Питакъс Лор
Силата на шестимата (22)

Глава 22

Вратата в дъното на кулата се отваря със скърцане и чувам стъпки. Долавям ехо от дишане. Който и да е, ще е невъзможно да скрия упоената Аделина, котарака и сандъка, натъпкан с извънземни оръжия и артефакти. Полека връщам в сандъка клончето и затварям капака. Завет изпълзява до ръба на пода на камбанарията, присяда и поглежда надолу в мрака. Мълчим, но изведнъж Аделина изхърква дълго и провлечено.

Стъпките по извитата стълба се забързват. Разтърсвам Аделина няколко пъти, за да я събудя. Тя пада настрани.

Какво да правя? — питам безмълвно Завет.

Котаракът скача върху сандъка, после се връща обратно, но само за да мърка около краката ми. Това определено не е отговор, обаче ми подсказва една идея. Навеждам се, слагам Завет върху сандъка и се покатервам до единия от двата прозореца. Студеният въздух прониква през пижамата ми и зъбите ми веднага започват да тракат. Стъпките се приближават.

Мисловно повдигам сандъка високо във въздуха, ноктите на Завет се впиват в капака за безопасно приземяване. Навеждам се и пренасям по въздуха сандъка над мен и през прозореца. Веднага след това го спускам внимателно върху заледената поляна десет етажа по-долу. Завет скача от него и побягва в мрака. Пренасям и Аделина по въздуха над мен, нощницата й забърсва главата ми, после внимателно я пускам до сандъка.

Стъпките вече се чуват силно. Прехвърлям крака навън през прозореца. Концентрирам се, колкото мога в момента, и успявам да се издигна няколко сантиметра над студения камък. Изхвърлям се навън срещу бушуващия вятър. Преди да се спусна по-ниско и по-далече от кулата, виждам мустакатия могадорианец от кафенето да обикаля последния завой на стълбата и с тежки стъпки да влиза в камбанарията.

Концентрацията ми поддава и се разпада на безброй късчета. Понасям се стремглаво надолу. До мига, в който притискам ръце върху гърдите си и концентрирам мисълта си върху полет като перце. Дясното ми коляно се приземява на косъм от треперещото тяло на Аделина.

Изпадам в паника. Трябва да се опитам да завлека някак си сандъка и Аделина до селото, където да се скрием. Само че е тъмна нощ, ние сме по нощници, а там светят само няколко прозореца. Или пък бързо да намеря място в сиропиталището, където можем да се скрием. На могадорианеца ще му е нужно по-малко време да слезе от кулата, отколкото му е отнело да я изкачи, но все пак трябва да извърви дългия коридор и да пробяга още едни стълби, за да стигне до първия етаж. Пъхам глава през портата и щом виждам, че теренът е чист, премятам Аделина върху сандъка и плавно ги понасям по въздуха към нефа. Мощта ми е почти на свършване, но някак си успявам да събера достатъчно сили, за да напъхам сандъка, Аделина и моя милост в дъното на проветривата, студена и влажна ниша, където е бил скрит сандъкът в самото начало.

Започвам да си мисля, че с отварянето на сандъка съм довела могадорианеца директно при мен. Навярно червеното пулсиране на кристала, който изпуснах, е някакъв вид предавателно устройство. Аделина със сигурност знае какво е то и какво трябва да се направи. За да преодолея страха, че враждебна и зла извънземна раса идва директно за мен, за да се извиня по някакъв начин на Аделина, че съм я упоила, и за да се стопля малко, слагам глава върху гърдите й и я прегръщам през кръста.

Часове по-късно чувам как Аделина сумти, после размърдва крака под моите.

— Аделина? — прошепвам. — Будна ли си?

— Кой е? Марина, ти ли си?

Прошепвам:

— Аделина, трябва да си много тиха, ама много.

— Защо — пита тя шепнешком. — Къде сме?

— В нефа, на мястото, където беше скрила сандъка. Но моля те, чуй ме. Те са тук. Могадорианците дойдоха за мен снощи, след като отворих сандъка, и трябваше да се скрием.

