Питакъс Лор
Силата на шестимата (31)

Глава 31

По изражението на Сам виждам, че почти е изгубил всякаква надежда да се измъкнем оттук живи. И моите собствени рамене провисват, докато се вторачвам в огромните бели очи на звяра, който се изправя на крака пред погледите ни. Бавно разтяга мускулестия си врат, вените му, дебели като римски колони, изпъкват от двете му страни. Тъмната кожа на лицето му е суха и напукана като камъка, който стърчи над него. С дългите си ръце прилича на извънземна горила.

Докато великанът се изправи напълно — висок е петнайсет метра, — дръжката на камата ми вече се е размекнала и увила около дясната ми ръка.

— Пази фланга! — изкрещявам.

Сам се втурва наляво, аз хуквам надясно.

Първото движение на звяра е насочено към Сам, който веднага се обръща и побягва по ръба на рова. Звярът се придвижва тежко след него, но аз се впускам насреща му, размахвам камата наляво и надясно и отрязвам малки парчета от кожата му. Той вдига глава и разбива носа си в тавана, после размахва ръка надолу към мен и един от пръстите му докосва крака ми, който съм изтеглил назад. Завърта ме и ме запраща към стената, забивам се в нея с лявото си рамо и го изкълчвам.

— Джон! — крещи Сам.

Великанът замахва отново към мен, но аз успявам да отскоча встрани от пътя на юмрука му; звярът може и да е силен, но е бавен. Все пак мястото не е достатъчно голямо, за да може да се бяга бързо, така че бавен или не, предимството си е негово.

Не виждам никъде Сам, докато се олюлявам от скала на скала. Великанът трудно ме следва; когато си давам сметка, че разполагам с достатъчно време, бавно вдигам лявата си ръка над главата, завъртам я така, че дланта застава върху темето ми. Болката ме пронизва от врата до петите; преди да й се предам напълно, продължавам да протягам ръка към рамото и то изпуква и се намества. Чувствам облекчение, но то е за кратко, защото, когато поглеждам нагоре, виждам ръката на великана точно над главата си.

Вдигам камата и острието й пробива дланта на звяра. Оказва се обаче, че това не е достатъчно, за да го накара да спре да увива пръсти около мен. Той ме вдига и ме стиска толкова силно, че изпускам камата на пода. Диамантеното й острие издрънчава; и когато ме преобръща с главата надолу, започвам да я търся, за да си я взема с помощта на телекинезата.

— Сам! Къде си?

Напълно съм дезориентиран, когато звярът отново ме преобръща с главата нагоре и ме държи на няколко метра над носа си. Тогава забелязвам Сам да се измъква от една пукнатина в стената. Той се втурва и грабва камата ми и миг по-късно великанът изпищява от шок и болка. Стиска ме здраво, но аз избутвам пръстите му с все сила. Докато звярът се олюлява назад, успявам да освободя раменете и ръцете си. Запалвам светлините на дланите си и го осветявам с лумен право в очите. Заслепен, той се опира на стената и аз успявам да измъкна и останалата част от тялото си и да скоча.

Сам ми подхвърля камата и аз нападам звяра, като забивам острието в кожата между пръстите на краката му. Великанът изревава. Навежда се, но аз отново го осветявам с лумен в очите. Той губи равновесие, аз карам скалата зад него да се откърти и да го удари в гърба. Звярът се мята напред, протяга дългите си ръце, за да спре падането. Масивните му ръчища се стоварват в рова със зелената течност, над която се издига пара, и след броени секунди се чуват звуци от горяща плът. Гледам как безжизнената глава на звяра се удря в основата на електрическото силово поле и в постаментите от монолитната скала, върху които се намират сандъците. Ударът разкъсва силовото поле, постаментите изхвърчат в другия край на помещението и се разбиват в камъка. Звярът лежи, без да помръдва.

— Кажи ми, че си планирал всичко това — казва Сам и тръгва след мен към сандъците.

— Ще ми се да можех да го кажа — отговарям.

Отварям сандъка си и виждам, че всичко си е вътре, включително и кутията от кафе с праха на Анри и нестабилният кристал, увит в кърпа.

— Изглежда добре — казвам.

Сам взема другия сандък.

