Питакъс Лор
Силата на шестимата (29)

Глава 29

Придвижваме се възможно най-близо до пещерата, без да рискуваме да ни забележат, и се свиваме зад едно дърво. Слагам кситариса върху лепкавата част на парче тиксо. Сам ме наблюдава, пръстите му стискат секундомера.

— Готов ли си? — питам.

Той кимва. Притискам камъка с тиксото долу в слабините си. Мигновено ставам невидим и Сам натиска бутона на часовника, който издава тихо дигитално бибиткане. Грабвам го за ръката, двамата заобикаляме дървото и се втурваме към пещерата. Сега за мен не съществува нищо друго, освен настоящата задача и като знам това, вече не съм така напрегнат, както по пътя насам.

Пещерата е покрита с огромен камуфлажен брезент. Промъкваме се през гробището от мъртви животни. Внимаваме да не стъпим върху някое от тях, което е трудно, когато не виждаш краката си. Навън няма могадорианци и аз се забързвам напред, отмятам покривалото настрани, може би малко прекалено енергично. Двамата със Сам колебливо влизаме в пещерата и четирима пазачи скачат от местата си. Надигат цилиндрични оръдия като онова, което беше опряно в челото ми във Флорида. За миг застиваме като статуи, после тихичко се промъкваме покрай тях. Надяваме се да си помислят, че неочакваното размърдване на покривалото се дължи на вятъра отвън.

От вентилационната система се усеща хладен бриз. Въздухът е странно свеж, нещо, което не очаквах, като се има предвид, че системата е свързана с отровен газ. Сивите стени са излъскани до гладко като кремък, жици свързват светещите слабо крушки, разположени равномерно на шест метра една от друга.

Минаваме покрай още няколко разузнавачи и им се изплъзваме незабелязани. Напрежението от неумолимо тиктакащия часовник стресира тотално и двама ни. Тичаме, препускаме, стъпваме на пръсти, крачим. И когато тунелът се стеснява и започва плавно да се спуска надолу, се движим странично по него. Хладният въздух постепенно става горещ и задушлив и в края на тунела се показва кървавочервено сияние. Втурваме се към него и най-накрая стигаме до туптящото сърце на пещерата.

Огромната зала е къде-къде по-внушителна, отколкото си я представях според описанията на Шест. Сферичните й стени са опасани с дълъг и тесен перваз, който се вие спираловидно по цялото им продължение, от горе до долу, създавайки впечатление за куполовиден пчелен кошер. Мястото кипи от дейности — виждат се буквално стотици могадорианци, които сноват по опасни каменни мостове във формата на дъга, влизат и излизат от тунелите. Между вдълбания под и огромния таван разстоянието е близо километър, а ние се намираме някъде по средата. Две масивни подпори, които се издигат от пода и стигат чак до тавана, пазят цялото това чудо от пропадане. Около нас се виждат безброй коридори.

— Господи! — прошепва Сам със страхопочитание, докато асимилира видяното. — Ще ни трябват месеци, за да проучим всичко това.

Погледът ми се спира на езерото долу под нас, пълно със светеща зелена течност. Дори и на такова разстояние горещината му затруднява дишането. Но въпреки убийствената температура около него работят двайсет-трийсет могадорианци, които изсипват бълбукащата смес в колички и бързо я изнасят. Погледът ми се фокусира върху нещо отвъд зеленото езеро.

— Мисля, че лесно можем да отгатнем какво ще открием в тунела зад гигантските решетки — прошепвам.

Коридорът е три пъти по-висок и по-широк от онзи, по който дойдохме, преграден е с решетка от шахматно разположени тежки железни пръти, зад които държат затворени в клетки незнайно какви зверове. Чуваме ги как реват и вият отдолу, силно и едва ли не печално. Веднага ни се изяснява, че броят им е значителен.

— Ще са ни нужни буквално месеци — повтаря шепнешком Сам и не вярва на очите си.

— Е, разполагаме с по-малко от час — прошепвам в отговор, — така че по-добре да бързаме.

— Мисля, че трябва да зачеркнем всичките тъмни и тесни тунели, които изглеждат запушени.

