Питакъс Лор
Силата на шестимата (5)

Глава 5

Снегът спира в събота вечер. Стържещ звук от лопати върху асфалта изпълва нощния въздух. От прозореца виждам неясните силуети на местните жители. Те почистват снега от тротоарите в тази тиха вечер, подготвят се за сутринта, когато ще тръгнат за неделната литургия. Усещам някакво спокойствие в тяхното общо усилие и ми се иска да отида там, да бъда сред тях. В този момент удря камбаната за лягане. За минутка всичките четиринайсет момичета в стаята са по леглата си и лампите са угасени.

В мига, в който затварям очи, сънят започва. Стоя сред поле от цветя в топъл летен ден. Вдясно, в далечината, на фона на залязващото слънце се издига назъбена планинска верига, вляво се простира морето. Момиче, облечено в черно, с гарвановочерна коса и поразителни сиви очи, се появява от нищото. Върху лицето му е изписана усмивка, едновременно напрегната и уверена. Само двете с нея сме. Изведнъж зад мен настъпва голямо разместване, сякаш току-що започва земетресение, земята се разцепва и зейва разкъсана. Не се обръщам да видя какво се случва. Момичето е вперило очи в мен, вдига ръка, прави ми знак да я хвана. Протягам моята ръка. Очите ми се отварят.

Светлина прониква през прозорците. Макар да ми се струва, че са минали само няколко минути, в действителност цялата нощ се е изнизала. Разтърсвам глава да прогоня съня. Неделята е ден за почивка, макар че по ирония на съдбата това е най-заетият ни ден от седмицата, който започва с дълга литургия.

На пръв поглед огромната неделна тълпа се стича в манастира поради силната си религиозна отдаденост, но в действителност причината е Ел Фестин — тържествената гощавка, давана след литургията. Всички, които живеем тук, трябва да работим. Моето място е в столовата. Свободни сме едва когато угощението приключи. Ако имам късмет, ще свършим към четири часа и мога да не се връщам в манастира до залез-слънце. По това време на годината това се пада малко след шест часа.

Втурваме се към душовете, къпем се набързо, мием зъби, решим коси, обличаме си официалното облекло — еднакви черно-бели дрехи, които ни покриват целите, без дланите и главата. Когато повечето от момичетата вече са излезли от стаята, вътре влиза Аделина. Застава пред мен и оправя дрехата ми около врата. Чувствам се много по-малка, отколкото съм в действителност. Чувам как множеството се подрежда в нефа. Аделина продължава да мълчи. Аз също. Поглеждам сивите кичури в кестенявата й коса, които досега не бях забелязала. Около очите и устата й има бръчки. Тя е на четирийсет и две, но изглежда с десет години по-стара.

— Сънувах сън за момиче с гарвановочерна коса и сиви очи, което протягаше ръка към мен — казвам, нарушавайки мълчанието. — Искаше да уловя ръката й.

— Хубаво — отговаря тя, без да е сигурна защо й разказвам съня си.

— Мислиш ли, че е възможно тя да е една от нас?

Приключва с оправянето на якичката ми.

— Мисля, че не бива да тълкуваш сънищата си прекалено много.

Иска ми се да поспоря с нея за това, но не съм сигурна какво да кажа. Вместо това промърморвам:

— Беше толкова истинско.

— Така е с някои сънища.

— Но преди много време ми беше казала, че на Лориен понякога сме можели да общуваме през огромни разстояния.

— Да, и веднага след това ти четях за вълка, който събаря къщи с духане, и за гъска, снасяща златни яйца.

— Но това бяха приказки.

— Всичко е една огромна приказка, Марина.

Скърцам със зъби от яд.

— Как може да говориш така? И двете знаем, че това не е вярно. И двете знаем откъде дойдохме и защо сме тук. Не знам защо се държиш така, сякаш не си дошла от Лориен и нямаш задължението да ме обучаваш.

Сключва ръце зад гърба и поглежда към тавана.

— Марина, откакто съм тук, откакто ние сме тук, имахме късмета да научим истината за сътворението, за това откъде сме и каква е истинската ни мисия тук, на Земята. И всичко това открих в Библията.

— А Библията не е приказка, така ли?

Раменете й се вцепеняват. Сключва вежди, челюстта й увисва.

— Лориен не е приказка — казвам, преди да е успяла да ми отговори, и като използвам телекинезата, вдигам възглавница от близкото легло и я завъртам във въздуха. Аделина прави нещо, което никога преди не е правила — зашлевява ми плесница. Силна. Пускам възглавницата, притискам с ръка смъдящата си буза и зяпвам от изненада.

— Да не си посмяла да правиш това пред други хора — казва тя, бясна.

— Това, което току-що направих, не е някаква измислена приказка. Не участвам в приказки. Ти си моят сепан и не си част от приказка.

— Наричай го както си искаш — отвръща ми тя.

— Не си ли чела новините? Знаеш много добре, момчето в Охайо е един от нас, трябва да го знаеш! Той може да се окаже нашият единствен шанс!

— Единствен шанс за какво? — пита тя.

— За живот.

