Питакъс Лор
Силата на шестимата (14)

Глава 14

Не мога да спя. Донякъде заради сандъка. Доколкото разбирам, едно от съкровищата в него може да ме направи способен да се превръщам в различни същества, като Бърни Косар, друго — да издига около мен желязна преграда, непробиваема за атаките на врага. Обаче как ще разбера всичко това без Анри? Натъжавам се. Чувствам се напълно съкрушен.

Но най-вече защото не мога да престана да мисля за Шест, не мога да спра да си представям лицето й съвсем близо до моето, за сладкото ухание на дъха й или за начина, по който слънцето кара очите й да светят. В такива моменти изпитвам неудържимо желание да спра тренировката и просто да я обгърна с ръце и да я притисна към себе си. Копнежът ми по нея е обсебил сърцето ми и дори сега, след толкова часове, ми се иска да го сторя, което всъщност ме държи буден. Това и убийствената вина, която изпитвам, задето тя ме привлича толкова много. Момичето, за което би трябвало да копнея, е Сара.

Не мога да очаквам сънят да дойде, когато в главата ми се блъскат безброй мисли, когато изпитвам прекалено много чувства — болка, желание, объркване, вина. Оставам да лежа още двайсет минути и накрая се отказвам от съня. Отмятам одеялото, навличам панталони и сива тениска. Бърни Косар върви по петите ми, щом излизам от стаята и тръгвам по коридора. Надничам в хола, за да проверя дали Сам е заспал. Завит с одеяло като червей в пашкул, той спи на пода. Обръщам се и тръгвам обратно по коридора. Стаята на Шест е точно срещу моята, вратата й е открехната. Спирам се, поглеждам към вратата, чувам как Шест шумоли на пода.

— Джон? — шепне тя.

Сепвам се, сърцето ми забива лудешки.

— Да? — отговарям и продължавам да стоя отвън.

— Какво правиш?

— Нищо — прошепвам. — Не мога да заспя.

— Влез — казва тя и аз бутам вратата.

В стаята й е тъмно като в рог, не мога да различа нищо.

— Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред — отговарям.

Включвам моя лумен съвсем слабо и сиянието му свети като нощна лампа. Все още не поглеждам към нея, забил съм поглед в пода.

— Главата ми е пълна с какво ли не, нали знаеш. Мислех си дали да не се поразходя или да потичам, нещо такова.

— Ами това е малко опасно, не смяташ ли? Не забравяй, че си в списъка на ФБР на десетте най-търсени престъпници и дават тлъста награда за главата ти — казва тя.

— Знам, но… навън все още е тъмно, а и ти би могла да ме направиш невидим, нали така? Искам да кажа, ако искаш да дойдеш с мен.

Усилвам светлината върху дланите си и виждам Шест, която е седнала на пода с две одеяла върху краката, косата й е издърпана назад, а около лицето й падат свободни кичури. Тя свива рамене, отхвърля одеялата и се изправя. Обута е с черни панталони за йога и бял потник. Не мога да откъсна очи от голите й рамене. Отмествам поглед, когато ме обсебва абсурдното подозрение, че е възможно тя да усеща очите ми върху себе си.

— Идвам — казва тя, издърпва ластика от косата си и отново я хваща на опашка. — Винаги имам проблеми със спането. Особено на пода.

— Напълно те разбирам — казвам аз.

— Не мислиш ли, че ще събудим Сам?

Клатя глава. Тя ми отвръща с повдигане на раменете и вдига ръката си. Веднага я хващам. Шест изчезва, но моята ръка продължава да свети, виждам и стъпките й по мокета. Угасям ръката си и се измъкваме на пръсти от стаята надолу по коридора. Бърни Косар ни следва и когато стигаме хола, Сам надига глава от пода и зяпа право в нас. Двамата с Шест спираме, аз затаявам дъх. Мисля колко много си пада Сам по Шест и колко съкрушен ще бъде, ако ни види да се държим за ръце.

— Хей, Бърни — казва той сънено, после отпуска глава и се обръща с гръб към нас.

Още малко оставаме така, без да говорим, сетне Шест ме повежда през хола към кухнята и излизаме през задната врата.

Нощта е топла, изпълнена със звуците на щурци и на люшкани от вятъра палмови листа. Дишам дълбоко, докато вървим ръка за ръка. Някак си ми е странно, че ръката на Шест изглежда толкова малка и нежна в моята въпреки невероятната й физическа сила. Харесва ми това усещане. Бърни Косар тича из храсталаците покрай чакълената алея, а двамата с Шест крачим мълчаливо по средата й. Краят на алеята опира в тясно шосе и ние завиваме наляво.

