Питакъс Лор
Силата на шестимата (19)

Глава 19

Събуждам се със стиснати зъби и кисел вкус в устата. Цяла нощ се въртях не само защото сандъкът най-накрая е при мен и нямам търпение да убедя Аделина да го отворим още тази сутрин, но и защото разкрих много неща пред прекалено много хора. Изложих на показ заветите си. Какво от случилото се те ще си спомнят? Ще бъда ли разкрита преди закуска? Сядам и виждам, че Елла е в леглото си. Всички все още спят, с изключение на Габи, Ла Горда, Делфина и Бонита. Леглата им са празни.

Краката ми почти докосват пода, когато сестра Лусия се появява на вратата с ръце на кръста и намръщено лице. Погледите ни се срещат и дъхът ми секва. Тя обаче отстъпва леко назад и пуска покрай себе си четирите момичета от нефа да влязат в стаята. Те се олюляват, замаяни и насинени, дрехите им са разкъсани и мръсни. Габи се препъва в леглото си и се пльосва по лице, главата й потъва във възглавницата. Ла Горда търка двойната си брадичка и, пъшкайки, ляга по гръб в леглото си, а Бонита и Делфина бавно пропълзяват под завивките. Веднага щом и четирите момичета се отпускат неподвижно в леглата си, сестра Лусия изкрещява, че е време да ставаме.

— И това важи за всички!

На път за банята се опитвам да мина покрай Габи и тя се дърпа уплашено.

Ла Горда е застанала пред огледалото и разглежда обезцветената кожа на лицето си. Вижда над рамото си отражението ми в огледалото и веднага пуска водата. Опитва се да се концентрира върху миенето на ръцете си. Нямам нищо против. Всъщност не желая да предизвиквам страх у хората, но ми харесва идеята да ме оставят на мира. Елла излиза от едно от преградените за тоалетни места и чака реда си пред умивалниците. Притеснявам се, че ще започне да се страхува от мен заради това, което сторих в нефа, но в мига, в който ме вижда, Елла прави ефектен жест, като огъва дясната си длан над главата. Навеждам се над ухото й:

— Значи си добре?

— Благодарение на теб — отвръща високо тя.

Улавям погледа на Ла Горда в огледалото.

— Ей, чуй ме — прошепвам. — Миналата нощ си остава нашата малка тайна. Всичко, което се случи миналата нощ, е наша тайна, нали така? Не казвай на никого.

Тя слага пръст пред затворените си устни и аз се чувствам по-добре. Но има нещо в погледа на Ла Горда, което не се връзва. Може би в крайна сметка враждата ни не е приключила.

Вниманието ми изцяло е погълнато от мисълта какво ли има в сандъка. Дори се отказвам от сутрешното ровене в интернет за новини около Джон и Анри Смит. Нямам търпение да чакам до сутрешната литургия, за да видя Аделина. Обикалям стаите, за да я търся, но нея я няма никъде. Бие първата камбана за сутрешната литургия.

Примъквам се до Елла на една от последните редици и й намигам. Съзирам Аделина на първия ред. По средата на литургията тя поглежда през рамо и очите ни се срещат. Аз й соча към нишата в нефа, където толкова години е криела сандъка. Веждите й се стрелкат нагоре.

— Не можах да разбера какво искаше да ми кажеш — казва Аделина след литургията.

Двете сме застанали от лявата страна на нефа, под прозорец с витраж, изобразяващ свети Йосиф. Светлината струи в приглушени нюанси на жълто, кафяво и червено. Погледът на Аделина е толкова сериозен, колкото и позата й.

— Намерих сандъка.

— Къде?

Кимвам с глава нагоре и вдясно.

— Аз трябваше да реша кога си готова, а ти не си готова. Изобщо! — казва тя гневно.

Изпъвам рамене назад, стискам решително челюсти.

— В твоите очи аз никога няма да съм готова, защото ти престана да вярваш, Емалина.

Името я хваща неподготвена. Тя отваря уста, но спира, преди да изсипе тирадата, която й е на езика.

