Питакъс Лор
Силата на шестимата (25)

Глава 25

В стаята за разпити е топло и тъмно като в рог. Слагам глава на масата пред мен и се мъча да не заспя; но след като цяла нощ не съм мигнал, не успявам. Веднага усещам как видението придобива форма и чувам шепота. Усещам как се нося нагоре през мрака и изведнъж, сякаш изстрелян от оръдие, политам през призрачен тунел. Черното става синьо. Синьото преминава в зелено. Шепотът ме следва, все по-слаб, колкото по-навътре навлизам в тунела. Изведнъж спирам рязко и всичко потъва в мълчание. Появява се силен вятър заедно с ярка светлина и когато поглеждам надолу, осъзнавам, че стоя върху снежния връх на някаква планина.

Гледката е величествена, планините се разпростират на километри. Тъмнозелена долина и кристално синьо езеро са в нозете ми. Езерото ме тегли към себе си и започвам да се спускам, когато забелязвам, че около него проблясват светлини. Внезапно зрението ми се засилва, сякаш гледам с бинокъл, и виждам стотици тежковъоръжени могадорианци да стрелят по четири бягащи фигури.

Незабавно ме обзема гняв, цветовете се размазват, докато тичам надолу по планината. На няколко стотици метра от езерото небето над мен тътне зад черна стена от облаци. Светкавици раздират долината, ехтят гръмотевици. Стряскам се, когато наблизо удря мълния, и точно в този миг виждам как започва да се формира сияещото око и да се взира надолу между облаците.

— Шест! — провиквам се, но гръмотевицата ме заглушава.

Знам, че това е тя, но какво прави тук?

Облаците се разтварят и някой се спуска в долината. Зрението ми отново се засилва и виждам, че съм бил прав — ожесточена, Шест е застанала между настъпващата армия от могадорианци и две момиченца и двама по-възрастни мъже. Ръцете й са вдигнати над главата и пада плътна завеса от дъжд.

— Шест! — провиквам се отново и две ръце ме сграбчват отзад.

Очите ми се отварят рязко и главата ми се свлича от масата. Светлините в стаята за разпити са включени и над мен е застанал висок мъж с кръгло лице. Облечен е с тъмен костюм, а на колана му е закачена значка. В ръцете си държи белия таблет.

— Успокой се, момче. Аз съм детектив Уил Мърфи от ФБР. Как сме днес?

— Никога не съм бил по-добре — отговарям, зашеметен от видението.

Кого защитаваше Шест?

— Хубаво — отговаря той.

Детективът сяда с молив и бележник пред себе си. Внимателно поставя таблета в лявата част на масата.

— И така… — започва той бавно и проточено. — Шест какво? От какво имаш шест броя?

— Моля?

— Крещеше цифрата шест в съня си. Няма ли да ми кажеш за какво става въпрос?

— Това е хендикапът ми на голф — отговарям.

Опитвам се да извикам в съзнанието си лицата на двете момичета, които стояха зад Шест в долината, но те са неясни.

Детектив Мърфи се подсмихва.

— Да де… Какво ще кажеш двамата да си поприказваме малко? Да започнем със свидетелството за раждане, което си представил в гимназията в Парадайс. Подправено е, Джон Смит. Всъщност не можем да открием нищо за теб, преди да дойдеш в Парадайс преди няколко месеца — казва той и присвива очи, сякаш очаква някакъв отговор. — Номерът на социалната ти осигуровка принадлежи на мъртвец от Флорида.

— Това въпрос ли беше?

Усмивката му преминава в самодоволно хилене.

— Защо не започнеш, като ми кажеш истинското си име.

— Джон Смит.

— Да, бе — казва той. — Къде е баща ти, Джон?

— Мъртъв е.

— Колко удобно!

— В действителност това е най-неудобното нещо, което някога ми се е случвало.

Детективът пише нещо в бележника.

— Откъде си родом?

— Планетата Лориен, на петстотин милиона километра оттук.

— Трябва да е било доста дълго пътуване, Джон Смит.

— Отне ни близо година. Следващия път ще си взема книга.

Той пуска молива върху масата, сключва пръсти зад главата си и се обляга назад. После отново се навежда напред и взема таблета.

— Искаш ли да ми кажеш какво е това?

— Надявах се вие да ми кажете. Намерихме го в гората.

Той го хваща за ръба и подсвирква.

— Намерил си това в гората? Къде по-точно?

— До едно дърво.

— Сега какво, ще ми се правиш на умник при всеки въпрос?

— Зависи, детектив. За тях ли работите?

Той връща таблета на масата.

— Да работя за кого?

— За морлоките — отвръщам с първото нещо, което се сещам от часовете по английска литература.

Детектив Мърфи се усмихва.

— Може и да се смеете, но те най-вероятно ще бъдат тук съвсем скоро — казвам.

