Питакъс Лор
Силата на шестимата (12)

Глава 12

Те са тук! — мисля си. — След всичките тези години могадорианците вече са тук!

Обръщам се мигновено, но се подхлъзвам и падам в снега. Забързано пълзя назад, далече от входа на пещерата, обувките ми се замотават в одеялото. В очите ми бликват сълзи. Сърцето ми препуска. Успявам да се изправя и хуквам стремглаво колкото ми държат краката. Дори не поглеждам назад да проверя дали не ме преследва някой, прекосявам същия заснежен терен, през който току-що бях минала, движа се със светкавична скорост, нямам време да гледам къде стъпвам. Дърветата под мен започват да губят очертанията си, облаците над мен също. Усещам, че одеялото се рее зад гърба ми, плющи на вятъра като пелерина на супергерой. Препъвам се и падам, плъзгам се по земята, но светкавично се изправям на крака и тичам напред, прескачам камилската гърбица и когато се приземявам, падам отново. Най-накрая се спускам покрай брезите и стигам до манастира. Почти двайсет и пет минути ми беше отнело изкачването до пещерата, а връщането на бегом — по-малко от пет. Подобно на способността да дишам под вода, заветът на суперскоростта се проявява, когато имам нужда от нея.

Махам одеялото от врата си, нахълтвам през портата и чувам тракането в трапезарията. Бързо изтичвам по виещата се стълба и по тесния коридор. Знам, че е ред на Аделина да почива в неделя. Влизам в голямата стая, където спят сестрите. Аделина седи царствено на един от двата стола с високи облегалки и държи Библия в скута си. Когато ме вижда, затваря книгата.

— Защо не си на обяд? — пита ме тя.

— Мисля, че те са тук — казвам запъхтяна, а ръцете ми треперят силно.

Навеждам се напред и ги слагам върху коленете си, за да ги успокоя.

— Кой е тук?

— Знаеш кой! — изкрещявам.

После добавям през зъби:

— Могадорианците.

Тя присвива очи, не може да повярва.

— Къде?

— Ходих до пещерата…

— Каква пещера? — прекъсва ме тя.

— На кого му пука каква пещера! Пред входа й имаше чифт следи от ботуши, от огромни ботуши.

— По-бавно, Марина. Следи от ботуши пред някаква пещера?

— Да — отвръщам.

Тя се подсмихва и веднага разбирам, че съм сгрешила, идвайки при нея. Трябваше да се досетя, че няма да ми повярва. И застанала там пред нея, се чувствам глупава и уязвима.

Изправям се. Не знам къде да дяна ръцете си.

— Искам да знам къде е сандъкът ми — заявявам не съвсем уверено, но в никакъв случай не и плахо.

— Какъв сандък?

— Знаеш много добре какъв сандък!

— Откъде ти хрумна, че ще пазя онази вехтория? — пита тя спокойно.

— Ако не си го запазила, ще означава, че си се обърнала срещу собствения си народ — отвръщам.

Тя отваря отново Библията и се прави, че чете. Смятам да си тръгна, но мислите ми се връщат към следите от ботуши в снега.

— Къде е той? — питам.

Тя продължава да не ми обръща внимание, така че мислено протягам ръка, усещам контурите на книгата, тънките й прашни страници, грубата й корица. Затварям рязко книгата. Аделина скача.

— Кажи ми къде е.

— Как смееш? За коя се мислиш?

— Аз съм гард и съдбата на цялата лориенска раса зависи от моето оцеляване, Аделина. Как можа да им обърнеш гръб? Как можа да обърнеш гръб и на човешките същества? Джон Смит, за когото мисля, че е гард, е беглец в Съединените щати; когато неотдавна бил спрян от някакъв полицай, успял да го премести, без да го докосне. Точно както и аз мога. Не виждаш ли какво става, Аделина? Ако не започнем да помагаме, не само Лориен ще бъде изгубен завинаги, но и Земята, и това тъпо сиропиталище, и този скапан град!