— Нямаш си и най-малката представа какво преживявам тук с останалите момичета. Ти се размотаваш с Библията в ръка и се молиш, премяташ си мънистата на броеницата. Изобщо не ти пука, че ме тормозят, че имам само една приятелка, че сестрите ме мразят и че навън има цял един свят, който ме чака да го защитя. Всъщност цели два свята! Лориен и Земята се нуждаят от мен, а аз съм завряна в тази дупка като животно в зоопарк и теб изобщо не те е грижа.

— Разбира се, че ме е грижа.

Разплаквам се.

— Не, не те е грижа! Може би се интересуваше от мен преди, когато се казваше Одета, може би малко и когато името ти беше Емалина. Но откакто се казваш Аделина, а аз Марина, на теб изобщо не ти пука за мен или за останалите осмина, за това какво трябва да правим тук. Съжалявам, но не мога да те слушам да ми говориш за спасението, когато именно то е всичко, което се опитвам да направя. Опитвам се да защитя всички нас. Опитвам се да правя добро, но ти се държиш, сякаш аз съм самото зло!

Аделина пристъпва напред, ръцете й се разтварят за прегръдка, ала нещо я кара да се откаже и тя отстъпва назад. Раменете й се разтърсват, когато се разплаква. Ръцете ми веднага се вкопчват в нея и ние се прегръщаме.

— Какво става? Защо Марина не е в столовата?

Обръщаме се и виждаме сестра Дора със скръстени пред гърдите си ръце. Над китките й виси медно разпятие.

— Тръгвай — прошепва ми Аделина. — Ще говорим за това по-късно.

Избърсвам сълзите си и се стрелвам покрай сестра Дора. Докато се измъквам, чувам откъслечни думи от разгарящ се спор между нея и Аделина, гласовете им отекват в сводестия таван и аз прокарвам ръце през косите си с надежда.

Снощи, преди да се промъкна обратно в спалните помещения, пренесох сандъка по въздуха надолу по тъмния тесен коридор до лявата половина на нефа и покрай изсечените в каменната стена древни статути. Сега той е скрит на върха на тясната кула на северната камбанария и е напълно в безопасност зад заключената с катанец дъбова врата. За момента е на сигурно място, но ако не успея да убедя Аделина да го отворим скоро, ще трябва да му търся друго.

Елла я няма в столовата, притеснявам се да не би моят завет да е дал нежелан резултат и тя да се намира в болницата.

— Тя е в кабинета на сестра Лусия — отговаря ми едно момиче, когато питам за нея седналите на най-близката до вратата маса. — С нея имаше някаква семейна двойка. Май ще я осиновяват.

Момичето си сипва в чинията една лъжица от разкашканите яйца.

— Късметлийка.

Колената ми се подкосяват, хващам се за ръба на масата, за да не падна. Нямам право да съм толкова разстроена от мисълта, че Елла ще напусне сиропиталището, но тя е единствената ми приятелка. Разбира се, винаги съм знаела, че тя е на първо място в списъка на сестрите за най-подходящите за осиновяване момичета. Елла е на седем години, сладка е и умна, изобщо е чудесно да си до нея. Искрено се надявам да си намери дом, особено след като е изгубила родителите си. Но аз не съм готова да я пусна, колкото и егоистично да звучи това.

Когато пристигнахме тук с Аделина, бях убедена, че никога няма да бъда осиновена, а сега седя и се чудя дали нямаше да е по-добре, ако ставах за осиновяване. Може би някой щеше да ме заобича.

Давам си сметка, че дори Елла да бъде осиновена още днес, ще отнеме известно време да се прегледат и одобрят документите. Това означава, че тя ще остане тук още седмица, а може би две или три. Но така или иначе сърцето ми е разбито и съм още по-непоколебима в решението си да се махна от това място веднага щом отворя сандъка.

Потътрям се навън от столовата, намирам палтото си, промъквам се през портата и тръгвам надолу по хълма, без да ми пука, че ще пропусна училище. Продължавам да дебна за мъжа с книгата за Питакъс, движа се по тротоара зад амбулантните търговци по „Кайе Принсипал“, притичвам от сянка на сянка.

Минавам покрай „Ел Пескадор“, селския ресторант, и хвърлям поглед към калдъръмената алея. Там виждам, че капакът на една боклукчийска кофа се клати и пада на земята. Самата кофа започва да се тресе и люлее, вътре се чува боричкане. Чифт черно-бели лапи се хващат за ръба на кофата. Това е котарак, мъчи се да се измъкне и накрая тупва на земята. Встрани на тялото му забелязвам дълга драскотина. Едното му око е затворено и подуто. По всичко личи, че ще припадне от изтощение или от глад. Той просто остава да лежи в купчина боклук, сякаш се е предал.

