Питакъс Лор
Силата на шестимата (13)

Глава 13

Шест тръгва на пазар в града с черния джип, който видяхме да се продава за хиляда и петстотин долара в един двор на три километра надолу по пътя. Докато нея я няма, със Сам се упражняваме заедно в задния двор. Вече седмица тримата тренираме и съм удивен, че за толкова кратко време Сам е напреднал толкова много. Въпреки дребния си ръст той е самороден талант; това, което му липсва като сила, той компенсира с техника, далеч по-добра от моята собствена.

В края на всеки ден, когато ние с Шест се усамотяваме в различни кътчета на хола или по празните си стаи, Сам стои до късно и разучава бойни техники в интернет. Това, което Шест е научила от Катарина, а аз от Анри, е бойна система, която слабо напомня смесица от известните тук, на Земята джиу-джицу, таекуондо, карате и боджука. Това е система, която използва мускулната памет, включително за сграбчване и вкопчване, за блокиране на противника, за плавните движения на тялото, за манипулация със ставите и за удари върху жизнени точки от централната нервна система. За нас с Шест, които сме облагодетелствани от телекинезата, е достатъчно да усетим и най-слабите движения в определен радиус около нас, за да реагираме. Сам обаче трябва да вижда враговете пред себе си.

Докато Шест завършва всяка тренировка без нито една драскотина, двамата със Сам неизменно приключваме с нови ожулвания и натъртвания. Въпреки това Сам нито за миг не губи ентусиазма и енергията си. И днес не е по-различно. Той ме атакува с прибрана брадичка, очите му са нащрек. Забива ми десен кръстосан, който блокирам, после ми прилага ляв страничен ритник, който контрирам, като помитам десния му крак изпод тялото му и го повалям на земята. Той става и отново ме атакува. Макар и често да влиза в контакт, при моята сила ударите му не са ефективни. Аз понякога обаче симулирам болка, за да повдигна самочувствието му.

Шест се прибира вкъщи след час. Обува шорти и тениска и се присъединява към нас. Упражняваме се известно време, бавно повтаряме отново и отново техниката „блокиране на ритник — нанасянето на контраудар“, докато не ни стане втора природа. Аз го давам по-леко срещу Сам, но Шест се изправя с цялата си енергия срещу мен, блъска ме назад с такава сила, че ми изкарва въздуха. Понякога това ме дразни, обаче със сигурност ставам все по-добър. Тя вече не може да отклони телекинезата ми с небрежно движение на китката. Сега трябва да ангажира цялото си тяло, за да направи това.

Сам си дава почивка и заедно с Бърни Косар ни наблюдава отстрани.

— Можеш по-добре, Джони. Покажи ми на какво си способен — казва тя, след като ме е преобърнала, когато изпълнявам мърляво заден ритник с полузавъртане.

Атакувам я и за една десета от секундата намалявам разстоянието между нас. Нанасям ляво кроше, но Шест го блокира, хваща ме за бицепса и като използва инерцията ми, ме прехвърля през главата си. Приготвям се за болезнено приземяване, но тя не пуска ръката ми, а ме извърта над рамото си, така че краката ми се удрят в земята.

Тя увива ръце около моите; гърбът ми е притиснат силно към гърдите й. Забива лице в моето и игриво ме целува по бузата. Преди да успея да реагирам, ме изритва зад коленете и задникът ми се забива в тревата. Ръцете ми се измъкват изпод тялото ми и се просвам по гръб. Шест лесно ме притиска към земята и е толкова близо, че мога да преброя космите на веждите й. В стомаха ми започват да пърхат пеперуди.

— Достатъчно! — обажда се Сам. — Мисля, че много добре го подреди. Остави го да се изправи.

Шест се усмихва широко, аз също. Оставаме така за секунда, когато тя се наклонява назад, хваща ме за раменете и ме изправя.

— Сега е мой ред с Шест — казва Сам.

Поемам дълбоко дъх, разтърсвам ръце, за да прогоня нервното треперене.

— Цялата е твоя — казвам и се запътвам бързо към къщата по най-краткия път.

— Джон? — обажда се Шест точно когато стигам задната врата.

Обръщам се и се старая да потисна странното вълнение, което изпитвам, щом я видя.

— Да?

— Вече става седмица, откакто сме в тази къща. Мисля, че е време да се отърсиш от всякакви сантименталности и от недоверието, които таиш в себе си.

След случилото се преди малко за миг си помислям, че говори за Сара.

— Сандъкът — казва тя.

— Разбирам — отвръщам, влизам в къщата и плъзгам стъклената врата зад себе си.

Отивам в стаята си, крача напред-назад, дишам дълбоко и се мъча да разбера какво точно се случи в двора.