— Съгласен съм. Да започнем с тунела точно срещу нас — казвам и поглеждам към това, което по всичко личи, е основната артерия към главната зала — по-широка и по-добре осветена от останалите, по която влизат и излизат най-много могадорианци. Мостът, който води към нея, е просто една дълга арка от монолитна скала, широка най-много шейсет сантиметра.

— Мислиш ли, че ще успееш да минеш по него?

— Сега ще разберем — отговаря Сам.

— Да водя или да вървя след теб? — питам.

— Нека аз да водя.

Сам прави първите няколко стъпки неуверено. Тъй като трябва да държим ръцете си хванати, някъде десетина метра се тътрим с раменете напред. Това се проточва до безкрайност и ако трябва да отидем отсреща и да се върнем, няма начин да го направим с това темпо.

— Не поглеждай надолу — казвам на Сам.

— Не ми пробутвай изтъркани фрази — отговаря Сам, като балансира с тялото си.

Придвижваме се бавно напред. Ще ми се да можехме да виждаме краката си поне за това препятствие. Мисля си единствено как да не падна и изобщо не усещам, че Сам е спрял пред мен. Препъвам се в него и за малко да съборя и двама ни от моста.

— Какво правиш? — питам и сърцето ми тупти глухо в гърдите ми.

Поглеждам и разбирам защо е спрял. Могадориански воин се носи срещу нас. Той се спуска бързо и вече е толкова близко, че едва ли има време да реагираме.

— Няма къде да се денем — казва Сам.

Воинът напредва, прегърнал някакъв вързоп в ръце, и когато вече е съвсем близо, усещам, че Сам се навежда. След секунда краката на могадорианеца са пометени изпод него, което го заварва напълно неподготвен. Той пада отстрани на моста и с едната ръка се хваща за ръба, като изпуска вързопа. Могадорианецът изревава от болка, щом невидимият ми крак смазва пръстите му. Той се пуска и полита във въздуха, размазвайки се някъде долу с противен звук.

Сам продължава бързо напред, преди да са възникнали още инциденти. Всички могадорианци спират кой където е и се гледат в недоумение помежду си. Чудя се дали си мислят, че току-що случилото се е нещастен случай, или вече са нащрек.

Сам стиска ръката ми с облекчение, щом успяваме да пресечем, и се заклатушква напред, придобил самочувствие от това, че е убил воина.

Следващият коридор е широк и оживен и съвсем скоро проумяваме, че се движим в грешна посока — стаите, покрай които минаваме, са за лично ползване. По всичко личи, че в цялото това крило могадорианците живеят — пещери с легла, голямо открито кафене със стотици маси, стрелбище. Впускаме се по един от съседните коридори, но резултатът е същият. Пробваме в трети.

Следваме извивките на тунела, който се врязва все по-дълбоко в планината. Няколко разклонения отвеждат встрани от основния път и двамата със Сам произволно ги отхвърляме, разчитайки единствено на инстинкта си. С изключение на главната зала, през която дойдохме, останалата част от планината е просто мрежа от взаимосвързани влажни каменни коридори. Те водят към различни помещения, подслонили изследователски центрове с маси за прегледи, компютри и блестящи остри инструменти. Бързо минаваме покрай няколко научни лаборатории и ни се иска да имахме повече време, за да ги разгледаме по-внимателно. Навярно вече сме пробягали два, а може би и три километра и след всеки коридор, който се оказва безполезен, стресът се просмуква във вените ми.

— Остават ни може би петнайсетина минути, Джон.

— Знам — прошепвам, отчаян и раздразнен съм, надеждата бързо ме напуска.

Подир следващия завой тичаме нагоре по плавно увеличаващ се наклон и минаваме покрай това, от което най-много се страхувах — помещение, пълно със затворнически килии. Сам спира внезапно, като се държи здраво за ръката ми, което ме кара да спра и аз. Между двайсет и трийсет могадорианци пазят над четирийсет килии, всички подредени в редица и с тежки метални врати. Пред всяка врата се вижда синьо силово поле с пулсиращ електрически заряд.

