Питакъс Лор
Силата на шестимата (3)

Глава 3

Тих шепот достига до мен. Гласът е студен. Не мога да помръдна, но слушам внимателно.

Вече не спя, но не съм и напълно буден. Целият съм вцепенен и когато шепотът се засилва, очите ми шарят из непрогледния мрак на мотелската стая. Целият се наелектризирам, щом над леглото се появява видението, и това ми напомня времето, когато първият ми завет — лумен, озари дланите ми в Парадайс, Охайо. Времето, когато Анри още беше тук, все още жив. Но Анри вече го няма. Той няма да се върне. Дори в състоянието, в което се намирам в момента, не мога да избягам от тази реалност.

Изцяло прониквам във видението над мен, с активираните си ръце осветявам мрака в него, но сиянието е погълнато от сенките. Всичко замира. Вдигам ръце пред мен, но не докосвам нищо, краката ми са отлепени от земята, нося се в огромна празнота.

Нов шепот на език, който не разпознавам, но някак си разбирам. Думите изскачат тревожно. Мракът избледнява и светът, в който се намирам, посивява, после преминава в ослепителна белота и примижавам, за да мога да виждам. Пред мен се носи мъгла, която постепенно се разсейва, и виждам огромна стая, чиито стени са опасани със свещници.

— Аз… аз не знам какво се обърка — казва някакъв глас, очевидно разтревожен.

Стаята е дълга и широка, с размерите на футболно игрище. Остра миризма на сяра изгаря ноздрите ми, насълзява очите ми. Въздухът е горещ и зловонен. В този момент ги виждам в другия край на стаята — две фигури, забулени в сенки, едната по-едра от другата, заплашителни дори и от разстояние.

— Измъкнаха се. Някак си се измъкнаха. Не знам как…

Придвижвам се напред. Обзема ме някакво спокойствие, като онова, което понякога се появява в сънищата, когато си даваш сметка, че спиш и всъщност нищо не може да те нарани. Стъпка по стъпка се приближавам към растящите сенки.

— Всички, всички са избити. Заедно с три пикена и два краула — казва по-дребният и нервно размахва ръце, застанал до по-едрия мъж.

— Бяха ни в ръцете. Тъкмо щяхме… — надига се гласът, но другият го прекъсва. Той оглежда внимателно въздуха, за да види онова, което вече е надушил. Спирам, не помръдвам, сдържам дъха си. В този миг той ме открива. По гръбнака ми полазват тръпки.

— Джон — казва някой, гласът му отеква някъде отдалече.

По-едрият се доближава. Надвисва над мен, висок е над шест метра, мускулест, с изсечена като скала челюст. Косата му не е дълга като на другите, а късо подстригана. Кожата му е светлокафява. Той приближава бавно, погледите ни са вперени един в друг. Девет метра, после седем. Спира на три метра от мен. Амулетът ми натежава, верижката се впива във врата ми. Около гърлото му, като якичка, забелязвам грозен морав белег.

— Очаквах те — казва той с равен и спокоен глас.

Повдига дясната си ръка, измъква меч от ножницата на гърба си. Мечът веднага оживява, но без да губи формата си, докато металът почти се втечнява. Болка пронизва рамото ми на мястото на раната от камата на воина по време на битката в Охайо, сякаш отново и отново ме промушват. Падам на колене.

— Доста време мина — казва той.

— Не знам за какво говориш — отвръщам на език, на който никога преди не съм говорил.

Искам да се махна незабавно, където и да е това място. Опитвам да се изправя, но сякаш ненадейно съм се сраснал с пода.

— Наистина ли? — пита той.

— Джон — чувам отново някъде отстрани.

Могадорианецът явно не забелязва и нещо във втренчения му поглед приковава моя. Не мога да го отместя.

— Не трябва да съм тук — казвам.

Гласът ми звучи безсилно. Всичко избледнява, докато накрая оставаме само двамата и нищо друго.

— Мога да те накарам да изчезнеш, щом това искаш — отвръща той и изсича с меча осморка, оставяйки да виси във въздуха рязка бяла черта по пътя на острието.

