Питакъс Лор
Силата на шестимата (20)

Глава 20

Странно нещо е да си влюбен. Мислите ти непрекъснато се отклоняват към другия човек, независимо какво правиш в момента. Може да посягаш към рафта да вземеш чаша или да си миеш зъбите, или пък да слушаш как някой разказва някаква история, а мислите ти се понасят към лицето й, косите й, уханието й, питаш се с какво ли е облечена или какво ще каже следващия път, когато те срещне. И освен това мечтателно състояние, в което се намираш постоянно, усещаш сякаш стомахът ти е свързан с въже за бънджи, което отскача и се върти часове наред, докато накрая не се настани до сърцето ти.

Така се чувствам от деня, в който срещнах Сара Харт. Може да тренирам със Сам или да търся обувките си отзад в колата, когато мисълта за лицето на Сара, за нейните устни и кожата й с цвят на слонова кост ме завладява напълно. Може да указвам от задната седалка на колата посоката, в която да се движим, и пак да съм сто процента унесен в мислите си какво изпитвам, когато Сара е склонила глава върху гърдите ми и косите й ме докосват точно под брадичката. Може и да съм заобиколен от двайсет могадорианци, ръцете ми да сияят, но в същото време да мисля върху всяка отделна реплика от разговора по време на вечерята за Деня на благодарността в дома на Сара.

Ала още по-безумно е положението, че докато караме към Парадайс с позволената скорост в девет часа вечерта, докато се носим към Сара и към русите й коси и сини очи, мисля и за Шест. Мисля си за това как ухае, как изглежда, облечена с тренировъчното си облекло, как почти се целунахме там, във Флорида. Стомахът ми също се свива, когато мисля за Шест. Стомахът ми се свива не само поради това, че мисля за нея, но и защото най-добрият ми приятел също е влюбен в Шест. Когато спрем следващия път, ще трябва да си купя нещо против киселини в стомаха.

Шест кара и ние обсъждаме писмото на Анри. Казвам колко страхотен е бащата на Сам. Той не само е помогнал на хората от Лориен, но и е оставил на Сам загадка, която да му помогне да открие предавателя, ако нещо се случи с него. А в същото време мислите ми се реят между Сара и Шест.

Остават ни още два часа до Парадайс, когато Шест пита:

— Ами ако се окаже, че няма нищо? Искам да кажа, ако няма нищо в кладенеца, освен някакъв шантав подарък за рожден ден или каквото и да било друго, но не и предавател? Поемаме голям риск, огромен риск, показвайки се в Парадайс.

— Имайте ми доверие — казва Сам, барабанейки по волана и усилвайки звука на стереоуредбата. — За нищо друго не съм бил толкова сигурен през целия си живот. А нали съм пълен отличник.

Предполагам, че могадорианците ни чакат там. Много повече са от тези, с които се сблъскахме във Флорида, и следят всичко, което може да ги доведе до нас. И ако трябва да съм честен спрямо себе си, единствената причина, поради която съм готов да поема този риск, е възможността да видя Сара.

Навеждам се напред от задната седалка и потупвам Сам по дясното рамо.

— Сам, независимо какво ще излезе от цялата тази история с кладенеца и слънчевия часовник, двамата с Шест сме ти много задължени за това, което баща ти е направил за нас. Но силно, много силно се надявам всичко това да ни доведе до предавателното устройство.

— Не се безпокой — отговаря Сам.

Светлините по магистралата се появяват и изчезват. Клюмналите уши на Бърни Косар висят от ръба на седалката, докато той спи. Нервен съм заради срещата със Сара. Нервен съм, че съм толкова близо до Шест.

— Ей, Сам! — казвам. — Искаш ли да играем на една игра?

— Дадено.

— Какво според теб е земното име на Шест?

Шест обръща бързо глава през рамо, гарвановочерната й коса се удря в дясната й буза и тя се мръщи насреща ми с престорен гняв.

— Мислиш ли, че има? — смее се Сам.

