Питакъс Лор
Силата на шестимата (32)

Глава 32

Отеква гръмотевица, последвана от ярките стрели на мълния, и сред техния ослепителен блясък виждам как облаците се увеличават и се спускат надолу. Дъждът пада тежко в плътна завеса и могадорианецът в броня поглежда надолу към мен. Натиска оръдието си към синия ми амулет и казва нещо, което не разбирам. Раната в стомаха ми е почти зараснала и сред тътена чувам Елла да вика името ми.

Ако ще умирам, първо трябва да освободя Елла. Една от нас трябва да оцелее, за да разкаже на останалите. Внимателно повдигам ръце и виждам как дънерът се разцепва, но в този момент в далечината изтрещява гръмотевица. По-малко от секунда след това мълнията поразява могадорианеца, надвесил се над мен, и той се превръща в пепел, която вятърът отвява.

Изправям се на крака и виждам, че съм отворила дънера на бука едва наполовина. Продължавам да разделям дървото, като междувременно тичам към него.

— Елла? Добре ли си?

Тя се изсипва от дънера и пада в ръцете ми.

— Не можех да те виждам — казва тя и се притиска силно към мен. — Помислих си, че съм те изгубила.

— Не още — отговарям и грабвам сандъка. — Хайде.

Хукваме да бягаме и виждаме Крейтън и Ектор, които вървят към нас. Ектор е ранен и се подпира, преметнал ръка върху рамото на Крейтън. Вятърът и дъждът бушуват яростно. Зад тях първата вълна от могадорианци и краули ги атакува откъм брега. Когато виждам това, чупя огромен клон от мъртво дърво и го запращам с все сила срещу най-близката глутница краули. То събаря няколко, но за нула време те се изправят отново. Могадориански воин хвърля граната, която прихващам с мислите си по средата на летенето й и я запращам обратно в стомаха му. Тя избухва и праща неколцина могадорианци и краули на земята, превръщайки ги в мокри купчини пепел. Хвърлям дърво след дърво, камък подир камък, повалям много, убивам повече.

— Помогни ми! — провиква се Крейтън.

Завтичам се да поема Ектор от него. В стомаха си има рана от ухапване и дупка от куршум в ръката, и двете кървят лошо.

— Хайде, всички! — крещи Крейтън, вади патрони от джоба на палтото си и ги плъзга забързано в празния пълнител на оръжието си. — Трябва да стигнем до язовира!

Отварям уста да му отговоря, но огромна мълния изтрещява над нас. Тя се разстила върху небесния свод като вени на боговете и оставя специфичния вкус на метал във въздуха. Оглушителен тътен от гръмотевица отеква в планините. Вятърът и дъждът престават, а облаците се завъртат в могъщ водовъртеж. Формира се тъмно светещо око, което ни гледа високо над планинските върхове. Могадорианците са точно толкова хипнотизирани, колкото и ние. Вятърът задухва отново и с него идват тъмните облаци, гръмотевиците и светкавиците, отначало бавно, но после набират скорост в посока към нас. Перфектна буря, великолепна в стихията си, не прилича на нищо, което съм виждала досега. Всички сме застинали и не откъсваме очи от тежките облаци, които се носят към нас с глух тътен.

— Какво става? — опитвам се да надвикам силните ветрове на тази хала.

— Не знам! — отговаря Крейтън. — Ще трябва да намерим подслон!

Той обаче не помръдва, нито пък някой от нас. Ектор, изглежда, е забравил за болката от раните си, докато наблюдава гледката.

— Тръгвайте! — изкрещява най-после Крейтън, после се завърта и стреля по могадорианците, за да ни прикрива, а ние тичаме нагоре по лекото възвишение и после се спускаме в долината.

Вдясно виждам язовира, който свързва две по-ниски планини. Твърде е далече, за да храним някакви реалистични надежди, че изобщо ще стигнем до него. Лицето на Ектор е пребледняло и той бързо отпада. Оглеждам се за място, където да починем и да мога да го излекувам. Оръжието на Крейтън млъква. Поглеждам назад, страхувайки се от най-лошото, но той просто е свършил мунициите си. Мята оръжието си през рамо и ни настига.

— Няма да успеем да стигнем до язовира! — крещи той. — Бягайте към езерото!