Веднага след това ме напада с високо вдигнат меч, който сякаш ще се разцепи от огромната си мощ. Размахва оръжието, то се спуска надолу като куршум, насочен към гърлото ми, знам, че не мога да направя нищо, за да попреча на удара да ме обезглави.

— Джон! — изкрещява отново гласът.

Отварям бързо очи. Две ръце са ме сграбчили здраво за раменете. Целият съм плувнал в пот, не ми достига въздух. Първо се фокусирам върху Сам, който се е надвесил над мен, после впервам поглед в ярките бадемови очи на Шест, които понякога изглеждат сини, понякога зелени. Коленичила е до мен, уморена и отпаднала, сякаш току-що съм я събудил, което навярно е точно така.

— Какво става? — пита Сам.

Клатя глава и оставям видението да изчезне, оглеждам внимателно обстановката около себе си. Стаята е тъмна, със спуснати пердета, лежа върху същото легло, върху което прекарах последните десетина дни, възстановявайки се от раните, получени в битката. Шест се оправяше заедно с мен и нито тя, нито аз сме напускали мястото, откакто пристигнахме. Разчитаме на Сам да ходи за храна и други неща. Запусната мотелска стая с две легла персон и половина, встрани от главната улица в Тръксвил, Северна Каролина. За да наеме стаята, Сам използва една от седемнайсетте шофьорски книжки, които Анри изработи за мен, преди да го убият. За наш късмет старецът на рецепцията беше погълнат от телевизора и не обърна внимание на снимката. Разположен в северозападния край на щата, мотелът е на петнайсет минути с кола както от Вирджиния, така и от Тенеси. Избрахме го, защото това беше най-далечната точка, до която можахме да се доберем предвид колко сериозни бяха раните ни. Но те бавно заздравяваха и силите ни най-накрая се възвръщаха.

— Говореше на чужд език, който никога не съм чувал — каза Сам. — Май си го измисли, човече.

— Не, говореше на могадориански — поправя го Шест. — И дори малко на лориенски.

— Наистина? — питам. — Откачена работа.

Шест отива до прозореца и затваря пердетата откъм дясната им страна.

— Какво сънува?

Клатя глава.

— Не съм много сигурен. Хем сънувах, хем не сънувах, нали знаете какво е. Май бяха видения, видения за тях. Тъкмо щяхме да се бием, но аз бях, не знам, твърде слаб ли, объркан ли или нещо такова — поглеждам Сам, който се мръщи и гледа към телевизора. — Какво има?

— Лоша новина — въздиша той и клати глава.

— Каква? — сядам и разтривам очи, за да прогоня съня.

Сам сочи с глава към предната част на стаята и аз се обръщам към светлината от телевизора. Лицето ми заема цялата лява половина от екрана, докато скицата с образа на Анри е вдясно. Рисунката изобщо не прилича на него — лицето му е остро и изпито, чак мършаво, така той изглежда с двайсет години по-стар, отколкото е. В смисъл — беше.

— Сякаш беше малко да те наричат терорист и заплаха за националната сигурност — отбелязва Сам. — Сега предлагат и награда.

— За мен? — питам.

— За теб и Анри. Сто хиляди долара за информация, която може да доведе до залавянето ви с Анри, и двеста и петдесет хиляди долара, ако някой заведе един от вас при тях — обяснява Сам.

— Цял живот бягам — казвам, разтривайки очи. — Какво му е различното сега?

— Е, аз не съм бягал, но предлагат награда и за мен — продължава Сам. — Някакви си жалки двайсет и пет хиляди, представяте ли си?! А не знам колко добър съм като беглец. Никога преди не съм го правил.

Внимателно се примъквам към горния край на леглото, все още съм леко схванат. Сам сяда на другото легло и обхваща с длани главата си.

— Но ти си с нас, Сам. Ти ни подкрепяш — казвам.

— Не се тревожа — отвръща той със забит надолу нос.

Сам може и да не е разтревожен, но аз съм. Хапя бузите си отвътре, мисля си как, без Анри, ще го опазя, как ще опазя себе си и Шест живи. Поглеждам към Сам, който е толкова стресиран, че дупчи с пръст черната си тениска с логото на НАСА.