— Просто опитай.

— Да, Сам — казва Шест. — Хайде, пробвай.

— Ами, Нападател^[1].

Засмивам се толкова силно, че Бърни Косар скача и поглежда през най-близкия прозорец.

— Нападател ли? — изкрещява Шест.

— Значи не е Нападател? Добре де, не знам, нещо като Персия или Орел, или…

— Орел? — пищи Шест. — От къде на къде ще се казвам точно Орел?

— Ами, нали знаеш, защото си супержестока мадама — смее се Сам. — Сега се сещам, че много ще ти отива Звезден огън^[2] или Трескавица^[3], или нещо наистина супержестоко.

— Точно така! — изкрещявам. — Съвсем същото си мислех и аз!

— Е, добре тогава, кажи ни какво е то? — пита той.

Шест кръстосва ръце и поглежда през прозореца на седалката до шофьора.

— Няма да ти кажа, първо пробвай с нормални момичешки имена. Орел, а? Имай ми малко уважение.

— Какво толкова? Ако имах възможност, бих се казвал Орел — отговаря Сам. — Орел Гууд. Звучи страхотно, нали?

— Звучи като марка кашкавал — отвръща Шест.

Всички се засмиваме.

— Добре тогава. Какво ще кажеш за Рейчъл? — пробва се Сам. — Или може би Бритни?

— Ъ, гадно — мръщи се тя.

— Добре. Ребека? Клеър? Охо, сещам се. Бевърли?

— Ти си ненормален — смее се Шест и удря Сам по бедрото.

Той започва да вие и да търка мястото с престорено усърдие. После й връща удара и забива на два пъти кокалчетата на пръстите си в десния й бицепс, а тя се преструва, че я боли много.

— Казва се Марън Елизабет — обаждам се аз. — Марън Елизабет.

— Ох, ти го издаде! — казва Сам. — Тъкмо щях да кажа Марън Елизабет.

— Да, бе — казва тя.

— Аз бях, аз познах, аз познах! Марън Елизабет е страхотно име. Искаш ли да ти викаме така? Четири се казва Джон, нали така, Четири?

Почесвам Бърни Косар по главата. Мисля, че няма да мога да свикна да го наричам Хадли, но може би ще успея да се обръщам към Шест с Марън Елизабет.

— Според мен трябва да си избереш човешко име — казвам. — Ако не е Марън Елизабет, тогава някое друго. Искам да кажа, поне за пред непознати.

Всички се умълчаваме, аз протягам ръка назад, бъркам в сандъка и изваждам кадифената чантичка, в която е слънчевата система на Лориен. Слагам шестте планети и слънцето върху дланта си и ги наблюдавам как се завъртат във въздуха и оживяват. Щом планетите започват да обикалят около слънцето, откривам, че мога мислено да намалявам яркостта на сиянието им. Нарочно се вглъбявам в тях и успявам да забравя само за няколко мига, че може би скоро ще видя Сара.

Шест се обръща да види слънчевата система с намалена яркост пред гърдите ми и накрая казва:

— Не знам, все още ми харесва името Шест. Казвах се Марън Елизабет, когато бях друга личност, а точно сега Шест ми се струва най-подходящо. Ако някой попита, може да кажем, че е съкращение от нещо.

Сам я поглежда:

— От какво? От шейсет?

 

 

Изваждам седем чаши и слагам чайника на печката. Чакам водата да заври и с опакото на метална лъжица смачквам на фин прах три от хапчетата, които откраднах от майката на Ектор. Елла е застанала до мен и ме наблюдава както обикновено, когато е мой ред да приготвям вечерния чай за сестрите.

— Какво правиш? — пита тя.

— Нещо, за което сигурно ще съжалявам — отговарям. — Но трябва да го направя.

