Метаданни
Данни
- Серия
- Заветите на Лориен (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Power of Six, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Величка Павлова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Питакъс Лор. Силата на шестимата
Американска. Първо издание
Коректор: Нели Германова
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, София, 2011
ISBN: 978-954-529-953-7
История
- — Добавяне
Глава 2
Облягам ръце върху студения перваз на прозореца и наблюдавам как снежинките се сипят от мрачното небе върху планинския склон, осеян с борове, коркови дъбове и букове, между които се виждат оголени места с груби, нащърбени скали. Снегът не спира да вали цял ден. Казват, че щял да продължи и през нощта. Не различавам почти нищо отвъд покрайнините на селото на север — всичко се губи в бяла мъгла. Денем, когато небето е чисто, се вижда размазаното бледосиньо петно на Бискайския залив. Но не и в лошо време като днешното и аз не преставам да се чудя какво ли се спотайва в цялата тази снежна, необгледна белота.
Поглеждам зад себе си. Във ветровитата стая с висок таван има два компютъра. За да използваме някой от тях, трябва да се запишем в списък и да си чакаме реда. Вечер има ограничение от десет минути, ако има чакащи, и двайсет, ако няма никого. Двете момичета, които ги използват в момента, висят вече половин час. Търпението ми е на изчерпване. Не съм проверявала новините от сутринта, когато успях да се промъкна тук преди закуска. Тогава нямаше нищо ново за Джон Смит, но тръпна от вълнение какво ли може да се е появило досега. Откак историята започна, всеки ден изниква нещо ново.
„Света Тереса“ е манастир, който е и сиропиталище за момичета. Сега аз съм най-голямата от всичките трийсет и седем пансионерки. Така е от шест месеца, след като последното момиче, навършило осемнайсет години, напусна. На осемнайсет трябва да изберем дали да продължим да живеем самостоятелно навън, или да останем в лоното на църквата. От всичките навършили осемнайсет, нито едно момиче не беше останало тук. Не ги упреквам. До рождената ми дата, която двете с Аделина измислихме, когато пристигнахме, остават по-малко от пет месеца и тогава ще стана на осемнайсет. Също като останалите и аз имам твърдото намерение да се махна от този затвор, независимо дали Аделина ще дойде с мен, или не. А ми е трудно да си представя, че ще го направи.
Манастирът, построен изцяло от камък през 1510 година, е прекалено огромен за ограничения брой хора, които живеят в него. Повечето от стаите са празни, а останалите са пропити с влага и миришат на пръст и в тях гласовете ни отекват до тавана и обратно. Манастирът е кацнал на най-високия хълм над селото, което носи същото име, сгушено в планинската верига Пикос де Еуропа в Северна Испания. Както манастирът, така и селото е от камък, а много от къщите са вградени направо в планинския склон. Когато вървиш по главната му улица „Кайе Принсипал“, неизбежно се набива на очи пълната му запуснатост. Сякаш мястото е забравено от времето и отминаващите векове са покрили почти всичко в светлозелените и кафяви нюанси на мъха, а във въздуха се носи вездесъщата миризма на плесен.
Вече от пет години умолявам Аделина да си тръгнем, да продължим да се местим, както ни бяха инструктирали. „Скоро ще развия моите завети и не искам те да се появят тук, сред всичките тези момичета и монахини“ — заявих й аз тогава. Тя ми отказа и ми цитира Библията по испанската й версия „Рейна Валера“, че трябвало да останем „мирни за избавлението на душите ни“. Оттогава всяка година я моля и всеки път тя ме поглежда с празен поглед и ми затваря устата с поредния религиозен цитат. Аз обаче знам, че моето избавление не е тук.
Навън, надолу по склона на хълма, различавам слабо мъждукащите светлини на селището. Всред снежната буря те изглеждат като плаващи сияния. Макар оттук да не се чува музиката от нито едната от двете кръчми, сигурна съм, че са претъпкани. Освен тях в селото има още ресторант, кафене, пазар, магазинче за хранителни стоки, а повечето сутрини и следобеди по главната улица излизат амбулантни търговци.
Към подножието на хълма, в южния край на селото, се намира тухленото училище, в което ходим всички ние.
Рязко обръщам глава, щом чувам звъна на камбаната — остават пет минути до молитвите, след което веднага си лягаме. Изпадам в паника. Трябва да разбера дали са съобщили нещо ново. Може би са хванали Джон. Може би полицията е открила нещо друго в разрушеното училище, нещо, което първоначално е пропуснала. Дори и да няма нищо ново, трябва да разбера. Иначе няма да мога да заспя.
