Питакъс Лор
Силата на шестимата (11)

Глава 11

Нещата, които помня от пристигането ни в „Света Тереса“, са най-вече отделни късчета от едно дълго пътуване, за което си мислех, че никога няма да свърши. Помня празния си стомах, разранените си крака и страшната умора през повечето време. Помня как Аделина просеше дребни монети, молеше за храна. Помня морската болест и повръщането от нея. Помня отвратените погледи на минувачите. Помня как всеки път си сменяхме имената. Помня много добре сандъка — макар и тежък, Аделина не искаше да се раздели с него, независимо от ужасната ситуация, в която се намирахме. В деня, в който най-сетне похлопахме на вратата, която сестра Лусия ни отвори, се сещам, че той беше долу на земята, закътан между краката на Аделина. Знам, че тя го е скрила някъде из сенките на някое тъмно кътче на сиропиталището. Досегашните ми претърсвания са безрезултатни, но не съм се отказала.

В неделя, седмица след пристигането на Елла, двете с нея седим една до друга на най-задната пейка по време на литургията, която задържа вниманието й точно толкова, колкото и моето — никак. С изключение на часовете в училище, Елла почти винаги е с мен от онази сутрин, когато й помогнах да си оправи леглото. Отиваме заедно на училище, закусваме заедно, вечеряме заедно, заедно казваме и вечерните си молитви. Привързах се силно към нея, а по това как ме следва навсякъде, съдя, че и тя не може без мен.

Вече цели четирийсет и пет минути отец Марко не спира монотонното си припяване. Най-накрая затварям очи и си мисля за пещерата и дали днес да взема с мен Елла. Това е свързано с няколко проблема. Първо, вътре е тъмно като в рог, а няма начин Елла да може да вижда в тъмното като мен. Второ, снегът още не се е разтопил напълно и не съм много сигурна дали тя ще може да извърви дългия път. Но най̀ се притеснявам, че ако я взема със себе си, ще я изложа на опасност. Могадорианците могат да се появят всеки момент и Елла ще бъде беззащитна. Въпреки всичките тези пречки и тревоги изгарям от нетърпение да я заведа там. Искам да й покажа рисунките си.

Във вторник, минути преди да тръгнем за училище, открих Елла наведена над леглото й. Още дъвчейки бисквитата от закуската, надникнах през рамото й и я видях увлечено да поставя светлосенките на една съвършена рисунка на спалнята ни. Детайлите, прецизната техника на всяка една пукнатина по стената, дарбата й да улавя и най-слабите слънчеви лъчи, падащи през прозорците сутрин, бяха поразителни. Все едно гледах черно-бяла фотография.

— Елла! — възкликнах.

Тя бързо обърна рисунката и със зацапаните си ръчички я притисна до учебника си. Досети се, че съм аз, но не се обърна.

— Къде си се научила да правиш това? — прошепнах. — Как се научи да рисуваш толкова добре?

— Баща ми — отвърна ми тя шепнешком тя, без да обръща листа, — той беше художник. Майка ми, и тя.

Седнах на леглото й.

— Само като си представя, че се мислех за добра художничка…

— Баща ми беше невероятен художник — каза ми тя простичко.

Преди да успея да й задам още въпроси, сестра Кармела ни прекъсна и ни изведе от стаята. Същата нощ открих рисунката на Елла под възглавницата си. Това беше най-страхотният подарък, който някога съм получавала.

Седя на литургията и си мисля, че Елла би могла да ми помогне с пещерните рисунки. Навярно бих могла да открия някъде тук електрическо фенерче или изобщо някакъв фенер за пещерата. Внезапен кикот до мен прекъсва мислите ми. Отварям очи и поглеждам натам. Елла е намерила гъсеница, обагрена в червено и черно, която пълзи по ръката й. С пръст до устни й правя знак да мълчи. Това я възпира за кратко, но гъсеницата започва да пълзи нагоре и тя отново започва да се киска. Лицето й почервенява от усилието й да сдържа смеха си, но това още повече влошава нещата. Накрая не издържа и избухва в истеричен кикот. Всички обръщат рязко глава да видят какво става, а отец Марко спира проповедта по средата на изречението. Сграбчвам гъсеницата от ръката на Елла, изправям гръб и се облещвам срещу втренчените погледи. Елла престава да се смее. Хората бавно обръщат глави напред и отец Марко, явно пообъркан докъде е стигнал, подновява проповедта.

