Питакъс Лор
Силата на шестимата (6)

Глава 6

Когато най-накрая излизам навън, облечена в по-топли дрехи и с навито одеяло под мишница, слънцето се е изместило на запад и в небето няма нито един облак. Четири и половина е, което в най-добрия случай ми дава час и половина. Мразя неделите с тяхното притеснено суетене, бавния ход на деня чак до мига, в който оставаме свободни, когато времето започва да лети. Поглеждам на изток и от светлината, която се отразява от снега, присвивам очи. Пещерата се намира зад два каменисти хълма. Снегът е натрупал огромна покривка и не съм сигурна дали днес ще мога да открия входа на пещерата. Въпреки това нахлузвам шапката, вдигам ципа на якето, прехвърлям одеялото около врата като пелерина и се отправям на изток.

Две високи брези бележат началото на пътеката и щом нагазвам дълбоките преспи, краката ми се вкочаняват. Одеялото мете снега зад мен, изтривайки следите ми. Минавам покрай няколко познати знаци, които обозначават посоката — скала, която стърчи над другите, дърво, което се е наклонило под малко по-различен ъгъл. След двайсет минути минавам покрай скала, която прилича досущ на камилска гърбица, а това значи, че почти съм стигнала.

Имам смътното усещане, че някой ме наблюдава, а може би й следи. Обръщам се и оглеждам планинския склон. Тишина. Сняг, нищо друго. Одеялото около врата ми върши голяма работа, замитайки следите ми. Постепенно кожата на врата ми настръхва. Виждала съм как зайци се сливат с околността и остават незабележими, докато почти не ги настъпиш. Знам също, че ако не виждаш някого, не означава, че той не те вижда.

След пет минути най-после съзирам топчестия храст, който запречва входа. Отворът на пещерата прилича на огромна дупка на мармот, врязана в скалата, и точно за такава я смятах дълги години. Когато обаче поогледах по-отблизо, разбрах, че греша. Пещерата беше дълбока и тъмна и от слабата светлина, която проникваше вътре, не можех да видя почти нищо. Неосъзнато желание ме дърпаше да разкрия тайните й и се чудя дали това не предизвика проявяването на завета ми, а именно способността да виждам на тъмно. На тъмно не виждам толкова добре, колкото на дневна светлина, но дори и най-дълбоките и черни кътчета сияят, сякаш осветявани от запалена свещ.

Коленичила, разчиствам снега само толкова, колкото да мога да се плъзна надолу и навътре. Пускам торбичката пред себе си, събирам одеялото от врата и помитам с него снега, за да прикрия стъпките си, после го закачам от другата страна на отвора, за да спира вятъра. Входът е тесен първите три метра, после леко се разширява в коридор, който се извива стръмно надолу. Той е достатъчно голям обаче, за да ходиш изправен, и след него се разкрива цялата пещера.

Таванът е висок и връща ехото, петте стени плавно преминават една в друга и образуват почти идеален многоъгълник.

В дъното вдясно извира поток. Нямам представа откъде идва водата, нито къде отива. Тя просто блика от една от стените само за да изчезне още по-надълбоко в земните недра, но нивото й никога не се променя и така има леденостудена вода, независимо от часа на деня или сезона. С постоянен източник на прясна вода това е идеалното място за криене. От могадорианците, от сестрите и от момичетата — дори от Аделина. Освен това е идеалното място, където да използвам и развивам моите завети.

Пускам торбичката до поточето, изваждам провизиите и ги нареждам върху перваз в скалата, върху който вече има няколко шоколада, пакетчета мюсли, овесени ядки, зърнени храни, мляко на прах, бурканче фъстъчено масло, консервирани плодове, зеленчуци и супа. Ще стигнат за седмици. Едва когато съм подредила всичко, се изправям и си позволявам да се насладя на пейзажите и лицата, които съм изрисувала върху стените.

Още в мига, в който пъхнаха четка в ръката ми в училище, се влюбих в рисуването. То ми позволява да виждам нещата така, както искам, а не непременно каквито са в действителност. Рисуването е бягство, начин да съхраниш мисли и спомени, начин да създадеш надежди и мечти.

Изплаквам четките, разтърквам втвърдените косми, после разбърквам боята с вода и с утайки от коритото на поточето. Така получавам земни тонове, които си подхождат със сивия цвят на стените на пещерата. Отивам до мястото, където незавършеното лице на Джон Смит ме поздравява с несигурната си усмивка.

