Питакъс Лор
Силата на шестимата (26)

Глава 26

Правя го, без дори да се замисля. Още в мига, в който мъжът сочи към мен от дупката на покрива, запращам срещу него две метални рамки за легло. Втората е пряко попадение. Той пада напред право в спалните помещения и се срива върху каменния под. И за мое удивление се превръща в купчина пръст или пепел.

— Бягай! — пищи Аделина.

Нахълтваме в коридора, блъскаме се срещу тълпата момичета и сестри, отправили се към безопасното южно крило. Хващам Аделина за ръка и я повеждам към нефа и централната пътека.

— Къде отиваме? — крещи Аделина.

— Няма да тръгнем без сандъка!

Още една експлозия разтърсва основите на сиропиталището и аз удрям бедрото си в една от пейките.

— Веднага се връщам — прошепвам, пускам ръката й и политам към нишата.

 

 

Шест ни съобщава, че се намираме близо до Вашингтон, окръг Колумбия, и това е разбираемо. Смятан съм за въоръжен и опасен терорист, така че е напълно нормално да са ме закарали в столицата за разпит.

— След по-малко от час има полет от международното летище „Дълес“ — казва тя, въртейки волана. — Качвам се на този самолет. Сам, с мен ли идваш, или отиваш с Джон?

Сам подпира чело на задната седалка и затваря очи.

— Сам? — пита Шест.

— Мисля, мисля — отговаря й той.

След минута вдига глава и ме поглежда право в очите:

— Отивам с Джон.

Безмълвно мърдам устни: Благодаря.

— Тъй или иначе, за мен ще е по-лесно да стигна дотам сама — казва Шест, но се усеща, че е засегната.

— Ще се биеш заедно с по-опитни гардове — успокоявам я аз. — А и сигурно ще са нужни двама, за да измъкнем сандъците оттам.

Бърни Косар излайва от предната седалка.

— Да, приятелю — казвам. — И ти си част от този екип.

 

 

Сандъка го няма. Изпадам в паника и плуввам цялата в пот. Още малко и ще повърна. Дали през цялото време могадорианците са знаели, че той е тук горе? Защо не ме впримчиха тук, когато имаха възможност? Понасям се обратно и стъпвам на пода на нефа.

— Изчезнал е, Аделина — прошепвам.

— Сандъкът ли?

— Няма го.

Прегръщам я и заравям лице на рамото й. Тя издърпва нещо над главата си. Това е бледосин, почти прозрачен амулет, окачен на бежова връв. Тя внимателно го плъзва по косата ми и го пуска около врата ми. Върху кожата ми той е и студен, и топъл, й сияе ярко. Дъхът ми спира.

— Какво е това? — питам я и покривам сиянието с ръце.

— Лоралит, най-могъщият скъпоценен камък на Лориен, който се намира единствено в ядрото й — прошепва тя. — Криех го през цялото време. Твой е и няма смисъл да го крием повече. Със или без амулета, те знаят коя си. Никога няма да си простя, че не те тренирах както трябва. Никога. Съжалявам, Марина.

— Няма нищо — успокоявам я и усещам как в очите ми напират сълзи.

 

 

През всичките тези години това беше единственото нещо, което исках от нея. Разбиране. Другарство. Усещане за споделени тайни.

 

 

Приближаваме летището и страхът от раздялата се стоварва отгоре ни. Сам се опитва да се разсее, като чете страниците, които Шест взе от кабинета на баща му.

— Иска ми се да мога да ги разгърна в справочния отдел на някоя библиотека.

— След Западна Вирджиния — казвам. — Обещавам.

Шест ни инструктира внимателно как да открием картата, която ще ни отведе до пещерата. Останалата част от пътуването прекарваме в мълчание. Влизаме в паркинг на „Макдоналдс“ на километър и половина от „Дълес“.

— Трябва да знаете три неща, момчета.

Въздъхвам.

— Защо имам усещането, че никое от тези неща няма да е хубаво?

Тя не ми обръща внимание и пише нещо върху гърба на касова бележка.

— Първо, това е адресът, на който ще бъда точно след две седмици в пет следобед. Да се срещнем там. Ако ме няма, ако поради някаква причина вас ви няма, тогава се връщаме след седмица и правим същото. Ако някой от нас не успее след втората седмица, тогава според мен трябва да приемем, че той няма да дойде.

