Метаданни
Данни
- Серия
- Заветите на Лориен (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Power of Six, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Величка Павлова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Питакъс Лор. Силата на шестимата
Американска. Първо издание
Коректор: Нели Германова
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, София, 2011
ISBN: 978-954-529-953-7
История
- — Добавяне
Глава 7
В пикапа настъпва мълчание. Шест поглежда в огледалото за обратно виждане. Лицето й се озарява от мигащи червени и сини светлини.
— Лоша работа — обажда се Сам.
— Гадост — казва Шест.
Ярките светлини и писъкът на сирената събуждат дори Бърни Косар, който наднича през задния прозорец.
— Какво правим? — пита Сам с изплашен и отчаян глас.
Шест вдига крак от педала на газта и се престроява в дясното платно на магистралата.
— Може да ни се размине — казва тя.
Клатя глава:
— Съмнявам се.
— Чакайте, защо спираме? — пита Сам. — Не спирай! Дай газ!
— Нека първо да видим какво ще стане. Никога няма да успеем да му избягаме на това ченге, ако тръгнем да се преследваме на високи скорости. Той ще се обади за подкрепление и ще докарат хеликоптер. Никога няма да се измъкнем.
Бърни Косар започва да ръмжи. Казвам му да се успокои и той спира, но продължава да наблюдава внимателно през прозореца. В пикапа се удря чакъл, когато намаляваме скоростта по банкета. В левите платна профучават коли. Полицейската кола спира на три метра от задната ни броня и светлините на фаровете й изпълват вътрешността на пикапа. Полицаят изключва фаровете, обаче насочва прожектора на колата си през задното ни стъкло. Сирената спира да вие, но светлините от буркана продължават да проблясват.
— Какво мислиш? — питам, като следя ситуацията от страничното огледало.
Светлините на прожектора ни заслепяват, но покрай нас минава кола и виждам, че в лявата си ръка полицаят държи радиостанция, сигурно проверява номера на колата или вика подкрепление.
— Най-добре е да избягаме пеша — казва Шест. — Ако се стигне дотам.
— Изключете двигателя и свалете ключовете от стартера — изкрещява полицаят в мегафон.
Шест гаси колата. Поглежда ме и изважда ключовете.
— Ако съобщи за нас по радиото, трябва да знаеш, че те ще чуят — казвам.
Тя кима, без да каже нищо. Зад нас вратата на полицая проскърцва. Ботушите му тропат по асфалта, той неумолимо се приближава.
— Смятате ли, че ще ни разпознае? — пита Сам.
— Шшшт… — прошепва Шест.
Когато отново поглеждам в страничното огледало, си давам сметка, че полицаят не се е насочил към шофьорското място, а е свил вдясно и идва към мен. Почуква с хромираното си фенерче върху прозореца. Колебая се за кратко, после смъквам стъклото. Той насочва светлината в лицето ми и аз присвивам очи. После обръща лъча към Сам, след това към Шест. Смръщва вежди, като ни изучава внимателно и се мъчи да се сети защо му изглеждаме толкова познати.
— Какъв е проблемът, господин полицай? — питам.
— Тукашни ли сте, деца?
— Не, сър.
— Ще ми кажеш ли защо карате през Тенеси в шеви ес-10 с номера от Северна Каролина, които принадлежат на форд рейнджър? — поглежда ме той кръвнишки, чакайки отговор.
Лицето ми пламва, докато се чудя какво да отвърна. Нищо не ми идва наум. Полицаят се навежда и отново насочва светлината към Шест. После към Сам.
— Кой иска да се пробва? — пита той.
Посреща го мълчание, което го кара да се захили.
— Разбира се, че няма желаещи — казва той. — Три деца от Северна Каролина, които карат през Тенеси в откраднат пикап в събота вечер. На пазар за дрога, а?
Обръщам се и втренчвам поглед в лицето му, което е зачервено и гладко избръснато.
— Какво възнамерявате да направите? — питам.
— Какво възнамерявам аз ли? Ха! Отивате зад решетките!
Клатя глава:
— Не говорех на вас.
Той се навежда напред, подпрял лакът на вратата.
— И така, къде е дрогата? — пита и оглежда с фенерчето вътрешността на пикапа.
