Питакъс Лор
Силата на шестимата (4)

Глава 4

— Бях на тринайсет, когато ни настигнаха — започва Шест.

Пресекли сме границата и навлизаме в Тенеси петнайсет минути след като сме напуснали мотела в Тръксвил. Бях я помолил да ни разкаже как двете с Катарина са били заловени.

— Намирахме се в Западен Тексас, след като избягахме от Мексико заради глупава грешка. И двете бяхме напълно зашеметени от някакво тъпо съобщение в интернет, написано от номер Две, макар че по онова време не знаехме, че е написано от Две, и отговорихме. Чувствахме се самотни в Мексико, живеехме в някакъв прашен град посред нищото и просто трябваше да разберем дали наистина ставаше въпрос за гард.

Кимам, знам какво има предвид. И Анри беше видял съобщението в блога, докато се намирахме в Колорадо. По същото време участвах в училищен конкурс по правопис и белегът се появи, докато бях на сцената. Закараха ме в болницата и лекарят видя първия белег, както и прясно обгорените места, стигащи до костта, от втория. Щом Анри пристигна, го обвиниха в малтретиране на дете и това затвърди решението ни да напуснем щата и да приемем нови самоличности, поредното ново начало.

— „Деветима, сега осмина. Останалите, там ли сте?“ — питам я.

— Да, точно това съобщение.

— Значи вие сте били тези, които отговориха — казвам аз.

Анри бе запазил съобщението от екрана, за да мога и аз да го видя. Като луд се зае да хаква компютъра, за да изтрие текста, преди да е станала белята, но не бе достатъчно бърз. Двама бяха убити. Веднага след това някой изтри съобщението. Предположихме, че са били могадорианците.

— Катарина го направи, просто написа: „Ние сме тук“. Само след минута се появи белегът — казва Шест, клатейки глава. — Беше глупаво от страна на Две да пуска това съобщение, след като знаеше много добре, че тя е следващата. И досега не мога да разбера защо е рискувала.

— Ей, а знаете ли къде се е намирала? — пита Сам.

Поглеждам Шест.

— Ти знаеше ли? Анри мислеше, че е в Англия, но не беше съвсем сигурен.

— Нямам никаква представа. Знаехме само, че щом са се добрали до нея толкова бързо, няма да им отнеме много време да стигнат и до нас.

— Но как изобщо разбрахте, че тя го е писала? — пита Сам.

Шест го поглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами не знам, вие дори не сте сигурни къде се е намирала, а как сте сигурни, че е била тя?

— Че кой друг би могъл да бъде?

— Ами, искам да кажа, гледам ви колко сте предпазливи двамата с Джон. Не мога да си представя някой от вас да направи нещо толкова глупаво, ако знаехте, че сте следващите. Още повече, като се има предвид всичко, което знаете за могадорианците. Смятам, че вие никога не бихте пуснали нищо в интернет.

— Вярно е, Сам.

— Имам предвид, може би те вече са били заловили Две и са се опитвали да накарат някой от вас да се разкрие, преди да я убият, което пък обяснява защо е била убита секунди след като сте отговорили. Може да е било блъф. Или може би тя е знаела какво правят и се е самоубила, за да ви предупреди да бягате или нещо такова. Това са просто догадки, нали така?

— Точно така — казвам аз. Всъщност — много добри догадки. Не бях се сетил. Чудя се дали на Анри му е хрумнало.

Пътуваме, потънали в мълчание, и разсъждаваме върху това. Шест не превишава позволената скорост и няколко коли ни задминават. Лампите по магистралата придават на хълмистите възвишения в далечината призрачен вид.

— Може да е била уплашена и отчаяна — казвам. — Това може да я е накарало да извърши нещо глупаво, като например лекомислено да пусне съобщение в интернет.

Сам повдига рамене.

— Просто ми се струва малко вероятно.

— Така е — отговарям. — Те обаче може да са убили сепана й и тя да е обезумяла от ужас. Сигурно е била на дванайсет, най-много на тринайсет години. Представи си да си на тази възраст и съвсем сам — казвам, преди да си дам сметка, че описвам точно ситуацията, в която е била самата Шест. Тя ме поглежда, после отново извръща очи към пътя.

— Нито за миг не помислихме, че може да е номер — казва тя. — А има логика. По онова време просто бяхме уплашени. А и глезенът ми се беше подпалил. Трудничко е да мислиш нормално, когато имаш усещането, че режат крака ти с трион.

Кимам с разбиране.

— Но дори и след първоначалния страх изобщо не се сетихме да погледнем на нещата от този ъгъл. Отговорихме на съобщението и това ги насочи по следите ни. Беше безумно от наша страна. Може би си прав, Сам. Мога единствено да се надявам, че сме поумнели, онези от нас, които сме останали.