Впервам поглед в Габриела Гарсия, или Габи накратко, която седи на единия компютър. Габи е на шестнайсет години и е много красива, с дълга тъмна коса и кафяви очи, и винаги се облича предизвикателно, когато не е в манастира — с тесни блузи, които разкриват пъпа й с пиърсинг. Всяка сутрин се навлича с широки, развлечени дрехи, но в мига, в който вече сме далече от погледите на сестрите, тя ги смъква и под тях се открива тясно и оскъдно тоалетче. През останалото време на път за училище тя се гримира и оправя косата си. Същото правят и четирите й приятелки, три от които живеят в сиропиталището. Щом денят приключи, на връщане от училище те бършат лицата си и намъкват отново дрехите, с които сутринта са тръгнали от манастира.
— Какво? — пита Габи нахално и ме зяпа. — Пиша имейл.
— Чакам повече от десет минути — отвръщам. — А ти не пишеш никакъв имейл. Гледаш голи до кръста момчета.
— И какво от това? Ще ме издадеш ли, клюкарка такава? — пита тя подигравателно, сякаш говори на малко дете.
Момичето до нея, чието име е Илда, но повечето деца в училище я наричат (зад гърба й, никога пред нея) „Ла Горда“, което ще рече Дебеланката, се засмива.
Габи и Ла Горда са неразделни. Млъквам и се обръщам към прозореца, скръстила ръце пред гърдите си. Отвътре кипя, донякъде защото трябва да се добера до компютъра, а и защото никога не знам как да отговоря на подигравките на Габи. Остават четири минути. Нетърпението ми прераства в пълно отчаяние. Точно сега може да има новина — гореща новина! — но няма начин да разбера, тъй като тези егоистични идиотки няма да се откажат от единия компютър.
Остават три минути. Направо треперя от гняв. Изведнъж ми хрумва нещо и устните ми се разтягат в усмивка. Рисковано е, но си струва, стига да проработи.
Завъртам се точно колкото да виждам стола на Габи с периферното си зрение. Поемам си дълбоко дъх и съсредоточавам цялата си енергия върху стола й, като го дърпам рязко вляво, използвайки телекинезата си. После бързо го запокитвам вдясно с такава сила, че за малко да го прекатуря. Габи подскача и изпищява. Гледам я с подигравка и учудване.
— Какво има? — пита Ла Горда.
— Не знам, стори ми се, че някой ми изрита стола. Ти усети ли нещо?
— Не — отвръща Ла Горда.
Едва изрекла думата, и аз премествам стола й с няколко сантиметра назад, после го дръпвам рязко вдясно, без да напускам мястото си до прозореца. Този път и двете момичета изпищяват. Бутам отново стола на Габи, после този на Ла Горда. И без да погледнат към мониторите на компютрите си, те побягват от стаята, пищейки.
— Аха! — казвам и се втурвам към компютъра на Габи, бързо изписвам уебадреса на новинарския сайт, който смятам за най-благонадежден.
Изчаквам нетърпеливо да се налее страницата. Старите компютри с тукашния бавен интернет са проклятието на живота ми.
Браузърът побелява и страницата се оформя ред по ред. Когато една четвърт от нея се е наляла, чувам последния звън на камбаната. Една минута до молитвите. Готова съм да го игнорирам с риск да бъда наказана. В момента наистина не ми пука. „Само още пет месеца“ — нашепвам си.
Половината страница се е наляла и вече се вижда горната част от лицето на Джон Смит, обърнатите му нагоре очи, тъмни и уверени, макар че в тях се усеща някакво притеснение, което изглежда някак си не на място. Навеждам се напред в очакване, вълнението ми нараства и ръцете ми се разтреперват.
— Хайде! — казвам на монитора, като напразно се опитвам да ускоря процеса. — Хайде, хайде, давай!
— Марина! — изкрещява грубо някакъв глас от отворената врата.
Обръщам се рязко и виждам сестра Дора, яка жена и главна готвачка в кухнята, която ме пронизва с поглед. Нищо ново. Тя гледа накриво всяка от нас, когато сме на опашката в столовата и минаваме с подноса пред нея, сякаш нуждата ни от храна е лична обида към нея. Стиска устни в идеална права линия, сетне присвива очички.
— Хайде! Веднага! На секундата!
Въздишам, знам, че нямам друг избор, освен да тръгвам. Изтривам историята на браузъра, затварям го и следвам сестра Дора по тъмния коридор. Върху екрана имаше нещо ново, просто го знам. Иначе защо лицето на Джон ще изпълва цялата страница? Седмица и половина е достатъчно дълъг период, за да се изтърка една новина. И щом заема такава голяма част от екрана, би трябвало да има някаква важна нова информация.
