, на девет и половина километра пред нас. Смълчаваме се. Сам завива и кара по опасен път с две платна, който се вие нагоре из планината, докато най-после пресичаме границата на града. Караме през него и завиваме наляво на единствения градски светофар.

— „Ястребово гнездо“, нали така?

— Аха, два-три километра надолу по пътя — отговаря Сам, а там ще открием картата, която Шест е начертала преди три години.

Картата е точно там, където Шест ни каза, скрита в щатския парк „Ястребово гнездо“, с изглед към реката Ню Ривър. Точно след четирийсет и седем стъпки надолу по Циганската пътека Сам, Бърни и аз стигаме до дърво, върху което отстрани надълбоко е издълбан знакът Е6. Там излизаме от пътеката, вървим трийсет стъпки покрай дървото вдясно. Следва рязък ляв завой и после на сто и шейсет метра виждаме дърво, което се извисява над останалите. В малка дупка в основата на усукания му дънер, пъхната в черна пластмасова кутия, откриваме невредима картата, която води до пещерата.

Връщаме се обратно в джипа и караме още двайсет и четири километра, накрая спираме на един кален и изоставен път.

Това е възможно най-близкият път до пещерата, на осем километра северно от нея. Сам изважда от джоба си адреса, който Шест ни даде, и го слага в жабката.

— Като се замисля обаче — той изважда листчето и го пъха обратно в джоба си, — и тук е на сигурно място.

Пускам кситариса и малко тиксо в раницата на Шест, която тя ни остави, и Сам я премята на раменете си. Подхвърлям камата в ръка и после я набутвам в задния си джоб.

Слизаме от колата и заключваме вратите, Бърни Косар обикаля около краката ми. Остават още няколко часа дневна светлина, което не е много. Дори с помощта на ръцете ми не мога да си представя да открием пещерата без светлината на слънцето.

Сам държи картата в ръце. От дясната й страна Шест е нарисувала дебело Х. Лъкатушеща пътека, дълга осем километра, свързва Х с мястото, на което се намираме в момента, а то е отбелязано вляво на картата. По пътя ще заобиколим речно корито, като минаваме покрай различни ориентири, описани с физическите им характеристики. Те са маркирани внимателно, за да не се отклоняваме от правилната посока. Камъкът на костенурката, Въдицата на рибаря, Кръглото плато, Тронът на краля, Целувката на любимия, Панорамен изглед.

Двамата със Сам вдигаме едновременно глави и на петстотин метра от нас виждаме скалата, която странно наподобява черупка на костенурка. Бърни Косар излайва.

— Мисля, че вече знаем в коя посока да тръгнем — казва Сам.

Поемаме по пътя, следвайки картата. Няма следи, нищо, което да загатва, че тези планини изобщо някога са били посещавани от същества от друг свят, нито дори от същества от този свят. Когато стигаме Камъка на костенурката, Сам забелязва паднало дърво, надвесено встрани над канарата под ъгъл от четирийсет и пет градуса, което прилича на рибарска въдица, търпеливо чакаща някой да клъвне. Продължаваме да се движим по пътеката, а слънцето бавно се спуска на запад в небето.

Всяка стъпка е и поредният ни шанс да се обърнем и да си тръгнем. Ала никой от нас не го прави.

— Ти си страхотен приятел, Сам Гууд — казвам му.

— И ти не си толкова лош — отговаря той. После добавя: — Не мога да спра треперенето на ръцете си.

Веднага след като минаваме покрай Трона на краля — щръкнала тънка скала, която прилича на стол с висока облегалка, забелязвам две високи дървета, леко приведени едно към друго, а клоните им сякаш са ръце, сплетени в прегръдка. Усмихвам се и за момент забравям колко много съм уплашен.

— Остава ни още един ориентир — отбелязва Сам и ме връща в лапите на реалността.

След пет минути стигаме до Панорамния изглед. Като цяло изкачването ни отнема час и десет минути, сенките се удължават и разтягат, щом и последните светлини на здрача постепенно изчезват. Без предупреждение край мен се надига силно ръмжене. Поглеждам надолу. Бърни Косар е оголил зъби, козината му по гръбнака се е наежила, очите му са насочени към пещерата. Той започва да отстъпва назад.

— Спокойно, Бърни Косар — казвам и го галя по гърба.

Двамата със Сам се смъкваме на земята, лягаме по корем и гледаме към почти неразличимия вход на пещерата отсреща над долината. Входът е много по-голям, отколкото си го представях, навярно шест метра широк и също толкова висок, и е скрит по-добре, отколкото очаквах. Покрит е с нещо — навярно мрежа или брезент, и се слива с околността. Трябва да знаеш, че е там, за да го видиш.

— Идеално местоположение — прошепва Сам.

— Абсолютно.

Безпокойството ми бързо прераства в пълен ужас. Колкото и тайнствена да е пещерата, знам със сигурност едно — в нея ще е пълно с неща, които биха могли да ни убият, било то оръжия, зверове или капани. През следващите двайсет минути може да загина, Сам също.

— Всъщност чия беше идеята? — питам.

Сам изсумтява:

— Твоя.

— Е, понякога ми хрумват и тъпи идеи.

— Това е така, но някак си трябва да приберем сандъка ти.

— В него има толкова много неща, които все още не знам как да използвам… но може би те знаят — казвам.

Изведнъж нещо привлича погледа ми.

— Погледни земята пред входа — казвам и соча към някакви малки тъмни предмети пред входа на пещерата.

— Камъните ли?

— Това не са камъни. Това са мъртви животни — отговарям.

Сам тръска глава:

— Страхотно!

Не трябва да съм изненадан, тъй като Шест ни предупреди за тях. Гледката ме изпълва допълнително със страх и невъобразим ужас. Мислите ми препускат като щури.

— Така — казвам и сядам. — Да действаме.

Целувам Бърни Косар по главата, прокарвам ръка по гърба му с надеждата, че не го виждам за последно. Той ми казва да не отивам, а аз му отговарям, че трябва, че нямам избор.

— Ти си най-страхотният, Бърни Косар. Обичам те, приятелю!

Изправям се на крака. Хващам края на ризата си с дясната ръка, за да извадя с нея кситариса от раницата, без да го пипам директно.

Сам бърника бутоните на дигиталния си часовник, нагласява го като секундомер. Няма да можем да виждаме циферблата, когато сме невидими, но след като изтече един час, той ще бипне. Макар да се надявам дотогава да сме приключили.

— Готов ли си? — питам.

Заедно правим първата стъпка, после втората и ето ни, вървим по пътеката, която е много вероятно да води към предстоящата ни гибел. Обръщам се само веднъж, когато почти сме стигнали пещерата, и виждам, че Бърни Косар ни гледа, без да откъсва очи от нас.