— Как отвори сандъка сама? Така не става.

— Ти ми каза как да го направя. Говореше насън — лъжа я.

Мога да й кажа, че съм я упоила, но не съм готова да се разправям на тази тема. Объркването й се усеща в гласа й.

— Не си спомням… Спомням си как станах от леглото и после… Май това е всичко. Отворила си сандъка? Какво имаше вътре?

— Много неща, Аделина. Всякакви видове камъни и един от тях се запали в ръката ми и започна да мига, мисля, че затова се появи могадорианецът.

— Какъв могадорианец? Какво се случи? — Аделина се опитва да седне, но я спирам, преди да е ударила главата си в ниския таван.

Прошепвам:

— Преди няколко дни видях мъж в кафенето, който държеше книга за Питакъс и не сваляше поглед от мен. Беше с шапка и мустаци и още щом го погледнах, разбрах, че е от Могадор. И снощи, след като отворих сандъка в северната камбанария, той се появи.

— Как се измъкнахме?

— Използвах телекинезата си и се изнесохме в двора през прозореца, после пак я използвах, за да се върнем тук.

— Трябва да се махаме оттук — промълвява тя. — Трябва незабавно да напуснем „Света Тереса“.

Тутакси ме обзема възбуда. Прегръщам я в тъмното и за моя изненада и тя ме прегръща в отговор. Аделина пропълзява до отвора на нишата, а аз я следвам със сандъка, който се носи зад мен. Когато виждаме, че нефът е празен, Аделина ме моли да я сваля долу на пода. После внимателно пускам сандъка от края на нишата и мълчаливо го поставям до босите нозе на Аделина. Тъкмо и аз да левитирам надолу, когато сестра Дора се появява в задната част на нефа и тръгва към Аделина.

— Къде изчезна? — крещи тя. — Цяла нощ не си била на поста си. Как можа да направиш това? И какво прави този багаж тук?

— Имах нужда от чист въздух, сестра Дора — казва тихо Аделина. — Съжалявам, че напуснах поста си.

Виждам как очите на сестра Дора се присвиват.

— С Марина?

— Какво?

— Четири от момичетата дойдоха да ме събудят посред нощ, казаха ми, че Марина се е измъкнала снощи и че ти си тръгнала с нея.

Аделина понечва да каже нещо, но Елла се появява зад сестра Дора и дърпа роклята й.

— Сестра Дора? Току-що видях Марина — лъже тя.

— Къде?

— В спалнята, спи.

Сестра Дора се навежда и сграбчва Елла за ръката над лакътя и ужасената физиономия на момиченцето кара нещо да се преобърне в мен.

— Ти, малка лъжкиньо! Току-що идвам от спалнята и там няма никого. Измисляш й извинения.

— Сестра Дора, достатъчно! — казва Аделина.

Сестра Дора обаче започва да влачи Елла енергично и крачетата й едва докосват пода.

— Отиваме в кабинета, там ще разбереш, че тук не се лъже.

Сълзи се стичат по бузите на Елла. От отвора на нишата забивам поглед върху ръката на сестра Дора и отлепвам пръстите й от ръчичката на Елла. Сестра Дора изкрещява от болка, объркана, поглежда учудено надолу към Елла. После отново я сграбчва за ръката.

Аделина се дотътря до тях и преди да запратя сестра Дора по гръб по цялото протежение на централната пътека, Аделина я хваща за китката.

Сестра Дора отскубва ръката си. Сърцето ми се качва в гърлото, развълнувана съм, когато виждам в Аделина мой и на приятелката ми съюзник.

— Да не си ме докоснала пак! — заплашва я сестра Дора. — Мястото ти не е при нас, Аделина. Нито на онзи малък зъл дух, който домъкна със себе си.

Аделина се усмихва спокойно.

— Напълно сте права, сестра Дора. Навярно мястото ни с Марина не е тук и навярно ще напуснем манастира още тази сутрин. Но преди това, ще бъдете ли така любезна да пуснете Елла? — гласът й, макар сърдечен и търпелив, не е лишен от известна злъч.