Влизам в банята и напръсквам лицето си със студена вода. Втренчвам поглед в огледалото. Сара ще ме убие, ако ме хване как гледам Шест. За сетен път си казвам, че няма защо да се притеснявам, тъй като ние, лориенците, обичаме един човек за цял живот. Щом Сара е моята любов, то Шест е само увлечение.

Връщам се в стаята, лягам по гръб, кръстосвам ръце върху корема и затварям очи. Дишам дълбоко, задържам всяко вдишваме и броя до пет, после издишвам през носа.

Половин час по-късно отварям вратата, тътря се по коридора и чувам Сам и Шест да се боксират. Единственото място, което открих в къщата, където да скрия сандъка, беше пералното помещение, над бойлера. С мъка го изваждам, старая се да не вдигам много шум. Връщам се на пръсти в стаята, затварям лекичко вратата и я заключвам. Шест е права. Време е. Никакво чакане. Хващам катинара. Той бързо се затопля, гърчи се в дланта ми, почти се втечнява и накрая се отваря с прещракване. Вътре сандъкът сияе ярко. Това никога преди не се е случвало. Бъркам и изваждам кутията от кафе с праха на Анри и писмото му, все още в запечатан плик. Затварям капака и заключвам сандъка. Знам, че е тъпо, но ми се струва, че някак си ще запазя Анри жив, ако не чета писмото, което той остави след себе си. След като вече съм отворил сандъка и съм прочел писмото, той няма да има какво повече да ми казва, няма да има на какво повече да ме учи. И тогава ще се превърне само в спомен. Все още не съм готов за това.

Отварям килера, където дрехите ми са струпани на купчина, и пъхам под тях кутията от кафе и писмото. После грабвам сандъка и излизам от стаята, мотая се из коридора и слушам Сам и Шест, които гледат шоуто Древните извънземни онлайн. Сам разпитва Шест за различните теории за извънземните, които са му известни, а тя бързо ги потвърждава или отрича, според каквото й е казвала Катарина. Сам записва като луд отговорите в бележника си. Това поражда нови въпроси, на които Шест търпеливо отговаря или вдига рамене. Сам слуша внимателно и прави сравнения с това, което вече знае.

— Пирамидите в Гиза? Лориенците ли са ги построили?

— Отчасти ние, но предимно могадорианците.

— А какво ще кажеш за Великата китайска стена?

— От хората.

— А за Розуел^[1] в щата Ню Мексико?

— Ами веднъж попитах Катарина, но тя нямаше никаква представа. Така че и аз не знам.

— Чакай, откога могадорианците посещават Земята?

— Почти от същото време като нас — отговаря му тя.

— Значи, тази война между вас е нова?

— Не съвсем. Знам, че и двете страни от хиляди години пътуват до Земята; понякога сме били тук по едно и също време и доколкото разбирам, през по-голямата част от времето сме били в приятелски отношения. Но нещо се е случило, което е разрушило дружбата ни, и могадорианците напуснали за много дълъг период. Не знам нищо повече от това и нямам идея кога са започнали отново да посещават Земята.

Пресичам хола и тръсвам сандъка по средата на пода. Сам и Шест вдигат очи. Шест ми се усмихва и отново изпитвам странно вълнение. Усмихвам й се в отговор, но ми се получава някак си неискрено.

— Мисля, че бихме могли да отворим това нещо заедно.

Сам потрива ръце с налудничав блясък в очите.

— Господи, Сам — казвам. — Изглеждаш, сякаш ще убиваш някого.

— О, престани! — отговаря той. — Вече месец ме дразниш с този сандък, а аз съм търпелив и си държа устата затворена от уважение към Анри и всичко останало, но я ми кажи, колко често ми се удава удобен случай да видя съкровища от чужда планета? Представям си как пичовете от НАСА биха дали всичко да са на мое място. Не трябва да ме укоряваш, че толкова много се вживявам.

— Ще се ядосаш ли, ако се окаже, че през цялото време сандъкът е бил пълен само с мръсни дрехи?

— Мръсни дрехи на извънземни!? — пита подигравателно Сам.

Засмивам се, после протягам ръка и хващам катинара.

Ръката ми засиява в мига, в който докосвам студения метал, той се затопля, трепери и се гърчи в ръката ми, роптае срещу древните сили, които го държат заключен. Когато се отваря с прещракване, махам катинара и го слагам настрана, после поставям ръката си върху сандъка. Шест и Сам нетърпеливо се надвесват напред. Вдигам капака. Сандъкът отново засиява с ярка светлина, която ми причинява болка в очите. Най-напред вадя кадифената торбичка със седемте сфери, образуващи слънчевата система на Лориен. Сещам се как Анри гледаше сияещата светлина, пулсираща в ядрото на Лориен, което говори, че планетата все още е жива, макар и да е изпаднала в хибернация. Пускам торбичката в ръката на Сам. И тримата надничаме в сандъка. Вътре свети още нещо.