— Какво ще стане, щом излезем през онази врата? — пита Сам и кимва с глава към малката дървена врата, през която дойдохме.

Убихме звяра и взехме сандъците, но е невъзможно отново да станем невидими и просто така да си вървим покрай стотина могадорианци. Отварям сандъка, докосвам различните кристали и предмети, но все още нямам никаква представа как действат повечето от тях, а онези, които зная как да използвам, не могат да ме прекарат през планина от инопланетяни. Оглеждам стаята и губя всякаква надежда. Но докато наблюдавам внимателно топящата се кожа на великана и разпадащите му се кости, ми хрумва нещо. Пъхам камата обратно в задния джоб на дънките и бавно се приближавам към рова с бълбукащата зелена течност. Вдишвам дълбоко и внимателно потапям пръст в нея. Точно както се надявах, тя е вряла, но по кожата си я усещам като лек гъдел от огън. Прилича на зелена лава.

— Сам?

— Какво?

— Щом ти кажа да отвориш вратата, искам да я отвориш и да се махнеш незабавно.

— Какво смяташ да правиш? — пита той.

През мислите ми минават видения за това как Анри прекарва лориенския кристал по тялото ми, докато аз лежа върху масичката в хола. Като си представям, че ръцете ми са обхванати от пламъци, топвам ръка в рова и загребвам от капещата зелена лава. Затварям очи и се концентрирам. Когато ги отварям, течността се носи над дланта ми в идеална пламтяща топка.

— Ами ето това — отговарям му аз.

— Супер!

Сам изтичва към дървената врата и аз му давам знак с глава, че съм готов. Той я отваря със замах и се шмугва вдясно. Тежковъоръжени могадорианци тичат в нашата посока, но когато забелязват огнената зелена топка, която се движи към тях, правят опит да се върнат обратно. Топката е на път да се размаже в гърдите на първия могадорианец и аз мислено я разпъвам във вид на огнено одеяло. Няколко от могадорианците са повалени и след минути на мъчително горене се превръщат в пепел.

Мятам топка подир топка от зелената лава срещу още могадорианци и ги повалям. Сам трупа на купчина оръдията им и когато настъпва затишие, хващам още две топки от зелената течност и изхвърчам през вратата. Сам ме следва, хванал под мишници по едно дълго черно оръдие. Броят на спускащите се по мрачния коридор могадорианци е зашеметяващ. Като добавим мигащите светлини и пронизителните сирени, това си е истинско претоварване на сетивата. Сам натиска спусъците на двете оръдия и покосява редица след редица могадорианци, но те не спират да прииждат. Щом му свършват патроните, Сам грабва следващите две оръдия.

— Малко помощ няма да ми е излишна! — крещи Сам и помита още една редица могадорианци.

— Мисля, мисля.

По всичко личи, че покритите със слуз стени на тунела пречат да се разпали истински пожар, а и нямам в ръцете си достатъчно зелена лава, за да нанеса повече щети. Вляво от мен са сребристите цистерни с отровния газ и силозите с тежките тръбопроводи, улуци и алуминиеви тръби. До най-високия силоз забелязвам контролния панел, от който излизат електрически кабели. Чувам воя и ревовете на зверовете в помещенията с решетките по-нататък в коридора и се питам дали са много гладни. Хвърлям пламтяща топка срещу контролния панел и той се разпада сред вихрушка от искри. Решетките на стаите покрай стените започват да се вдигат и точно тогава запращам другата зелена топка в долната част на цистерните и силозите.

Грабвам Сам и двамата препускаме обратно до стаята на великана. Щом гръмва експлозията, притискам Сам към каменната стена между дървената и стоманената врата, която започва да се отваря нагоре, и пропускам приближаващата се вълна от пламъци да профучи над мен. Ушите ми се напълват с трещенето и бученето на пожара.

Десетки краули наизскачат от отворената камера и атакуват в гръб редица нищо неподозиращи могадорианци; няколко пикена нахлуват с рев в тунела, размахвайки ръце; рогатото влечуго мутант щурмува задната част на тунела и запраща могадорианци и краули в краката на пикените, които ги стъпкват; крилатите митологични зверове бръмчат на тавана и пикират надолу, за да отхапят каквото могат, а чудовището с прозрачната кожа забива зъби в прасеца на един от пикените. Всичко това се случва за секунди, след което всички са пометени от море от огън.