— Чуй ме, Сам. Иска ми се Анри да беше тук. Дори представа си нямаш колко много ми се иска той да е тук заради куп причини. Той не само ме пазеше, когато бягахме от щат на щат, но знаеше всичко за Лориен и за семейството ми, притежаваше невероятно спокойствие, което толкова дълго ни предпазваше от беди. Не знам дали изобщо някога ще мога да правя това, което той правеше, за да опазя живота ни. Сигурен съм, че ако днес беше жив, нямаше да позволи да дойдеш с нас. Никога не би те подложил на подобна опасност. Но чуй ме, ти си тук и това е факт, и ти обещавам, че няма да позволя да ти се случи нещо.

— Аз искам да съм тук. Това е най-якото нещо, което ми се е случвало — казва Сам, млъква и ме поглежда в очите. — Освен това ти си най-добрият ми приятел, а аз никога не съм имал най-добър приятел.

— Нито пък аз — отговарям му.

— Още малко и ще се прегърнете — казва Шест и ние със Сам се засмиваме.

Лицето ми още е върху екрана. Снимката, която показват по телевизията, е същата, която Сара ми направи в най-първия ми учебен ден, деня, в който се запознах с нея, и там изглеждам някак си странно притеснен. Дясната страна на екрана сега е запълнена с по-малки снимки на петимата души, в чието убийство сме обвинени — трима учители, треньора по баскетбол и училищния портиер. Образът изведнъж се сменя отново, за да се видят снимки на разрушеното училище, а то наистина е разрушено — цялата му дясна половина е купчина отломки. Следват няколко интервюта с жители на Парадайс, последното е с майката на Сам. Показват я на екрана как плаче, гледа право в камерата и отчаяно моли „похитителите“: „Умолявам ви, умолявам ви, върнете невредимо детето ми“. Щом Сам вижда интервюто, със сигурност мога да кажа, че нещо в него се преобръща.

Следват сцени от погребенията и бденията със свещи от миналата седмица. Лицето на Сара се мярка върху екрана, държи свещ, а по страните й се стичат сълзи. В гърлото ми засяда буца. Бих дал всичко само да набера номера й, да чуя гласа й. Направо се побърквам, като си представя какво преживява. Записът, на който се вижда как бягаме от горящата къща на Марк — с което всъщност започна цялата тази история, — е навсякъде из интернет. И докато ме обвиняваха, че съм подпалил и този пожар, Марк не спираше да уверява как аз нямам нищо общо с него. А ако ме беше използвал като изкупителна жертва, това напълно щеше да го оневини.

Когато напуснахме Охайо, разрушаването на училището първоначално беше приписвано на торнадо, развихрило се извън сезона. Но спасителните екипи разровили останките и не след дълго открили петте трупа, които лежали на еднакво разстояние един от друг, без драскотина по тях, в стая, незасегната от битката. Аутопсиите показали, че те са починали от естествена смърт, без никакви следи от опиати или травми. Кой знае какво се е случило в действителност. Когато един от репортерите чул историята как съм скочил от прозореца на директорския кабинет и съм избягал от училището и как двамата с Анри не можем да бъдем открити никъде, пусна материал, в който ни обвиняваше за всичко. Останалите не закъсняха да го последват. А когато в къщата бяха открити фалшификаторските инструменти на Анри, както и няколко фалшиви документа, общественият гняв и възмущение се вдигнаха до небесата.

— Трябва да бъдем много предпазливи — казва Шест, която е седнала до стената.

— По-предпазливи от това да се крием в долнопробна мотелска стая със спуснати пердета? — питам аз.

Шест отива обратно до прозореца, дръпва едното от пердетата и надзърта навън. Сноп слънчеви лъчи пада върху пода.

— Слънцето ще залезе след три часа. Да тръгнем веднага щом се стъмни.

— Слава Богу! — казва Сам. — Тази нощ се очаква метеоритен дъжд и ако караме на юг, можем да го видим. Да не говорим, че ако трябва да прекарам още някоя минута в тази скапана стая, ще откача.

— Сам, ти си беше откачен от мига, в който те срещнах — шегувам се аз.

Той ме замерва с възглавница, която отклонявам, без дори да вдигна ръка. Преобръщам я на няколко пъти във въздуха посредством телекинезата, след това я запращам като ракета срещу телевизора и той спира да работи.