— Какво е това сияние? — пита Шест.

— Нямам представа, никога преди не се е случвало.

Тя пъха ръка и изважда някакъв камък от дъното на сандъка. Това е идеално кръгъл кристал, не по-голям от топче за пинг-понг. Когато го докосва, светлината става още по-ярка, после изчезва и камъкът започва да пулсира бавно. Гледаме кристала, занемели пред сиянието, което излъчва. Внезапно Шест го пуска на пода. Кристалът спира да пулсира и отново засиява равномерно. Сам се навежда да го вземе.

— Недей! — вика Шест.

Объркан, той вдига поглед.

— Нещо не е наред с него — обяснява тя.

— Какво искаш да кажеш? — питам я.

— Докато го държах в дланта си, усещах леки убождания. А когато го стиснах по-силно, имах неприятно усещане.

— Това е моето наследство — казвам. — Може би само на мен е позволено да го докосвам?

Навеждам се и вдигам внимателно сияещия кристал. След миг имам чувството, че държа радиоактивен кактус; стомахът ми се свива, киселини се надигат към гърлото ми и аз незабавно хвърлям кристала върху одеялото. Преглъщам.

— Може би не го правя както трябва.

— Може би не знаем как да го използваме. В смисъл, нали каза, че Анри не ти е позволявал да погледнеш вътре, защото не си бил готов. Може би още не си готов?

— Ами, ще е много жалко — казвам.

— Кофти работа! — добавя Сам.

Шест отива в кухнята и се връща с две хавлиени кърпи и найлоново пликче. Внимателно хваща сияещия кристал с едната кърпа и го пуска в пликчето, което увива с другата кърпа.

— Наистина ли смяташ, че това е необходимо? — питам я.

Стомахът ми не спира да бълбука. Тя свива рамене.

— Не знам за теб, но когато аз го докоснах, усещането беше доста гадничко. По-добре да сме живи и здрави, отколкото да съжаляваме.

Останалите неща в сандъка са цялото ми наследство и не знам откъде да започна. Пъхам ръка и вземам предмет, който съм виждал и преди. Това е продълговатият кристал, с който Анри разпространяваше лумена от ръцете към останалата част на тялото ми. Той оживява и къпе хола с ярката си светлина. В центъра на кристала се завихря нещо като дим, който се върти около себе си, както го бях виждал да прави и преди.

— Това вече е друга работа — обажда се Сам.

— Ето — отвръщам и му го подавам.

Кристалът става инертен, щом се сменя ръката.

— Вече съм го виждал.

В сандъка има още няколко по-малки кристали, черен диамант, колекция от трошливи листа, завързани с лико, и талисман с формата на звезда и със същия бледосин цвят като амулета около врата ми. Това ме навежда на мисълта, че става въпрос за лоралит, най-рядко срещания скъпоценен камък, който може да се открие единствено в ядрото на Лориен. В сандъка има още яркочервена овална гривна и камък с цвят на кехлибар във формата на дъждовна капка.

— Какво според теб е това? — пита Сам и сочи плосък кръгъл камък, млечнобял като перла, забутан в ъгъла.

— Не знам — отговарям.

— А това? — пита той, като ми показва малка кама, чието острие най-вероятно е диамантено.

Изваждам я от сандъка. Дръжката й ляга идеално в ръката ми, сякаш е направена за нея, и предполагам, че е точно така. Острието е не по-дълго от двайсетина сантиметра и само като гледам как светлината проблясва по ръба му, със сигурност е много по-остро от който и да е бръснач на Земята.

— А какво ще кажеш за това? — продължава да пита Сам и сочи нещо друго.

Няма съмнение, че той ще повтаря този въпрос отново и отново, докато не получи информация за всеки един предмет вътре в сандъка.

— Ето — казвам и оставям камата, изваждам седемте сфери, като се опитвам да ангажирам вниманието му. — Виж това.

Духам върху сферите и по повърхността им започват да мигат малки светлини. Подхвърлям ги във въздуха и те оживяват на секундата, въртят се в орбита около голямото като портокал слънце в центъра. Обяснявам.

— Това е слънчевата система на Лориен. Шест планети, едно слънце. А това тук — добавям и соча четвъртата сфера, която продължава да е с различни нюанси на пепелявосивото, както и последния път, когато я видях — това е Лориен, точно както изглежда днес, в този момент. Останало е само сиянието в центъра й.

— Невероятно! — възкликва Сам. — Пичовете от НАСА ще се продрискат, ако можеха да видят това.

— Виж сега — казвам, като активирам дясната си ръка и я плъзгам по сферата.

Под сиянието от дланта повърхността й внезапно се променя и потискащите сиви тонове преминават в жизненото синьо и зелено на горите и океаните.