Няколко минути по-късно огънят вече е избягал нагоре към спираловидната кухина в края на тунела, за да продължи да сее хаос в недрата на планината. Дългият коридор пред мен е затлачен от купчини пепел и чудовищни черни кости. Гася огъня около себе си и избърсвам ръце в бедрата си.

Сам е опърлен, но иначе е добре.

— Блестящо, пич! — казва той.

— Нека да се измъкнем оттук, пък тогава може да празнуваме.

Пъхам сандъка под мишница, а Сам грабва другия. Препускаме през опустошенията, оставени от огъня; зловонието на смъртта е задушаващо. Обгорената стълба в края на тунела изглежда стабилна, но я изкачваме трудно, защото имаме само по една свободна ръка. Стъпваме върху обгорения и почернял спираловиден перваз и бягаме ли, бягаме по него, за да стигнем най-после до центъра на пещерата.

Адът, който отприщих, е нанесъл повече щети, отколкото си мислех. Виждаме безброй купчини пепел, но виждаме също и стотици могадорианци, които изпълзяват от различни коридори и тунели на ръце и колене, изгорени или все още горящи, реват от болка, не могат да вземат оръдията си, неспособни са да направят каквото и да било, докато ние ги прескачаме. Други воини препускат по первазите над нас, някои носят оръжията си, други мъкнат ранени.

Не мога да се ориентирам в коя посока се намира изходът. Аз вървя отпред, Сам ме следва и докато преминаваме през поредица от тунели, а амулетът се люшка около врата ми, грабваме по едно от захвърлените оръдия. Бягаме с високо вдигнати сандъци и стреляме по всичко, което се изпречи на пътя ни. Макар и да не знаем накъде вървим, не спираме да се движим, докато не стигаме до килиите със затворени хора. Тогава вече разбирам със сигурност, че сме вървели в грешната посока. Дърпам Сам обратно, но той забива крака в пода и ме спира. Върху лицето му са изписани безпокойство и надежда. Стоманените врати на килиите стърчат на трийсет сантиметра над пода, а изпускащите мехури сини силови полета са изчезнали.

— Те са отворени, Джон! — крещи Сам и захвърля в краката ми сандъка.

Пускам оръдието на пода и вземам другия сандък, а Сам най-накрая изрича това, което знаех, че си мисли.

— Ами ако баща ми е тук?

Поглеждам Сам в очите и разбирам, че трябва да проверим. Той тича откъм лявата страна на коридора, вика името на баща си пред всяка килия. Аз проверявам килиите отдясно, когато момче на моя възраст с дълга черна коса показва главата си изпод една от вратите. Когато ме вижда, той внимателно провира ръка в коридора.

— Наистина ли го няма силовото поле? — провиква се той.

— Така изглежда! — отговарям.

Сам слага оръдието на рамо и се навежда пред вратата на килията на момчето.

— Познаваш ли човек на име Малкълм Гууд? На четирийсет години, с кафява коса. Тук ли е? Виждал ли си го?

— Млъкни и отстъпи назад, детко — чувам да казва момчето.

В гласа му се усеща известна твърдост, която ме притеснява, и аз бързо издърпвам Сам настрана.

Момчето хваща дъното на вратата, изтръгва я от стената и я подхвърля в коридора, сякаш е фризби. Таванът се продънва, камъни полетяват надолу и аз използвам телекинезата си, за да не бъдем смачкани. Преди да кажа нещо, момчето излиза, като чисти ръцете си от прахта. По-високо е от мен, голо е до кръста, мускулесто.

Сам пристъпва напред и за мое учудване се прицелва в главата на момчето.

— Само ми кажи! Познаваш ли баща ми? Малкълм Гууд? Моля те!

Момчето гледа встрани от Сам и оръдието му, съсредоточил е поглед върху сандъците под двете ми мишници. Тогава забелязвам трите белега на краката му. Точно като моите. Той е един от нас. Шокиран, пускам другия сандък на пода.

— Кой номер си? Аз съм номер четири.

Момчето присвива очи, после ми подава ръка.