Държа в ръка гъсеницата. Тя се гърчи, иска да се освободи. След минута разтварям пръсти и от внезапното движение малкото космато нещо се свива на топка. Елла повдига вежди, събира длани една до друга и аз пускам гъсеницата в тях. Тя се усмихва, свела поглед към нея.

Поглеждам към първата редица. Въобще не съм изненадана, когато виждам сестра Дора да ме гледа строго. Клати глава в знак на неодобрение, после отново се обръща напред, с лице към отец Марко.

Навеждам се към Елла, приближавам се достатъчно, за да й прошепна, без някой да ме чуе.

— Щом свърши молитвата — говоря тихо на ухото й, — трябва да се измъкнем оттук възможно най-бързо. И стой по-далече от сестра Дора.

Преди литургията сплетох косата на Елла в стегната плитка и сега, когато вторачва огромните си кафяви очи в мен, ми се струва, че плитката й натежава и дърпа главата й назад.

— Загазила ли съм?

— Надявам се всичко да е наред — казвам й, — но за всеки случай трябва да се измъкнем оттук още преди сестра Дора да успее да ни настигне. Разбрано?

— Разбрано — отвръща тя.

Но не ни се удава удобен случай. Когато остават само няколко минути до края, сестра Дора става и неочаквано тръгва към задната част на нефа, после застава на няколко крачки от вратата и изчаква. Когато отново отварям очи, последната молитва свършва с кръстене и сестра Дора слага ръката си върху лявото ми рамо.

— Ела с мен, ако обичаш — казва тя на Елла, пресята се през мен и я сграбча за китката.

— Какво правите? — казвам.

Сестра Дора изтегля Елла покрай мен.

— Не ти влиза в работата, Марина.

— Марина… — умолява Елла и ме гледа уплашено, докато я издърпват.

Паникьосвам се и се втурвам към предната част на черквата, където Аделина е станала права и разговаря с някаква жена от града.

— Сестра Дора току-що сграбчи Елла и я измъкна навън — изричам бързо и прекъсвам разговора й. — Трябва да я спреш, Аделина!

Тя ме поглежда невярващо.

— Няма да направя нищо подобно. И ме наричай сестра Аделина. Извинявай, Марина, но не ме прекъсвай, говоря — казва тя.

Клатя глава в недоумение. Очите ми се пълнят със сълзи. Аделина е забравила какво е да молиш за помощ и да не я получиш.

Обръщам се и бягам от помещението нагоре по витата стълба, която води до църковните канцеларии. Вляво, в края на коридора, единствената затворена врата е на кабинета на сестра Лусия. Втурвам се към нея, мъча се да реша какво да направя. Да почукам ли? Или да нахлуя направо? Не ми се удава възможност да сторя нито едното, нито другото. Почти съм хванала дръжката на вратата, когато чувам изплющяването на плесница, незабавно последвано от писък. Замръзвам потресена. От другата страна на вратата Елла плаче, след секунда сестра Дора отваря вратата.

— Какво правиш тук? — сопва ми се тя.

— Идвам при сестра Лусия — лъжа я аз.

— Нея я няма тук, а ти си дежурна по кухня. Заминавай! — казва тя и ме прогонва обратно по пътя, по който бях дошла. — И аз тръгвам натам.

— Тя добре ли е?

— Марина, това изобщо не те засяга — казва тя.

Сграбчва ме за ръката, завърта ме и ме блъска.

— Заминавай! — нарежда ми.

