Питакъс Лор
Силата на шестимата (21)

Глава 21

Продължаваме да пътуваме и още няколко пъти се опитвам да възстановя сигнала със сферите, но всеки път, щом събудя слънчевата система и я пусна в действие, планетите обикалят нормално. Почти полунощ е и точно когато се каня да преровя останалите камъни и предмети в сандъка, на хоризонта забелязвам разпръснатите светлини на някакъв град. От дясната ми страна се изнизва знак, точно както преди няколко месеца, когато Анри беше зад волана:

ДОБРЕ ДОШЛИ В ПАРАДАЙС, ОХАЙО!

ЖИТЕЛИ: 5243

— Добре дошли у дома — прошепва Сам.

Притискам чело върху стъклото и разпознавам порутената плевня, старата табела за ябълки, зеления пикап, който все още се продава. Топлина се разнася по цялото ми тяло. От всичките места, на които съм живял, Парадайс ми е любимото. Тук намерих най-добрия си приятел. Тук развих първия си завет. Тук се влюбих. Но Парадайс беше и мястото, където срещнах първия си могадорианец. Където водих първата си истинска битка и изпитах истинска болка. Това е мястото, където умря Анри.

Бърни Косар скача на седалката до мен, опашката му се върти с невероятна скорост. Тика носа си през малкия процеп на прозореца откъм неговата страна и души настървено познатия въздух.

Завиваме по първия страничен път вляво, правим още няколко завоя, връщаме се от време на време, искаме да се убедим, че никой не ни следи. Търсим най-доброто и най-малко подозрителното място, където да оставим колата, и междувременно преговаряме още веднъж плана си.

— Щом вземем предавателя, веднага се връщаме в колата и незабавно напускаме Парадайс — казва Шест. — Нали така?

— Точно така — отговарям.

— Не се свързваме с никого другиго, просто си тръгваме. Напускаме.

Знам много добре, че тя има предвид Сара, и прехапвам устни. Най-после, след толкова седмици в бягство, отново съм в Парадайс и ми казват, че не мога да се видя със Сара.

— Ясно ли е, Джон? Напускаме! Незабавно!

— Остави ме на мира. Знам какво намекваш.

— Извинявай.

Сам паркира джипа на неосветена улица, под едно кленово дърво, на около три километра от собствения дом. Обувките ми докосват асфалта, дробовете ми поемат първата глътка истински въздух на Парадайс. Мигновено ми се приисква да се върна в миналото и всичко да е както преди — да празнувам Вси светии, да се прибирам у дома при Анри, да седя до Сара на дивана в моята стая.

Не искаме да рискуваме да изгубим сандъка ми, като го оставим в неохраняема кола, така че Шест отваря задната врата и го вдига върху рамото си. Намества го удобно и става невидима.

— Чакай — казвам. — Първо искам да извадя нещо оттам. Шест?

Шест се появява отново и аз отварям сандъка, изваждам камата, мушвам я в задния джоб на дънките.

— Добре. Вече съм готов. Бърни Косар, приятелю, ти готов ли си?

Бърни Косар се преобразява в малък кафяв бухал, пляска с криле и каца върху един нисък клон на кленовото дърво.

— Хайде, да го направим! — Шест вдига сандъка и отново изчезва.

Започваме да бягаме. Виждам, че Сам тича след нас с добро темпо, прескачам някаква ограда и набирам скорост по края на най-близкото поле. След по-малко от километър завивам и навлизам в гората, харесва ми как клоните се чупят в гърдите и ръцете ми, как високата трева се удря по дънките ми. Често поглеждам назад през рамо. Сам никога не е на повече от половин метър зад мен, прескача дънери, промушва се под клоните. Чувам шум зад себе си и тъкмо да посегна към камата, когато Шест ми прошепва, че това е тя. Виждам как една туфа трева се разделя по средата и я следвам.

За щастие Сам живее в покрайнините на Парадайс, а разстоянието между съседите там е няколко акра^[1]. Спирам да тичам точно преди края на гората, когато отпред се появява неговата къща. Малка, скромна къща, с бяла алуминиева обшивка и черни покривни плочки, тесен комин върху десния скат на покрива и с висока дървена ограда, която обикаля задния двор. Шест се материализира и пуска сандъка ми.

— Това ли е къщата? — пита.

— Да.

Трийсет секунди по-късно Бърни Косар каца на рамото ми. Минават още четири минути и Сам пристига, като пристъпва тежко през шубраците. Застава до нас, не му достига въздух и плътно е опрял длани върху бедрата си. Вдига поглед към къщата в далечината.