— Бедничкият ми — казвам.

Още не съм стъпила на алеята, но вече знам, че ще го излекувам. Котаракът мърка, когато коленича до него, и щом слагам ръка върху козината му, не усещам никаква съпротива. Студът потича бързо от мен към него, по-бързо, отколкото беше в случая с Елла или със собствената ми буза, може заветът да е станал по-силен или да се проявява по-скоростно при животните. Краката му се изпъват и лапичките се разтварят, дишането се възстановява и преминава в силно мъркане. Внимателно го обръщам. Искам да го прегледам встрани отдясно. Виждам, че е напълно излекуван, покрит с бляскава черна козина. Подутото око сега е отворено и гледа към мен. Кръщавам го Завет и му казвам:

— Завет, ако искаш да попътуваш извън селото, трябва да поговорим. Струва ми се, че скоро ще си тръгна и ще имам нужда от приятна компания.

Изведнъж се стряскам от някаква фигура, която се появява в края на алеята. Това обаче е Ектор, който бута майка си в инвалидната количка.

— А, това е морската Марина! — провиква се той.

— Здравей, Ектор Рикардо — поздравявам го и тръгвам към него.

Майка му изглежда унила и отнесена, витае някъде далече и ми се струва, че състоянието й се е влошило.

— Кое е това приятелче? Здравей, мъник! — Ектор се навежда и почесва Завет под брадичката.

— Намерих го на улицата и го взех за компания.

Крачим бавно, разговаряме за времето и котарака Завет и така стигаме до входната врата на къщата на Ектор и майка му.

— Ектор! Виждал ли си скоро в кафенето мъжа с мустаците и книгата?

— Не, не съм — отговаря той. — Какво толкова те безпокои той?

Колебая се.

— Просто ми прилича на един познат.

— Само това ли?

— Да.

Той усеща, че лъжа, но и знае много добре, че не бива да си вре носа. Ясно ми е, че ще бъде нащрек и ще следи за мъжа, за когото съм убедена, че е могадорианец. Просто се моля да не го наранят.

— Беше ми приятно да те видя, Марина. Не забравяй, че днес е учебен ден — намигва ми той.

Кимам овчедушно, той отключва входната врата, влиза в къщата гърбом и издърпва навътре болната си майка.

Зад мен теренът е чист и аз продължавам да се разхождам още известно време, мисля си за сандъка, за това кога пак ще мога да разговарям с Аделина. Мисля си и за беглеца Джон Смит, за Елла и за евентуалното й осиновяване, за снощната ми борба в нефа. В края на „Кайе Принсипал“ забивам поглед в училищната сграда, мразя входната врата и прозорците, бясна съм за всяка минута, прекарана вътре, вместо да бъда в движение, непрекъснато да сменям името си във всяка нова държава. Чудя се какво ли име бих си избрала в Америка.

Котаракът Завет мяука около краката ми, когато се връщам през селото. Продължавам да се движа под сенките, внимателно проучвам пресечките пред мен. Надничам през прозореца на кафенето, хем ми се иска, хем не ми се иска да видя могадорианеца с мустаците. Няма го вътре, но Ектор вече е там, смее се на нещо, което жената от съседната маса току-що каза. Ектор ще ми липсва много, така както и Елла. Имам двама приятели, а не един.

Навеждам се ниско, когато минавам покрай кафенето, и поглеждам надолу към лъскавата черно-бяла козина на Завет. Няма и час, откакто котаракът лежеше на алеята и кървеше върху купчина боклук, а сега е кълбо от енергия. Дарбата ми да лекувам и да вдъхвам нов живот на растения, животни и човешки същества е огромна отговорност. Когато изцерих Елла, се почувствах по-важна от всякога. И не защото се имах за герой, а защото помогнах на човек в нужда. Прокрадвам се покрай няколко врати по улицата, смехът на Ектор се носи през прозореца на кафенето, обгръща раменете ми и аз вече знам какво трябва да направя.