Започва отново да вали, когато четиримата сменяме посоката. Куршуми свистят в тревата по стъпките ни и рикошират в големите камъни. Облаците с тътен се носят бързо над нас. Секунда по-късно сякаш минаваме под мост — дъждът просто спира. Поглеждам през рамо и виждам само на няколко крачки по-назад как дъждът се лее като из ведро. Вятърът се усилва значително и най-неочаквано могадорианците зад нас са вклещени в най-жестоката дъждовна буря, която съм виждала. Те изчезват напълно от погледа ни, превръщайки се в размазано петно.

Обувките ни се хлъзгат по пясъчния бряг и Елла и Крейтън скачат във водата с главата напред.

— Не мога да го направя, Марина — казва Ектор и спира точно преди краката му да са докоснали водата.

Пускам сандъка, хващам го за ръка и казвам:

— Мога да те излекувам, Ектор. Ще се оправиш.

— Това е без значение. Не мога да плувам.

— Аз съм Марина, като морето, нали се сещаш? — давам възможност на студенината да премине от пръстите ми към дупката от куршума в ръката му.

Виждам как тя от черна, сива и червена се превръща в жълтеникавокафява кръпка от сбръчкана кожа. Бързо се концентрирам върху раната от ухапване в стомаха му под ризата и Ектор внезапно се изправя, пълен с енергия.

Поглеждам го в очите:

— Нали съм морска кралица, ще плувам с теб.

— Но ти носиш това — казва Ектор и сочи сандъка.

— Ти ще го държиш — отговарям и го пускам в ръцете му.

Нагазваме във водата и вървим, докато краката ни докосват дъното. Тогава обвивам с дясната си ръка Ектор през гърдите и греба с лявата. Ектор е прегърнал сандъка върху стомаха си и се носи във водата по гръб, а главата му е малко над повърхността. Елла и Крейтън плуват на място по средата на езерото и аз повличам Ектор към тях.

Облаците над нас се разсейват и се смаляват до безброй сиви чертички, разпръснати по небето. Настъпващите могадорианци вече не са размито петно сред дъждовната буря и в момента, в който ни виждат, атакуват езерото с десетки джафкащи краули пред тях.

Когато и последният облак изчезва, отгоре се спуска малко черно петно и колкото повече се приближава, толкова повече заприличва на човек.

Около врата си има огромен син амулет и се приземява на брега, къдрейки пясъка под краката си. Това е поразително красиво момиче с гарвановочерна коса. И в мига, в който я виждам, разбирам, че тя е тази, която сънувам, тя е тази, която съм нарисувала на стената на пещерата.

— Тя е една от нас! — изкрещявам.

Момичето се оглежда наоколо, очите ни се срещат и миг по-късно тя изчезва. Оставам напълно потресена и съкрушена, вярвам, че е плод на въображението ми.

— Къде изчезна? — пита Елла.

Щом разбирам, че и Елла я е видяла, знам, че не съм си я въобразила. Виждам как два краула, които са най-близо до нас, някак си са превъртени във въздуха. Те се реят, като джафкат и се зъбят на нещо си зад тях, после се блъскат един в друг и накрая падат омаломощени. Единият от тях се понася по водата около краката на двама воини, а другият е залюлян във въздуха и запратен при останалите краули и могадорианци.

— Невидимост. Тя притежава завета на невидимостта — прошепва Крейтън.

Тя е невидима? Изпитвам огромно възхищение, примесено с ревност, но от всичко най-много изпитвам признателност. Всеки краул, който докопа водата, бива рязко изхвърлен назад от незрима ръка и запратен в твърдия пясък или срещу могадориански воин. Паднало оръдие се изправя от тревата и започва да стреля във всички посоки. Краул след краул пада унищожен. Десетки могадорианци избухват в облаци от пепел.

От другата страна на езерото избухват оръдия, обръщам се и виждам двайсет и повече могадорианци да газят до кръста. Безброй светлинни лъчи попадат във водата около нас, образувайки значително количество пара. Едва мога да виждам Ектор пред себе си.

— Елла? — изкрещявам.

— Тук съм! — провиква се тя отляво.

— Вземи Ектор.

Тя обгръща с ръка гърдите на Ектор.

— Защо?