— Как се чувстваш? — питам.

— Като беглец. Като лош син.

— Помисли си колко много би се гордял баща ти, ако успешно приключим задачата.

Шест става невидима и се впуска да разузнава наоколо. Проверява сенките около съседните къщи, задните седалки на всяка една от колите на улицата. Когато се връща, ни казва, че всичко е окей, само къщата вдясно имала лампи със сензорен датчик за движение. Бърни Косар излита и каца на най-високата точка на покрива.

Шест хваща Сам за ръка и двамата стават невидими. Пъхам сандъка под мишница и тихичко ги следвам до оградата отзад. Те се материализират, Шест се прехвърля първа през оградата, после и Сам. Прехвърлям сандъка през оградата и бързо се изкачвам по нея. Скатаваме се зад един обрасъл храст и аз оглеждам внимателно задния двор, дърветата в него, високата трева, големия пън, ръждясалата двойна детска люлка и старата ръчна количка до нея. Отляво на къщата е задната врата, а вдясно се виждат два тъмни прозореца.

— Ето там — шепне Сам и сочи с пръст.

Това, което първоначално взех за пън, стърчащ по средата на двора, при по-внимателно вглеждане всъщност се оказва широк каменен цилиндър. Присвивам очи и виждам някакъв триъгълен предмет да стърчи върху него.

— Веднага се връщаме — прошепва Шест на Сам.

Уловен за ръката на Шест, ставам невидим.

— Добре, Орел Гууд. Пази сандъка, сякаш животът ми зависи от него. То си е точно така.

Двамата с Шест се движим внимателно през високата трева към кладенеца и коленичим пред него. Около края на слънчевия часовник се виждат цифри — от едно до дванайсет вляво, от едно до дванайсет вдясно и нула на върха, а самите те са заобиколени с чертички. Тъкмо да хвана триъгълника и да го завъртя произволно, когато чувам Шест да ахва.

— Какво? — прошепвам и вдигам поглед към тъмните задни прозорци.

— Погледни, виж в средата. Символите.

Отново разглеждам внимателно слънчевия часовник и дъхът ми засяда в гърлото. Те са неясни и човек лесно може да ги пропусне, но по средата на кръга са издълбани плитко девет лориенски символа. Разпознавам цифрите от едно до три, защото те отговарят точно на белезите върху глезена ми, но останалите са нови за мен.

— Кога беше роден Сам? — питам.

— На четвърти януари 1995 година.

Завъртам го надясно срещу лориенската цифра едно и триъгълникът прещраква като ключалка. Завъртам наляво и преглъщам трудно, защото съм се нацелил към това, което трябва да е номер четири. Моят номер. Отново завъртам триъгълника към единицата, после девет, отново девет и пет накрая. Минават няколко секунди, без да се случи нищо, после слънчевият часовник започва да съска и да дими. Когато димът се прояснява, вътре виждам стълба.

Сам подскача нагоре-надолу близо до оградата. Едната си ръка е сложил върху устата, а другата е издигнал в юмрук.

Единият тъмен прозорец на къщата светва в жълто. От покрива Бърни Косар изпуска два дълги победни писъка. Не успявам дори да се замисля, когато Шест ме избутва напред. Вече съм видим и слизам по стълбата в кладенеца. Шест върви след мен и дърпа капака над себе си, почти го затваря. Включвам дланите си и виждам, че се намираме на височина от шест метра над циментов под.

— А Сам? — прошепвам.

— Няма му нищо. Бърни Косар е там горе при него.

Стигаме пода и се оказваме в къс коридор, който завива наляво. Мирише на мухъл. Светя с дланите си напред-назад, докато се движим по завоя; когато коридорът отново се изправя, виждаме пред нас стая с отрупано бюро и стотици листове хартия, окачени по стените. Тъкмо да се втурна вътре, когато светлините ми улавят дълъг бял предмет на прага.

— Това е… — започва Шест, но гласът й замира.

Не мога да помръдна. Това е огромна кост. Шест ме побутва напред и аз изваждам камата от задния джоб.

— Първо дамите, моля — предлагам.

— Не и този път.

Завтичам се и прескачам костта. Незабавно осветявам стаята с длани. От устата ми се изтръгва вик, когато забелязвам скелет, седнал подпрян на стената. Шест скача вътре и щом го вижда, отстъпва назад и се препъва в бюрото.

Скелетът е висок над два метра и половина, с огромни стъпала и длани. Гъста руса коса пада от върха на черепа му и стига до широките му плещи. От врата му виси син амулет, подобен на моя.