Знам, че Шест е права. Не бива да се задържаме никъде — но съм напълно отчаян. Изобщо не му се вижда краят, няма място, където да сме в безопасност. В края на леглото лежи и топли краката ми Бърни Косар, който след Охайо почти не се отделя от мен. Кучето отваря очи, прозява се и се протяга. Поглежда нагоре към мен и по телепатия разбирам, че и той се чувства по-добре. Повечето от малките струпеи, които покриваха тялото му, са изчезнали, а по-големите заздравяват добре. Върху счупения си преден крак носи импровизирана шина и ще куца още няколко седмици, но вече почти прилича на добрия стар Бърни. Маха леко с опашка и слага лапи върху крака ми. Протягам се, издърпвам го в скута си и го чеша по коремчето.

— Ти какво мислиш, приятел? Готов ли си да напуснеш тази дупка?

Бърни Косар тупа с опашка по леглото.

— И така, накъде, приятели мои? — питам.

— Не знам — отговаря Шест. — За предпочитане някъде, където е топло, за да изкараме зимата, нали ще сме на път. Вече не издържам с този сняг. А най̀ не издържам, че не знам къде са останалите.

— Засега сме само ние тримата. Номер четири плюс Шест, плюс Сам.

— Обожавам алгебрата — обажда се Сам. — Сам е равен на хикс. Променливата величина хикс.

— Ти си хахо, пич — казвам.

Шест влиза в банята и миг по-късно се появява с пълна шепа тоалетни принадлежности.

— Ако изобщо има нещо утешително в случилото се, то е, дето поне сега останалите гардове знаят, че Джон не само е оцелял при първата си битка, но и я е спечелил. Това може да им вдъхне надежда. Сега важното е да открием останалите. И междувременно да тренираме заедно.

— На всяка цена — казвам и поглеждам към Сам. — Не е прекалено късно да се върнеш и да оправиш нещата, Сам. Може да измислиш някаква история за нас. Кажи им, че сме те отвлекли и сме те държали против волята ти и че си избягал при първа възможност. Ще те имат за герой. Момичетата ще тичат подир теб.

Сам хапе долната си устна и клати глава в несъгласие.

— Не желая да съм герой. А момичетата и без това си тичат подир мен.

Двамата с Шест въртим очи, но виждам, че тя се изчервява. Или може би си въобразявам.

— Говоря сериозно — казва той. — Няма да си тръгна.

Свивам рамене.

— Да считаме това за уредено. Сам е равен на хикс в уравнението.

Сам гледа Шест как отива към малкия си сак до телевизора и върху лицето му е изписано колко много я харесва. Облечена е с черни памучни шорти и бял потник, а косата й е изтеглена назад. Няколко кичура падат свободно около лицето й. Морав белег се откроява върху лявото й бедро отпред, следите от шевовете около него са нежно розови, все още покрити с коричка. Тя не само си заши сама раната, но си извади и конците. Щом Шест вдигне глава, Сам срамежливо отмества поглед. Очевидно има друга причина Сам да иска да остане с нас.

Шест се навежда, бърка в сака и изважда сгъната карта. Разгъва я в долния край на леглото. Тя сочи Тръксвил.

— Точно тук сме ние. А тук — продължава да мести пръста си от Северна Каролина към червена звездичка, направена с мастило, близо до центъра на Западна Вирджиния — се намира пещерата на могадорианците, тази, за която аз знам.

Поглеждам къде сочи. Дори и на картата е очевидно, че мястото е крайно изолирано; на разстояние от осем километра няма никакъв главен път, а на десет — никакъв град.

— Как научи къде е пещерата?

— Това е дълга история — отговаря тя. — По-добре да я оставим за пътуването.

Пръстът й тръгва по нов маршрут на картата, на югозапад от Западна Вирджиния, пресича Тенеси и се установява върху една точка в Арканзас, близо до река Мисисипи.

— Какво има там? — питам я.

Издува бузи, изпуска дълбока въздишка, явно си спомня нещо, което се е случило. Когато мисли съсредоточено, лицето й придобива особено изражение.

— Там беше сандъкът ми — казва тя. — И някои неща, които Катарина донесе от Лориен. Скрихме ги точно там.

