Питакъс Лор
Силата на шестимата (23)

Глава 23

Няма да ходим при Сара — казва Сам и върви зад мен покрай гората. — Вече имаме този таблет, твърде вероятно е това да е предавателят, който търсим, така че се връщаме да помогнем на Шест.

Пристъпвам към него.

— Шест може да се оправи сама. Аз съм тук и Сара е тук. Обичам я, Сам, и ще я видя. Не ме интересува какво казваш.

Сам отстъпва пред доводите ми, а аз продължавам към къщата на Сара. Сам казва:

— Наистина ли я обичаш, Джон? Или си влюбен в Шест? Коя от двете?

Извъртам се и осветявам лицето му с длан.

— Мислиш, че не обичам Сара?

— Е, хайде сега!

— Извинявай… — измънквам и свалям дланта си.

Той разтрива очи.

— Въпросът си остава, човече. Виждам как с Шест непрекъснато флиртувате, непрекъснато, и го правиш пред очите ми. Знаеш, че я харесвам, и изобщо не ти пука. И отгоре на всичко ти вече притежаваш най-горещото маце в Охайо.

— Не е вярно, пука ми — прошепвам.

— Пука ти за какво?

— Пука ми, че харесваш Шест. Но ти си прав — и аз я харесвам. Иска ми се да не беше така, но я харесвам. Това е тъпо и жестоко спрямо теб, но не мога да престана да мисля за нея. Тя е страхотна и толкова красива, тя е от Лориен, което е супержестоко. Но аз обичам Сара. И затова трябва да я видя.

Сам ме сграбчва за лакътя.

— Не може, човече. Трябва да се върнем и да помогнем на Шест. Помисли си. Щом ни чакаха у нас, тогава много повече от тях ще ни причакват у Сара.

Внимателно изтеглям лакътя си от хватката му.

— Ти видя майка си, нали? Видя я в задния двор?

— Да — въздиша той и се вторачва в обувките си.

— Ти видя майка си, аз трябва да видя Сара.

— Това не е толкова разумно, колкото си мислиш. Взехме предавателя, забрави ли? Затова сме в Парадайс. Това е единствената причина.

Сам ми подава таблета и аз поглеждам празния му екран. Докосвам всеки сантиметър по него. Опитвам с телекинеза. Държа го до челото си. Таблетът не се включва.

— Нека опитам аз — казва Сам.

Той бърника по таблета, а аз му разказвам за стълбата, за огромния скелет с амулета, за бюрото и за стената, покрита изцяло с листове хартия.

— Шест грабна една шепа от тях, но май няма да можем да ги прочетем — казвам.

— Значи, татко е имал тайна подземна бърлога — Сам се усмихва за първи път от дълги часове насам и ми връща таблета. — Той беше страхотен. Ще ми се да разгледам това, което Шест е взела.

— Разбира се — казвам. — Веднага след като видя Сара.

Сам разперва ръце, изумен:

— Какво да направя, за да те накарам да промениш решението си? Само ми кажи.

— Нищо. Не можеш да направиш нищо, за да ме спреш.

 

 

За последен път бях в къщата й в Деня на благодарността. Спомням си, че вървях по алеята, когато зърнах Сара, която ми махаше от предния прозорец.

— Здравей, красавецо — каза тя, когато отвори вратата, а аз се обърнах и погледнах през рамо, сякаш съм решил, че говори на някого другиго.

В два през нощта всичко изглежда напълно различно. С тъмните прозорци, със затворените врати на гаража къщата изглежда студена и пуста. Непривлекателна. Със Сам лежим по корем в сенките на една постройка на ъгъла и нямам никаква представа как ще говоря с нея.

Изваждам от дънките си мобилния с предплатената карта, който отдавна държа изключен.

— Мога да й изпращам есемеси, докато се събуди.

— Това всъщност е много добра идея. Започвай веднага, за да можем да се махаме оттук. Кълна се, Шест ще ни убие — или още по-лошо, тя може да бъде убита от ордите могадорианци, докато ние си лежим в тревата в очакване на сцена от „Ромео и Жулиета“.

Включвам телефона и написвам: „Обещах, че ще се върна. Будна ли си?“

Броим до трийсет, след като съм изпратил текста, после пиша: „Обичам те. Тук съм.“

— Може да си помисли, че й погаждаш номер — прошепва Сам, след като сме изчакали още трийсет секунди. — Кажи й нещо, което само ти знаеш.

Пробвам се: „Липсваш на Бърни Косар.“

Прозорецът й светва. Телефонът ми избръмчава за есемес: „Това наистина ли си ти? Ти си в Парадайс?“

Отскубвам сноп трева, толкова съм развълнуван.

— Успокой се! — шепне Сам.