— Как смееш да наричаш тъпо това място! — Аделина пристъпва към мен със свити юмруци. — Това е единственото място, което ни приюти, Марина. То е единствената причина да сме все още живи. Какво направиха за нас лориенците? Натириха ни на кораб за една година, после ни изтикаха на жестока планета без никакъв план или указания, освен да се укриваме и да тренираме. Да тренираме за какво?

— Да разгромим могадорианците. Да си върнем Лориен — тръскам глава. — Другите навярно са някъде там, сражават се, обмислят как да се съберем, как да се върнем у дома, а ние сме се залостили в този затвор и не правим нищо.

— Аз имам цел в живота и помагам на човешката раса с молитви и служба. Ти също би трябвало да го правиш.

— Твоята единствена задача на Земята беше да помагаш на мен.

— Нали си жива?

— Само в буквалния смисъл на думата, Аделина.

Тя сяда отново на стола и отваря Библията в скута си.

— Лориен е мъртъв и погребан, Марина. Има ли някакво значение?

— Лориен не е мъртъв; планетата е в хибернация. Ти самата го каза. И важното е, че ние не сме мъртви.

Тя преглъща с усилие.

— На всички нас ни беше издадена смъртна присъда — каза тя и гласът й секва за миг. После, с по-мек тон, продължава: — Нашият живот беше обречен от самото начало. Трябва да вършим добро, докато сме тук, та да имаме добър задгробен живот.

— Как може да говориш така?

— Защото това е действителността. Ние сме последните от една умираща раса и съвсем скоро и нас няма да ни има. Да ни помага Бог, когато настъпи този момент.

Клатя глава. Изобщо не ме интересуват разговорите за Бог.

— Къде е сандъкът ми? В тази стая ли е? — обикалям наоколо, плъзгам поглед по тавана, после се навеждам и надзъртам под няколко от леглата.

— Дори и да го откриеш, не можеш да го отвориш без мен — казва тя. — Знаеш това.

Права е. Ако вярвам на това, която тя ми е разказвала преди години, когато все още имах доверие в нея, наистина не мога да го отворя без нея. Изведнъж разбрах абсурдността на положението. Следите от ботушите в снега; Джон Смит беглец; очевидната и абсолютна клаустрофобия на „Света Тереса“; и Аделина, моят сепан, предопределена да ми помага и съдейства в разгръщането на моите завети, но отказала се от мисията ни. Тя дори не знае кои от моите завети вече са се развили. Мога да виждам в тъмното, да дишам под вода, да тичам супербързо, да задвижвам предмети от разстояние, притежавам дарбата да съживявам растения на прага на смъртта. Обзема ме силно безпокойство и точно в най-неподходящия момент в стаята влиза сестра Дора. Подпира ръце на кръста.

— Защо не си в кухнята?

Отвръщам й със същия навъсен поглед, с който тя ме гледа.

— О, я да млъквате! — казвам и излизам от стаята, преди тя да отговори.

Тичам по коридора, надолу по стълбите, грабвам отново палтото си, блъскам портата и излизам навън.

Оглеждам се като обезумяла, движа се в сенките встрани от пътя. Макар да имам усещането, че съм наблюдавана, навън всичко си е наред. Забързвам се надолу по хълма, отварям си очите на четири и щом стигам кафенето, влизам вътре, защото единствено то работи. Половината от двайсетте му маси са заети, за което съм благодарна — изпитвам остра нужда да бъда заобиколена от хора. Тъкмо понечвам да седна, когато забелязвам Ектор, който пие вино самичък в ъгъла.

— Защо не си на Ел Фестин?

Той вдига поглед. Избръснат е, погледът му е бистър и ясен. Изглежда добре отпочинал; дори се е облякъл добре. От доста време не съм го виждала в подобно състояние. Чудя се колко ли дълго ще продължи така.

— Мислех, че не пиеш в неделя — казвам и в същия миг ми се иска да не съм го изрекла.

В момента Ектор и Елла са единствените ми приятели, а единият вече изчезна днес. Не искам да огорчавам и Ектор. Той ми отговаря, без да се засяга.