Тя подава бележката на Сам, той я прочита и я пъха в джоба на дънките си.

— След две седмици, в пет часа следобед — казвам. — Ясно. А какво е второто нещо?

— Бърни Косар не може да влезе в пещерата с вас.

— Защо?

— Защото това ще го убие. Не ми е съвсем ясно как, но могадорианците контролират зверовете си, като пускат някакъв газ из цялата пещера който влияе само върху животни. Ако някое от тях напусне определеното му място, умира. Когато накрая се измъкнах оттам, точно пред входа на пещерата имаше една камара трупове на умрели животни. Животни, които бяха стигнали твърде близо до свободата.

— Гадна работа — казва Сам.

— И какво е последното?

— Пещерата им е оборудвана с всякакви проследяващи устройства, за каквито може да се сетите. Камери, детектори за движение, уреди за мерене на телесната температура, инфрачервени лъчи. Всичко. Кситарисът ще ви помогне да минете през всичко това, но когато му се изчерпи енергията, внимавайте, защото те ще ви открият.

 

 

— Къде отиваме? — питам Аделина.

Сега, когато сандъка го няма, се чувствам без посока. Дори с амулета около врата.

— Отиваме в камбанарията, а ти ще използваш телекинезата си, за да ни смъкнеш в двора. После хукваме да бягаме.

Хващам я за ръка и се втурваме, когато отзад в нефа внезапно изфучава огнено кълбо. Огънят обгръща задните пейки и буйно се извива нагоре към високия таван. Нефът сега е по-светъл, отколкото по време на неделната литургия. Мъж с шлифер и дълга руса коса крачи уверено откъм северния коридор — нашия път към свободата. Всички мускули в тялото ми се отпускат едновременно, всеки сантиметър от кожата ми настръхва.

Той стои и ни наблюдава, пламъците поглъщат още няколко редици с пейки и върху лицето му се изписва ехидна усмивка. С крайчеца на окото си виждам Аделина да пъха ръка под дрехата си. Изважда нещо оттам, но не мога да разбера какво. Застанала е зад мен, погледът й е насочен към задната част на нефа. Тогава, все така внимателно, тя се протяга и ме блъска зад себе си.

— Не мога да компенсирам изгубеното време, нито грешките, които допуснах — казва тя. — Но със сигурност ще се опитам. Не се оставяй да те заловят.

В този миг могадорианецът се приближава, готов за атака, точно на централната пътека. Много по-огромен е, отколкото изглеждаше от разстояние, вдига дълъг меч, който свети с флуоресциращ зелен цвят.

— Махай се колкото е възможно по-далече оттук — казва Аделина, без да се обръща. — Бъди храбра, Марина.

 

 

Шест пуска кситариса в поставката за чаша на таблото и се измъква от джипа.

— Закъснявам — казва тя и затваря вратата.

Ние със Сам слизаме от колата, след като внимателно сме проучили паркинга, колите и хората, които се мотаят наоколо. Заобикалям предната част на автомобила и наблюдавам как Шест прегръща Сам.

— Сритай някой и друг задник там — казва й той.

Те се отделят един от друг и тя му казва:

— Сам, благодаря ти, че ни помагаш дори когато не трябва. Благодаря ти, че си толкова невероятен.

— Ти си невероятна — прошепва той. — Благодаря ти, че ме допусна да остана с вас.

За моя изненада и за изненада на Сам Шест пристъпва напред и го целува по бузата. Двамата се усмихват един на друг и когато Сам ме вижда през рамото й, се изчервява, отваря вратата откъм шофьорското място и се качва. Не искам тя да тръгва. Колкото и да е болезнено да го приема, знам, че може никога вече да не я видя. Тя ме поглежда с особена нежност, каквато май никога преди не съм виждал у нея.

— Джон, харесвам те. През последните няколко седмици се самонавивам, че изобщо не те харесвам, най-вече заради Сара и заради това, че понякога се държиш като пълен идиот, но те харесвам. Наистина те харесвам.

Думите й ме шашват. Колебая се, после казвам:

— И аз те харесвам.

— Все още ли обичаш Сара? — пита тя.

Кимам. Тя заслужава да знае истината.