— Не мога.

Отговарям й: „Навън съм. Среща на площадката в пет?“

Телефонът ми веднага избръмчава: „Ще бъда там.“

Със Сам се крием зад контейнер за боклук в края на улицата, когато Сара стъпва върху бетонната площадка. В мига, в който я виждам, оставам без дъх, преизпълнен с чувства. Тя е на двайсетина метра от нас, с тъмни джинси и черно яке от полар. Бяла зимна шапка покрива главата й, но се вижда дългата й руса коса, която докосва раменете й под слабия вятър. Безупречната кожа на лицето й грее под самотната крушка на площадката и внезапно ми става неловко, че целият съм в кал и пепел от могадорианците. Пристъпвам встрани от контейнера, но Сам ме сграбчва за китката и ме дърпа обратно.

— Джон, знам, че ще ти е трудно — шепне той, — но след десет минути трябва да сме обратно в гората. Говоря сериозно. Шест разчита на нас.

— Ще направя всичко по силите си — отговарям, без изобщо да се замислям в този момент за последиците. Сара е там, а аз съм толкова близо, че практически усещам мириса на шампоана й.

Наблюдавам как Сара обръща глава и ме търси. Накрая сяда върху една люлка и се усуква. Въжетата над нея се обтягат. Тя започва да се върти бавно, а аз заобикалям площадката, спирам зад дърветата, наблюдавам я. Изглежда толкова красива. Така съвършена. Изчаквам я да се обърне в обратната посока и тогава излизам от сенките. А щом се завърта отново, ето ме и мен.

— Джон? — върховете на маратонките на Сара стържат по бетона, докато тя се опитва да спре въртенето.

— Здравей, красавице — казвам и усещам как усмивката ми стига чак до крайчеца на очите ми.

Сара покрива устата и носа си с ръце.

Отивам до нея, тя се мъчи да слезе от люлката, но въжетата са силно обтегнати и не може да се измъкне.

Скачам напред и хващам въжетата с ръце. Извъртам я към себе си и заедно със седалката я повдигам на височината на лицето си. Навеждам се и я целувам. В мига, в който устните ни се докосват, сякаш никога не съм напускал Парадайс.

— Сара — промълвявам в ухото й. — Толкова много ми липсваше, ужасно много.

— Не мога да повярвам, че си тук. Не може да е вярно.

Отново я целувам и не спирам, като завъртам двама ни още веднъж и още веднъж, докато въжетата над нея се разделят. Сара се отблъсква от седалката и пада в прегръдките ми. Целувам я по бузите и врата, тя прокарва ръце по главата ми, стиска късата ми коса между пръстите си.

Слагам я да седне и тя ми казва:

— Някои са се подстригали.

— Ами да, това е новият ми имидж на печен беглец. Как ти се струва? Харесва ли ти?

— О, да! — отговаря тя и притиска длани към гърдите ми. — Но и плешив да беше, за мен е без значение.

Правя крачка назад, искам да запечатам в съзнанието си образа на Сара. Забелязвам ярките звезди зад нея, накривената й зимна шапка. Носът и бузите й са зачервени от студа. Тя хапе долната си устна и ме гледа, а от устата й излита малко облаче дихание.

— Няма ден, в който да не съм мислил за теб, Сара Харт.

— Уверявам те, че аз съм мислила за теб двойно повече.

Навеждам глава и челата ни се докосват. Оставаме така, ухилени глупаво, и аз я питам:

— Как си? Как са нещата около теб в момента?

— Сега е по-добре.

— Толкова ми е трудно да бъда далече от теб — казвам и целувам студените й пръсти. — Непрекъснато си мисля какво е да те докосвам и да чувам гласа ти. Всяка вечер съм на ръба да ти се обадя.

Сара улавя брадичката ми в шепите си и прокарва палци по устните ми.

— Толкова пъти съм седяла в колата на баща ми, чудейки се къде си. Трябваше само да знам посоката, за да потегля.

— Аз съм тук. Точно пред теб — прошепвам.

Тя сваля ръцете си.

— Искам да дойда с теб, Джон. Не ми пука. Не мога да продължавам така.

— Прекалено опасно е. Току-що приключихме битка с петдесет могадорианци до къщата на Сам. Такъв е животът с мен точно сега. Не мога да те въвличам във всичко това.

Раменете й се разтърсват, сълзи набъбват в ъгълчетата на очите й.

— Не мога да остана тук, Джон. Не и когато си неизвестно къде, когато не знам дали си жив, или мъртъв.

— Погледни ме, Сара — казвам.

Тя повдига глава.

— Няма начин да умра. Когато знам, че си тук и ме чакаш, това е като силово поле. Ще бъдем заедно. Скоро.