— Това не е бащата на Сам — отбелязва Шест.

— Определено не е той.

— Тогава кой е?

Пристъпвам напред и изучавам амулета. Синият камък лоралит е малко по-голям от моя, но всичко останало е същото. Зяпам го втрещено и ме обзема чувството, че съм свързан с него, който и да е той.

— Не съм много сигурен, но мисля, че този е бил наш приятел — протягам ръка над главата му, свалям амулета и го подавам на Шест.

Отиваме до бюрото. Не знам откъде да започна. Дебел слой прах покрива купищата хартия и принадлежностите за писане. Написаното върху листовете хартия, забодени върху стената, е на всеки друг език, но не и на английски. Разпознавам няколко лориенски числа, но това е всичко. Бял таблетен компютър е поставен върху разнебитен дървен стол, вземам го, натискам с пръсти черния му екран. Не се случва нищо.

Шест отваря горното чекмедже, пълно с още хартия, и когато хваща дръжката на второто чекмедже, експлозия отгоре ни стряска. Дълга пукнатина пресича тавана на стаята и бетонът поддава. Около нас започват да падат огромни парчета.

— Бягай! — изкрещявам.

С амулета около врата си Шест откъсва десетина листове от стената, а аз подпъхвам белия таблет отзад на колана. Катерим се нагоре по стълбата и надзъртаме през цепнатината между кладенеца и слънчевия часовник. Десетки могадорианци. Тлеещи пожари. Бърни Косар се е превърнал в тигър с извити рога на овен. Между зъбите си е захапал ръка на могадорианец. Сам го няма до оградата, няма го и сандъка ми.

Тъкмо да изскоча от кладенеца, когато Шест се изстрелва покрай мен сред торнадо от облаци. Капакът на слънчевия часовник рязко се отмята назад. Тя препуска с пълна скорост през група от петима могадорианци и ги запраща на другия край на двора. Измъквам се от кладенеца, затварям го, а Шест грабва светещия меч на един от могадорианците, после става невидима.

Използвам телекинезата си и запокитвам към къщата трима въоръжени могадорианци, застанали близо до кладенеца. Те избухват и се превръщат в гъста пепел. Обръщам се и на задната врата виждам гол до кръста мъж с пушка в ръце. Зад него стои уплашена майката на Сам по нощница.

Шест се материализира до двама могадорианци, които са се впуснали срещу мен със светещите си оръжия, и ги посича с меча през вратовете. Чрез телекинезата си Шест хвърля ръчната количка срещу друг могадорианец, превръщайки го в купчина пепел. Аз пък запращам двама могадорианци един срещу друг, а Шест пронизва с бързо движение наведнъж други трима. Бърни Косар скача в средата на двора и забива зъби в няколко могадорианци, които се мъчат да се изправят.

— Къде е Сам? — изкрещявам.

— Тук съм!

Завъртам се и виждам Сам, който лежи по корем под обгорял храст. От главата му тече кръв.

— Сам! — провиква се майка му от вратата.

Той се изправя с мъка.

— Мамо!

Майка му отново изкрещява, но един могадорианец се протяга и издърпва Сам за ризата. Съсредоточавам се и изтръгвам ръждясалата люлка, ала преди единият от металните прътове да се забие в гърдите на могадорианеца, той изхвърля Сам през оградата.

Със сила, която не съм виждал преди в нея, Шест разрязва на парчета останалите могадорианци. Цялата е покрита с пепел, когато прескача оградата след Сам. Скачам върху Бърни Косар и я следваме.

Сам лежи по гръб в двора на съседите. Върху него падат светлините от сензорните датчици за движение. Скачам от Бърни Косар и го повдигам.

— Сам? Добре ли си? Къде е сандъкът ми?

Той отваря леко очите си:

— Взеха го. Съжалявам, Джон.

— Ей там! — Шест сочи към няколко могадорианци, които тичат през полето към гората.

Слагам Сам върху гърба на Бърни Косар, но той се дърпа.

— Добре съм, кълна се.

От другата страна на оградата майката на Сам крещи:

— Сам!

— Ще се върна, мамо! Обичам те! — казва той и първи хуква към могадорианците.

Двамата с Шест го догонваме лесно, но тя завива надясно и забива меча си в един от приближаващите могадорианци. Други четирима са на трийсетина метра пред нея и с огромния амулет, който подскача около врата й, тя атакува, а Бърни Косар я следва по петите.