Спира, щом светлината стига до сандъка в краката ми, и устните му се разтягат в самодоволна усмивка.
— А, както и да е, май сам я открих.
Понечва да отвори вратата. Със светкавично движение я отварям с рамо и блъскам полицая назад. Той изохква и посяга към оръжието си още преди да е паднал на земята. Чрез телекинезата му го отнемам и то пристига при мен, докато излизам от колата. Отварям пълнителя, изпразвам патроните в шепата си и го пъхам обратно.
— Какво, по… — полицаят е напълно втрещен.
— Не се занимаваме с дрога — отговарям му.
Сам и Шест вече са излезли от пикапа и застават до мен.
— Сложи ги в джоба си — казвам на Сам и му подавам патроните. После му подавам и пистолета.
— Какво искаш да направя с това? — пита Сам.
— Не знам, сложи го в раницата си до оръжието на баща ти.
В далечината от около три километра до мен достига воят на втора сирена. Полицаят ме гледа втренчено, очите му се облещват, когато ни разпознава.
— Да ме вземат дяволите, вие сте хлапетата от новините, нали така? Вие сте онези терористи! — казва той и се изплюва върху земята.
— Я трай! — казва Сам. — Не сме терористи.
Обръщам се и грабвам Бърни Косар, който все още е в кабината заради счупения си крак. Пускам го внимателно на земята, когато мъчителен писък разцепва нощта. Извръщам се рязко и виждам Сам да се гърчи. Веднага се сещам какво е станало. Полицаят го е ударил с електрошоков пистолет. От три метра разстояние изтръгвам оръжието от ръцете на полицая. Сам се сгромолясва на земята и се тресе, сякаш е получил епилептичен припадък.
— Какво ти става, по дяволите? — крещя на полицая. — Опитваме се да те спасим, не виждаш ли?
Върху лицето му се изписва объркване. Натискам копчето на електрошоковия пистолет, докато той се рее във въздуха. Сини струи изплющяват през горния му край. Ченгето се мята встрани. С телекинеза го влача по чакъла и го изхвърлям встрани от пътя. Той рита и напразно се опитва да се измъкне.
— Моля ви! — приплаква той. — Съжалявам, съжалявам!
— Джон, недей! — казва Шест.
Отказвам да я слушам. Сляп съм за всичко, търся единствено отмъщение и не изпитвам нито капка угризение, когато забивам електрошоковия пистолет в стомаха му и го задържам там цели две секунди.
— Харесва ли ти, а? Така значи, а, голям и як мъжага с електрошоков пистолет? Защо никой не иска да разбере, че не сме от лошите?
Той клати глава забързано, лицето му замръзва в гримаса на ужас, челото му лъщи от капчици пот.
— Трябва бързо да се измъкнем оттук — казва Шест, когато червените и сините светлини на втората полицейска кола се показват на хоризонта.
Повдигам Сам и го прехвърлям през рамо. Бърни Косар може да тича сам на трите си крака. Нося сандъка под лявата мишница, а Шест мъкне всичко останало.
— Оттук — сочи тя и като прескача мантинелата, навлиза в голо поле, което води към тъмните хълмове на километър и половина разстояние оттук.
Бягам възможно най-бързо със Сам и сандъка. На Бърни Косар му писва да се спъва, преобразява се в птица и полита бързо пред нас. След не повече от минута втората кола пристига на мястото, следвана от трета. Нямам представа дали полицаите са хукнали след нас, но ако е така, двамата с Шест може лесно да им избягаме въпреки товара си.
— Пусни ме долу — проговаря най-после Сам.
— Добре ли си? — питам и го пускам на земята.
— Да, добре съм.
Сам се клатушка леко. Пот се стича от челото му, той я бърше с ръкава на якето си и поема дълбоко въздух.
— Хайде! — казва Шест. — Няма да ни оставят да се измъкнем така лесно. Имаме десет минути, най-много петнайсет, преди да е дошъл хеликоптер.
Отправяме се към възвишенията, Шест води, след нея тичам аз, а Сам се опитва да не изостава. Той се движи доста по-бързо, отколкото в часа по физическо преди няколко месеца, когато покривахме отсечката от километър и половина. Струва ми се, че е минала цяла година. Никой не поглежда назад. Когато обаче стигаме първия склон, атмосферата се изпълва с кучешки лай. Някое от ченгетата е довело полицейско куче.