Устните й потреперват.

— Толкова е трудно. Всичко е толкова ужасно сега, Джон.

— Всичко е ужасно? Какво искаш да кажеш?

— Хората са кретени. Всички говорят омразни неща за теб, говорят доста неща и за мен.

— Какво например?

— Ами, че си терорист и убиец, че мразиш Съединените щати. Момчетата в училище ти измислят прякори от рода на Смит Бомбата. Родителите ми казват, че си опасен и аз в никакъв случай не бива да разговарям с теб, а като допълнителен бонус има и награда за главата ти, та хората непрекъснато говорят как щели да те застрелят.

Тя свежда глава.

— Не мога да повярвам, че си принудена да търпиш всичко това, Сара — казвам. — Поне ти знаеш истината.

— Изгубих почти всичките си приятели. Освен това съм в ново училище, където всички ме мислят за откачалка.

Опустошен съм. Сара беше най-популярното момиче, най-красивото, най-обичаното в гимназията на Парадайс. Сега е отритната от всички.

— Няма да е винаги така — прошепвам.

Тя не може да сдържа повече сълзите си.

— Обичам те толкова много, Джон. Но не мога да си представя как ще се измъкнем от цялата тази бъркотия. Може би трябва да се предадеш.

— Няма да се предавам, Сара. Просто не мога. Ще се измъкнем. Разбира се, че ще се измъкнем. Моя единствена любов, Сара! Обещавам ти, че ако ме чакаш, нещата ще се оправят.

Сълзите й обаче не престават.

— Колко дълго да чакам? И какво ще стане, когато нещата се оправят? Ти ще се върнеш ли на Лориен?

— Не знам — казвам накрая. — Парадайс е единственото място, където бих искал да съм в момента, а ти си единственият човек, с когото искам да бъда занапред. Но ако някак си успеем да разгромим могадорианците, тогава, да, ще трябва да се върна на Лориен. Обаче не знам кога ще бъде това.

Телефонът на Сара избръмчава в джоба й, тя го изважда наполовина, за да провери екрана.

— Кой ти пише толкова късно? — питам я.

— Емили. Може би трябва да се предадеш и да им кажеш, че не си терорист. Не искам да те губя отново и отново, Джон.

— Чуй ме, Сара. Не мога да се предам. Не мога да седя в полицейското управление и да се опитвам да обяснявам как цялото училище беше разрушено и как петима души бяха убити. Как бих могъл да им обясня за Анри? А документите, които откриха в къщата ни? Не мога да допусна да бъда арестуван. Искам да кажа, Шест ще ме убие на мига, ако знае, че разговарям тук с теб.

Сара подсмърча и изтрива сълзите си с опакото на ръцете.

— Защо Шест ще те убива, ако знае, че си тук?

— Защото тя има нужда от мен точно сега, освен това е опасно да бъда тук.

— Има нужда от теб? Тя има нужда? Аз имам нужда от теб, Джон. Имам нужда да си тук, да ми казваш, че всичко ще е наред, че всичко това си заслужава.

Сара тръгва бавно към пейка, върху която има надраскани инициали. Сядам до нея и наклонявам рамо към нейното. Не сме осветени и не виждам много добре лицето й. Не знам откъде й хрумва, но Сара се отдръпва от мен и казва:

— Шест е много хубава.

— Да, така е — съгласявам се.

Не биваше, но думите сами се изплъзнаха от устата ми.

— Но не толкова, колкото си ти. Ти си най-красивото момиче, което познавам. Ти си най-красивото момиче, което изобщо съм виждал.

— Но ти не трябва да си разделен с Шест, както си с мен.

— Когато излизаме да се разхождаме, трябва да бъдем невидими, Сара. Не е същото като просто да се държим за ръце и да се разхождаме по улицата. Трябва да се крием от всички. Крия се точно толкова, когато съм с нея, колкото и когато съм с теб.

Сара се изстрелва от пейката и се обръща:

— Разхождаш се с нея? Ти я държиш за ръка, когато се разхождате по улицата?

Изправям се и се приближавам с разтворени обятия, ръкавите на палтото ми са покрити с мръсотия.

— Налага се. Само така мога да бъда невидим.

— Целувал ли си я?

— Какво?

— Отговори ми.

Долавям нещо ново в гласа й. Смесица от ревност и самота, но и достатъчно гняв, та всяка дума да те жегва. Клатя глава.

— Сара, обичам те. Не знам какво друго да кажа. В смисъл, нищо не се е случило.

Връхлита ме истинско цунами от притеснение, ровя из речника си, за да свържа точните думи. Тя е бясна.

— Въпросът беше лесен, Джон. Целувал ли си я?