— Виж тези клетки — казва Сам.

Знам, че мисли за баща си.

— Почакай малко — казвам, щом решението на въпроса се пръква в главата ми от нищото.

Направо ще ми избоде очите.

— Какво?

— Знам къде е сандъкът — отвръщам.

— Наистина?

— Как може да съм такъв глупак! — прошепвам. — Сам, ако трябва да избереш едно-единствено място в цялата тази адска дупка, където ти за нищо на света не би стъпил, кое ще е това място?

— В рова с ревящите зверове — отговаря той, без да се замисля нито за секунда.

— Точно така — казвам. — Хайде да тръгваме.

Повеждам го обратно по коридора, който стига до центъра на пещерата, но преди да сме загърбили килиите, някаква врата се отваря с режещ метален звук и Сам дърпа рязко ръката си, за да ме спре.

— Погледни — казва.

Вратата на най-близката килия е широко отворена. Двама от пазачите влизат вътре. Десет секунди разговарят гневно на родния си език, а когато излизат, са сграбчили за ръцете блед измършавял двайсет и седем — двайсет и осем годишен мъж. Той е толкова немощен, че едва ходи, и Сам ме стиска силно за ръката, докато пазачите бутат човека. Единият отключва друга врата и тримата изчезват вътре.

— Кои според теб държат заключени там? — пита ме той, когато го дърпам напред.

— Трябва да вървим, Сам — казвам. — Нямаме време за това.

— Те измъчват човешки същества, Джон — казва той, когато най-после стигаме централния кошер. — Човешки същества.

— Така е — отговарям и оглеждам гигантското помещение, за да открия най-краткия път надолу.

Навсякъде се виждат могадорианци, но вече толкова свикнах да минавам покрай тях, че те изобщо не ме притесняват. Освен това нещо ми подсказва, че съм на път да открия далеч по-страшни неща от разузнавачи и воини.

— Хора, чиито семейства навярно нямат никаква представа къде са изчезнали близките им — шепне Сам.

— Така е, така е — отговарям. — Хайде, ще говорим за това, когато се махнем оттук. Може би Шест ще измисли някакъв план.

Тичаме по виещия се перваз, спускаме се по една висока стълба, но разбираме, че това е почти невъзможно, когато държиш ръката на човека над теб. Поглеждам надолу. Остава ни още много.

— Трябва да скочим — казвам на Сам. — Иначе ще ни отнеме десет минути да слезем долу.

— Да скочим? — пита той невярващо. — Ще се пребием.

— Не се тревожи — успокоявам го. — Ще те хвана.

— Как, по дяволите, ще ме хванеш, когато през цялото време държа ръката ти?

Нямаме обаче време да спорим или да разискваме този въпрос. Поемам дълбоко дъх и скачам от перваза, който е на трийсет метра от пода на пещерата. Сам крещи, но непрекъснатата тупурдия от производството поглъща звука. Краката ми се набиват в твърдия камък и силата от удара ме отхвърля назад, но държа здраво ръката на Сам, който се стоварва върху мен.

— За първи и последен път правим това! — казва той и се изправя.

На приземното равнище е страшно горещо, почти е невъзможно да се диша, но ние обикаляме тичешком зеленото езеро и се насочваме към огромната порта, зад която са затворени зверовете. Когато стигаме до нея, усещаме хладния въздух, който духа през решетките. Давам си сметка, че редовното пускане на струи чист въздух не позволява на газа да навлезе в тунела.

— Джон, мисля, че нямаме никакво време — моли Сам.

— Знам — отговарям и пускам групичка от десетина могадорианци да излезе преди нас.

Навлизаме в тъмен тунел. Стените изглеждат покрити със слуз, а от двете страни са наредени килии с решетки. Десет огромни промишлени вентилатора духат от средата на тавана, всички са насочени към входа, през който току-що преминахме, и поддържат въздуха хладен и влажен. Някои от заключените килии са малки, други са огромни, но от всичките се носят диви и свирепи звуци. В клетката вляво от нас двайсет-трийсет краула скачат един върху друг и джафкат пискливо. Вдясно е затворена глутница кучета с дяволски муцуни, огромни като вълци, с жълти очи и без козина. До тях стои същество, което прилича на трол, но с нос, целият покрит с брадавици. В огромна килия отсреща крачи напред-назад и души въздуха масивен пикен, не по-различен от този, който нахлу през стената на затвора онази сутрин.