Стигаме до нефа[1] на „Света Тереса“, който е огромен, с внушителни колони, издигащи се към високия сводест таван и към прозорци с витражи по стените. Дървени пейки заемат цялата дължина на откритото пространство и побират към триста души. Двете със сестра Дора влизаме последни. Сядам сама на една от централните пейки. Сестра Лусия, която отвори вратата на мен и Аделина, когато пристигнахме за първи път, и която продължава да управлява манастира, е застанала зад амвона. Тя затваря очи, навежда глава и събира длани пред себе си. Всички останали правят същото.
— Padre divino — започва молитвата в мрачен унисон — que nos bendiga y nos proteja en su amor…[2]
Изключвам се напълно и поглеждам главите пред мен, всички са сведени надолу, съсредоточени в молитвата. Или просто сведени. Очите ми откриват Аделина, която е най-отпред, шест редици пред мен, леко вдясно. Коленичила е, дълбоко замислена, кафявата й коса е пристегната здраво в плитка, която се спуска по средата на гърба й. Не вдига очи нито веднъж, не се опитва да ме открие, както обикновено правеше през първите ни няколко години тук. Тогава скрита усмивка огряваше лицата ни, щом погледите ни се срещнеха, като признание за тайната, която ни свързваше. Все още споделяме същата тайна, но по някое време Аделина започна да не я признава. Планът ни да изчакаме, докато се почувстваме достатъчно силни и в безопасност, за да заминем оттук, беше изместен от желанието на Аделина — или страха й — никъде да не заминава.
Месеци наред не бяхме разговаряли с нея за мисията ни, когато се появи новината за Джон Смит, за която веднага й съобщих. През септември й бях показала третия си белег, третото предупреждение, че: още един гард е загинал, че вече сме по-близо до мига, в който ще бъдем заловени и убити от могадорианците. Тя реагира така, сякаш белегът не съществува. Сякаш не означаваше това, което и двете знаехме, че означава. Щом чу новината за Джон, тя само извъртя очи и ми каза да престана да вярвам в измислици и фантазии.
En el nombre del Padre, у del Hijo, у del Espiritu Santo. Amen[3] — приключва молитвата и всички започват да се кръстят, включително и моя милост, за да запазя благоприличие — челото, пъпа, лявото рамо, дясното рамо.
Спях и сънувах как тичам надолу по някаква планина, разперила ръце, сякаш ще полетя, когато се събудих от болката и сиянието на третия белег, който сключваше обръч около глезена ми. Светлината беше събудила няколко от момичетата в стаята, но за щастие не и дежурната сестра. Момичетата помислиха, че държа фенерче и списание под завивката и така нарушавам правилата за вечерния час. Елена от съседното легло, тихо шестнайсетгодишно момиче с лъскава черна коса, която често пъха в устата си, докато говори, хвърли възглавница срещу мен. Плътта около белега ми беше започнала да набъбва и болката беше толкова силна, че захапах края на одеялото, за да не извикам. Но не можех да сдържа сълзите си, защото някъде по този свят номер три беше изгубил или изгубила живота си. Бяхме останали шестима.
Тази вечер се изнизвам от нефа заедно с останалите момичета и всички тръгваме към спалните помещения със скърцащите единични легла, разположени на равно разстояние едно от друго. В главата ми зрее план. Като компенсация за твърдите легла и студения бетонен под спалното бельо е меко, а одеялата тежки и това е единственият лукс, който ни е позволен. Леглото ми се намира в дъното на стаята, в ъгъла. То е най-отдалечено от вратата, което го прави и едно от най-желаните; там е най-тихо и спокойно. Доста време ми отне да се докопам до него, придвижвах се с по едно легло след напускането на всяко момиче.
Когато всички вече сме по леглата си, гасят лампите. Лежа по гръб, забила поглед в бледия нащърбен контур на високия таван. От време на време тишината се нарушава от шепот, последван веднага от шъткането на дежурната сестра към провинилите се. Държа очите си отворени, чакам с нетърпение всички да заспят. След половин час шепотът постепенно затихва, изместен от спокойните звуци на съня, но все още не смея да рискувам. Твърде рано е. Минават още петнайсет минути, продължава да е все така тихо. Вече не издържам.
Затаявам дъх, бавно прехвърлям крака през ръба на леглото, заслушана в ритмичното дишане на Елена до мен. Стъпалата ми докосват ледения под и веднага измръзват. Ставам бавно, не искам леглото ми да започне да скърца, после прекосявам стаята на пръсти, без да бързам, внимавам да не се ударя в някое легло. Стигам до отворената врата и се втурвам през коридора към компютърната стая. Издърпвам стола и включвам компютъра.