Работя доста време върху тъмносините му очи и се старая да се получат както трябва. Притежават особен блясък, който трудно може да бъде възпроизведен, и когато се уморявам от опитите си, започвам нова рисунка — на момичето с гарвановочерните коси от съня ми. За разлика от очите на Джон, с нейните нямам никакъв проблем, като оставям сивата стена да извърши магията си; мисля си, че ако помахам със запалена свещ пред портрета, цветът на очите й леко ще се промени. Сигурна съм, че те стават различни в зависимост от настроението й и светлината около нея. Просто такова е усещането ми. Другите портрети са на Ектор, на Аделина, на неколцина от амбулантните търговци, които срещам всяка седмица. И тъй като пещерата е дълбока и тъмна, вярвам, че рисунките ми са защитени от чужди погледи. Знам, че това крие известен риск, но просто не мога да се спра.

След малко отивам горе, отмествам одеялото и надниквам от пещерата. Виждам единствено бели преспи и долния край на слънцето, който целува хоризонта — това ми говори, че е време да тръгвам. Ще ми се да бях рисувала малко повече. Преди да почистя четките, отивам до стената срещу лицето на Джон и поглеждам големия червен квадрат, който съм нарисувала тук. Преди да го нарисувам, направих нещо глупаво, нещо, което знам, би разкрило, че съм гард. Бях нарисувала списък.

Докосвам квадрата и си мисля за първите три номера, които са под него, прокарвам пръсти върху изсъхналата, пропукана боя, дълбоко натъжена от значението на тези линии. Ако човек може да намери някаква утеха в тяхната смърт, тя е, че сега те могат да почиват в мир и да не живеят повече в страх.

Извръщам очи от квадрата, от скрития и унищожен списък, почиствам четките и прибирам всичко.

— До следващата седмица, приятели — казвам на лицата.

Преди да изляза от пещерата, поглеждам пейзажа, нарисуван върху стената покрай коридора, който свързва вътрешността с входа. Той е най-първата ми рисунка тук, бях някъде около дванайсетгодишна. И макар да съм я доизкусурявала през годините, като цяло си остава същата. Това е изглед от Лориен от прозореца на спалнята ми, който все още си спомням много добре. Хълмисти възвишения и тревисти равнини с високи дървета. Широката лента на синя река, която пресича терена. Малките петна боя тук-там представляват химери, пиещи от хладките й води. А там, отделно, на върха в далечината, издигайки се високо над деветте арки, представляващи деветте старейшини на планетата, е статуята на Питакъс Лор. Тя е толкова дребна, че почти не може да се различи; но понеже изпъква над останалите, не може да се сбърка какво в действителност е — фар на надеждата.

Бързо излизам от пещерата и тръгвам към манастира, държа очите си отворени на четири за нещо необичайно. Когато пътеката свършва, слънцето е точно под хоризонта, което означава, че закъснявам. Бутам тежката дъбова врата и влизам вътре. Чувам камбаната да бие приветствено; пристигнало е ново момиче. Присъединявам се към останалите, които вървят към спалните помещения. Тук си имаме традиция за посрещане на новодошлите — застанали до леглата си с ръце отзад и с лице към новото момиче, ние му се представяме една по една. Когато пристигнах тук, цялата тази работа ми беше неприятна, беше гадно да съм изложена на показ, след като просто ми идеше да се скрия някъде.

На вратата, застанало до сестра Лусия, стои момиченце с кестенява коса, с любопитни кафяви очи и дребни черти на лицето, като мишле. Забило е поглед в каменния под и неловко пристъпва от крак на крак. Пръстите й си играят с колана на сивата вълнена рокля, изпъстрена с розови цветя. В косата си има малка розова фиба, обута е в черни обувки със сребърни катарами. Става ми жал за нея. Сестра Лусия изчаква всички ние, всичките трийсет и седем момичета да се усмихнем, и чак тогава заговаря:

— Да ви представя Елла. Тя е на седем години и ще бъде с нас оттук нататък. Вярвам, че ще я накарате да се почувства наистина добре дошла.

По-късно плъзва слух, че родителите й са загинали в автомобилна катастрофа и че тя е тук, защото си няма никакви други роднини.