— Някакви идеи? — питам Шест.
— Надявах се да може да скрием нещата си и да станем невидими. Така ще се измъкнем от хеликоптера, кучето обаче ще ни надуши.
— Гадория — казвам.
Оглеждам се. Вдясно от нас се издига някакъв хълм и аз предлагам:
— Да се изкачим на върха на този хълм и да видим какво има от другата му страна.
Бърни Косар се стрелка напред и изчезва в нощното небе. Шест води, препъвайки се напосоки по пътя нагоре, аз я следвам, а Сам, който, макар и да диша тежко, продължава да върви бързо, е на опашката на групичката ни.
Спираме на върха. Докъдето стига погледът ми, се виждат само неясните очертания на още възвишения, нищо друго. Смътно чувам бавно шуртене на течаща вода. Завъртам се. Осем групи мигащи светлини очертават линията на магистралата, заклещили по средата пикапа на бащата на Сам. В далечината от двете посоки още две полицейски коли карат с бясна скорост към мястото на събитието. Бърни Косар каца до мен и се превръща в бигъл, като увесва език. Полицейското куче лае по-близо от преди. Няма съмнение, че надушва дирите ни, което означава, че и полицаите не са много далече.
— Трябва да отклоним кучето от следите ни — казва Шест.
— Чуваш ли това? — питам я аз.
— Да чувам какво?
— Шум от вода. Мисля, че в подножието има някакъв поток. Може би река.
— Аз го чувам — обажда се Сам.
Хрумва ми идея. Свалям ципа на якето и събличам ризата. Избърсвам лицето и гърдите си, попивайки всяка капка пот и миризма по мен. Хвърлям я на Сам.
— Направи същото — казвам. — Нямаме много време.
— Няма начин, отвратително е.
— Сам, целият щат Тенеси е по следите ни. Нямаме много време.
Той въздиша, но ми се подчинява. Шест също го прави, не е много сигурна какво съм замислил, но е напълно готова да го стори.
Обличам чиста риза и навличам якето си. Шест ми подхвърля напоената риза и аз я отърквам в муцуната и тялото на Бърни Косар.
— Ще ни трябва твоята помощ, приятелю. Съгласен ли си?
Едва го различавам в мрака, но няма начин да сбъркам въодушевените удари от опашката му по земята. Винаги готов да помогне, винаги жизнерадостен. Долавям у него странната тръпка от преследването, която непреодолимо се предава и на мен.
— Какъв е планът ти? — пита Шест.
— Трябва да побързаме — отговарям, пристъпвайки надолу по склона към течащата вода.
Бърни Косар отново се превръща в птица и ние се втурваме надолу, като от време на време до нас долитат лаят и воят на кучето. Разстоянието се скъсява. Ако хрумването ми се провали, чудя се дали ще мога да общувам с него, за да го убедя да спре да ни преследва.
Бърни Косар ни очаква на брега на широката река, чиято повърхност ми говори, че е доста по-дълбока, отколкото си я представях от върха на хълма.
— Трябва да я преплуваме — казвам. — Нямаме друг избор.
— Джон, даваш ли си сметка какво става с човешкото тяло, когато попадне в леденостудени води? Като например спиране на сърцето от шока. И ако това не те убие, щом ръцете и краката ти станат безчувствени, няма да можеш да плуваш. Измръзваш и се удавяш — опълчва се Сам.
— Това е единственият начин да разкараме кучето от дирите ни. Поне имаме някакъв шанс.
— Това е самоубийство. Не забравяй, че аз не съм извънземен.
Отпускам се на коляно пред Бърни Косар.
— Значи, вземаш тази риза — обяснявам му — и я влачиш по земята колкото можеш по-бързо, някъде три-четири километра. Ние ще пресечем реката, така кучето ще изгуби дирите ни и ще тръгне по тези от ризата. После ще продължим да бягаме. Няма да имаш проблем да ни настигнеш, ако летиш.
Бърни Косар се преобразява в огромен белоглав орел, грабва ризата с ноктите си и излита.
— Нямаме време за губене — казвам и стискам сандъка с лявата си ръка, за да мога да плувам с дясната.
Тъкмо да скоча във водата, когато Шест ме сграбчва за лакътя.