— Не съм целувал Шест, Сара. Не сме се целували. Аз обичам теб — казвам, но се смущавам от остротата на думите си, които звучат много по-зле, отколкото си мислех.

— Ясно. Защо ти беше толкова трудно да ми отговориш, Джон? Няма що, животът ми става от хубав по-хубав. Тя харесва ли те?

— Това няма никакво значение, Сара. Обичам те, Шест е без значение. Никоя друга няма значение!

— Чувствам се като пълна идиотка — казва тя и скръства ръце.

— Престани, Сара, моля те, погрешно тълкуваш всичко.

— Така ли, Джон? — пита ме тя, обръща глава и ме гледа яростно със сълзи в очите. — Преминах през толкова много заради теб.

Протягам ръка и се опитвам да уловя нейната, но тя я отдръпва бързо в мига, в който пръстите ни се докосват.

— Недей! — казва тя рязко.

В джоба й телефонът избръмчава отново, но тя не се помръдва, за да го провери.

— Искам да бъда с теб, Сара — казвам. — Нищо, което казвам, не изглежда както трябва. Искам само да кажа, че прекарах седмици, в които страшно ми липсваше, и няма нито един ден, в който да не съм мислил да ти се обадя или да ти напиша писмо.

Целият треперя. Виждам, че я губя.

— Обичам те. Нито за миг не се съмнявай в това.

— Аз също те обичам — плаче тя.

Затварям очи и вдишвам хладния въздух. Обзема ме неприятно чувство; чувство, от което настръхвам и което започва от гърлото ми и пълзи надолу към петите ми. Когато отварям очи, Сара се е отдалечила на няколко крачки от мен.

Чувам шум отляво, обръщам рязко глава и поглеждам към Сам. Със сведен поглед той клати глава, сякаш иска да ни каже, че не желае да се приближава, но се налага.

— Сам? — пита Сара.

— Здравей, Сара — прошепва той.

Сара обвива ръце около него.

— Толкова е хубаво да те видя — казва той в косите й. — Но, виж, Сара, съжалявам, много съжалявам и знам, че не сте се виждали дълго, обаче ние с Джон трябва да тръгваме. В голяма опасност сме. Нямаш представа.

— Имам все пак — тя се отдръпва от него и тъкмо когато се приготвям да я уверя отново колко много я обичам и да й кажа сбогом, настъпва истински хаос.

Всичко става толкова бързо, че не съм способен да го възприема напълно, сцените произволно прескачат като на развалена филмова лента. Мъж с противогазова маска блъска Сам отзад. Върху гърба на синьото му яке са изписани буквите ФБР. Някой обгръща с ръце Сара и я отвежда от мен. Метална граната се плъзга по тревата и спира до краката ми, белият дим, който излиза на талази от двата й края, изгаря очите и гърлото ми. Не мога да виждам. Чувам, че Сам се мъчи да повърне. Клатушкам се и се отдалечавам от металната кутия, падам на колене до пластмасова пързалка. Когато вдигам глава, виждам дузина агенти, всички с извадено оръжие, които ме заобикалят. Мъжът с маската, който бутна Сам, е сложил коляно върху гърба му. По мегафона гърми глас: „Не мърдайте! Сложете ръцете си върху главата и легнете по корем! Арестувани сте!“

Когато слагам ръце върху главата, колите, които стояха паркирани през цялото време, докато бяхме там, неочаквано оживяват — фаровете им светват, червени светлини мигат от таблата им вътре. Полицейски коли пищят зад ъгъла и бронирана кола с надпис отстрани SWAT13 прескача бордюра и забива спирачки по средата на баскетболното игрище. От нея с викове светкавично се изсипват мъже и точно тогава някой ме изритва в корема. Около китките ми щракват белезници. Над мен бръмчи хеликоптер. Мислите ми се вкопчват в единственото възможно обяснение.

Сара. Есемесите. Това не е била Емили. Полицаите са разговаряли с нея. Това, което е останало от сърцето ми, когато Сара се отдръпна от мен, се доразбива на хиляди късчета.

Тръскам глава с лице върху бетона. Усещам как някой измъква камата ми. Някакви ръце изваждат таблета от колана ми. Наблюдавам как теглят Сам за ръцете, за да го изправят, и очите ни се срещат за кратък миг. Не знам какво си мисли.

Белезници щракват около глезените ми, свързани с верига, която стига до китките ми. Издърпват ме бързо от земята. Белезниците са прекалено стегнати и се впиват в китките ми. Покриват главата ми с черна качулка, завързват я около гърлото ми. Не виждам нищо. Двама полицаи ме сграбчват за лактите, а друг ме бута напред.

— Имате право да мълчите — започва единият от тях, докато ме водят към една от колите и ме хвърлят отзад.