— Непрекъснато мисля какво си преживяла — казвам най-накрая, но всъщност искам да й кажа, че непрекъснато мисля за нея. — Да бъдеш държана в плен половин година, да видиш как Катарина… е, знаеш какво имам предвид.

— Понякога забравям, че се е случило. Друг път с дни мисля само за това — отговаря тя.

— Дааа — отговарям й провлачено. — Не знам, мисля, че няма нужда да го казвам, обаче Хенри ми липсва, мисълта, че го няма, ме убива. Но когато чух твоята история, разбрах какъв късметлия съм всъщност. В смисъл, успях да се сбогувам с него. Освен това той беше с мен, когато преминавах през първите си завети. Не мога да си представя да преживея всичко това сам, както е било при теб.

— Беше ми много, ама много трудно, няма две мнения. Нуждаех се от нея в деня, в който започнах да придобивам завета си за невидимост. А когато съзрявах, имах още по-голяма нужда от нея, за онези, момичешките разговори. Та те ни бяха почти като родители тук, на Земята, нали така?

— Така е — отговарям. — За мен е странно, че сега, когато Анри го няма, нещата, които си спомням за него, са най-вече онези, които мразех. Например, когато напускахме едно място и дълги часове карахме по магистралата към новото си място, за което дори не бях чувал, единственото ми желание беше просто да сляза от колата. А разговорите, които водехме по време на тези пътувания, сега тях си спомням най-добре. Или когато започнахме да тренираме в Охайо и той ме караше да повтарям до припадък едно и също… така се дразнех, нали разбираш? А сега не мога да погледна назад, без да се усмихна… Веднъж — телекинезата ми най-после се беше проявила и тренирахме в снега — той хвърляше различни предмети, за да се науча да ги отклонявам. Освен това трябваше да ги връщам обратно там, откъдето идваха. Анри запрати доста силно към мен чук за месо. Като използвах собствената му скорост, го върнах обратно към Анри, та той в последната секунда трябваше да се метне с главата напред в снега, за да избегне удара — казвам и се усмихвам на себе си. — Снегът всъщност се оказа покрит със сняг розов храст, с всичките тези бодли. Няма да повярваш каква врява вдигна. Ей такива неща никога няма да забравя.

По пътя приближава кола и ние се спускаме в канавката, докато премине. Колата се насочва рязко по каменната алея на съседната къща и от нея изскача мъж с черно кожено яке. Удря по входната врата на къщата и крещи да му отворят.

— Господи! Колко е часът? — питам Шест.

Тя тръгва към мъжа и къщата, ръката ми все още е в нейната.

— Има ли значение?

Когато стигаме на около три метра от него, ме удря миризмата на алкохол. Човекът престава да удря с юмрук по вратата и изкрещява:

— Отвори проклетата врата, Шарлийн, иначе ще ти дам да се разбереш!

Двамата с Шест едновременно забелязваме втъкнат в колана му револвер и тя стиска ръката ми.

— Дай му да се разбере! — прошепва ми тя.

Той удря по вратата отново и отново, докато в предния прозорец светва лампа. В същия момент през вратата изкрещява жена:

— Махай се оттук! Просто се махай се оттук, Тим!

— Отваряй веднага вратата! — крещи той. — Иначе ще си изпатиш, Шарлийн! Хубавичко ще си изпатиш, да знаеш!

Съвсем наблизо сме, на една ръка разстояние. Виждам, че избледнялата татуировка под лявото му ухо е белоглав орел, който държи змия в ноктите си.

Жената изкрещява отново, гласът й трепери още повече:

— Просто ме остави на мира, Тим! Защо си дошъл? Защо просто не ме оставиш на мира?

Той думка още по-яростно по вратата и крещи. Тъкмо се каня да притисна гръкляна му изотзад и да извия хубавичко скапания му орел и змия, когато виждам как оръжието бавно пълзи по гърба му и отплува далече от него в невидимата ръка на Шест. Тя насочва дулото към главата му отзад и то потъва в кафявата му коса. Шест освобождава ударника със силно прещракване.

Мъжът спира да думка по вратата. Престава и да диша. Шест забива дулото по-силно в черепа му, после го натиска надясно и завърта мъжа. Гледката на носещ се във въздуха пред лицето му револвер го кара да пребледнее. Той запримигва и тръска безумно глава, надява се да се събуди в леглото си или в тъмната алея при бара, откъдето идва. Шест мести оръжието наляво-надясно, аз очаквам да каже нещо, с което да му изкара акъла, но вместо това тя внезапно обръща оръжието към колата му. Стреля и върху предното стъкло се появяват множество концентрични пукнатини около точката на удар. Той изпищява пронизително и избухва в сълзи.

