Питакъс Лор
Силата на шестимата (27)

Глава 27

Отляво чувам ръмжене, вдигам глава и виждам още един мъж с шлифер и с дълга кафява коса. Скачам на крака, когато могадорианецът вдига ръка. От нея проблясва светлина, която ме удря силно в лявото рамо и аз политам назад. Моментално ме пронизва заслепяваща болка. Минава през ръката ми, нажежена до бяло, и пронизва костта ми, сякаш е ударена от ток. Лявата ми ръка е безжизнена, протягам другата и докосвам прясната дълбока рана върху рамото си. Вдигам глава и поглеждам безпомощно могадорианеца.

Заклинанието, сещам се. По време на пътуванията ни Аделина ми беше разказвала, че не е възможно да бъда убита, освен по заповед, дадена от старейшините. Тази рана би могла да е смъртоносна. Поглеждам глезена си да проверя дали вече нямам шест белега вместо трите, с които живеех през последните няколко месеца, но нищо не се е променило. Тогава как може да бъде убита? Как е възможно да бъда ранена толкова тежко… освен ако заклинанието е престанало да действа.

Погледите ни се срещат и могадорианецът изригва в купчина пепел. За миг ми минава налудничавата мисъл, че моите мисли са го убили, но тогава забелязвам, че точно зад него е застанал могадорианецът от кафенето. Онзи с книгата, онзи, от когото бягам. Не разбирам. Дали егоизмът им е толкова силен, че се избиват помежду си, надпреварвайки се кой от тях да ме довърши?

— Марина — казва той.

— Аз, аз мога да те убия — отговарям с треперещ и печален глас.

Кръвта продължава да тече от рамото ми и се спуска надолу по ръката. Поглеждам към тялото на Аделина и се разридавам.

— Не съм този, за когото ме мислиш — казва той и тръгва към мен с протегната ръка.

После продължава:

— Времето ни е прекалено кратко. Аз съм един от вас и съм тук, за да ти помогна.

Хващам ръката му. Имам ли друг избор? Той ме изтегля нагоре и ме измъква от нефа, преди да са пристигнали още могадорианци. Води ме по северния коридор към втория етаж, насочвайки се към кулата на камбанарията. Рамото ми се разкъсва от болка при всяка стъпка.

— Кой си ти? — питам.

В главата ми се въртят безброй най-разнообразни въпроси. Ако той е един от нас, защо му трябваше толкова дълго време, за да ми каже? Защо ще ме измъчва, като ме оставя толкова дълго да си мисля, че е един от тях? Мога ли изобщо да му се доверя?

— Шшшт — прошепва мъжът. — Не говори.

Миришещият на мухъл коридор е притихнал, но когато започва да се стеснява, чувам множество тежки стъпки на етажа под нас. Най-после стигаме до дъбовата врата. Тя се открехва съвсем лекичко и оттам се подава момичешка глава. Кестенява коса, любопитни кафяви очи, нежни черти. На години е по-голяма, но няма грешка, това е тя.

— Елла? — питам.

Изглежда на единайсет години, може би на дванайсет. Лицето й, което светва, когато ме вижда, сега е по-слабо. Елла отваря широко вратата, за да можем да влезем.

— Здравей, Марина — казва тя с непознат глас.

Мъжът ме дърпа навътре и затваря вратата. Вклинява дебела дъска между вратата и долното стъпало и тримата хукваме нагоре по виещите се каменни стъпала. Когато стигаме камбанарията, отново поглеждам към Елла. Не откъсвам очи от нея, учудена и объркана, без да усещам стичащата се по ръката ми кръв, която капе от пръстите ми.

— Марина, казвам се Крейтън — проговаря мъжът. — Искрено съжалявам за твоя сепан. Иска ми се да бях дошъл по-рано.

— Аделина е мъртва? — пита внезапно порасналата Елла.

— Не разбирам — казвам и не свалям поглед от нея.

— Ще ти обясним всичко, обещавам ти. Нямаме много време. Губиш доста кръв — казва Крейтън. — Ти можеш да лекуваш хора, нали? Можеш ли да изцелиш себе си?