— Аз съм номер девет. Браво, че си останал жив, номер четири.

Той посяга към сандъка на пода. Сам сваля оръдието и тръгва по коридора, спира от време на време, за да надникне в поредната килия. Номер девет слага ръка върху катинара на сандъка, който мигновено се разтриса, изщраква и се отваря. Жълто сияние озарява лицето му, щом вдига капака.

— По дяволите, страхотно!

Девет се смее, пъха ръката си вътре, изважда червено камъче и ми го показва.

— Имаш ли от тези?

— Не знам, може би.

Смутен съм, че съвсем слабо разбирам нещата в собствения си сандък. Девет поставя камъчето между кокалчетата на пръстите си и насочва юмрука си към най-близката стена. Появява се конус от бяла светлина и вече виждаме през стената на празна затворническа килия.

Сам се завтича към нас.

— Почакай! Ти притежаваш рентгеново зрение?

— Кой номер е този кретен? — пита ме Девет и отново бърка в сандъка си.

— Това е Сам. Той не е лориенец, но е наш съюзник. Търси баща си.

Той подхвърля червеното камъче на Сам.

— С това шибаната работа ще стане по-бързо, Сами. Просто се прицелваш и стискаш.

— Той е човек, пич — казвам. — Не може да го използва.

Девет слага палеца си върху челото на Сам. Косата на Сам щръква и подушвам електричество във въздуха. Сам залита назад.

— Страхотно!

Девет пъха отново ръце в сандъка.

— Разполагаш с десет минути. Хайде, давай!

Изумен съм от факта, че Девет притежава способността да прехвърля силата си върху човешки същества. Сам хуква по коридора, проверява килиите с едно движение на китката. Щом стига до огромната метална врата в края, насочва камъчето към нея и виждаме една дузина могадорианци от другата страна на стената. Единият от тях свързва оголени кабели в някаква отворена клавиатура.

— Сам! — изкрещявам и вземам оръдието. — Връщай се!

Фшъът! Вратата се повдига и могадорианците се втурват напред. Сам хуква да бяга, като стреля през рамо.

— Имаш ли развити други завети? — питам Девет, надвиквайки шума от оръдието си.

Той ми намигва и изчезва, като тича по пропукания таван със суперскорост. Могадорианците не го забелязват, докато не се спуска зад тях, но вече е късно. Той е същинско торнадо, минава през тях с жестокост, каквато не знаех, че лориенците притежават; дори Шест щеше да е впечатлена. Ние със Сам спираме стрелбата и оставяме Девет да разчленява с голи ръце могадорианец след могадорианец.

Щом приключва, Девет се връща бегом по лявата страна на коридора, като преди това е обиколил тавана и дясната страна, следван от облак прах.

— Антигравитация — казва Сам. — На това му викам страхотен завет.

Девет спира с приплъзване пред сандъка си и с един ритник го затваря.

— Освен това чувам много добре. На километри.

— Хубаво, да тръгваме — казвам и грабвам сандъка си.

Девет с лекота слага неговия върху широкото си рамо и грабва едно оръдие от пода.

— А останалите килии? — пита той Сам и сочи надолу по коридора.

Има над сто врати покрай стените след тази, през която могадорианците влязоха.

— Трябва да тръгваме — казвам, защото зная, че вече дърпаме дявола за опашката.

Въпрос на броени секунди е да бъдем заобиколени от могадорианците. Но няма начин да убедя Сам.

Той преминава под голямата врата, все още държи червеното камъче. Група от десет и повече могадорианци внезапно се появява от скрит вход на тунел, който се намира между нас двамата. Сам се притиска към стената и стреля. Виждам как няколко от могадорианците избухват и се превръщат в пепел, но рояк лигавещи се краули запречва погледа ми.

Съсредоточавам мислите си върху един от камъните и го запращам срещу тях, като успявам да смажа няколко. Девет грабва един краул за задните крака и го сплесква в стената. Той размазва още два и щом свършва, се обръща към мен ухилен. Тъкмо да го попитам какво му е смешното, когато той запраща един камък точно срещу мен. Едва успявам да скоча встрани и миг след това гърбът ми се покрива с пепел.

— Те са навсякъде! — смее се той.