Последното й изречение увисва във въздуха. Останали сме само шестима. Шестима от нас срещу неизвестен брой от тях. И никаква представа как бихме могли да се намерим. Ние сме единствената надежда. Сплотени сме силни. Силата на шестимата. При тази мисъл сърцето ми започва да бие два пъти по-бързо от нормалното.

— Какво? — пита Шест.

— Останали сме шестима.

— Знам, и какво от това?

— Шестима от нас, може би някои от другите все още са със своите сепани, а може би не. Но шестима да се борят срещу неизвестно колко могадорианци? Хиляда? Сто хиляди? Милион!

— Е, не забравяй и мен — казва Сам. — И Бърни Косар.

Кимвам.

— Съжалявам, Сам, прав си — осмина сме.

Изведнъж се сещам за още нещо.

— Шест, знаеш ли за втория кораб от Лориен?

— Освен нашия?

— Да, излетял е след него. Или поне аз така мисля. Натоварен с химери. Някъде към петнайсет, както и трима сепани и май едно бебе. Имах видение за това, когато двамата с Анри тренирахме, макар той да беше скептично настроен. Но дотук всичките ми видения се оказват достоверни.

— Нямах никаква представа.

— Заминали са със стара ракета, нещо като совалка на НАСА. Нали се сещаш, задвижвана от гориво, което оставя пушек след себе си.

— В такъв случай няма как да е успял да стигне дотук — казва Шест.

— Точно, и Анри каза същото.

— Химери? — пита Сам. — От същия вид като Бърни Косар?

Кимам утвърдително. Той се оживява.

— Навярно именно така Бърни е дошъл тук? Можеш ли да си представиш какво би означавало, ако всички те са дошли тук, като се има предвид какви чудесии направи Бърни по време на битката?!

— Би било страхотно — съгласявам се. — Но съм сигурен, че добрият стар Бърни беше в нашия кораб.

Прокарвам ръка по гърба на Бърни Косар и напипвам сплъстените струпеи, които все още покриват почти цялото му тяло. Сам въздиша, обляга се назад и по лицето му се изписва облекчение, навярно си представя армия от химери, които ни се притичват на помощ в последната минута, за да разгромим могадорианците. Шест поглежда в огледалото за обратно виждане и фаровете от колата зад нас осветяват ивица от лицето й. Тя обръща очи отново към пътя със същия замислен поглед, какъвто Анри винаги имаше, когато караше кола.

— Могадорианците… — започва тихо Шест, преглъщайки, и ние със Сам насочваме вниманието си към нея. — Хванаха ни ден след като отговорихме на съобщението на Две, бяхме в един безлюден град в Западен Тексас. Катарина беше карала петнайсет часа без прекъсване от Мексико, ставаше късно и бяхме изтощени, и двете не бяхме спали. Спряхме в мотел встрани от магистралата, почти като онзи, дето го напуснахме. Намираше се в градче, което изглеждаше сякаш извадено от някакъв стар уестърн, пълно с каубои и собственици на говеда. Пред някои от сградите дори имаше стълбове, на които да можеш да си вържеш коня. Беше доста странно място, но пристигахме от прашен град в Мексико и трябваше да спрем някъде.

Замлъква, когато ни задминава кола. Проследява я с поглед, проверява спидометъра, след което продължава да следи пътя.

— Отидохме да хапнем нещо в някакъв крайпътен ресторант. Бяхме преполовили храната, когато влезе един мъж и седна. Беше облечен с бяла риза и вратовръзка, но вратовръзката му беше от онези, каубойските, а и дрехите му изглеждаха демоде. Не му обърнахме внимание, макар да забелязах, че останалите хора в ресторанта го зяпат, но те зяпаха и нас. По някое време той се обърна и се загледа в нас, но тъй като всички останали правеха същото, не направих връзката. По онова време бях едва на тринайсет години и ми беше трудно да мисля за други неща, освен за сън и храна. Така че приключихме с яденето и се върнахме в стаята си. Катарина се пъхна под душа и когато излезе, увита в хавлия, на вратата се почука. Спогледахме се. Тя попита кой е и мъжът вън отговори, че е управителят на мотела, носел ни чисти кърпи и лед. Без да се замислям, отидох да отворя вратата.

— О, не — казва Сам.

Шест кимва утвърдително.