— Какво искаш да кажеш с това беше?

Тя тръсва глава.

— Не е ли вече там?

— Не, те бяха по петите ни и не можехме да рискуваме да ни го отнемат. С нас нямаше да е в безопасност и го скрихме заедно с нещата на Катарина в Арканзас, после изчезнахме възможно най-бързо, смятахме, че ще успеем да вземем преднина…

Тя замълча.

— Настигнаха ви, така ли? — питам я, защото знам, че нейният сепан Катарина е мъртва от три години.

Тя въздиша.

— Това е още една история, която е най-добре да оставим за из път.

 

 

Отнема ми няколко минути да напъхам дрехите си в сака и тогава се сещам, че последния път Сара бе събрала багажа ми в него. Оттогава бяха изминали само десетина дни, но имах усещането, че е било поне преди година и половина. Чудя се дали полицията я е разпитвала, дали са я сочили с пръст в училище. Къде ли ще ходи на училище сега, след като сградата е разрушена? Сигурен съм, че ще може да се справи сама, но въпреки това няма да й е лесно, особено след като няма представа нито къде се намирам, нито дали съм добре. Иска ми се да можех да се свържа с нея, без да излагам и двама ни на опасност.

Сам включва телевизора по старомодния начин — с дистанционното — и гледа новините, а Шест става невидима и отива да провери пикапа. Сигурно майката на Сам е установила, че колата им я няма, и е много вероятно полицията да я издирва. Преди няколко дни Сам открадна преден номер от друг пикап. Това може да ни помогне, докато стигнем до целта.

Приключвам с опаковането на багажа и слагам сака до вратата. Сам се усмихва, когато снимката му изскача върху екрана на телевизора — въртят същите новини, ясно ми е, че се кефи на късчетата лична слава дори с риска да бъде считан за беглец. После отново показват моята снимка, което означава, че дават и тази на Анри. Мъчително е да го гледам, макар изобщо да не си прилича на скицата. Не му е времето да се чувствам виновен или нещастен, но толкова много ми липсва. Умря заради мен.

След петнайсет минути се появява Шест с бял найлонов плик.

Вдига го високо и го разклаща към нас.

— Купих ви нещо, момчета.

— Охо, какво? — питам.

Тя бърка в плика и вади машинка за подстригване.

— Мисля, че е време за подстрижка.

— О, моля ти се, главата ми е малка, ще приличам на костенурка — протестира Сам.

Засмивам се и се опитвам да си го представя без рошавата му коса. Вратът му е дълъг и тънък и май има право.

— Ще движиш инкогнито — отговаря му Шест.

— Ама не искам да съм инкогнито, аз съм променливата величина хикс.

— Спри да се правиш на мекотело — казва Шест.

Той се мръщи. Опитвам се да го давам бодро и оптимистично.

— Така е, Сам — казвам и си свалям ризата.

Шест влиза след мен в банята, разкъсва опаковката на машинката, а аз се навеждам над ваната. Пръстите й са леко студени и по гръбнака ми полазват тръпки. Иска ми се Сара да е тази, която да ме държи здраво за рамото, докато ме префасонира. Сам ни гледа от прага на вратата и въздиша шумно, иска да разберем, че хич не одобрява тази работа.

Шест приключва, аз забърсвам с кърпа падналите косми, после се изправям и се поглеждам в огледалото. Главата ми е по-светла от останалата част на лицето, но само защото никога не е виждала слънце. Мисля, че няколко дни във Флорида Кийс, където двамата с Анри живеехме преди Охайо, биха оправили проблема за нула време.

— Ето виж, Джон така изглежда като печен мъжага, а аз ще приличам на лайно — хленчи Сам.

— Аз съм си печен мъжага, Сам — отговарям.

Докато Шест почиства машинката, той ми се пули невярващо.

— Долу! — заповядва тя.

Сам се подчинява, спуска се на колене и се навежда над ваната. Когато тя приключва, той се изправя и ме поглежда умоляващо.

— Много ли е зле?

— Изглеждаш добре, приятелю — казвам. — Приличаш на беглец.

Сам разтърква главата си няколко пъти и накрая се поглежда в огледалото. Дърпа се ужасен.

