Питакъс Лор
Силата на шестимата (18)

Глава 18

Вятърът ни отнася на север към един мотел в Алабама, където оставаме две нощи, отново благодарение на Сам, който използва една от моите самоличности. Оттам подкарваме на запад и прекарваме нощта под звездите в една нива в Оклахома. Следват още две нощи в „Холидей ин“ в покрайнините на Омаха, Небраска. И оттам без явна причина — не и причина, която тя би си признала — Шест кара хиляда и шестстотин километра на изток. Наемаме дървена хижа, сгушена в планините на Мериленд, само на пет минути с кола до границата със Западна Вирджиния и на три кратки часа от пещерата на могадорианците. Намираме се точно на триста и седемнайсет километра от Парадайс, Охайо, откъдето първоначално започна пътуването ни. На половин резервоар бензин от Сара.

Още неотворил очи, и вече усещам, че денят ще бъде труден. Един от онези дни, когато съзнанието за смъртта на Анри ще ме удари като огромен чук и каквото и да правя, болката няма да престане. Все по-често имам подобни дни. Дни, изпълнени с угризение и разкаяние. Дни, изпълнени с вина. Изпълнени с дълбока скръб за това, че никога повече няма да разговарям с него. Но както Анри ми беше казал веднъж: „Някои неща не могат да се върнат“. Освен това и Сара. Ужасната вина се е загнездила в мен, откакто напуснахме Флорида. За това, че си позволих да се доближа толкова много до Шест, че за малко да я целуна.

Поемам дълбоко въздух и най-сетне отварям очи. Бледата утринна светлина нахлува в стаята. Писмото на Анри, сещам се. Нямам друг избор, освен да го прочета сега. Твърде опасно е да отлагам още. Не и след като за малко не го изгубих във Флорида.

Пъхам ръка под възглавницата и изваждам камата с диамантеното острие и писмото. Държа ги винаги до себе си. Поглеждам за момент плика, опитвам се да отгатна при какви обстоятелства е било написано писмото. Въздишам, знам, че всъщност това е без значение, че само си губя времето, правя с камата чист разрез там, където пликът е запечатан, и изваждам писмото. Идеалният почерк на Анри изпълва пет жълти страници от голям бележник, изписани с плътно черно мастило. Поемам дълбоко дъх и оставям погледа ми да падне върху първата страница.

19 януари

Дж.

Пренаписвал съм това писмо неведнъж през годините, без никога да знам дали то ще е последното, но ако сега го четеш, отговорът със сигурност е „да“. Съжалявам, Джон, искрено съжалявам. Ние, сепаните, които дойдохме тук, бяхме задължени да защитаваме вас деветимата на всяка цена, включително и с цената на живота си. Ала докато пиша тези редове на кухненската ни маса, часове след като ти ме спаси в Атенс, знам, че не дългът е този, който ни свързваше, а по-скоро любовта, която винаги ще бъде по-силна спойка от всякакво задължение. Истината е, че моята смърт беше неизбежна. Единствените променливи величини бяха кога и как и ако не беше ти, със сигурност щях да съм мъртъв още днес. Независимо от обстоятелствата на моята смърт, моля те, не се обвинявай. Никога не съм очаквал да оцелея тук и когато напуснахме Лориен преди толкова много години, знаех, че никога няма да се върна.

Чудя се какво си открил през времето, изминало от момента, в който пиша тези редове, до момента, в който ти ги четеш. Убеден съм, че вече си разбрал колко много неща не съм ти казал. Навярно повече, отколкото би трябвало.

През по-голямата част от живота ти исках да останеш съсредоточен, да тренираш упорито. Стремях се да ти създам колкото е възможно по-нормален живот на Земята. Сигурен съм, че подобна идея ще ти се стори смешна, но да узнаеш цялата истина щеше да прибави огромен стрес към и без това напрегнатия период от време, който изживяваше. Откъде да започна? Баща ти се казваше Лирен. Беше смел и силен, изживя живота си почтено и целеустремено. Вече знаеш от виденията си за войната, че той не измени на себе си до самия край, дори когато знаеше, че тази война не може да бъде спечелена. На това се надява всеки един от нас — да умре, запазвайки достойнството си, да умре честно и доблестно. Да умрем с мисълта, че сме направили всичко възможно. Това беше твоят баща. Всичко това си и ти, дори и да не го вярваш.