— По-добре изобщо да не се занимаваме с по-малките стаи — казвам. — Ако сандъкът ми е тук, той ще се намира в най-голямата стая в края на този тунел. Не ми се мисли дори какъв вид животно се нуждае от толкова голяма врата, за да мине през нея.

— Джон, остават ни броени секунди.

— Да побързаме тогава — казвам и издърпвам Сам напред, като разглеждам набързо страшилищата, оградени тук: същества с крила, наподобяващи митични зверове, чудовища с шест ръце и червена кожа, още няколко пикена, високи шест метра, широк влечугоподобен мутант с рога във формата на тризъбец, чудовище с прозрачна кожа, под която се виждат вътрешностите му.

— Боже! — казвам и спирам пред множество кръгли резервоари и съдове.

Повечето са сребристи на цвят, два изглеждат като бакърени и имат топлинни измервателни уреди. Предполагам, че става въпрос за нещо като котелно помещение.

— Това тук, значи, движи нещата — коментира Сам.

— Това ще е — отговарям.

Най-високият силоз стига до тавана и всеки резервоар е свързан с тежки тръбопроводи, улуци и алуминиеви тръби. До силоза към стената е прикрепен контролен панел, от който излизат безброй електрически кабели.

— Хайде — казва Сам и нетърпеливо ме дърпа за ръката.

Пробягваме заедно останалата част на тунела до самия му край. Там се вижда масивна врата, висока дванайсет метра, цялата от метал. Вдясно от нея има малка дървена врата. Не е заключена и веднага разбирам защо.

— Мили Боже! — прошепва Сам, смаян от огромните размери на звяра.

Самият аз съм изумен и не мога да откъсна очи от свлечената отсреща в дъното тромава маса. Очите му са затворени и диша ритмично. Изправен, звярът сигурно е висок петнайсет метра и от това, което виждам, мога само да кажа, че тъмното му тяло е оформено като на човек, но с по-дълги ръце.

— Не желая да имам нищо общо с това място — казва Сам.

— Сигурен ли си? — питам и го побутвам с лакът, за да откъсна погледа му от чудовището. — Погледни само.

Там, по средата на стаята, на нивото на очите, върху солиден каменен постамент стои моят сандък. И точно до него лежи още един, на външен вид като моя. Просто си стоят там, чакат да ги вземем. Само да ги нямаше железните решетки около тях, които се намират под бръмчащо и пукащо силово поле и са заобиколени от ров, пълен с вдигаща пара зелена течност. И дремещият великан.

— Това не е сандъкът на Шест — казвам.

— Какви ги приказваш? На кого да е? — пита Сам, объркан.

— Те ни намериха, Сам. Във Флорида те ни откриха, като са отворили сандъка на Шест.

— Така е, знам.

— Виж обаче катинара. Защо отново ще слагат катинар на сандък, който поначало са открили адски трудно? Според мен този изобщо не е отварян.

— Май си прав.

— Може да бъде на всеки един от нашите — прошепвам и клатя глава, като не откъсвам очи от двата сандъка. — На номер пет или на Девет, на някой, който още е жив.

— Мислиш, че са откраднали сандъка и не са убили гарда?

— Както направиха с мен. Или могадорианците са хванали един от тях и го държат тук някъде, както са държали Шест — казвам.

Сам не успява да ми отговори, тъй като точно в този момент алармата на ръчния му часовник започва да бибитка. След три секунди се чува воят на стотици сирени, който отеква в стените на пещерата.

— О, по дяволите, не! — казвам и обръщам глава. — Виждам те, Сам.

Той кимва, върху лицето му е изписана паника. Пуска ръката ми.

— И аз те виждам.

Когато поглеждам през рамото на Сам, очите на звяра са отворени — безизразни и бели — и той гледа към нас.