С цялото това объркване и бягане изобщо не съм се сетила да се лекувам сама, но когато слагам дланта на дясната си ръка върху зеещата рана, се опитвам да го направя. Познатите ледени тръпки пълзят по тялото ми и раната се затваря, а изтръпналата ми ръка се освобождава от сковаността си. След трийсет секунди съм като нова.

— Моля те да бъдеш по-внимателна с това — казва Крейтън. — То е много по-важно, отколкото можеш да си представиш.

Поглеждам накъдето ми сочи.

— Сандъкът ми!

Наблизо се чува експлозия. Кулата се разклаща и от тавана и стените се изсипват камъни и прах. Падат още камъни, когато нов взрив ме събаря. Използвам телекинезата, спирам падането на камъните и ги запокитвам през прозореца.

— Търсят ни и съвсем скоро ще се сетят къде сме — казва той.

Поглежда към Елла, после към мен.

— Тя е една от вас. От лориенските гардове.

— Но тя не е достатъчно голяма — казвам и клатя глава, не мога да свикна, че познатата ми по-млада нейна самоличност е заменена с по-стара. — Не разбирам.

— Знаеш ли какво е етернус?

Клатя отрицателно глава.

— Покажи й, Елла.

Застанала пред мен, Елла започва да се променя. Ръцете й се скъсяват, раменете й стават по-тесни, губи двайсет сантиметра от височината си, теглото й значително намалява. Най̀ ме шокира свиването на лицето й и след малко тя изглежда като малкото момиченце, в което се влюбих.

— Тя е етернус — обяснява Крейтън. — Надарена е със способността да прескача от една възраст в друга.

— Аз… аз не знаех, че това е възможно — запелтечвам.

— Елла е на единайсет години — казва той. — Тя дойде с мен на втория кораб от Лориен, който тръгна след вашия. Беше още бебе, едва на няколко часа. Лоридас, последният останал старейшина, се жертва, за да може Елла да поеме ролята му и да развие неговото могъщество.

Докато гледам към Крейтън, Елла пъха ръка в моята, както е правила толкова много пъти преди; сега обаче усещането е друго. Поглеждам я и виждам, че се е върнала към по-високата си, по-възрастната самоличност. Усетила смущението ми, Елла се смалява отново, четирите години бързо се стопяват и тя пак е на седем години.

— Тя е десетото дете — обяснява той. — Десетият старейшина. Пуснахме мълва за миналото й, за това как родителите й са загинали в автомобилна катастрофа, и я изпратихме тук да живее с теб, да бди над теб и да бъде моите очи и уши.

— Съжалявам, че не можех да ти кажа истината, Марина — промълвява тя с нежното си гласче. — Но аз съм най-добрият пазител на тайни в целия свят, точно както ти ми каза.

— Убедена съм, че е така — отговарям.

— Просто изчаквах Аделина да ти даде сандъка — усмихва се тя.

— Знаеш ли кой беше десетият старейшина? — пита Крейтън. — Като променяше възрастта си, Лоридас успя да живее много дълго, дори след като останалите старейшини бяха склопили очи. Всеки път, щом остарееше, той отново ставаше млад и приемаше онази жизненост, която върви ръка за ръка с младостта.

— Ти сепанът на Елла ли си?

— Нещо като негов заместител. Тя току-що се беше родила и към нея все още нямаше зачислен сепан.

— Мислех, че си могадорианец — казвам.

— Знам, но това е така само защото ти не можа да разгадаеш знаците. Сутринта, когато разговарях с Ектор, исках да ти покажа, че съм приятел.

— Но защо просто не дойде при мен и не ме взе със себе си още щом пристигна? Защо трябваше да изпращаш Елла?

— Опитвах се първо да се свържа с Аделина, но тя ме изгони веднага щом разбра кой съм, а на нас ни беше необходимо да получиш сандъка си. Не можех да те измъкна без него — обяснява той. — Така че изпратих Елла и тя започна да го търси много преди ти да я помолиш. Известно време могадорианците знаеха само в общи линии местоположението ти и аз правех всичко възможно да ги отклонявам от следите ти. Убих някои, е, убих повечето, но също така в различни селища на стотици километри оттук пусках разни истории за деца, които вършат удивителни неща. Например за момче, вдигнало кола над главата си, и за момиче, което може да върви по езеро. Всичко това имаше резултат, докато най-накрая те не откриха, че се намираш в „Света Тереса“. Но не знаеха точно кое от момичетата си ти. Тогава Елла намери сандъка, а ти го отвори. В този момент се появих аз, за да разговарям насаме с теб. А щом отвори сандъка, той доведе могадорианците директно тук.