— Сам е прав, ще измръзнем, Джон — убеждава ме тя.
Изглежда изплашена.
— Вече са прекалено близо, нямаме друг избор.
Тя хапе устни, оглежда реката, отново се обръща към мен, стиска още веднъж ръката ми и отвръща:
— Не е вярно, мисля, че имаме избор.
Пуска ме, бялото на очите й проблясва в мрака. Блъска ме зад себе си и пристъпва към водата, после наклонява глава, съсредоточавайки се. Полицейското куче лае вече съвсем близо.
Тя издишва бавно. В същото време протяга ръцете си напред и водите на реката започват да се разделят точно пред нас. Водата кипи и се пени шумно, отдръпва се, за да разкрие кална пътека, широка метър и половина, която води до отсрещния бряг. Водата се върти, наподобява вълна, готова да се разбие. Но вместо това остава да виси във въздуха, а лицата ни се покриват с ледени пръски.
— Хайде, давайте! — заповядва тя, лицето й е разтегнато от концентрацията, очите й не се откъсват от водата.
Двамата със Сам скачаме от брега. Краката ми затъват в калта до колене, но е за предпочитане пред плуването във вода с четири градуса температура посред нощ. Стъпваме тежко, с широки крачки, с мъка вдигаме крака от гъстата кал. Когато двамата вече сме прекосили реката, идва ред на Шест. Тя тръгва, като върти ръце, докато минава през огромните вълни, готови да се разбият една в друга, вълните, сътворени от нея. Изкачва се на брега и се отпуска. Вълните се разбиват, сгромолясват се с глух звук, сякаш някой току-що е хвърлил гюле. Водата се издига и пада, после се връща към предишното си състояние.
— Невероятно! — промълвява Сам. — Също като Мойсей.
— Хайде, трябва да стигнем до дърветата, за да не ни вижда кучето — казва тя.
Планът проработва. След няколко минути полицейското куче спира на брега на реката и души бясно. Обикаля няколко пъти и после се втурва след Бърни Косар. Сам, Шест и аз тръгваме в обратна посока, вървим от вътрешната страна на една редица от дървета, но достатъчно близо до тях, за да виждаме реката, движим се толкова бързо, колкото краката на Сам позволяват.
През първите няколко минути до нас достигат мъжки гласове, които си крещят, и се изгубват, когато вземаме преднина. Десет минути по-късно чуваме бръмченето на хеликоптер. Спираме и го чакаме да се появи. След минута той се показва — ярка светлина от прожектор високо в небето, на няколко километра в посоката, в която Бърни Косар отлетя. Светлината пълзи по хълмовете, осветява ги от едната страна, после набързо минава през другата.
— Вече трябва да се върне — казвам.
— Той е добре, Джон — казва Сам. — Все пак това е Бърни Косар, най-издръжливият звяр, който познавам.
— Кракът му е счупен.
— Затова пък има две здрави крила — обажда се Шест. — Нищо му няма. Не трябва да спираме. Скоро ще се досетят, ако вече не са го сторили. Трябва да имаме преднина. Колкото по-дълго чакаме, толкова по-близо ще дойдат.
Кимам. Права е. Не трябва да спираме.
След около километър реката прави рязък завой надясно, назад към магистралата, отклонявайки се от хълмовете. Спираме и се скупчваме под ниските клони на високо дърво.
— А сега какво? — пита Сам.
— Нямам представа — отвръщам.
Поглеждаме в посоката, от която току-що сме се измъкнали. Хеликоптерът вече е по-близо, прожекторът му кръстосва хълмовете.
— Трябва да се отдалечим от реката — казвам.
— Да, ще се наложи — отговаря Шест. — Той ще ни намери, Джон. Уверявам те.
Чуваме писък на орел високо, от върховете на дърветата, недалече от нас. Много е тъмно и не можем да видим къде е, а сигурно и той не може да ни забележи заради мрака. Без да се колебая нито за миг — нищо, че това може да издаде местонахождението ни — насочвам длани към небето и включвам светлините си, като ги оставям да сияят колкото е възможно по-ярко в продължение на половин секунда. Чакаме, заслушани със затаен дъх и проточили вратове. Изведнъж чувам тежкото дишане на куче и Бърни Косар, преобразил се отново в бигъл, се стрелва към нас от брега на реката. Задъхан е, но и развълнуван, езикът му виси от устата, а опашката му плющи във въздуха с бясна скорост. Навеждам се да го погаля.