Шест отново насочва оръжието към лицето му, той се укротява и по горната му устна потичат сополи.

— Моля ви се, моля ви се! — казва той. — Съжалявам, о, Господи! Тръгвам си веднага. Кълна се! Тръгвам си.

Шест отново освобождава ударника. Виждам как пердето на предния прозорец се дърпа встрани и открива лицето на едра руса жена. Стискам ръката на Шест и тя стиска моята в отговор.

— Тръгвам си веднага. Тръгвам си, тръгвам си… — ломоти мъжът пред вида на оръжието и от устата му летят пръски.

Шест пак се прицелва в колата му и изпразва гнездото на револвера със силен трясък. Задният прозорец зад мястото на шофьора се пръсва на хиляди парченца.

— Не! Добре де, добре де! — крещи мъжът.

Внезапно от вътрешната страна на дънките около едното му бедро се появява мокро петно. Шест прави знак с оръжието към предния прозорец на къщата и очите му срещат погледа на русата жена в къщата.

— И никога вече няма да идвам. Никога, никога няма да идвам — револверът помръдва два пъти вляво, давайки му знак, че може да тръгва.

Мъжът направо разчеква вратата на колата и скача в нея. Под гумите й хвърчат камъчета, когато дава на заден ход по алеята и после подкарва като луд по шосето. Жената на прозореца продължава да се блещи срещу револвера, който се носи във въздуха до входната й врата, и тогава Шест го захвърля над къщата с такава сила, че със сигурност ще падне в съседния окръг.

Връщаме се бегом на шосето, продължаваме да тичаме по него, докато пред погледа ни вече не се мяркат никакви къщи. Иска ми се да мога да виждам лицето на Шест.

— Мога да правя такива неща по цял ден — проговаря най-после тя. — Все едно съм супергерой.

— Хората обичат супергероите си — само това ми хрумва да кажа. — Смяташ ли, че тя ще се обади на полицията?

— Не. Сигурно си мисли, че е сънувала кошмар.

— Или най-добрия сън, който изобщо й се е присънвал — казвам.

Разговорът ни се завърта около всичките добри неща, които бихме могли да направим за Земята със заветите си, ако не бяхме преследвани или мразени.

— Между другото, как си се тренирала сама? — питам я. — Не мога да си представя да науча всичко, което знам, ако не беше Анри непрекъснато да ми дава зор.

— Имах ли някакъв избор? Или се приспособяваш, или загиваш. Така че се приспособих. Двете с Катарина тренирахме дълги години, преди да я заловят, но очевидно нито веднъж, след като заветите ми се развиха. Когато най-накрая се измъкнах от онази пещера, си обещах, че смъртта й няма да бъде напразна, и единственият начин беше да търся възмездие. Така че започнах оттам, откъдето бяхме свършили. Отначало беше трудно, бях съвсем сама, но малко по малко започнах да се уча и ставах все по-силна. Освен това разполагах с повече време от теб. Моите завети се проявиха по-рано от твоите, аз съм по-голяма.

— Знаеш ли — казвам, — шестнайсетият ми рожден ден — или поне денят, който празнувахме като мой рожден ден с Анри, беше преди два дни.

— Джон! Защо не ни каза? — пита тя, после пуска ръката ми и закачливо ме бута настрани, превръщайки ме мигновено във видим. — Можехме да го отпразнуваме.

Усмихвам се и пипнешком протягам ръце към нея в мрака. Тя улавя ръката ми и сплита пръсти в моите, палецът ми среща нейния. Мисълта за Сара нахлува в главата ми, но се улавям, че моментално я прогонвам.

— Каква беше тя? — питам. — Катарина?

Настъпва кратко мълчание.

— Състрадателна. Винаги помагаше на другите. Беше и забавна. Често се шегувахме, смеехме се много, което навярно е трудно за вярване, като ме виждаш колко сериозна съм обикновено.

Изсмивам се тихичко.

— Ти го каза.

— Ей, не сменяй темата. Защо не ни каза нищо за рождения си ден?

— Не знам. Всъщност бях забравил за него до вчера, а тогава вече ми се стори безсмислено, по-важни неща се случваха.

— Но това е твоят рожден ден, Джон, не е безсмислено. Всеки рожден ден, на всеки един от нас, който има късмет да го отбележи, е повод за празнуване, като се има предвид какво ни преследва. Във всеки случай, ако знаех, можех да бъда по-милостива към теб по време на тренировката.