— Трябва да стигнем до Сам! — опитвам се да мина покрай Девет, когато огромна ръка на пикен сграбчва и двама ни.

— Сам! — крещя. — Сам!

Сам не ни чува от тракането на оръдието си. Пикенът ни тегли в обратната посока и сякаш на забавен каданс изгубвам от поглед най-добрия си приятел. Преди да успея да изкрещя отново, пикенът ни хвърля в отсрещния тунел. Удрям се в стената и падам върху единия сандък, а другият се сгромолясва върху мен. Оставам без въздух и когато поглеждам нагоре, виждам, че Девет плюе кръв. Хили се.

— Луд ли си? — питам. — Да не би тая работа да ти харесва?

— Бях затворен повече от година. Това е най-хубавият ден от живота ми!

Два пикена се вмъкват в тунела и блокират прекия ни път към Сам. Девет забърсва кръвта от брадичката си и отваря сандъка. Изважда къса сребърна тръба, която започва да се разтяга като бясна откъм двата си края. Когато става близо два метра, засиява в червено. Той се втурва срещу пикените с вдигната над главата си тръба. Ставам, за да се присъединя към него, но болка пронизва ребрата ми. Бъркам в моя сандък, за да извадя лечебния камък, но докато го открия, Девет вече е убил двата пикена. Започва да бяга отново по тавана, върти тръбата около себе си и когато е на шест метра от мен, ми изкрещява да се махна. Сияещата червена тръба полита над главата ми като копие и пронизва друг пикен в стомаха.

— Недей да ми благодариш — казва Девет, преди изобщо да успея да гъкна.

В далечния край на тунела се тълпят още пикени. Когато се обръщам, за да побягна, виждам към нас да се носи ято от прозрачни птици със зъби като бръснач. Девет грабва от сандъка наниз от зелени камъни и го запраща срещу ятото. Той се носи във въздуха като черна дупка и засмуква птиците.

Девет затваря очи и камъните се насочват към пикените, въртят се и запращат ятото птици в лицата им.

Девет сочи към мен и крещи:

— Замервай ги с камъни!

Следвам указанието му и запращам камък след камък срещу кървавото меле. Пикените и птиците рухват под нашата атака.

Още няколко пикена си проправят път в тунела, ревейки. Грабвам Девет за ръката, не искам да ги напада.

— Те ще продължават да прииждат — казвам. — Трябва да намерим Сам и да се махаме оттук. Номер шест ще ни чака.

Той кима и двамата побягваме. При следващия изход завиваме наляво, без да имаме представа дали отбелязваме напредък, или съвсем сме се изгубили. При всеки нов завой зад нас се появяват нови и нови врагове. Девет руши всеки тунел, през който минаваме, събаря тавани, разбива стени с телекинеза и с камъни, запратени точно в целта.

Стигаме дълъг и извит като дъга нисък мост от монолитна скала, подобен на онзи, по който ние със Сам се тътрехме по-рано. Под нас лежи басейн със зелена лава, над който се носи пара. От другата страна на тесния мост ни атакува плътна редица от могадорианци, а в тунела зад гърба ни няколко пикена търчат към нас.

— Накъде? — извиквам, щом стъпваме на моста.

Девет отговаря:

— Долу.

Той грабва ръката ми, щом стигаме най-високата точка на моста, и светът ми буквално се преобръща, докато тичаме по долната част на дъгата. Без предупреждение той ме пуска, но обувките ми някак си продължават да са захванати здраво за търбуха на моста. Протягам ръка над главата си и изгребвам малко от зелената лава. Когато вече стоим изправени на отсрещната страна на помещението, в ръката си държа идеална огнена топка. Запращам я към могадорианците на моста и мислено я разстилам върху тях. Дочувам цвърченето на плътта им, когато се пъхаме в друга пещера.

Стигаме до стръмно нанадолнище и въздухът не ми достига. Преценявам под какъв градус е наклонът, когато отзад ме удря силна въздушна струя. Прекатурвам се напред и започвам да падам с изумителна скорост. И щом най-после подът става равен, го посрещам с неотдавна изкълченото си рамо.