Изправям се и се облягам плътно на таблото на леглото, препрочитам отново и отново името на баща ми. Буцата в гърлото ми се уголемява до камък. Иска ми се Сара да е тук, да ме подканя да продължавам да чета, склонила глава на рамото ми. Съсредоточавам погледа си върху следващия абзац.

Когато беше съвсем малък, баща ти идваше при нас дори когато това не беше необходимо. Той те обожаваше и можеше да седи с часове и да гледа как играеш в тревата с Хадли (чудя се дали вече си разкрил истинската самоличност на Бърни Косар?). И макар да съм сигурен, че не помниш много от онези ранни години, мога спокойно да кажа, че ти беше едно щастливо дете. За кратък период от време имаше детството, което всички деца заслужават, но не всички получават.

С баща ти прекарвах доста време, но срещнах майка ти само веднъж. Казваше се Лара и подобно на баща ти беше сдържана и може би дори леко стеснителна. Казвам ти това сега, защото искам да знаеш кой си и кои са родителите ти. Произхождаш от обикновено семейство, със скромни средства, и истината, която винаги съм искал да споделя с теб, е, че не напуснахме Лориен, защото просто бяхме там онзи ден. Това, че се намирахме на космодрума, не беше чиста случайност. Бяхме там, защото още щом започна нападението, Съветът на гардовете се събра и реши да ви заведем на космодрума. Мнозина жертваха живота си тогава. Трябваше да бъдете десетима, но, както вече знаеш, само деветима успяха.

Сълзи замъгляват погледа ми. Плъзгам пръсти върху името на майка ми. Лара. Лара и Лирен. Питам се какво ли е било лориенското ми име, дали и то е започвало с буквата Л. Питам се дали, ако не беше войната, щях да имам сестричка или братче. Толкова много неща ми бяха отнети.

Когато вие десетимата се родихте, Лориен разбра, че притежавате силни сърца и воля, че сте изпълнени със състрадание, и от своя страна ви посвети в ролите, които бяхте призвани да приемете — ролите на изконните десетима старейшини. Това означава, че с времето онези от вас, които оцелеят, ще израснат много по-силни от всичко, което планетата ни Лориен някога е виждала, много по-силни дори от най-първите старейшини, от които получихте вашите наследства. Могадорианците го знаят и са силно изнервени, затова сега ви преследват така настървено. Вече са отчаяни и са наводнили тази планета с шпиони. Никога не ти казах истината, защото се страхувах, че това може да те провокира и ти да пренебрегнеш надвисналата заплаха и да се отклониш от правия път. А опасностите, които те дебнат отвсякъде, са прекалено много, за да рискувам. Моля те настойчиво… стани силен, извиси се до ролята, за която си призван, и тогава открий останалите. Онези от вас, които останете, все още можете да спечелите тази война.

Последното нещо, което трябва да ти кажа, е, че не се преместихме в Парадайс случайно. Твоите завети се бавеха и започвах да се тревожа. Тревогата ми прерасна в тотална паника, щом се появи третият ти белег — знаех, че ти си следващият. Тогава реших да открия единствения човек, който навярно държеше ключа към намирането на останалите.