— Морлоките ли?

— Да, господине.

— Като тези от „Машина на времето“?

— Точно тази. Тя е нещо като нашата Библия.

— И нека отгатна — ти и приятелят ти Самюъл Гууд сте от елоите?

— Всъщност сме от лориенците. Но за нашите цели днес и елоите стават.

Детективът бърка в джоба си и тръсва камата ми на масата.

Гледам вторачено десетсантиметровото й диамантено острие, сякаш не съм го виждал никога преди. Лесно бих могъл да убия този мъж — просто като преместя очи от камата към врата му, но първо трябва да освободя Сам.

— За какво служи това, Джон? Защо ти е такъв нож?

— Не знам за какво служат подобни ножове, господине. За дялкане?

Той взема бележника и молива.

— Защо не ми разкажеш какво се случи в Тенеси?

— Никога не съм бил там — отговарям. — Чувам, че било приятно местенце. Може би ще го посетя, когато изляза оттук, ще се запиша на един тур и ще разгледам забележителностите. Какво бихте ми препоръчали?

Той кима с глава, хвърля бележника върху масата и мята молива срещу мен. Отклонявам го, без дори да си помръдна пръста, и той подскача, когато го запращам срещу стената. Детективът обаче не забелязва нищо и изчезва през стоманената врата заедно с таблета и камата ми.

След малко ме връщат обратно в старата килия. Трябва да се измъкна оттук.

— Сам? — изкрещявам.

Охраната, която седи пред килията ми, скача от стола и замахва с палката към пръстите ми. Пускам решетките точно преди те да бъдат смазани.

— Млъквай! — заповядва той и насочва палката към мен.

— Какво си мислиш, че ме е страх от теб ли? — питам.

Струва ми се добра идея да го накарам да влезе в килията.

— Дреме ми, мъник такъв. Но ако продължаваш в същия дух, много скоро ще съжаляваш.

— Не може да ме удариш, хайде, пробвай. Аз съм прекалено бърз, а ти си прекалено дебел.

Пазачът се хили.

— Защо не си седнеш на леглото и не си затвориш устата, какво ще кажеш, а?

— Нали знаеш, че мога да те убия, когато си поискам? Без дори да си помръдна пръста.

— Така ли? — отговаря той и пристъпва напред, дъхът му вони на гранясало кафе. — Ами какво те спира?

— Пълната ми апатия и разбитото ми сърце — отвръщам. — Но в крайна сметка и двете ще отшумят и тогава просто ще стана и ще си тръгна.

— Нямам търпение, Худини^[1] — отговаря той.

Още малко и ще успея да го примамя да влезе в килията, а отключи ли вратата, двамата със Сам сме свободни като птички.

— Знаеш ли на кого приличаш? — питам го.

— Казвай — отговаря ми той.

Обръщам се с гръб и се навеждам напред.

— Дотук беше, боклук такъв — той посяга към контролния панел на стената и се затътря към вратата на килията, но оглушителен взрив разтърсва целия затвор.

Пазачът залита върху решетката, разбива челото си и се смъква на колене. Аз падам и инстинктивно се пъхам под леглото. Настъпва пълен хаос — крясъци и изстрели, дрънчене на метал и силни гърмежи. Включва се аларма и в коридора се задейства мигаща синя светлина.

Обръщам се по гръб, извивам ръце да хвана здраво веригата, свързваща китките ми. Като използвам краката си вместо лост, се изпъвам и разкъсвам на две веригата, която свързва ръцете и краката ми. Използвам телекинеза, за да отключа белезниците, и ги пускам на пода. Правя същото и с тези около глезените.

— Джон! — крещи Сам в коридора.

Изпълзявам до предната част на килията.

— Тук съм!

— Какво става?

— Тъкмо щях да те питам същото! — изкрещявам в отговор.

И другите затворници крещят през решетките на килиите си. Пазачът, който се сгромоляса пред килията ми, пъшка и се опитва да се изправи на крака. Кръв се стича от дълбока рана на главата му.

Земята се разтриса отново. По-силно и продължително от първия път. Отдясно по коридора с бясна скорост се носи мъгла от прах. За секунда оставам заслепен, но промушвам ръката си между решетките и изкрещявам на пазача:

— Пусни ме оттук!

— Ей, как си свали белезниците?

Виждам, че е дезориентиран, неуверено пристъпва ту на едната страна, ту на другата, не обръща никакво внимание на останалите пазачи, които бягат покрай него с извадено оръжие. Целият е покрит с прах.

Хиляди изстрели се чуват отдясно по коридора. Отговаря им рев на звяр.

— Джон! — пищи Сам с тон, който никога преди не съм чувал от него.

Погледите ни с пазача се срещат и аз се провиквам:

— Всички тук ще умрем, ако не ме пуснеш да изляза!