— Това е планетата ден преди нападението.

— Невероятно! — повтаря Сам и гледа в захлас, със зяпнала уста.

Докато е омаян от въртящите се сфери, поглеждам отново в сандъка.

— Познати ли са ти някои от тези неща тук? Знаеш ли как действат? — питам Шест, но тя не ми отговаря.

Обръщам се и виждам, че и тя, както и Сам, е като омагьосана от слънчевата система, която се върти на около половин метър над пода. Анри ми беше обяснил, че сферите не са част от моето наследство, което означава, че не са били от предметите, заключени в сандъка. И затова бях останал с погрешното впечатление, че ги е виждала и преди. Но това, че не са й познати, си има обяснение — те могат да бъдат активирани само след като се развие първият завет.

— Шест — повтарям.

Тя се връща към действителността, обръща се към мен и аз се улавям как измествам погледа си, когато очите ни се срещат.

— Имаш ли представа какви са тези неща?

— Не съвсем — промърморва, като прокарва ръце по повърхността на камъчетата.

После казва, сочейки един плосък черен камък, който съм виждал и преди:

— Това е лечебният камък, който с Анри използвахме в училището.

Замръзва и ахва. Двамата със Сам си разменяме объркани погледи. Тя изважда от сандъка бледожълт камък с восъчна и гладка повърхност и го повдига срещу светлината.

— О, Боже мой! — възхищава му се тя и го преобръща.

— Казвай! — ръчкам я аз и тя ме поглежда право в очите.

— Кситарис — казва Шест. — Произхожда от първата ни луна.

Приближава камъка до челото си и стиска очи. Бледожълтият цвят на камъка леко потъмнява. Тя отваря очи и ми го подава. Намръщвам се и го вземам от нея, върховете на пръстите ми закачат леко дланта й. Сам поема рязко дъх.

— Какво, по… — той изглежда ужасен, опипва въздуха и ме търси, сякаш е сляп.

— Какво става? — питам и махам ръцете на Сам от лицето ми.

— Невидим си — казва тихичко Шест.

Поглеждам надолу към скута си, вярно е — напълно съм изчезнал. Пускам кситариса на пода, сякаш е горещ картоф, и мигновено ставам видим.

— Кситарисът — обяснява Шест — позволява един гард да прехвърли завет на друг, но само за кратък период от време. Може би за час, най-много за два. Не съм сигурна. Трябва само да го заредиш, като съсредоточиш енергията си върху камъка. Слагаш го на челото и хоп, вече е готов.

— Да го заредиш? Като батерия? — пита Сам.

— Точно така, и той ще започне да използва завета едва когато бъде докоснат отново.

Поглеждам камъка.

— Това много ми допада. Изглежда, някой друг ще ходи до града вместо теб.

— И някой друг ще бъде устойчив на огън вместо теб — казва тя игриво.

— Ако се държиш добре с мен, не е изключено — отговарям.

Сам вдига камъка и целият се напряга, за да се концентрира колкото се може по-силно. Не се случва нищо.

— Хайде — говори той на камъка, — обещавам да го използвам само в името на доброто. Никакви момичешки съблекални, кълна се.

— Съжалявам, Сам — казва Шест. — Сигурна съм, че това чудо действа само върху нас.

Той оставя кситариса и ние продължаваме да се ровим из сандъка, искаме да проверим дали има нещо друго, което да се активира чрез докосване. Но след като цял час сме проучвали й държали всичките седемнайсет предмета, след като сме духали горещ въздух върху тях, след като сме ги стискали здраво, нищо друго не реагира, освен увития в кърпа сияещ кристал, по-големия продълговат кристал с димящия център, както и слънчевата система, която продължава да се върти над главите ни. Лечебният камък обаче наистина цери раните и натъртванията, с които Шест щампосва тялото ми.

— Уф, почти през целия си живот тръпна в очакване да отворя сандъка, и сега, когато го направих, по-голямата част от нещата вътре ми изглеждат безполезни — казвам.

— Смятам, че с времето техните възможности ще се разкрият — убеждава ме Шест. — Утрото е по-мъдро от вечерта. Обикновено отговорите идват, когато се освободиш напълно от мислите си.

Кимам, поглеждам към предметите, които лежат около сандъка. Шест е права. Напъваш ли се да получиш отговор, със сигурност няма да стане.

— Ами да, може би някои от тях се активират само с другите завети. Кой знае? — казвам и свивам рамене.

Слагам всичко обратно вътре, като се изкушавам да задържа увития в кърпата сияещ кристал. Оставям навън слънчевата система, която продължава въртеливия си ход. Затварям сандъка, заключвам го и го отнасям по коридора.

— Не се отчайвай, Джон — казва подире ми Шест. — Както казваше Анри, все още не си готов да видиш всичко.