Входната врата е заключена, заобикалям къщата на Ектор и първият прозорец отзад, който пробвам, се отваря с лекота. Завет си лиже лапичките и се покатерва през прозореца. Разтрепервам се цялата. Никога досега не съм влизала с взлом в нечия къща.

Вътре къщата е малка и тъмна, въздухът е застоял. Както може да се очаква, пълно е с католически фигурки. Откривам стаята на майка му за нула време. Лежи на единично легло, завивките й се повдигат бавно с всяко вдишване. Краката й са завъртени под неестествен ъгъл и тя изглежда съвсем немощна. Шишенца с лекарства покриват нощното шкафче редом с броеница, разпятие, миниатюрна статуя на Дева Мария, сключила ръце за молитва, в компанията на десетина светци, чиито имена не знам. Коленича до спящата Карлота. Очите й се отварят с потреперване и оглеждат въздуха. Застивам и затаявам дъх. Никога преди не съм разговаряла с нея, но когато тя ме вижда надвесена над нея, по очите й разбирам, че ме е разпознала. Отваря уста да каже нещо.

— Шшшт! — казвам. — Аз съм приятелка на Ектор, сеньора Рикардо. Не знам дали ме разбирате, но съм дошла да ви помогна.

Тя се съгласява с току-що казаното, като мига с клепачи. Протягам ръка и погалвам бузата й с опакото на лявата си длан, после я слагам на челото й. Сивата й коса е суха и трошлива. Затваря очи.

Сърцето ми бие лудо и забелязвам как ръката ми видимо трепери, когато я вдигам от челото и я поставям върху стомаха й. Тогава усещам колко изтощена и болна е тя в действителност. Ледените тръпки плъзват по гръбнака ми, разпростират се по ръцете ми и достигат върха на всеки от пръстите ми. Главата ми се замайва. Дишането ми се ускорява, сърцето ми бие още по-забързано. Започвам да се потя, макар ледените иглички да са смразили кожата ми. Очите на Карлота се отварят, от устата й се изтръгва слаб стон.

Затварям очи.

— Шшшт, всичко е наред, всичко е наред — казвам, за да успокоя и двете ни.

И в този момент с ледения мраз, който струи от мен, започвам да изтеглям болестта й. Тя се дърпа упорито, държи се плътно към вътрешните й органи, отказва да пусне хватката си, но накрая дори и най-вироглавите частици се предават.

Слаби тремори преминават през тялото й, тя започва да се гърчи и да се тресе силно. Правя всичко по силите си да я удържам. Отварям очи точно навреме, за да видя, че сивкавото й лице поруменява.

Получавам силен световъртеж. Махам ръцете си от тялото й и се просвам по гръб на пода. Сърцето ми тупти толкова яростно, че ме плаши, сякаш всеки момент ще изскочи от тялото ми. Постепенно обаче забавя ритъма си и когато най-накрая ставам на крака, виждам Карлота да седи с объркан поглед, сякаш се опитва да си спомни къде се намира и как е попаднала тук.

Втурвам се в кухнята и изпивам три чаши вода. Когато се връщам, тя все още не знае къде се намира. Вземам поредното бързо решение, отивам до нощното шкафче, прехвърлям десетината шишенца с лекарства, откривам надписа, който ми трябва — „Предупреждение: може да предизвика сънливост“. Отварям го, изваждам четири хапчета и ги пъхам в джоба си.

Не й отговарям, а излизам от стаята. Но преди това се обръщам и я поглеждам още веднъж. Наблюдава ме, а излекуваните й, вече съвсем изправени крака висят от леглото, сякаш тя ще стане всеки момент.

Бързо напускам къщата и откривам Завет, който спи под задния прозорец. Придържам се към алеите и страничните улици и се връщам в сиропиталището с котарака в ръце. Чудя се как ще реагира Ектор, когато намери майка си оздравяла. Проблемът е, че в село като това тайните не се задържат дълго. Единствената ми надежда е никой да не ме е видял да влизам или излизам, а и Карлота да не си спомня какво действително се е случило.

Вече съм пред портата, свалям ципа на палтото си наполовина и внимателно пъхам Завет вътре. Знам точно къде мога да му осигуря безопасно място — горе в северната камбанария заедно със сандъка. Сандъкът — мисля си. — Трябва да го отворя.