— Ами да, сигурно се чувстваш ужасно да разгромиш така едно момче на рождения му ден — казвам и я смушквам с лакът.

Тя ми отговаря по същия начин. Бърни Косар изскача от къпинака и припка покрай нас. По козината му като със самозалепваща се лента са се забили няколко бодли и аз пускам ръката на Шест, за да ги измъкна.

Стигаме края на шосето. Пред нас се простира висока трева, лъкатуши река. Обръщаме се и бавно поемаме към къщата.

— Притесняваш ли се, че така и не си получи сандъка? — питам я след кратко мълчание.

— Мисля си, че всъщност това ми даваше повече сили. Сандъка го нямаше, нищо не можех да направя. Сторих най-мъдрото според мен, избрах да съсредоточа всичките си усилия да ви открия вас, останалите. Само ми се иска да бях открила номер три преди тях.

— Е, намери мен. Едва ли щях да оцелея толкова дълго, ако не беше ме открила. Нито пък Бърни Косар. Нито дори Сара.

Щом изричам името на Сара, Шест поотпуска ръката ми. В гърдите ми се надига чувство за вина, докато вървим към къщата. Наистина обичам Сара, но ми е трудно си представя какъв живот бихме могли да водим, толкова далече от нея, преследван, без да имам представа къде ще ме отвее бъдещето. Единственият живот, който мога да си представя сега, е животът, който водя в момента. Животът с Шест.

Стигаме къщата, а ми се иска разходката ни да не свършва. Опитвам се да печеля време, като забавям ход, въртя се колебливо в края на алеята за коли.

— Познавам те само като Шест — казвам. — Имала ли си някога някакво име?

— Разбира се, но не съм го използвала много често. Не съм ходила на училище като теб, аз…

— И какво беше то?

— Марън Елизабет.

— Чакай! Наистина ли?

— Защо си толкова изненадан?

— Не знам, Марън Елизабет ми звучи някак си нежно и женствено. Може би съм очаквал да носиш някакво силно и митично име, да речем, Атина, или може би Зина, нали се сещаш, принцесата воин. Или дори Буря. Буря би ти подхождало идеално.

Шест се засмива и смехът й ме кара да искам да я притегля към себе си. Естествено, не го правя, но ми се иска, и може би това е повече от очевидно.

— Ще трябва да ти призная, че някога съм била малко момиче с панделки в косите.

— Аха, какъв цвят?

— Розов.

— Бих си платил да видя това.

— Остави, нямаш достатъчно пари.

— Ще видим тази работа — казвам, като имитирам закачливия тон, с който тя ми говори, — имам на разположение цял един сандък с редки съкровища. Само ми посочи заложна къща.

Тя се засмива, после казва:

— Ще държа очите си отворени на четири.

Продължаваме да стоим на алеята, поглеждам към звездите и луната, която е три четвърти пълна. Вслушвам се във вятъра и в шума върху чакъла от краката на Шест, която пристъпя ту на единия, ту на другия. Поемам дълбоко въздух.

— Страшно съм доволен, че излязохме на тази разходка — казвам.

— И аз.

Поглеждам към мястото, където стои тя, иска ми се да не е невидима, за да мога да съзра израза на лицето й.

— Представяш ли си всяка вечер да е така, да си живееш живота, без да се тревожиш какво или кой те дебне отнякъде, без непрекъснато да поглеждаш през рамо, за да видиш дали не те преследват? Няма ли да е страхотно да забравиш поне за миг какво се задава на хоризонта?

— Разбира се, че би било чудесно — отговаря тя. — И наистина ще е прекрасно, когато най-после ще можем да се радваме на този лукс.

— Ненавиждам това, което трябва да правим. Ненавиждам ситуацията, в която се намираме. Ще ми се да беше различно — поглеждам към Лориен в небето и пускам ръката й.

Тя става видима и аз я сграбчвам за раменете и я обръщам към себе си.

Шест си поема дълбоко дъх.

Тъкмо накланям глава към нея, когато задната част на къщата е разтърсена от експлозия. Двамата с Шест изпищяваме и се хвърляме на земята. Огнен стълб се издига над покрива и пламъците мигновено се разпространяват навътре.

— Сам! — крещя.

От петнайсет метра разстояние изтръгвам предните прозорци. Те се натрошават върху бетонната алея. Отвътре излиза дим на талази.

Впускам се в лудешки спринт. Поемам дълбоко въздух, скачам, нахлувам с трясък в къщата, изтръгвайки вратата от пантите.