— Само защото съм го отворила?

— Да. Давай, отвори го сега.

Пускам ръката на Елла и хващам катинара. Прилошава ми от мисълта, че сега, когато Аделина е мъртва, мога да го отварям сама. Махам катинара и вдигам капака. Малкият кристал продължава да сияе в бледосиньо.

— Не го пипай — казва Крейтън. — Сиянието му означава, че някъде си даден макрокосмос се намира в орбита. Ако го докоснеш сега, това ще им каже къде точно се намираш. Не знам чий макрокосмос е работещ в момента, но съм повече от сигурен, че могадорианците са откраднали нечий.

Той млъква. Нямам никаква представа за какво говори.

— Макрокосмос? — питам.

Той клати глава, обезсърчен.

— Няма време да обяснявам всичко — казва. — Заключи го.

Отваря уста да каже още нещо, но е прекъснат от силни удари по вратата в дъното на стълбите. Чуваме приглушен говор на чужд език.

— Трябва да тръгваме — казва Крейтън.

Стрелва се към задната част на стаята и грабва оттам огромен черен куфар. Отваря го и пред нас се разкриват десет различни видове оръжие, шепа гранати, няколко ками. Той отмята рамене и шлиферът му пада на пода, остава по кожена жилетка, към която бърза да прикрепи цялото си въоръжение, след това отново навлича шлифера си.

Могадорианците блъскат по вратата с нещо тежко и чуваме стъпки по стълбището. Крейтън вади пистолет и пъха пълнител.

— Онзи горящ символ в планината — започвам, — ти ли беше?

Той кимва.

— Страхувам се, че чаках прекалено дълго, а когато ти отвори сандъка, стана невъзможно да се измъкнем изпод погледите им. Така че направих възможно най-големия сигнален огън. И сега трябва да се надяваме, че останалите са го видели и са тръгнали към нас. В противен случай… — Той замлъква. — Ами в противен случай няма други варианти. Сега трябва да стигнем до езерото. То е единственият ни шанс.

Нямам представа за какво езеро говори, нито защо иска да отиде там, но цялото ми тяло трепери. Просто искам да се махна.

Стъпките се приближават. Елла ме хваща за ръка, отново е единайсетгодишна. Крейтън дърпа предпазителя на пистолета и чувам как патронът застава на мястото си. Насочва оръжието към входа на камбанарията.

— Имаш много добър приятел в града — казва той.

— Ектор ли? — питам, внезапно разбрала защо двамата разговаряха в кафенето тази сутрин.

Крейтън не дрънкаше лъжи, а казваше истината.

— Да, и нека се надяваме, че ще удържи на обещанието си.

— О, да, Ектор ще го направи — казвам, убедена, че това е така, независимо какво го е помолил Крейтън. — Пише го в името му.

— Хващай сандъка — казва Крейтън.

Навеждам се и вземам сандъка с лявата си ръка точно когато чуваме стъпките да стигат до последната извивка на стълбището.

— Вие двете стойте близо до мен — казва Крейтън, а погледът му се мести от Елла към мен. — Тя може да си променя възрастта по рождение, но е съвсем млада и все още не е развила нито един завет. Нека стои близо до теб. И не изпускай сандъка.

— Не се тревожи, Марина. Аз съм бърза и ловка — усмихва се тя.

— Готови ли сте вече?

— Готови сме — отговаря Елла и стиска още по-силно ръката ми.

— Всички те носят бронежилетки, които могат да спрат почти всеки куршум тук на Земята — казва Крейтън. — Аз обаче съм накиснал куршумите си в лорицид и не съществува щит, който да може да ги спре. Ще помета всеки един от тях.

Очите му се присвиват.

— Стискайте палци Ектор да ни чака пред портите.

— Ще бъде там — казвам.

И Крейтън натиска спусъка и не го пуска, докато не изстрелва всички патрони.