— Добре свършена работа, приятелю! — казвам и залепвам целувка върху главата му.
И тогава става, каквото става — идва краят на тържествуването ни.
Още не съм се изправил, когато втори хеликоптер се изстрелва над хълма зад нас и мигновено ни осветява със силния си прожектор.
Скачам на крака, но съм заслепен от ярката светлина.
— Бягайте — провиква се Шест.
И ние се втурваме нагоре по най-близкия хълм. Хеликоптерът се спуска по-ниско и започва да кръжи, а вятърът, образуван от роторите му, ни блъска по гърбовете и огъва дърветата. Тичаме през гъсталак от преплетени клонки и аз запушвам устата си с ръка, за да мога да дишам, и присвивам очи, за да се предпазя от пръстта, която щипе очите ми. Колко време ще мине, преди да извикат ФБР?
— Останете по местата си! — прогърмява мъжки глас от хеликоптера. — Арестувани сте!
Чуваме изстрели. Полицаите, които се движат пеша, са на не повече от сто и петдесет метра от нас.
Шест престава да тича и двамата със Сам също спираме.
— Ще ни изпържат! — крещи Сам.
— Добре тогава, копелета. Ще го направим по трудния начин — казва тихо Шест.
Пуска саковете на земята и за миг си помислям, че възнамерява да направи Сам и мен невидими. Нямам нищо против да зарежа саковете, но какво очаква да направя със сандъка? А и няма как да направи всички ни невидими.
Ярка светкавица разцепва на две нощното небе, последвана от глухия тътен на гръмотевица.
— Джон — крещи тя, без да отмества поглед.
— Тук!
— Погрижи се за ченгетата. Дръж ги далече от мен.
Бутам сандъка в ръцете на Сам, който стои до мен и се чуди какво да прави.
— Пази го като зеницата на очите си — казвам му. — И се сниши!
Обръщам се към Бърни Косар и го наставлявам да стои със Сам, в случай че планът ми се провали.
Спускам се на бегом надолу по хълма, когато друга мълния, следвана от мрачен и заплашителен трясък на гръмотевица, разкъсва небето. Късмет, пичове — си мисля, като знам много добре силата и способностите на Шест. — Ще ви е нужен.
Стигам до подножието и се скривам зад един дъб. Гласовете се приближават, движат се бързо към двата стълба светлина. Започва да вали дъжд, студен и силен. Поглеждам през тежките капки и виждам как двата хеликоптера се мъчат да устоят на ураганните ветрове и някак си успяват да поддържат стабилни сноповете светлина. Това няма да е задълго.
Първите двама полицаи минават задъхани край мен, следвани на близко разстояние от трети. Когато са на около пет метра от мен, протягам мислено ръце към тях, сграбчвам ги и тримата в движение и ги запокитвам към дебелия дъб. Те отскачат назад толкова бързо, че ми се налага да се преместя светкавично встрани, за да не ме ударят. Двама падат безжизнени на земята, съборени в безсъзнание от удара в дървото. Третият, напълно объркан, вдига глава и посяга към пистолета си. Аз го изтръгвам от кобура още преди ръката му да го е докоснала. Металът е студен в дланта ми, обръщам се към двата хеликоптера и го запращам като куршум към по-близкия. Точно в този момент виждам очите, печални и тъмни посред бурята. Не след дълго старото, набраздено от бръчки лице придобива форма. Същото лице, което видях в Охайо, когато Шест уби звяра, разрушил училището.
— Стой! Не мърдай! — чувам зад себе си. — Горе ръцете!
Обръщам се към полицая. Останал без пистолета си, той се е прицелил точно в гърдите ми с електрошока.
— Кое по-точно — да не мърдам или да си вдигна ръцете? Не мога да направи и двете.
Той освобождава спусъка на електрошоковия пистолет.
— Не се прави на отворен, малкият — казва ми той.
Святка мълния, последвана от боботенето на гръмотевица, и полицаят подскача стреснато. Поглежда в посока на звука и очите му се разширяват уплашено. Лицето сред облаците се е събудило.