— Защото няма да стоя тук, докато онова момиче се бие съвсем само. Тази война е и моя.

Преди някой да успее да ме спре, потъвам под повърхността и водата незабавно започва да гъделичка белите ми дробове. Спускам се още по-надълбоко и плувам, докато зелено-синият цвят на езерото се превръща в сив. Виждам тежкото тяло на Оливия под мен; лежи безжизнено на дъното на езерото, облаци от кръв излизат на талази от стотиците рани от ухапвания по гърба й.

Насочвам се към отсрещния бряг и след минута вече виждам краката на могадорианците. Доплувам до онзи, който стои най-далече вляво. Стъпвам върху калното дъно и се изхвърлям от водата. Могадорианецът няма време да реагира, когато мислено го запращам към средата на езерото. Оръдието му се понася към ръцете ми, стрелям по него и не вдигам повече пръст от спусъка. Могадорианците по цялото езеро избухват в пепел и когато избивам всичките, насочвам оръдието към стотиците, които стоят до колите.

Във водата зад мен усещам някакво движение, но съм прекалено бавна; един краул скача върху ми и забива зъби отстрани на тялото ми. Болката е мигновена и ужасна, сякаш някой ме е дамгосал по ребрата с горещо желязо. Звярът ме запраща във водата с главата напред, а после ме захвърля върху пясъка на брега. Поемам си въздух и изпищявам, когато той ме извива като дъга и ме връща във водата. Вече знам, че това е начинът, по който още умра, но внезапно устата на краула се отваря и той ме пуска. Падам по корем на брега и виждам как устата му се разтваря още повече и чувам как костите му изхрущяват. Момичето с гарвановочерната коса се материализира пред очите ми, ръцете й са върху треперещите устни на звяра. Тя ме поглежда отново, разтваря челюстите му почти до вертикално положение и го убива.

— Добре ли си? — пита момичето.

Повдигам блузата си и поставям ръка върху раната.

— Само след секунда ще бъда.

Тя се навежда, за да избегне оръдеен заряд.

— Добре тогава. Ти кой номер си?

— Седем.

— Аз съм номер шест — казва тя и изчезва.

Леденината от пръстите ми се разпростира върху цялото ми тяло, но си давам сметка, че няма да успея да се излекувам напълно, преди прииждащата вълна от могадориански воини да е стигнала до мен. Претъркалям се в езерото и оставам под водата. Раната ми почти е заздравяла, когато излизам на повърхността.

Номер шест е застанала със сияещ меч върху един от бронираните джипове. Бие се едновременно с няколко воини: разчленява телата им; спира оръдейни залпове с острието; чрез телекинеза насочва реещо се високо над нея оръдие и то избухва сред десетки могадорианци по фланга. После запраща меча си в тълпата и пронизва наведнъж трима. Номер шест грабва огромното оръжие, монтирано върху джипа, и за секунди покосява десетки могадорианци.

Останали са някъде към двайсет-трийсет воини. И може би четири краула. Номер шест държи едната си ръка над главата, а с оръжието в другата стреля по джиповете покрай брега и унищожава всичките. Над планините се събират тъмни облаци, проблясват мълнии и се разбиват на земята близо до нея. Могадорианците за първи път показват страх и виждам как няколко от тях хвърлят оръдията си и хукват към гората.

— Излизайте от водата! — крещя, защото се страхувам да не падне мълния.

Елла изтегля Ектор до края на езерото, Крейтън ги следва.

Достигам брега близо до номер шест и грабвам две оръдия. Мъча се да запазя равновесие, докато натискам и двата спусъка и превръщам още воини в прах, унищожавам и два от краулите. Ранен воин, който се крие зад потрошен джип, хвърля граната в гърба на номер шест, но аз успявам да я взривя още във въздуха. Експлозията завърта номер шест и монтираното оръжие и след миг от ранения воин остава само пепел.

Не мога да откъсна очи от номер шест. Силата й е внушителна. Синият амулет подскача около врата й, когато тя с оръдието в едната си ръка покосява още и още воини. Завърта се наляво и разпорва един краул, после се завърта надясно и с мълния затрива още няколко могадорианци.