Елла примигва с очи всеки път, щом някой каже името си, но през по-голямата част от времето е забила поглед в пода. Личи си, че е уплашена и тъжна, но веднага разбирам, че е обичливо дете. Няма да остане много дълго тук.

Всички заедно тръгваме към нефа и сестра Лусия обяснява на Елла колко важен е той за сиропиталището. В края на групата Габи Гарсия казва нещо, прозявайки се, аз се обръщам и я поглеждам. Точно зад Габи, в рамката на едно от прозрачните стъкла на витражния прозорец на стената в дъното е застанала тъмна фигура, която гледа навътре. Сред падащия мрак едва успявам да различа някакъв мъж, черната му коса, дебелите вежди и гъсти мустаци. Сърцето ми прескача. Ахвам и отстъпвам назад. Всички обръщат глава.

— Марина, добре ли си? — пита сестра Лусия.

— Няма ми нищо — отвръщам, после тръсвам глава. — Искам да кажа, да, добре съм. Извинявайте.

Сърцето ми ще се пръсне, ръцете ми треперят. Сключвам ги, за да не се вижда. Сестра Лусия казва нещо за посрещането на Елла, но аз съм прекалено разстроена и не я чувам. Обръщам се към прозореца. Фигурата я няма. Сестра Лусия разпуска групата.

Пресичам нефа на бегом и поглеждам навън. Не виждам никого, но забелязвам чифт следи от ботуши върху снега. Отдалечавам се от прозореца. Може би е някой потенциален приемен родител, който преценява момичето отдалече, или пък е единият от родителите на някое от момичетата, който гледа крадешком дъщерята, за която не може да се грижи. По неизвестни причини не се чувствам в безопасност. Не ми харесва начинът, по който очите му ме гледаха.

— Добре ли си? — чувам зад себе си.

Стряскам се и се обръщам. Аделина стои с ръце, скръстени отпред. От пръстите й виси броеница.

— Да, добре съм — отговарям.

— Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

По-лошо от призрак, мисля си, но не го казвам. Уплашена съм след сутрешната плесница и пъхам ръце в джобовете си.

— На прозореца имаше някой, който ме наблюдаваше — прошепвам. — Току-що.

Тя присвива очи.

— Погледни, погледни следите — казвам и се обръщам, като й соча земята.

Аделина стои с изправен и скован гръб и за момент си мисля, че наистина е загрижена за мен. Но в този миг се отпуска и пристъпя напред. Поглежда стъпките.

— Сигурна съм, че няма нищо — казва тя.

— Какво искаш да кажеш с това? Как може изобщо да говориш така?

— Не бих се тревожила. Може да бъде всеки.

— Но той гледаше право в мен.

— Марина, събуди се. С новодошлата тук сте трийсет и осем момичета. Правим всичко възможно да сте в безопасност, но това не означава, че от време на време някое от момчетата от града не се навърта наоколо да хвърли един поглед. Дори сме залавяли неколцина от тях. Не си мисли, че не знаем как някои от момичетата се преобличат на път към училище, за да изглеждат предизвикателно. Скоро шест от вас ще навършат осемнайсет години и всички в града го знаят. Така че не бих се тревожила за мъжа, когото си видяла. Най-вероятно е било някое момче от училището.

Убедена съм, че не беше никакво момче от училището, но не го казвам.

— Както и да е, исках да ти се извиня за тази сутрин. Не беше правилно от моя страна да те удрям.

— Няма нищо — отвръщам и за миг си помислям дали да не отворя отново дума за Джон Смит, но накрая се отказвам. Това ще доведе до още дрязги, които не желая.

Липсва ми начинът, по който преди се отнасяхме една към друга. Стига ми, че само по себе си е трудно да живееш тук, не ми трябва и Аделина да ми се сърди. Преди Аделина да каже още нещо, сестра Дора се приближава забързано и прошепва нещо в ухото й. Аделина ме поглежда, кима и се усмихва.

— Ще говорим по-късно — казва тя.

Те се отдалечават и аз оставам сама. Поглеждам отново следите от ботушите и по гърба ми полазват тръпки.

Цял час бродя нервно от стая в стая, гледам надолу по хълма, към тъмното селище, потънало в сянка, но не виждам повече заплашителната фигура. Може пък Аделина да е права.

Но колкото и упорито да си внушавам, че е така, не го мисля.