Той поглежда в посока на ревовете и върху лицето му се изписва ужас. Бавно се пресяга за пистолета си, но преди да хване дръжката му, оръжието се понася далече от него. Този номер ми е познат — виждал съм го във Флорида по време на една среднощна разходка. Напълно объркан, пазачът започва да се върти и накрая хуква да бяга.

Шест става видима пред вратата на килията ми, големият амулет все още виси на врата й и щом поглеждам лицето й, разбирам, че ми е ядосана. Освен това ми става ясно, че тя страшно много бърза да ме измъкне оттук.

— Какво става там, Шест? Сам добре ли е? Нищо не виждам — казвам.

Тя поглежда надолу по коридора и се съсредоточава върху нещо. И оттам комплект ключове се понасят по въздуха и падат точно в ръцете й. Тя ги пъха в металния панел на стената. Вратата ми се отключва. Изтичвам навън от килията и най-после мога да огледам коридора. Той е много дълъг, оттук до изхода има най-малко четирийсет килии. Но изхода го няма, както и стената, на която би трябвало да се намира той, вместо това се облещвам срещу рогатата гигантска глава на пикен. В огромната му паст се виждат двама от пазачите, а от острите му като бръснач зъби текат лиги, примесени с кръв.

— Сам! — изкрещявам, но той не ми отговаря.

Обръщам се към Шест:

— Сам е там вътре!

Тя изчезва пред очите ми и пет секунди по-късно виждам, че вратата на една от килиите се отваря. Сам се втурва към мен. Аз крещя:

— Добре, Шест! Давай да размажем това чудовище!

На сантиметри от носа ми се появява лицето на Шест.

— Няма да се бием с пикен. Не и тук.

— Шегуваш ли се? — питам я.

— Има по-важни неща, които трябва да направим, Джон — озъбва ми се тя. — Трябва незабавно да отидем в Испания.

— Сега?

— Сега!

Шест ме сграбчва за ръката и ме тегли след себе си, докато не развия пълна скорост. Сам е точно зад мен и с ключовете на Шест успяваме да минем през две двойки врати. Когато втората врата се отваря широко, се оказваме изправени пред седмина могадорианци с цилиндрични тръби, наподобяващи топове, и мечове. Инстинктивно посягам към камата си, но тя не е на мястото си. Шест ми подхвърля пистолета на пазача и ни спира зад себе си. Свежда глава и се концентрира. Водещият могадорианец се завърта, а мечът му разсича телата на двамата могадорианци зад него, превръщайки ги в пепел. Шест изритва могадорианеца в гърба и той се сгромолясва върху собствения си меч. Още преди той да умре, тя вече е станала невидима.

Със Сам се навеждаме и избягваме първия изстрел от тръбата, вторият опърля леко якичката на ризата ми. Стрелям, изпразвам пистолета, докато се плъзгам върху купчини прах. Убивам един могадорианец и вземам падналата му тръба. Стотици светлини изскачат в мига, в който пръстът ми намира спусъка, и зелен лъч минава през следващия могадорианец. Целя се в последните двама, но Шест вече се е появила зад тях, повдига ги до тавана с телекинеза. Тръшва ги пред мен, после пак ги запраща към тавана, за да ги стовари най-накрая отново върху пода. Дънките ми се покриват с праха им.

Шест отключва поредната врата и влизаме в огромна стая, в която горят десетина преградени кабинки. По тавана тлеят отворени дупки. Могадорианците стрелят по полицаите, а те отвръщат на огъня. Шест преборва най-близкия могадорианец, грабва му меча, отсича ръката му, после скача през една от горящите преградни стени. С тръбата взривявам клатушкащия се еднорък могадорианец в гърба и той се превръща в черна купчина прах.

Забелязвам детектив Мърфи, който лежи в безсъзнание на пода. Шест се носи през лабиринта от преградени кабинки и върти меча си толкова бързо, че очертанията му се губят. Навсякъде около нея могадорианците се превръщат в прах. Полицаите се изтеглят през врата в дъното вляво, докато Шест се върти в кръг и разсича обграждащите я могадорианци. Продължавам да стрелям и унищожавам всички в периметъра ми.

— Ето там! — Сам сочи към огромна дупка, която извежда до някакъв паркинг.

Без да се колебаем, скачаме навън през искри и дим. Преди обаче да изляза навън в студената утрин, забелязвам камата и таблета ми на бюрото в офиса. Протягам се и ги забърсвам, а секунди по-късно вече следвам Шест и Сам до една дълбока канавка, която ни осигурява добро прикритие.

— Няма да говорим за това точно сега — казва Шест, като маха енергично ръце покрай тялото си.

Преди километър и половина тя изхвърли меча. Аз набутах тръбата на могадорианеца под един храст.