— Беше мъжът от ресторанта с каубойската вратовръзка. Влезе направо в стаята и затвори вратата. Аз не криех амулета си, виждаше се целият. Той веднага разбра коя съм, а и ние с Катарина веднага разбрахме кой е той. С плавно движение измъкна нож от колана на панталоните си и го завъртя към главата ми. Беше бърз и нямах време да реагирам. Все още нямах завети, нямах никаква защита. Бях мъртва. Ала тогава се случи най-странното нещо. Когато ножът се заби в черепа ми, неговият череп се разцепи на две. Не чувствах нищо. По-късно научих, че те изобщо нямат представа как действа заклинанието, че той не може да ме убие, докато номерата от едно до пет не са мъртви. Могадорианецът се свлече на пода и се превърна в прах.

— Страхотно! — казва Сам.

— Чакай — прекъсвам го аз. — От това, което съм виждал, знам, че доста лесно може да разпознаеш могадорианците. Кожата им е толкова бяла, изглежда като избелена. И зъбите им, и очите им…

Млъквам.

— Как не сте разбрали още в ресторанта? Защо го пуснахте в стаята?

— Почти сигурна съм, че само разузнавачите и воините им изглеждат по този начин. Всъщност те са могадорианският вариант на военни. Поне така ми беше казвала Катарина. Останалите изглеждат съвсем като нормални хора, като нас. Този от ресторанта приличаше на счетоводител, носеше очила с телени рамки, черни панталони и бяла риза с къс ръкав и онази вратовръзка. Дори имаше доста тъпи мустаци. Спомням си, че кожата му беше светлокафява. Нямахме никаква представа, че са по следите ни.

— Много успокоително — казвам саркастично.

Представям си отново картината как ножът се забива в черепа на Шест, убивайки могадорианеца вместо нея. Ако някой от тях сега пробва същото с нож срещу мен, ще бъда убит. Прогонвам тази мисъл от главата си и я питам:

— Мислиш ли, че още са в Парадайс?

Тя не казва нищо в продължение на минута и когато най-сетне проговаря, ми се иска да не го прави.

— Мисля, че е възможно.

— В такъв случай Сара се намира в опасност?

— Всички са в опасност, Джон. Всички, които познаваме в Парадайс; всички, които не познаваме в Парадайс.

Вероятно цял Парадайс е под наблюдение, знам, че е опасно да се приближаваш до него на по-малко от осемдесет километра. Или да се обаждаш по телефона. Или дори да изпратиш писмо. Така те ще разберат, че Сара ме привлича, че двамата имаме връзка.

— Както и да е — казва Сам, явно иска да се върнем към историята. — Могадорианският счетоводител пада на земята и умира. Какво стана после?

— Катарина ми подхвърли сандъка, грабна куфара ни и двете изхвърчахме от мотелската стая, Катарина както си беше по хавлия. Колата беше отключена и скочихме вътре. Друг могадорианец се показа зад хотела, готов да ни нападне. Кат беше толкова объркана, че не можеше да намери ключовете. Все пак заключи вратите на колата и вдигна стъклата на прозорците. Но онзи не си губеше времето, заби юмрук през стъклото на прозореца откъм пасажерската седалка и ме сграбчи за блузата. Катарина пищеше и някакви мъже, които минаваха наблизо, се включиха в екшъна… От ресторанта наизлизаха други да видят какво става. Могадорианецът нямаше друг избор, освен да ме пусне и да се изправи срещу мъжете… „Ключовете са в мотелската стая!“ — изкрещя Катарина. Изскочих от колата и на бегом се върнах за ключовете. Само благодарение на онези мъже в Тексас успяхме да се измъкнем тогава, те ни спасиха живота. Когато излязох от мотелската стая с ключовете, единият от тексасците беше насочил пистолет към могадорианеца… Нямахме представа какво се е случило след това, защото Катарина даде газ и повече не погледахме назад. Няколко седмици по-късно скрихме сандъка точно преди да ни заловят окончателно.

— Сандъците на първите трима не са ли вече в тях? — пита Сам.

— Сигурно, но за какво са им? Когато умрем, сандъкът на секундата се отключва сам и всичко вътре става безполезно — казва тя и аз кимам, защото поне това знам от разговорите ни с Анри.

— Не само че предметите стават безполезни — обяснявам аз, — но напълно се разпадат, досущ както могадорианците, когато ги убиеш.

— Страхотно! — казва Сам.

Изведнъж се сещам за залепващата бележка, която открих, когато спасявах Анри в Атенс, Охайо.

— Мъжете, които Анри посети, онези, които списваха „Те се разхождат сред нас“?

— Е?

— Ами имаха някакъв източник, който, изглежда, бил заловил един могадорианец, бил го измъчвал, за да измъкне информация. От него разбрал, че следят номер седем в Испания и че номер девет се намира някъде из Южна Америка.

Шест се замисля за миг. Хапе устната си и поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Знам със сигурност, че номер седем е момиче. Поне това помня от пътуването си с кораба.

Тъкмо когато казва това, зад нас отеква вой на сирена.