— И аз така си мислех. Ако някога срещнеш човек, който се опитва да потопи мъката си, информирай го любезно, че мъката му може да плува. Ела, седни, хайде — казва той, подритвайки стола срещу себе си.

Тръшвам се отгоре.

— Как си?

— Мразя това място, Ектор. Мразя го с цялата си душа.

— Лош ден?

— Тук всеки ден е лош.

— Недей така, това място не е чак толкова ужасно.

— Как така успяваш винаги да си толкова весел?

— Алкохолът — отговаря той и си докарва крива усмивка. Налива си, както изглежда, първата чаша от бутилката. — Не бих го препоръчал на останалите. Но на мен май ми върши работа.

— О, Ектор! — казвам аз. — Ще ми се да не пиеш толкова много.

Той се подсмихва. Пие една глътка.

— Знаеш ли какво ми се иска на мен?

— Какво?

— Да не изглеждаш непрекъснато толкова тъжна, Марина от морето.

— Нямах представа, че изглеждам така.

Той вдига рамене.

— Това е нещо, което съм забелязал, но Ектор е един много проницателен човек.

Поглеждам наляво, после надясно, спирам погледа си върху всеки един от посетителите. Вземам салфетката от масата и я слагам върху скута си. Сетне я връщам отново на масата. Пак я слагам върху скута си.

— Кажи ми какво те тревожи — казва Ектор и отпива голяма глътка.

— Абсолютно всичко.

— Всичко? Дори аз?

Клатя отрицателно глава.

— Добре де, не съвсем всичко.

Той повдига вежди и сбръчква чело.

— Хайде, казвай.

Изпитвам силно желание да му разкрия тайната си, причината, заради която съм тук, както и откъде съм в действителност. Искам да му разкажа за Аделина, за предопределената й роля, за това в какво всъщност се е превърнала. Искам да узнае за останалите, които неизвестно къде или бягат от закона, или се бият, или просто си седят без определена цел като мен и събират прах. Ако има някой, за когото да съм сигурна, че ще бъде мой съюзник, който би ми помогнал всячески, това със сигурност е Ектор. В крайна сметка нали той е закрилник, призван да бъде верен, роден в сила и смелост чрез името, което носи.

— Имал ли си някога усещането, че не принадлежиш на това място, Ектор?

— Разбира се. Имам такива дни.

— Защо тогава стоиш тука? Можеш да отидеш където си поискаш.

Той вдига рамене.

— Причините са няколко — долива си още вино в чашата. — На първо място, няма кой да се грижи за майка ми. Освен това тук е моят дом, пък и не съм убеден, че другаде ще е кой знае колко по-добре. От личен опит знам, че нещата рядко се променят със смяната на пейзажа.

— Може и да е вярно, но аз нямам търпение да се махна оттук. Остават ми малко повече от четири месеца в сиропиталището, нали знаеш? Не казвай на никого, но смятам да си тръгна по-рано.

— Не мисля, че идеята е добра, Марина. Много си млада, за да си самостоятелна и независима. Къде ще отидеш?

— В Америка — отговарям без никакво колебание.

— Америка?

— Трябва да открия някого там.

— Щом си твърдо решена, защо досега не си заминала?

— От страх — отговарям. — Най-вече от страх.

— Не си единствената — отговаря той и спира, за да изпие чашата до дъно; погледът му е изгубил остротата си. — Ключът към промяната е да се отърсиш от страха.

— Знам.

Вратата на кафенето се отваря и вътре влиза висок мъж, облечен с дълго палто, който държи стара книга в ръка. Минава покрай нас. Има тъмна коса и рунтави вежди. Дебел мустак покрива горната му устна. Никога преди не съм го виждала, ала щом повдига глава и среща очите ми, има нещо, което моментално не ми харесва в него, и бързо отмествам поглед. С крайчеца на окото си виждам, че той продължава да ме гледа втренчено. Опитвам се да не му обръщам внимание. Продължавам разговора си с Ектор, по-скоро бръщолевя несвързано, виждам как пълни отново чашата си с червено вино и почти нищо не чувам от отговорите му.