— О, приличам на извънземно! — възкликва с престорено отвращение, след това ме поглежда през рамо и се извинява непохватно. — Нищо лично.

Шест събира всичките косми от ваната и ги хвърля в тоалетната, после пуска водата, като внимава да не останат никакви следи. Навива шнура на машинката акуратно и стегнато и я пъха в калъфа.

— Добре е нещата да се правят навреме — казва тя.

Пристягаме саковете с ремъци към гърба й, тя ги хваща с двете си ръце, после става невидима и саковете също изчезват. Втурва се през вратата и отива да ги занесе до колата, без някой да може да я забележи. Докато я няма, бъркам вдясно в дъното на дрешника, махам няколко хавлиени кърпи и измъквам лориенския сандък.

— Ще отвориш ли някога това нещо? — пита ме Сам.

Откакто му казах за него, непрекъснато се вълнува какво ли има вътре.

— Да, разбира се — отговарям. — Веднага щом се почувствам в безопасност.

Мотелската врата се отваря, после се затваря. Шест се материализира отново и поглежда към сандъка.

— Не мога да направя теб и Сам невидими заедно със сандъка. Само каквото държа в ръцете си. Първо ще занеса сандъка в колата.

— Не, всичко е окей. Вземи Сам с тебе, аз ще ви следвам.

— Но това е тъпо, Джон. Как така ще ни следваш?

Слагам си шапката и якето, дърпам ципа, вдигам качулката над главата си, оставям да се вижда само лицето ми.

— Няма проблем. И аз имам силно развит слух като теб — казвам.

Тя ме поглежда скептично и клати глава. Хващам каишката на Бърни Косар и я закопчавам за нашийника.

— Само докато стигнем до колата — обяснявам му, защото той мрази да го водят на каишка. После размислям и се навеждам да го взема, тъй като кракът му все още не е оздравял напълно, но той ми предава, че предпочита да върви сам.

— Аз съм готов, дайте знак и тръгваме — казвам.

— Добре, хайде — казва Шест.

Сам й подава ръката си малко прекалено въодушевено. Сдържам смеха си.

— Какво има? — пита той.

Клатя глава.

— Нищо, ще се старая да вървя след вас, но не избързвайте много.

— Просто се изкашляй, ако не можеш да ни следваш, и аз ще спра. Колата е на няколко минути оттук, зад изоставения хамбар. Няма начин да я пропуснеш — обяснява Шест.

Вратата се отваря и Сам и Шест изчезват.

— Сега е наш ред, Бърни Косар. Само ти и аз.

Той припка след мен с изплезен език. Като изключим бързите разходки до малкия затревен участък зад мотела за облекчаване на естествените му нужди, Бърни Косар също беше в клетка като всички нас.

Нощният въздух е хладен и свеж, напоен с уханието на бор, и вятърът в лицето ми веднага ме връща към живота. Вървя със затворени очи и се опитвам да усетя Шест, като „опипвам“ въздуха с ума си. Посредством телекинезата усещам пейзажа наоколо по същия начин, както когато спрях летящия куршум в Атенс, улавяйки го още във въздуха. Усещам ги на няколко стъпки пред мен, леко вдясно. Побутвам Шест и тя се стряска, дъхът й засяда в гърлото. След три секунди тя ме блъска с рамо и за малко да падна. Смея се. Тя също.

— Хора, какво правите? — пита Сам, нашите закачки го дразнят. — Нали трябваше да сме тихи, забравихте ли?

Стигаме до пикапа, паркиран зад паянтов стар хамбар, който сякаш всеки миг ще рухне. Шест пуска ръката на Сам, той се качва в кабината и се намества по средата. Шест скача зад кормилото, а аз се плъзгам до Сам с Бърни Косар в краката ми.

— Хей, пич, какво е станало с косата ти? — ръгам Сам.

— Млъквай!

Шест пали колата, аз се усмихвам, докато я изкарва на шосето, и пуска фаровете, щом колелата докосват асфалта.

— Какво има? — пита Сам.

— Мислех си, че от нас четиримата трима са извънземни, двама са бегълци с терористични връзки и никой от нас няма валидна шофьорска книжка. Нещо ми подсказва, че нещата може да станат интересни.

Дори Шест не може да се сдържи и се усмихва.