Претъркулвам се по корем с невъобразима болка. Струята ме удари точно в гърба и мускулите ми са блокирани в неконтролируем спазъм. Едва дишам, не мога да търся в сандъка лечебния камък. Мога единствено да гледам сноповете лунна светлина, които се появяват и изчезват в края на тунела. Това е покривалото. То плющи от горския вятър. Отново съм там, откъдето тръгнах.

Зад себе си чувам шум от падащи камъни. Изпитвам невъобразима болка и единственото, за което мисля, е как да се махнем от планината.

— Право напред. Там е изходът. Там ще се прегрупираме — успявам да кажа.

Ако успеем да се измъкнем навън, ще мога да се излекувам и да скрия сандъците в гората. Възможно е и Бърни Косар да дойде с нас, когато се върнем в пещерата, тъй като вече сме унищожили резервоарите с отровния газ. Четиримата могадорианци, които пазеха входа, ги няма и Девет скача през брезента направо в гората. Аз го следвам. Веднага ни удря вонята от труповете на мъртвите животни. Девет върви покрай редица дървета и двамата правим опити да повърнем. Падам върху един дънер. Трябват ми пет минути, мисля си. После се връщаме да приберем Сам. Със светещи оръдия и светещи ръце.

Девет тършува из сандъка си и аз затварям очи. По лицето ми се стичат сълзи. Стряскам се, когато нещо грубо докосва лявата ми ръка. Отварям очи и виждам Бърни Косар във вид на бигъл, който лиже пръстите ми.

— Не заслужавам това — казвам му. — Аз съм страхливец. Прокълнат съм.

Той забелязва раните и сълзите ми, после души лицето на Девет, преди да увеличи размерите си и да се превърне в кон.

— Страхотно — скача Девет. — Какво, по дяволите, си ти?

— Химера — прошепвам. — Той е добро момче. Той е от Лориен.

Девет бързо погалва Бърни Косар по муцуната, после притиска лечебен камък към гърба ми. Докато камъкът си върши работата в организма ми, забелязвам, че ще се развихри буря, задаваща се заплашително над планината.

Небето внезапно е разкъсано от светкавица и гръмотевица. Толкова съм благодарен, че Шест отново е при нас, та чак се изправям, без да обръщам внимание на продължаващата болка в гърба ми. Облаците се движат бързо и се разтягат по начин, който обаче никога преди не съм виждал, и изведнъж небето излъчва някакво зло. Това не е Шест. Шест не се е върнала, за да ни помогне.

Наблюдавам облака във форма на фуния, който съм виждал единствено в най-кошмарните си видения.

Бърни Косар се изправя на задните си крака, когато космически кораб с идеална сферична форма, млечнобял като перла, се понася плавно през окото на торнадото. Корабът се приземява точно пред входа на пещерата, разтърсвайки земята. И точно както съм наблюдавал във виденията си, встрани на кораба от нищото се появява врата, просто обвивката се стопява. Водачът на могадорианците от виденията ми е тук.

Девет зяпва от удивление.

— Сетракус Ра. Той е тук. Започва се.

Аз не продумвам, вцепенен от страх.

— Това, значи, е името му — успявам да прошепна все пак.

— Това беше името му. За всеки ден, в който се опитваха да измъчват мен и сепана ми, ще го ръгам с това — червената тръба сияе в ръката на Девет.

Краищата й се удължават с въртящи се ножове.

— Ще го убия. И ти ще ми помогнеш.

Сетракус Ра се отправя към входа на пещерата, но спира, преди да продължи, масивен силует, скован и призрачен. Сред бушуващия вятър и проливен дъжд той се обръща и вдига поглед към нашата посока. Дори далече от мен слабото сияние на трите амулета около врата му няма как да се сбърка.

С Девет изскачаме от дърветата, а Бърни Косар тича след нас, но вече е късно. Сетракус Ра е изчезнал в пещерата и над входа й се появява същото пулсиращо синьо силово поле, което покриваше вратите на затворническите килии.

— Не! — крещи Девет. Той спира рязко и забива тръбата в земята.

Продължавам да вървя с камата в ръка. Чувам как Девет ми крещи да спра, но единствената мисъл, която се върти в главата ми, е да убия Сетракус Ра, да спася Сам и баща му, да приключа тази война точно тук, точно сега. Когато навлизам в синьото силово поле, всичко става черно.