— Все пак кажи ми, у теб ли е?

— Не сега, Джон.

— Но у теб…

Шест спира рязко.

— Джон! Искаш да разбереш къде е сандъкът ти?

— В багажника на колата ли е? — питам, като повдигам извинително веждата си.

— Не — отговаря тя. — Пробвай пак.

— Скрит в някой контейнер за боклук?

Шест вдига ръце над главата си и силен порив на вятъра ме блъсва. Аз политам във въздуха и се удрям в масивен дъб. Тя върви към мен с юмруци, спуснати отстрани на тялото й.

— Как е тя?

— Коя? — питам.

— Приятелката ти, глупако! Е, струваше ли си? Струваше ли си да ме оставиш да се бия, заобиколена от могадорианци, заради твоя сандък, само за да видиш безценната си малка Сара? Струваше ли си да бъдеш арестуван заради това? Получи ли достатъчно целувки, които да компенсират факта, че физиономията ти отново е по всичките новини?

— Не — промърморвам. — Мисля, че Сара ни предаде.

— И аз мисля така — обажда се Сам.

— И ти! — Шест се завърта и клати пръст към Сам. — И ти се съгласи! Мислех те за по-умен, Сам. Ти, който си смятан за генийче, как така реши, че е страхотна идея да идете на единственото място в целия свят, което полицията със сигурност ще наблюдава?

— Никога не съм се наричал гений — казва Сам, вдига таблета, който бях изпуснал, и го избърсва от праха.

Шест продължава да крачи.

— Освен това, Шест, нямах друг избор. Говоря сериозно. Опитвах се упорито да накарам Джон да се върнем, да те потърсим и да ти помогнем.

— Така е — мърморя, вече изправен. — Не обвинявай Сам.

— И така, Джон, докато вие, двете влюбени птички, се прегръщахте и целувахте, аз си скъсах задника, за да ти услужа. Щях да съм мъртва, ако Бърни Косар не се беше превърнал в гигантското животно слон-мечка, за да ми помогне. Сандъкът ти е в тях. И съм сигурна, че вече е настанен до моя в пещерата в Западна Вирджиния.

— В такъв случай аз отивам там — казвам.

— Не, отиваме в Испания. Още днес.

— Не, няма! — изкрещявам, като четкам ръкавите си. — Не и преди да си върна сандъка.

— Е, аз отивам в Испания — казва тя.

— Защо точно сега? — пита Сам.

Нашият джип вече се показва отпред.

— Току-що бях в интернет. Нещата там са много сериозни. Преди час някой е прогорил огромен символ върху склона на планината над Света Тереса и той изглежда точно както белезите около глезените ни. Някой се нуждае от нашата помощ и аз отивам.

Скачаме в колата и Шест я подкарва бавно надолу по пътя, а двамата със Сам се скриваме на пода пред задните седалки. Бърни Косар лае от мястото до шофьора, доволен, че ще пътува отпред.

Със Сам си прехвърляме лаптопа и двамата препрочитаме статията за село Света Тереса два-три пъти. Няма съмнение, че прогореният върху планината символ е лориенски.

— Ами ако е капан? — питам. — Точно сега сандъкът ми е по-важен.

Може да звучи егоистично, но преди да напусна континента, си искам моето наследство. Вероятността могадорианците да отворят сандъка ми е също толкова важна, колкото и случващото се в Испания.

— Трябва да знам как да стигна до пещерата — казвам.

— Джон! Слез на земята. Наистина ли няма да дойдеш с мен в Испания? — пита Шест. — И след като изчете всичко това, ще ни оставиш да отидем сами със Сам?

— Хора, чуйте това. Пак от Света Тереса, казват, че някаква жена най-неочаквано била излекувана от нелечимо дегенеративно заболяване. Това село точно в момента е епицентър на засилена активност. Ловя се на бас, че всички гардове са тръгнали натам — казва Сам.

— Ако това е така — започвам аз, — тогава аз определено няма да замина. Първо трябва да си прибера сандъка.

— Това е лудост — казва Шест.

Пресягам се над седалката до шофьора и отварям жабката. Пръстите ми напипват камъка, който търся, вземам го и го пускам в скута на Шест, преди отново да се скрия отзад на пода.

Тя вдига бледожълтия камък над волана, върти го под слънчевата светлина и се смее:

— Взел си кситариса?

— Реших, че може да ни потрябва — отговарям.

— Тези не траят дълго, нали не си забравил? — казва тя.

— Колко дълго?

— Час, може би малко повече.

Новината е обезсърчителна, но въпреки това може да ми даде предимството, от което се нуждая.

— Моля ти се, би ли го заредила?

Щом Шест допира кситариса до слепоочието си, вече знам, че тя е съгласна да тръгна да търся сандъците, докато пътува за Испания.