Когато пристигнахме на Земята, деветима представители на човешката раса ни очакваха. Те разбираха ситуацията, в която се намирахме, както и че беше наложително да се разпръснем. Те бяха наши съюзници и последния път, когато бяхме тук, а това беше преди петнайсет години, на всеки от тях беше дадено предавателно устройство, което се включваше само ако влезеше в контакт с някой от нашите кораби. Те бяха там онази нощ, за да ни напътстват при прехода ни от Лориен към Земята, за да ни помогнат да започнем отначало. Никой от нас не беше идвал тук преди това. Когато слязохме от кораба, те ни раздадоха по два чифта дрехи, пакет с инструкции, които да ни помогнат да разберем порядките на планетата, както и късче хартия с изписан върху нея адрес. Адресите бяха място, от което да започнем, а не да живеем, и никой от нас не знаеше къде отиват останалите. Нашият адрес ни заведе до малък град в Северна Калифорния. Беше приятно, спокойно място, на петнайсет минути от брега. Там те научих да караш колело, да тичаш с хвърчило и на някои по-прости неща — като например да си връзваш връзките на обувките, което първо аз самият трябваше да усвоя. Останахме там шест месеца и после поехме по пътя, по който знаех, че трябваше да вървим.

Човекът, който ни посрещна, нашият водач, беше оттук, от Парадайс. Потърсих го, защото отчаяно исках да разбера накъде бяха тръгнали останалите. Ала щом пристигнахме, навярно бяха паднали черните звезди, защото човека вече го нямаше. Този човек, който ни посрещна през първия ни ден тук, който ни даде пътеводителя за земните порядки, които да следваме, човекът, който ни настани в началото, се казваше Малкълм Гууд. Бащата на Сам.

Това, което искам да кажа, Джон, е, че Сам беше прав. Вярвам, че баща му е бил отвлечен. Заради Сам силно се надявам, че той все още е жив. И ако Сам още е с вас, моля те, предай му тази информация, надявам се той да намери някаква утеха в нея.

Стани какъвто си призван да бъдеш, Джон. Стани силен и могъщ и никога, нито за миг не забравяй нещата, които си научил досега. Бъди благороден, уверен и смел. Живей с достойнството и доблестта, които си наследил от баща си, слушай сърцето и волята си, така както Лориен се уповава на тях до ден-днешен. Никога не губи вяра в себе си, никога не губи надежда и помни — дори когато светът ти поднесе най-лошото и ти обърне гръб, винаги има надежда.

И съм сигурен, че някой ден ти ще се върнеш у дома.

С любов,

Твой приятел и сепан,

А.

Кръвта пулсира в ушите ми и независимо от това, което Анри е написал, сърцето ми говори, че ако бяхме напуснали Парадайс, когато той настояваше, все още щеше да е жив. Все още щяхме да сме заедно. Той дойде в училището, за да ме спаси, защото това беше негов дълг и защото ме обичаше. А сега него го няма.

Поемам си дълбоко дъх, избърсвам лицето си с опакото на ръката и излизам от стаята. Макар и с ранен крак, Сам настоя да се настани на втория етаж, дори когато двамата с Шест му предложихме ние да се сме горе. Изкачвам стълбите и чукам на вратата му. Влизам и запалвам лампата до леглото му, виждам старите очила на баща му върху тоалетката. Сам се размърдва.

— Сам? Ей, Сам. Съжалявам, че те будя, но има нещо много неприятно, която трябва да знаеш.

Това привлича вниманието му и той отхвърля одеялото.

— Казвай де!

— Първо трябва да ми обещаеш, че няма да се ядосаш. Искам да знаеш, че допреди малко и аз нямах никаква представа за това, което ще ти кажа. И каквито и да са били причините Анри да не ти го каже лице в лице, трябва да му простиш.

Той се плъзва назад по матрака, докато гърбът му се опира на таблото на леглото.

— По дяволите, Джон! Казвай вече!

— Обещай ми.

— Добре де, обещавам.

Подавам му писмото.

— Трябваше да го прочета по-рано, Сам. Съжалявам много, че не го направих.

Излизам от стаята и затварям вратата, за да му осигуря уединението, което заслужава. Не съм сигурен как ще реагира. Няма начин да разбереш как човек ще приеме отговора на въпроса, който си е задавал през по-голямата част от живота си, на въпроса, който го е преследвал непрекъснато.