Пет минути по-късно мъжът продължава да ме гледа втренчено и това толкова ме безпокои, че кафенето все едно се завърта. Навеждам се над масата и прошепвам на Ектор:

— Знаеш ли кой е мъжът в дъното на кафенето?

Той клати отрицателно глава.

— Не, но и аз забелязах, че ни наблюдава. Беше тук и в петък, седеше на същото място и четеше същата книга.

— Има нещо в него, което не ми харесва, но не знам какво.

— Не се притеснявай, нали аз съм тук — успокоява ме той.

— Трябва да си тръгвам — казвам.

Отчаяно искам да се махна оттук. Старая се да не поглеждам към мъжа, но въпреки това го правя. Сега той чете книга, чиято корица е обърната към мен, сякаш иска да я видя. Книгата е трошлива и изтъркана, мръсносива на цвят.

ПИТАКЪС ОТ МИТИЛЕНА^[1] И АТИНСКАТА ВОЙНА

Питакъс? Питакъс? Мъжът отново поглежда към мен и макар да не виждам долната половина от лицето му, очите му ми подсказват, че устните му са разтегнати в многозначителна усмивка. Внезапно имам усещането, че ме е блъснал влак. Възможно ли това да е първата ми среща с могадорианец? Скачам, удрям си коляното в дъното на масата и за малко да се просна върху бутилката с вино на Ектор. Столът ми се прекатурва назад и се стоварва с трясък на пода. Всички в кафенето се обръщат.

— Трябва да тръгвам, Ектор — казвам. — Трябва да тръгвам. Препъвам се през вратата и се втурвам обезумяла към къщи, тичам по-бързо от автомобил, който се движи с превишена скорост, и изобщо не ми пука, че някой може да ме види. След броени секунди отново съм в „Света Тереса“. С трясък прелитам през двойните врати и бързо ги затръшвам зад себе си. Опирам гръб в тях и затварям очи. Опитвам се да забавя дишането си, да успокоя треперенето на ръцете и краката, потръпването на долната устна. По лицето ми се стича пот.

Отварям очи. Пред мен стои Аделина, безразсъдно се хвърлям в ръцете й, без да ме интересува напрежението, създало се помежду ни преди час. Тя колебливо отвръща на прегръдката, навярно объркана от внезапната ми проява на любов, каквато не съм й показвала с години. Отдръпва се и аз понечвам да й разкажа какво съм видяла току-що, но тя докосва устни с пръст, както аз направих към Елла по време на литургията. След това се обръща и си тръгва.

 

 

Докато се стъмнява, след вечеря и преди молитвите, заставам пред прозореца на спалнята и гледам как навън се спуска мрак, а очите ми шарят по терена да открият нещо подозрително.

— Марина? Какво правиш?

Обръщам се. Зад мен е застанала Елла. Не съм я чула кога се е приближила. Тя се движи из коридорите като сянка.

— А, ето те и теб — казвам с облекчените. — Добре ли си?

Тя кима, но кафявите й очи говорят друго.

— Какво правиш? — повтаря въпроса си тя.

— Чисто и просто гледам навън.

— Защо? Винаги гледаш през прозорците преди лягане.

Тя е права; всяка вечер, откакто е пристигнала, откакто видях онзи мъж да ме наблюдава през прозореца на нефа, преди лягане гледам навън, търся някакви знаци за присъствието му. Сега съм убедена, че това е същият мъж, когото видях днес в кафенето.

— Гледам за един лош мъж, Елла. Понякога там навън има лоши мъже.

— Наистина? Как изглеждат?

— Трудно е да се каже — отвръщам. — Мисля, че са много високи, обикновено изглеждат мрачни и зли. А някои от тях може да са доста мускулести, ето такива.

Заемам убедителна поза на бодибилдър. Елла се смее и се приближава до прозореца. Застава на върха на пръстчетата на краката си и изпъва телцето си нагоре, за да погледне навън. Минали са няколко часа, откакто бях в кафенето, и вече съм се поуспокоила. Долепвам показалеца си върху замъгленото стъкло и със скрибуцане бързо изписвам една цифра.