Издърпвам електрошоковия пистолет от ръцете му, след това го удрям силно в гърдите. Той полита на десетина метра назад и се удря в едно дърво. Докато още съм с гръб, полицейска палка ме цапардосва силно по главата. Падам по лице в калта и зрението ми се замъглява. Бързо се преобръщам, вдигам ръка към полицая, който ме удари, хващам го здраво, преди той да успее да ме удари отново. Той изохква и с цялата си мощ го изхвърлям възможно най-силно нагоре във въздуха. Чувам писъците му до момента, в който той вече е толкова високо, че те се губят сред шума от перките на хеликоптера и гръмотевичния тътен. Опипвам главата си отзад и поглеждам ръката си. Покрита е с кръв. Улавям полицая, когато той е на метър и половина от смъртта. За няколко секунди го задържам във въздуха, после го запращам в едно дърво, оставяйки го в безсъзнание.
Силна експлозия раздира нощта и слага край на непрестанното бръмчене на хеликоптера. Вятърът утихва. Дъждът също спира.
— Джон! — крещи Шест от върха на хълма и нейният молещ, отчаян глас ми казва какво трябва да сторя за нея.
Светлините в дланите ми искрят — два сияещи прожектора, точно толкова ярки, колкото току-що унищожените. И двата хеликоптера са целите потрошени и нагънати, от тях излиза пушек, докато падат стремително надолу. Не знам какво точно им стори лицето в облаците, но Шест и аз сме длъжни да спасим хората на борда.
Докато се носят като снаряди надолу, хеликоптерът, който е по-далече от мен, изведнъж подскача нагоре. Шест се опитва да го задържи. Не съм убеден, че тя ще може да го направи, но знам със сигурност, че аз не мога. Прекалено е тежък. Затварям очи. Спомни си мазето в Атенс, спомни си как усети всичко в стаята, за да спреш летящия куршум. Точно това правя и сега, възприемам със сетивата си всичко в кабината на пилота. Контролният пулт. Оръжията. Седалките. Тримата мъже в тях. Сграбчвам мъжете и когато дърветата започват да се чупят под тежестта на падащия хеликоптер, изтръгвам и тримата от кабината. Машината се разбива в земята.
Хеликоптерът на Шест улучва земята по същото време. Експлозиите се издигат високо над върховете на дърветата, две червени топки огън се надигат от сгърчената стомана. Държа тримата мъже във въздуха на безопасно разстояние от катастрофата и внимателно ги пускам на земята. После хуквам обратно нагоре по хълма към Шест и Сам.
— Мили Боже! — казва Сам с широко отворени очи.
— И тримата ли успя да измъкнеш? — питам Шест.
Тя кима утвърдително:
— Тъкмо навреме.
— И аз така — казвам.
Грабвам сандъка от Сам и го завирам в ръцете на Шест. Сам взема саковете.
— Защо ми даваш това? — пита Шест.
— Защото трябва да се махаме оттук — отговарям, хващам Сам и го намествам на раменете си.
— Дръж се здраво! — изкрещявам.
Побягваме и навлизаме навътре в планината, далече от реката, а Бърни Косар предвожда групата, преобразен като ястреб. Нека ченгетата да се опитат да ни настигнат сега — мисля си.
Трудно ми е да тичам със Сам на гърба, но все пак бягам три пъти по-бързо от него. И далеч по-бързо от който и да е от полицаите.
Крясъците им заглъхват, а след като и двата им хеликоптера току-що се бяха превърнали в купчини развалини, кой знае дали изобщо щяха да ни преследват?
След двайсет минути непрекъснато спринтиране спираме в малка долина. По лицето ми се стича пот. Изтръсквам Сам от гърба си и той пуска саковете на земята. Бърни Косар каца.
— Е, предполагам, че пак ще бъдем във всички новини — казва Сам.
Кимам:
— Ще е много по-трудно да се крием, отколкото си мислех. — Навеждам се в кръста да си поема дъх с ръце на коленете. Усмихвам се и това бързо преминава в нещо като кикот, просто не мога да повярвам на случилото се.
Шест се захилва с половин уста, намества сандъка в ръце и започва да изкачва следващия хълм.
— Хайде, момчета — казва тя, — още път ни чака, докато се измъкнем от гората.