Слизам по стълбите и се измъквам през задната врата заедно с Бърни Косар, който хуква към гората. Сядам върху масата за пикник. Виждам дъха си в студения февруарски въздух. Мракът е прогонен на запад, а утринната светлина аленее от изток. Гледам луната, която е изтъняла наполовина, и се чудя дали и Сара не я гледа, а може и някой от останалите да е вперил поглед в нея. Аз и останалите петима, все още живи, сме предопределени да поемем ролите на старейшините. Все още не мога да проумея изцяло какво означава това. Затварям очи и вдигам лице към небето. Стоя неподвижен до момента, в който вратата се плъзга и се отваря зад мен. Обръщам се, очаквам да видя Сам, но там стои Шест. Тя се покатерва върху масата за пикник и се намества до мен. Усмихвам й се леко, ала тя не ми отвръща.

— Чух те, че излизаш тук. Наред ли е всичко? Вие какво, карахте ли се със Сам? — пита тя.

— Какво!? Не. Защо мислиш така?

— Знам само, че той плаче на дивана долу и не иска да говори с мен.

Колебая се, преди да й кажа.

— Най-накрая прочетох писмото, която Анри ми остави. В него има нещо за Сам, което не сме ти казали. Става въпрос за баща му.

— Какво за баща му? Всичко наред ли е?

Извъртам тялото си и колената ни се докосват.

— Виж, когато срещнах Сам в училище, той беше обсебен от изчезването на баща си, който един ден просто не се прибрал от магазина. Открили колата му, а очилата му били на земята до нея. Нали се сещаш, онези очила, които той мъкне непрекъснато със себе си?

Шест се обръща и поглежда към задната врата.

— Чакай. На баща му ли са?

— Да. Работата е там, че Сам е твърдо убеден, че баща му е бил отвлечен от извънземни, което винаги ми се е струвало откачено. Не знам, но го оставих да си мисли така, защото кой съм аз, та да разбивам надеждите на едно момче да намери баща си отново? Чаках Сам да ти каже всичко това, но току-що прочетох писмото на Анри и няма да повярваш какво пишеше там.

— Какво?

Разказвам й всичко, за това как бащата на Сам е бил съюзникът на лориенците, посрещнал Анри и мен, когато корабът кацнал, защо Анри ни е преместил в Парадайс.

Шест се плъзга надолу от масата и тупва непохватно върху пейката.

— Но това, че Сам е тук, там вътре, е напълно случайно.

— Не мисля, че е така. Помисли само. Как така от всичките хора в Парадайс най-добър приятел ми става точно Сам? Мисля, че ни е било писано да се срещнем.

— Може би си прав.

— Страхотно е, че баща му ни е помогнал през онази нощ, нали?

— Наистина жестоко. Спомняш ли си, когато ни разказваше как в него постепенно се оформяло убеждението да застане на наша страна?

Много добре си спомням.

— Но виж за какво става въпрос. В писмото си Анри казва, че бащата на Сам наистина е бил отвлечен, а може би и убит от могадорианците.

Седим мълчаливо, наблюдаваме как слънцето бавно наднича над хоризонта. Бърни Косар изскача от гората и се преобръща по гръб, иска да го погалим по коремчето.

— Здравей, Хадли.

Той скача на краката си веднага щом изричам името, поклаща бигълската си глава.

— Да — казвам, скачам долу и с две ръце го чеша под брадичката, — разбирам те напълно.

Сам излиза от къщата. Очите му са зачервени. Сяда до Шест на пейката.

— Здравей, Хадли — казва Сам на Бърни Косар.

Кучето излайва вместо отговор и облизва ръцете му.

— Хадли? — пита Шест.

Кучето отново излайва одобрително.

— Винаги съм го знаел — казва Сам. — Винаги. От деня, в който изчезна.

— Бил си прав през цялото време — казвам.

— Имаш ли нещо против да прочета писмото? — пита Шест.

Сам й го подава. Насочвам дланта на дясната си ръка върху първата страница и включвам светлините. Тя чете писмото под тяхното сияние, после го сгъва и го връща.