Със Сам нагазваме в калното поле, но двама могадорианци ни пресичат пътя. Поглеждам през рамо и виждам как още двама се разделят и се движат под стратегически ъгли в посока към нас. Другите двама вече са навлезли в гората на две различни места, но не мога да видя кой от тях носи сандъка.

Измъквам камата от задния си джоб. Дръжката й се увива около ръката ми.

Втурвам се напред, двамата могадорианци пред мен също тичат, отзад мечовете им подскачат и секат въздуха над празното поле. Когато разстоянието между нас се скъсява на по-малко от пет метра, отскачам с вдигната над главата ми кама. Докато падам обратно, огромно дърво изсвистява като куршум някъде долу под мен, удря жестоко двамата могадорианци и ги убива. Шест. Когато отново докосвам земята, се обръщам и я виждам да тича към Сам и двамата могадорианци, които са го наобиколили.

Този отляво подхваща Сам през кръста. Шест издърпва могадорианеца и го запраща далече в полето, но той веднага скача на крака и атакува отново.

Промъквам се зад другия могадорианец и забивам камата във врата му, измъквам я под ъгъл и тя го разсича през плешката. Той се сгромолясва и се превръща в купчина прах, който се посипва по обувките ми.

Бърни Косар връхлита върху другия могадорианец и след секунда езикът му се покрива с гъста пепел.

— Трябва да се върнем в колата и да се махнем оттук — казва Шест. — Сигурно насам идват още… Те ни чакаха.

— Преди това обаче трябва да си върна сандъка — казвам.

— Тогава нека да се разделим — казва Шест.

С меча, целия покрит със сажди, тя ми сочи към двата различни сектора в гората, където изчезнаха могадорианците.

— Бърни Косар, ти идваш с мен.

Бърни Косар се смалява до ястреб и заедно с Шест се насочва наляво.

Ние със Сам навлизаме в гората от другата посока. Скоро чуваме пукане на клони и хукваме натам. Аз избързвам напред, прескачам няколко повалени дървета и тогава виждам четирима могадорианци, които се опитват да се измъкнат през малко сечище. На лунната светлина все още не мога да определя дали някой от тях носи сандъка ми.

Спускам се странично по хълма, като чупя фиданки и създавам малко свлачище от камъни. Зад мен Сам се сгромолясва с трясък.

Те са някъде по средата на сечището. То е обрасло с висока близо два метра гъста трева и аз тичам през него с пълна скорост. Сам се провиква и ме пита в каква посока да се движи, но аз продължавам да тичам и вместо отговор издигам запалената си длан нагоре към небето като фар.

— Добре! Виждам! — изкрещява той.

Най-накрая, малко преди сечището да свърши, почти докосвам единия от могадорианците. Хвърлям се в краката му и прерязвам ахилесовото му сухожилие през долната част на калните му панталони. Той изревава от болка и пада по гръб. Качвам се върху гърчещото му се тяло, пронизвам го в гърдите и го убивам.

Сам се препъва в краката ми и пада по лице.

— Взе ли го?

— Не. Хайде, ставай!

Използвам едната си ръка като фенерче, а другата като мачете и бягам през гората с лекота, без да ме е грижа дали Сам се движи близо зад мен. След няма и минута виждам друг могадорианец, който се мъчи с някакво повалено дърво. Някъде от двайсет и повече метра повдигам високо над земята дървото, изхвърлям го и принуждавам могадорианеца да се олюлее и да падне с главата напред. Пробивам си път през някакви бурени и го намирам да лежи неподвижен по корем. Виждам, че сандъкът не е у него. Наръгвам го два пъти с камата и го убивам.

— Джон! — вика Сам в мрака. — Ей, пич?

Отново вдигам длан и осветявам наоколо и когато Сам пристига, оглеждам дърветата.

— Кажи ми, че си го взел!

— Още не — отговарям.

— Сандъка го няма — мърмори Сам.

— Надявам се Шест да е имала по-голям късмет от мен — протягам ръка назад, за да измъкна белия таблет, и го показвам на Сам.

— Имаме обаче това.

Той го сграбчва от ръката ми.

— От кладенеца ли е?

— Това не е всичко, което открихме. Почакай само да ти кажа какво още… — внезапно разпознавам мястото, където се намираме.

Спирам да се движа, спирам дори да дишам.

Сам ме сграбчва за рамото и казва:

— Ей, пич! Какво става? Усещаш ли нещо? Например, че някой току-що е отворил сандъка ти?

Доколкото мога да кажа, сандъкът ми все още не е отворен. Чувството, което се надига в мен, е нещо съвсем различно.

— Намираме се близо до къщата на Сара!