— Това е цифрата три — казва Елла.

— Точно така, миличка. Обзалагам се, че ти можеш да го направиш по-добре от мен, нали така?

Тя се усмихва, залепва пръстче в долната част на прозореца и скоро там се появява началото на красива фермерска къща с хамбар отзад. Гледам как моята цифра три е погълната от съвършената рисунка на Елла.

Единствената причина да ме оставят да си тръгна от кафенето днес е именно цифрата три. Това е разстоянието от Джон до мен. От начина, по който го преследват, съм сигурна, че той е номер четири. Както съм сигурна, че мъжът в кафенето е могадорианец. Градът е толкова малък, рядко мога да срещна някого, когото не познавам, а книгата му — Питакъс от Митилена и Атинската война — плюс втренчения му поглед не са съвпадение. Името „Питакъс“ слушам още от детството си, дълго преди да пристигнем в „Света Тереса“.

Моят номер е седем. Сега той е единственото ми убежище, най-голямата ми защита. Колкото и нечестно да звучи, но от смъртта ме делят другите трима, които трябва да умрат преди мен. Докато заклинанието е в сила, а то очевидно действа, поради което и предполагам, че бях оставена на мира и не ме нападнаха още там на масата в кафенето. Едно нещо е сигурно: ако той е могадорианец, това означава, че те знаят къде се намирам и могат да ме приберат по всяко време и да ме държат, докато убият номерата от четири до шест. Ще ми се да знам какво ги държи на разстояние и защо ми позволиха тази нощ отново да спя в леглото си. Знам, че заклинанието ни пази единствено от това да не може да бъдем убити, ако се наруши редът, нищо повече. Но трябва да има и нещо друго.

— Двете с теб сега сме от един отбор — казвам аз.

Елла нанася последните щрихи върху рисунката си на прозореца, извива ноктите си върху главите на няколко крави, за да им сложи рога.

— Наистина ли? — пита невярващо тя.

— Точно така — отговарям и вдигам кутрето си. — Да се закълнем.

Тя се усмихва широко и увива кутрето си около моето. Разклащам го веднъж.

— Ето, вече е скрепено — казвам.

Обръщаме се отново към прозореца и Елла изтрива картината с дланта си.

— Тук не ми харесва.

— Повярвай ми, и на мен не ми харесва. Но не се тревожи, скоро и двете няма да сме тук.

— Настина ли мислиш така? Ще си тръгнем заедно?

Обръщам се и я поглеждам. Изобщо нямам предвид това, но без да се замислям, кимам утвърдително. Надявам се да не съжалявам, че съм дала такова обещание.

— Ако ти все още си тук, когато аз си тръгна, тогава си тръгваме заедно. Става ли?

— Става! И няма да им позволя да те наранят.

— Кои? — питам.

— Лошите хора.

Усмихвам се:

— Ще ти бъда много благодарна.

Тя се маха от прозореца, отива до другия и отново се повдига на пръсти, за да погледне навън. Както обикновено се движи като призрак, без изобщо да вдига шум. Все още нямам представа къде се беше скрила днес, но където и да е, очевидно е място, на което никой не би се досетил да погледне. Изведнъж ми хрумва една идея.

— Ей, Елла? Нуждая се от помощта ти — казвам.

Елла се отлепя от прозореца и ме гледа очаквателно.

— Търся нещо, но то е скрито много добре.

— Какво е то? — пита тя и се навежда напред от вълнение.

— Сандък. Дървен е и изглежда много стар, такъв, какъвто може да видиш на пиратски кораб.

— И се намира тук?

Кимам.

— Тук някъде е, но нямам представа къде точно. Някой хубавичко го е скрил. Не познавам по-умно момиче от теб. Обзалагам се, че можеш да го откриеш за нула време.

Тя засиява от щастие и бързо кима:

— Ще го открия за теб, Марина! Нали сме от един отбор!

— Точно така — съгласявам се. — От един отбор сме.