— Съжалявам много, Сам — казва тя.

А аз добавям:

— Ние с Анри е нямало да оцелеем без баща ти.

Шест се обръща към мен:

— Знаеш ли, звучи абсурдно, че Лирен и Лара са били твои родители. Или по-скоро абсурдно е, че не съм се сетила сама. Помниш ли ме от Лориен, Джон? Твоите и моите родители — те се казваха Арун и Лин — бяха близки приятели. Знам, че не сме били често с родителите си, но помня как няколко пъти идвахме у вас. Мисля, че тогава ти тъкмо прохождаше.

Отнема ми няколко секунди да си спомня какво ми беше казал веднъж Анри. Беше в деня, в който Сара се беше върнала от Колорадо, деня, в който си се обяснихме в любов. Когато тя си отиде, двамата с Анри седнахме да вечеряме и той ми рече: Макар да не знам номера, нито имам някаква представа къде е, но едно от децата, което дойде на Земята с нас, беше дъщеря на най-добрите приятели на родителите ти. Те обичаха да се шегуват, че един ден съдбата ще ви събере.

За малко да кажа на Шест какво ми е разказал Анри, но се сещам какво се получи от онзи разговор заради чувствата ми към Сара. В мен отново се надига усещането за вина, което изпитвам, откакто с Шест излязохме да се разхождаме заедно.

— Да, доста шантаво. Но изобщо не си спомням — казвам.

— Все едно, обаче това за старейшините е много сериозна работа, дето трябва да поемем ролите им. Нищо чудно, че могадорианците са толкова безмилостни.

— Това определено има смисъл.

— Трябва да се върнем в Парадайс — прекъсва ни Сам.

— Да, бе — смее се Шест. — Това, което трябва да направим, е някак си да открием останалите. Трябва да се захванем пак с лаптопа. И да тренираме още.

Сам се изправя.

— Не, говоря сериозно. Трябва да се върнем. Ако баща ми е оставил нещо в онова предавателно устройство, мисля, че знам как да го открием. Когато бях на седем години, той ми каза, че бъдещето ми е начертано върху слънчев часовник. Попитах го какво точно иска да каже, а той просто ми рече, че ако някога паднат черните звезди, ще трябва да открия Енеада и да разчета картата според рождената ми дата на слънчевия часовник.

— Какво е Енеада? — питам.

— Група от девет божества в древноегипетската митология.

— Девет? — пита Шест. — Девет божества?

— А какъв слънчев часовник? — питам аз.

— Всичко започва да си идва на мястото — казва Сам.

Той тръгва да обикаля около масата за пикник, за да си събере мислите, а Бърни Косар подтичва по петите му.

— Непрекъснато се чувствах ужасно обезсърчен, защото баща ми нонстоп говореше всичките тези странни неща, които само той си разбираше. Няколко месеца преди да изчезне, баща ми изкопа кладенец в задния ни двор. Разправяше, че в него щяла да се събира дъждовната вода от улуците и такива подобни. Но когато изляха бетона, той постави някакъв сложен слънчев часовник върху каменния капак. Стоеше и гледаше кладенеца и ми каза: „Бъдещето ти е начертано върху слънчевия часовник, Сам“.

— И какво, ти никога ли не го провери?

— Разбира се, че го проверих. Въртях слънчевия часовник насам-натам, пробвах датата и часа си на раждане и още някакви други неща, но нищо не се случи. След време започнах да си мисля, че това е просто някакъв тъп кладенец със слънчев часовник. Сега обаче, когато чета писмото на Анри, онази част за черните звезди, ми става ясно, че това трябва да е някаква следа за разгадаване на загадката. Сякаш ми го казва, без да го изрича — казва Сам.

Целият грейва:

— Той беше толкова умен.

— И ти си същият — казвам. — Може да е самоубийствено да се връщаме в Парадайс, но мисля, че сега вече нямаме кой знае какъв избор.