— Обичам я, но всичко е много объркващо. Възможно е тя да ме е предала, възможно е да не иска да ме вижда повече, защото й казах, че те смятам за красива. Но Анри ми е казвал, че лориенците се влюбват веднъж в живота. Така че аз винаги ще обичам Сара.

Шест клати отрицателно глава.

— Не ми се сърди за това, което ще ти кажа. Но Катарина никога не ми е споменавала подобно нещо. Всъщност тя ми разказваше за многобройните си увлечения, които е имала на Лориен през годините. Убедена съм, че Анри е бил благороден човек, и няма никакво съмнение, че те е обичал посвоему. Но ми се струва, че е бил романтик и е искал да вървиш по стъпките му. Ако той е имал една-единствена любов, искал е и ти да бъдеш като него.

Мълча, премислям теорията й и избутвам Анри някъде назад в мислите си. Тя разбира, че се боря вътрешно с думите й.

— Това, което искам да кажа, е, че когато един лориенец се влюби, в повечето случаи това е за цял живот. Очевидно така е било за Анри. Но невинаги е така.

При последното изречение двамата с Шест се приближаваме един към друг. Целувката, която ни убягна в края на разходката ни във Флорида, сега ни свързва със страст, каквато смятах, че пазя единствено и само за Сара. Не искам тази целувка да свършва, но Сам пали двигателя и ние се разделяме.

— Сам също те харесва, нали знаеш — казвам.

— И аз го харесвам.

Надигам глава:

— Но ти току-що каза, че харесваш мен.

Тя ме бута по рамото:

— Ти харесваш мен и Сара. Аз харесвам теб и Сам. Приеми го.

Тя става невидима, но усещам, че още стои пред мен.

— Моля те, Шест, внимавай. Ще ми се да можехме да останем заедно.

Гласът й долита от въздуха.

— Аз също, Джон, но някой в Испания се нуждае от помощ. Не усещаш ли?

Знам, че нея вече я няма, когато казвам:

— Да, усещам.

 

 

Опитвам се да се движа, но съм прикована към земята. Забелязвам, че в ръката на Аделина нещо проблясва, и си давам сметка, че това, което тя извади преди малко от дрехата си, е кухненски нож. Тя се втурва срещу могадорианеца, а аз хуквам покрай една пейка в обратната посока. С прецизност, която никога преди не съм забелязвала в нея, тя пада на земята точно когато могадорианецът скача и замахва с меча към гърлото й. Той не я улучва и когато тя се изправя отново, забива острието на ножа директно в дясното му бедро. Бликва тъмна кръв, но това въобще не забавя могадорианеца — той се обръща и замахва надолу с меча. Аделина се претъркулва напред и аз наблюдавам с истинско възхищение как прекарва ножа през другия крак на могадорианеца, докато, водена от инерцията, се изправя на крака. Как мога да оставя Аделина да се бие сама? Спирам се, свивам ръце в юмрук, но преди да успея да направя каквото и да било, той хваща Аделина за гърлото с лявата си ръка и я вдига във въздуха. С дясната ръка промушва меча през сърцето й.

— Не! — провиквам се, скачам върху пейката и бягам по нея стремително в посока към тях.

Очите на Аделина се затварят, с последния си дъх тя вдига ръка и острието на ножа изписва дъга във въздуха пред нея. Пада от ръката й и издрънчава върху пода. За секунда си мисля, че не е улучила, но греша. Разрезът е толкова чист, че минават цели две секунди, преди да започне да блика тъмна кръв. Могадорианецът изпуска Аделина и пада на колене, с две ръце притиска шията си, за да спре кървенето, но кръвта просто се сипе като водопад през пръстите му. Тръгвам към него и вдишвам дълбоко. Вдигам ръка и поемам ножа на Аделина от пода. Оставям го да се рее за кратко и точно когато очите му се облещват от гледката на носещия се във въздуха нож, го забивам в гърдите му. Той се разпада пред очите ми, тялото му се превръща в прах и се посипва по пода.

Падам на колене и вземам безжизненото тяло на Аделина в ръцете си, подпирам главата й и я придърпвам към себе си. Бузите ни се докосват и аз се разридавам. Нея вече я няма и въпреки неотдавна развитите си завети знам, че няма нищо, което мога да направя, за да я върна. Нуждая се от помощ.