— А какво според теб е това тук?

— Да прекарваш дните си, като се вживяваш в лъжите на чужда раса, не е никакъв живот — отвръщам.

Тя тръсва глава.

— Откажи се, Марина — казва и излиза.

Не ми остава нищо друго, освен да я последвам.

Марина. Името ми звучи толкова нормално сега, толкова мое. Изобщо не се замислям за него, когато Аделина просъсква името ми, нито когато едно от момичетата от сиропиталището го изкрещява на излизане от училище, размахвайки учебника ми по математика, който съм забравила. Но то невинаги е било моето име. Тогава, когато напразно търсехме топла храна и място да преспим, преди Испания и „Света Тереса“, преди Аделина да беше Аделина, аз се казвах Женевиев. Аделина се казваше Одет. Това бяха френските ни имена.

— Трябва да сменяме имената си във всяка нова страна — беше прошепнала Аделина, когато се казваше Сигни и се намирахме в Норвегия, където корабът ни акостира след месеци, прекарани в морето. Беше си избрала Сигни, защото това име беше изписано върху тениската на жената зад щанда.

— А какво ще е моето име? — попитах я тогава.

— Каквото си избереш — отговори ми тя.

Намирахме се в кафене в центъра на неприветливо село и се наслаждавахме на топлината от голямата чаша горещ шоколад, от която пиехме и двете. Сигни беше станала, за да вземе съботно-неделния вестник от съседна маса. На първа страница имаше снимка на най-красивата жена, която съм виждала. Руса коса, високи скули, тъмносини очи. Казваше се Бригита. Така моето име стана Бригита.

Даже когато пътувахме с влак и държавите профучаваха покрай прозореца като дървета, винаги сменяхме имената си, дори да се касаеше само за няколко часа. Така беше, трябваше да се крием от могадорианците, от всеки, който би могъл да ни преследва. Но това беше и едно от нещата, които повдигаха духа ни сред толкова много разочарования. Тогава си мислех, че е много забавно, дори ми се искаше да бяхме пропътували Европа няколко пъти. В Полша бях Минка, а тя си избра Зали. В Дания тя се казваше Фатима, а аз Ясмин. В Австрия имах две имена — Софи и Астрид. Тя се влюби в Емалина.

— Защо точно Емалина? — попитах я тогава.

Тя се засмя.

— Не знам. Може би защото ми харесва, че донякъде са две имена в едно. Всяко едно от тях е красиво само по себе си, но когато се слеят, се получава нещо изключително.

Всъщност сега се питам дали това не беше последният път, когато я чух да се смее. А може би и последният път, когато се прегърнахме или говорехме за предопределената ни съдба. Знам, тогава за последен път почувствах, че тя е загрижена да бъде моят сепан, че се тревожи за това, което стана с Лориен — за това, което се случи с мен.

Пристигаме за литургията тъкмо преди да започне. Останали са единствено места на последния ред, където аз така или иначе предпочитам да седя. Аделина избързва напред, при сестрите. Отец Марко, свещеникът, подема първата молитва с неизменно мрачния си глас и голяма част от думите му стигат до мен глухи и изкривени до неузнаваемост. Обичам да си седя така по време на литургията, откъсната и безучастна. Опитвам се да не мисля как Аделина ме зашлеви, а вместо това разсъждавам какво ще правя, когато приключи Ел Фестин. Снегът изобщо не се е разтопил, но съм решена на всяка цена да стигна до пещерата. Имам да рисувам нещо ново, а искам също така да завърша портрета на Джон Смит, който започнах миналата седмица.

Литургията се точи до безкрайност, или поне на мен така ми се струва, с всичките тези обреди, свещенодействия, причестявания, четене на текстове от Библията, молитви, ритуали. Когато стигаме последната молитва, аз съм изтощена и дори не се опитвам да се преструвам, че се моля, както правя обикновено. Вместо това седя с изправена глава и отворени очи и зяпам вратовете на присъстващите. Познавам почти всички. Някакъв мъж спи изправен на пейката си със скръстени ръце и брадичка, опряна в гърдите. Наблюдавам го, когато нещо в съня му го стряска и той се събужда със сумтене. Няколко души се обръщат към него, докато той все още се ориентира в обстановката. Не се сдържам и се усмихвам. Но щом отмествам очи, погледът ми се натъква на сестра Дора, която ме следи навъсено. Свеждам глава, затварям очи и се преструвам, че се моля, безмълвно повтарям думите, които отец Марко рецитира отпред. Знам обаче, че съм разкрита. Сестра Дора живее само за това. Готова е на всичко, само и само да ни залови как вършим неща, които не бива да правим.

Молитвата свършва с кръстене, което слага край на литургията. Ставам и се измъквам от мястото си преди всички, напускам нефа и бързам към кухнята. Сестра Дора може и да е най-дебелата от сестрите, но ако трябва, е необикновено пъргава, а аз не искам да й давам шанс да ме хване. Ако не успее да го направи, твърде вероятно е да се размина с наказанието. Така и става. Когато след пет минути сестра Дора влиза в столовата, аз беля картофи, застанала до една четиринайсетгодишна дърдорана на име Паола и до две години по-малката й сестра Лусия, и тя само ме изглежда кръвнишки.