Долината е изпълнена със светлина и пушек. Влажна и обгорена. Оглеждам се наоколо и не мога да повярвам, че е въпрос на секунди победата да бъде наша. Крейтън дотичва до нас, аз му хвърлям едно от оръдията си, той веднага започва да убива воините, които се спасяват в гората. Ектор тича със сандъка ми и след малко двамата с Елла застават зад гърба ми. Кимвам към номер шест и се усмихвам на приятелите си. Мисля си, че най-лошото е минало; но в този момент Елла насочва поглед над главата ми и лицето й пребледнява.

— Пикени! — изкрещява тя.

Четири от рогатите чудовища търчат надолу по планинския склон с пълна скорост. Точно под тях номер шест е заета с няколкото останали воини и единия краул. Изкоренявам колкото се може повече ели и ги изстрелвам като ракети. Четири улучват водача им и той пада назад, като запречва пътя на останалите три, които тичат панически и го смачкват и убиват.

— Номер шест! — провиквам се аз.

Тя ме чува и аз й соча пикените, които с гръм и трясък се носят към долината. Завърта се с оръдието и отнася колената на чудовището вляво. То започва да се търкаля по-бързо, отколкото другите две могат да тичат, а номер шест скача от джипа малко преди мъртвият пикен да го сплеска с трясък.

Ние с Крейтън стреляме с оръдията си към останалите два пикена, но те се движат прекалено бързо, а щом стигат долината, се разделят. Облаците тътнат, когато номер шест се изправя и огромна мълния се разбива в единия от пикените, откъсвайки едната му ръка. Чудовището изревава и пада на колене, но бързо си възвръща равновесието и се хвърля напред, а от двете страни на тялото му блика кръв. Вторият пикен избягва огъня на Крейтън и атакува от другата страна. Всички побягваме към номер шест, но Ектор е много бавен със сандъка в ръце. Пикенът се приближава и преди да мога да помогна, едноръкото чудовище протяга ръка и сграбчва в юмрука си Ектор и сандъка.

— Не! — изпищявам. — Ектор!

Изпадам в шок и когато пикенът изхвърля безжизнения Ектор и сандъка ми в езерото, не използвам телекинезата си, за да им попреча да потънат.

Номер шест е убила другия пикен. Обръща се към нас и протяга двете си ръце към небето. Мълния отделя главата на чудовището от тялото му.

За първи път през целия ден настъпва тишина. Облягам се на номер шест, поглеждам към Елла и Крейтън, към пожара и разрушенията зад тях, и знам, че подобни тихи и спокойни моменти ще имам все по-рядко в живота си.

— Сандъкът, Марша — казва Крейтън. — Трябва да го вземеш.

Обръщам се към номер шест и я прегръщам.

— Благодаря ти. Благодаря ти, номер шест.

— Убедена съм, че ще имаме възможност да повторим екшъна някой друг път — тя обвива раменете ми с ръце. — Казвай ми просто Шест.

— Аз се казвам Марина. А това са Крейтън и Елла. Тя е номер десет.

Елла пристъпва напред и се смалява до седемгодишното си тяло. Подава ръчичката си към Шест, която отваря уста, изумена.

Крейтън започва да обяснява на Шест за Елла и за втория кораб, а аз навлизам в езерото. За първи път усещам колко е студено. Плувам до средата му и се гмуркам надълбоко, докато стигна дотам, където водата е лишена от всякаква светлина и краката ми докосват калното дъно. Обикалям наоколо, докато най-после забелязвам сандъка. Разбутвам го насам-натам, за да го освободя от калта, която го е засмукала. Плувам с една ръка и започвам да се издигам. Щом водата става синя, виждам тялото на Ектор, обгръщам го през кръста с другата си ръка.

Елла и Крейтън стоят на брега заедно с Шест. Пускам сандъка на земята и шляпам с мокрите си длани по тялото на Ектор — по пищяла, ръката, врата, по целия му натрошен гръб, моля се леденото усещане да се появи в пръстите ми.

— Той е мъртъв — казва Крейтън и ме дърпа за раменете.

Не се отказвам. Мразя се, че не се опитах да спася Аделина, затова докосвам лицето на Ектор. Прокарвам ръка през посивялата му коса. Дори го повдигам на няколко сантиметра над пясъка и опитвам всичко отново, но е вярно. Той е напуснал този свят.