Отдалечавам се от кабинета, ненавиждам страха, който ме обзема всеки път, щом съм изправена пред някакъв конфликт. Винаги е било така — със сестрите, с Габриела Гарсия, с Бонита на плаващата платформа — обзема ме едно и също чувство, едно и също безпокойство, което бързо преминава в страх и което винаги ме кара да изчезна.

— Хайде, по-бързо! — изревава сестра Дора и ме следва надолу по стълбите към кухнята, където ме чакат задълженията ми по Ел Фестин.

— Трябва да отида до тоалетната — казвам, преди да сме стигнали кухнята, което е лъжа.

Искам да се уверя, че Елла е добре.

— Добре. Не се бави. Засичам времето.

— Няма да се бавя.

Шмугвам се зад ъгъла и изчаквам трийсетина секунди, за да се уверя, че си е отишла. После се втурвам обратно в посоката, от която дойдохме, нагоре по стълбите и след това по коридора. Вратата на кабинета е открехната и аз влизам вътре. Наредбата е в тъмни цветове, мрачна. Дебел слой прах покрива лавиците покрай стените, върху които са наредени стари книги. Единствено през мръсен прозорец с витраж се прокрадва светлина.

— Елла? — викам аз, не знам защо си мисля, че може да се крие.

Никакъв отговор.

Излизам и надничам в стаите, разположени отстрани на главния коридор, но всички са празни. Викам името й, докато минавам покрай тях. В противоположния край на коридора се намират спалните помещения на сестрите. И там няма следа от нея. Слизам обратно по стълбите. Тълпата вече се е добрала до столовата. Отивам до нефа и се оглеждам за Елла. И там я няма, няма я и в нито една от двете спални, нито в компютърната стая, нито в някой от килерите. Докато проверявам почти всички места, за които се сещам, се изнизва половин час. Знам, че ще си изпатя, ако сега отида в столовата.

Вместо това набързо свличам неделните си дрехи, откачам палтото от закачалката, събирам одеялото от леглото си и се втурвам навън. С мъка вървя през снега, не мога да избия от главата си звука от плесницата и писъка на Елла. Не мога да простя и пълното пренебрежение на Аделина към мен. Цялото ми тяло е напрегнато, затова съсредоточавам енергията си върху някои от огромните камъни, покрай които минавам, и с телекинеза ги повдигам и запращам срещу планинския склон. Наистина страхотен начин да изпуснеш парата. Снегът отгоре се е втвърдил и се е образувал тънък слой лед, който хрущи под краката, но не пречи на камъните да се пързалят по нанадолнището. Толкова съм вбесена, че мога да ги оставя да си се търкалят така, като ги насоча към селото. Но ги спирам. Вбесена съм не на селото, а на манастира и на тези, които го обитават.

Минавам през камилската гърбица — остава ми още половин километър. Слънцето сгрява лицето ми, то е високо в небето, клони все още на изток, което ще рече, че разполагам с най-малко пет часа, докато дойде време да се прибирам. Отдавна не съм имала толкова много свободно време, а при това ярко слънце и свежия студен вятър, които ме отклоняват от унилото ми настроение, изобщо не ме е грижа, че когато се прибера, ще си имам неприятности. Обръщам се да видя дали пелерината от одеялото замита следите ми върху твърдия сняг. Боя се, че днес това изобщо не сработва.

Въпреки всичко продължавам бавно напред и най-после виждам кичестия храст, щръкнал над снега, и се забързвам към него. В началото не забелязвам точно онова, за което очите ми винаги трябва да са нащрек — в основата на пещерата снегът е разбутан и разхвърлян наоколо. Й докато стигна до входа на пещерата, вече разбирам, че нещо ужасно не е наред.

Приближавайки се откъм южната страна, чифт следи от ботуши с двоен на моя номер са осеяли снега по склона в идеална права линия, която идва от града и води към пещерата. Изглеждат така, сякаш са тъпкали около входа, обикаляйки в кръг. Объркана съм, знам, че има още нещо, което пропускам. И тогава ми светва. Стъпките — те водят към пещерата, но не и обратно.

На когото и да принадлежат те, той е още вътре.