Не ме свърта на едно място, докато чакам компютърът да загрее, и надничам в коридора да видя дали някой не ме е проследил. Най-после мога да изпиша уебадреса и екранът побелява, после в центъра на страницата се появяват контурите на две снимки, заобиколени от текст. Водещото заглавие е с удебелени черни букви, твърде размазани, за да се четат. Сега пък две снимки — чудя се какво ли се е променило от предишния ми опит да проверя. И ето, най-накрая всичко застава на фокус:
МЕЖДУНАРОДНИ ТЕРОРИСТИ?
Джон Смит с квадратната си челюст, раздърпана тъмноруса коса и сини очи изпълва лявата страна на екрана, докато баща му — или по-вероятно сепанът му — Анри, заема дясната половина. Това обаче не е снимка, а черно-бяла скица, изпълнена с молив от художник. Пропускам подробностите, които вече знам — разрушеното училище, петте смъртни случая, внезапното им изчезване — и стигам до горещата новина, която тече в момента:
В странен обрат на събитията следователите от ФБР днес откриха предполагаеми инструменти на професионален фалшификатор. Средства, които обикновено се използват за изработване на документи, бяха намерени в къщата, наета от Анри и Джон Смит в Парадайс, щата Охайо, по-точно в кухина под дъските в спалнята. Това кара водещите следствието да предполагат евентуални връзки с тероризма. Създавайки истински хаос сред населението на Парадайс, Анри и Джон Смит вече се разглеждат като заплаха за националната сигурност, като бегълци от закона и следователите търсят всякаква информация, която да доведе до тяхното местонахождение.
Превъртам обратно към лицето на Джон и щом вторачвам поглед в очите му, ръцете ми започват да треперят. Очите му — дори на тази скица, в тях има нещо познато. Откъде другаде можех да ги познавам, ако не от едногодишното пътуване, довело ни тук? Вече никой не може да ме убеди, че той не е един от останалите шестима гардове, които са все още живи в този чужд свят.
Облягам се назад и издухвам бретона от очите си, иска ми се аз самата да можех да тръгна да търся Джон. Разбира се, Анри и Джон Смит са способни да се измъкнат от полицията, та нали вече единайсет години се укриват, точно както ние с Аделина. Но как изобщо мога да се надявам, че точно аз ще го открия, когато всички са по петите му? Може ли изобщо някой от нас да се надява, че някога ще се съберем?
Очите на могадорианците са навсякъде. Нямам представа как е бил открит номер едно или номер три. Мисля обаче, че могадорианците са локализирали номер четири по негово или нейно съобщение в един блог. Бях открила това съобщение и цели петнайсет минути седях и мислих как да отговоря най-добре без да се издам. Само по себе си неясно, посланието беше прекалено очевидно за онези от нас, които го търсеха: Деветима, сега вече осмина. Останалите, там ли сте? Съобщението беше поствано от акаунт на името на Две. Пръстите ми докоснаха клавиатурата и написах бърз отговор и тъкмо да натисна бутона за изпращане, когато страницата се обнови — някой друг беше отговорил първи.
Ние сме тук — пишеше там.
Зяпнах втрещена. Тези две кратки послания ме изпълниха с надежда, но точно когато пръстите ми вече бяха изписали друг отговор, около глезените ми се появи ярко сияние и цвърчене от горяща плът достигна слуха ми. То бе последвано мигновено от разкъсваща болка, толкова силна, че паднах на пода и се заизвивах в агония. Крещях с все сили името на Аделина и държах ръцете си около глезена, за да не го види някой. Когато Аделина пристигна и разбра какво се е случило, посочих й екрана, но той беше празен — и двете съобщения бяха изтрити.
Извръщам поглед от познатите очи на Джон Смит върху монитора. До компютъра се намира малко цвете, напълно забравено от всички. То е увехнало и унило, смалило се е наполовина, а трошливите краища на листата му са обагрени в кафяво. Няколко цветчета са окапали и сега лежат сухи и набръчкани върху бюрото около саксията. Цветето все още не е мъртво, но скоро и това ще стане. Навеждам се и го обгръщам с длани, приближавам лицето си достатъчно, за да могат устните ми да докосват краищата на листата му, и издухвам горещ въздух върху него. Студенина плъзва по гръбнака ми й в отговор на това животът избухва с нова сила в малкото цвете. То се изправя бързо и свеж зелен цвят превзема листата и стеблото му, разцъфват нови цветчета, отначало бледи, после се обагрят в ярколилаво. Дяволита усмивка огрява лицето ми и няма как да не си помисля как биха реагирали сестрите, ако можеха да видят подобно нещо. Но никога не бих им позволила. Все още не съм готова. Може би скоро, но все още не.
Изключвам компютъра и бързо се връщам в леглото, а мислите за Джон Смит, който се намира някъде там в неизвестното, препускат в главата ми.
Бъди жив и здрав и продължавай да се криеш — мисля си. — Ние с теб ще се намерим някой ден.