— Какво й става? — пита Лусия.

— Хвана ме да се усмихвам по време на литургията.

— Хубаво че не са те напердашили — казва Лусия с крайчеца на устата си.

Кимам с глава и се връщам към работата си. Колкото и да са мимолетни, подобни мигове ни сближават, най-вече фактът, че имаме общ враг. Когато бях по-малка, си мислех, че щом сме сираци и живеем под един и същи тираничен покрив, ще сме обединени във вечно приятелство, веднъж и завинаги. Всъщност беше точно обратното, това ни разделяше, създаваше клики сред и без това малката ни група — красивите момичета (с изключение на Ла Горда, която също е част от групичката им), умните момичета, яките момичета, малките момичета, докато останах съвсем сама.

След половин час, когато всичко е готово, занасяме храната от кухнята до масата за сервиране. Тълпата от чакащи ръкопляска. В края на опашката забелязвам моя най-любим човек от цялото село Света Тереса — Ектор Рикардо. Дрехите му са мръсни и измачкани, косата му е разрошена. Очите му са кръвясали, а лицето и бузите му са силно зачервени. Дори от разстояние забелязвам, че и двете му ръце треперят леко, както обикновено е в неделя — единственият ден от седмицата, в който той тържествено се е зарекъл да не пие. Днес изглежда особено скапан, макар че когато най-после стига до мен и подава подноса си, върху лицето му се изписва най-оптимистичната усмивка, на която е способен.

— Как си, моя скъпа кралице на морето? — пита той.

Правя реверанс и отговарям:

— Добре съм, Ектор, а ти как си?

Той свива рамене, сетне отвръща:

— Животът е като хубавото вино, трябва да го пиеш на малки глътки и да го вкусваш с наслада.

Засмивам се. Ектор винаги е готов да сподели някоя стара поговорка.

За първи път срещнах Ектор, когато бях на тринайсет. Седеше навън в единственото кафене на „Кайе Принсипал“ и пиеше сам бутилка вино. Беше късно следобед и аз се връщах от училище. Когато минах покрай него, погледите ни се срещнаха.

— Марина, като морето — рече ми той тогава и ми се стори странно, че знае името ми, а не би трябвало да се учудвам, защото го срещах всяка седмица в черквата още от деня, в който пристигнах. — Ела за малко да правиш компания на един пияница.

И аз отидох. Не знам защо. Навярно защото Ектор е изключително мил човек. Той ме кара да се чувствам спокойна и не се прави на нещо, което не е, за разлика от мнозина други. Сякаш казва: „Ето ме, това съм аз — приеми ме или ме остави на мира.“

Онзи първи ден седяхме и разговаряхме дълго, той изпи бутилката с вино и си поръча втора.

— Стой плътно до Ектор Рикардо — рече ми той, когато трябваше да се връщам в манастира. — Ще се грижа за теб, това се вижда от името ми. Латинският корен на Ектор идва от „закрилям и държа здраво“. А Рикардо означава „сила и смелост“. Ектор Рикардо ще се грижи за теб! — И той се удари два пъти с юмрук в гърдите.

Знаех, че наистина го мисли.

После продължи:

— Марина. Като морето. Това означава името ти. Знаеш ли това?

Казах му, че не знам. Зачудих се какво ли означава Бригита. Или Ясмин. Какви ли са корените на Емалина?

— Това значи, че ти си морската кралица на „Света Тереса“ — каза той и се изхили криво.

Прихнах.

— Мисля, че си пил твърде много, Ектор Рикардо.

— Естествено — отвърна той. — Аз съм селският пияница, скъпа Марина. Но нека това не те заблуждава. Въпреки всичко Рикардо е закрилник. Освен това, покажи ми човек без пороци и аз ще ти покажа човек без добродетели.

Години по-късно той си остава един от малкото хора, които мога да нарека свои приятели.

Отнема двайсет и пет минути всичките няколкостотин души да си получат дължимото днес. Когато последният човек напуска опашката, идва ред и ние да хапнем, седнали встрани от останалите. Групичката ни се храни възможно най-бързо, защото знаем, че колкото по-пъргаво изчистим и приберем всичко, толкова по-рано ще бъдем свободни.

След четвърт час петте от нас, които обслужваме опашката, търкаме тенджери и тигани, бършем плотове. В най-добрия случай почистването отнема час, и това при условие, че всички са приключили с храненето и са напуснали столовата, което става рядко. Докато чистим и когато съм сигурна, че другите момичета не ме виждат, наблъсквам в торбичка трайни продукти, които смятам да занеса в пещерата днес — сушени плодове, ядки, консерва с риба тон, консерва боб. Това се е превърнало в нещо като седмична традиция за мен. Дълго време се убеждавах, че го правя, за да мога да похапна, докато рисувам по стените на пещерата. Истината обаче е, че трупам храна, в случай че най-лошото ме застигне и трябва да се крия. А под най-лошото разбирам тях.