— Как смееш! — подигравателно изкрещява сестра Дора. — И ти не си нещо повече от обикновен сирак. Прибрахме те, когато никой не те искаше.

— Всички сме равни пред Бога. Сигурно ще признаете поне това?

Сестра Дора пристъпва напред, но Аделина я грабва за ръката. Двете жени се гледат право в очите.

— Ще разговарям за това със сестра Лусия. Ти ще бъдеш изхвърлена оттук толкова бързо, че няма да имаш време да молиш за прошка.

— Вече казах, че напускам още тази сутрин. А иначе винаги ще мога да моля за прошка — Аделина протяга ръка към Елла и тя я хваща.

Сестра Дора се колебае, но неохотно пуска ръката на Елла.

— Ще се моля не само Марина да ми прости, че й бях ужасен настойник, но ще се моля Бог да прости и на вас, че сте забравили за какво сте тук — те продължават да се гледат в очите още няколко секунди, преди сестра Дора да се врътне разсърдена и да напусне нефа.

Когато тя изчезва от погледа, а Елла е застанала с гръб към мен, аз се спускам на земята.

— Здравей, Елла — казвам.

— Марина! — тя се откъсва от ръката на Аделина, изтичва към мен и ме прегръща. — Къде беше?

— Двете с Аделина трябваше да си поговорим насаме — казвам и се отдръпвам от нея.

Поглеждам към Аделина:

— Трябваше да разговаряме за нашето бъдеще.

Аделина присвива очи, поглежда към мръсната си нощница и се смущава.

— Марина, иди да си събереш нещата и сложи сандъка на някое сигурно място. Много скоро си тръгваме.

Аделина излиза, Елла ме хваща за ръката и я стиска.

— Лошите хора бяха тук снощи, Марина.

— Знам, видях го. Затова напускаме — веднага щом изричам това, знам, че ще помоля Аделина да вземем Елла с нас.

— Видях трима — прошепва Елла.

Ахвам:

— Трима?

— Бяха на прозореца снощи, гледаха към леглото ти.

По гръбнака ми полазват тръпки. Пращам сандъка отново в нишата и тичам към спалните. Избягвам групичките момичета в коридора, които си шушукат за нещо, което се е случило в селото.

— Бяха точно там — сочи тя към прозореца.

— Трима? Сигурна ли си?

Тя кимва:

— Да, те ме видяха как ги гледам от прозореца. После избягаха.

— Как изглеждаха? — питам.

— Високи, с много дълги коси. А палтата им стигаха до обувките — обяснява тя.

— С мустаци, нали? Имаха ли мустаци?

— Не съм сигурна. Не си спомням за никакви мустаци — отговаря Елла.

Объркана съм, но знам, че нямам много време, преди Аделина да се покаже с чанта, пълна с нещата, които е натрупала през последните единайсет години. Побягвам да взема душ, когато Ана Ли, едно от момичетата, ме спира по средата на пътя.

— Днес няма да учим. Миранда Маркес е била намерена тази сутрин удушена в училището.

Сядам потресена на леглото си. Миранда Маркес е тъмнокосо момиче, което живее в селото и в часовете по испанска история седи до мен. Учителката ни сеньора Муньос често ни бърка, тъй като Миранда е кльощава и висока като мен, а косата й е дълга като моята. Трябва ми секунда, за да се досетя, че който и да е убил Миранда, навярно я е сбъркал с мен. Снощи някой се е опитал да ме убие.

— Това е… това е много лошо — прошепвам.

Ана Ли продължава:

— Освен това чух една от сестрите да казва, че някои от жителите видели хора да летят във въздуха и сега там е пълно с новинарски микробуси, които предават репортажи за случилото се.

Всичко се развива стремително. Могадорианците ме откриха. Откриха пещерата ми. Бях безразсъдна по отношение на заветите си и очевидци са ни видели да излитаме с Аделина през прозореца на камбанарията. Момиче от училището може би е мъртво заради мен и ние с Аделина напускаме сиропиталището посред зима, без да има къде да отидем.

Вземам най-бързия горещ душ в живота си и изчаквам Аделина.