Елла изглажда върху масата парче смачкан лист хартия и поставя върха на молива върху нея. На бърза ръка прави идеална рисунка на седемте чаши за чай, които съм подредила една до друга. От това, което мога да измъкна от нея, разбирам, че се е запознала с някаква двойка мъж и жена в кабинета на сестра Лусия, които й казали, че имат „много любов за раздаване“. Нямам представа колко дълго е продължила срещата, но Елла ми казва, че утре щели да дойдат пак. Знам какво означава това и разливам по чашите врялата вода от чайника колкото се може по-бавно. Така се опитвам да удължа времето, прекарано с нея.

— Елла, колко често мислиш за родителите си? — питам я.

Кафявите й очи се разширяват.

— Днес ли?

— Да, днес или който и да е друг ден?

— Не знам… — казва тя провлечено. След кратка пауза добавя: — Милион пъти?

Навеждам се да я прегърна и не знам дали защото изпитвам огромно съжаление към нея, или защото ми е жал за самата мен. Моите родители също са мъртви. Жертви на една война, която аз трябва да продължа някой ден.

Изсипвам стритите хапчета в чашата на Аделина, съжалявам, че се налага да я упоявам. Нямам друг избор. Тя може да си стои със скръстени ръце и да чака смъртта, щом така предпочита. Аз обаче отказвам да отстъпя или да се оставя да бъда победена, без да се бия, без да направя всичко, което е по силите ми, за да оцелея.

С клатещ се в ръцете ми поднос оставям Елла на масата и започвам обиколката си. Раздавам чашите чай една по една из сиропиталището. Завеждат ме в крилото на сестрите, за да дам чая на Аделина, и аз внимателно подбутвам чашата й най-отпред. Тя я взема и ми кимва учтиво.

— Сестра Камила не се чувства добре тази вечер и ме помолиха да я заместя и да спя при децата.

— Добре — отговарям.

Претеглям възможностите, които ми дава това, че двете с нея ще бъдем в една и съща стая през нощта, и я наблюдавам как изпива една голяма глътка от чашата. Не знам дали току-що не направих огромна грешка, или значително подпомогнах каузата си.

— В такъв случай ще се видим скоро — казва тя и ми намига.

Стъписвам се и за малко да изпусна на пода останалите върху подноса две чаши.

— Ами добре — измънквам аз.

Половин час по-късно настъпва време за лягане, но никой не заспива веднага, много от момичетата си шепнат в тъмното. През няколко минути надигам глава и поглеждам към Аделина, която лежи на леглото си в другия край на стаята. Напълно съм объркана от онова намигване.

Минават още десет минути. Ясно е, че почти всички са все още будни, включително и Аделина. Тя обикновено заспива бързо, когато е дежурна, и това, че все още е будна, ме кара да си мисля, че и тя чака всички в стаята да заспят. Вече съм сигурна, че с намигането си ми показа, че иска да се върнем към разговора ни. Стаята притихва, изчаквам още десет минути и отново надигам глава. Внезапно тя вдига лявата си ръка високо като бяло знаме на капитулацията и ми сочи вратата.

Отхвърлям завивките встрани и на пръсти излизам от стаята. Стигам коридора, дебнешком пристъпвам в сенките, не дишам. Надявам се това да не е някакъв капан, заложен ми от Аделина и сестра Дора. След половин минута Аделина излиза в коридора. Пристъпва тежко и се люшка между стените.

— Ела с мен — прошепвам и я хващам за ръката.

От много отдавна не съм я държала за ръка и това ми напомня как се гушехме една до друга в кораба на път за Финландия, когато аз бях болна, а тя силна. Навремето бяхме много близки, като гърне и похлупак, а сега дори най-обикновено докосване на ръката й ми е чуждо.

— Толкова съм уморена — признава Аделина, докато се изкачваме на втория етаж.

Вече сме по средата на пътя до северното крило и камбанарията, защитена с катинар.

— Не знам какво ми става.

Аз обаче знам.

— Искаш ли да те нося?

— Не можеш да ме носиш.

— Не и с ръцете си — отговарям.

Твърде отпаднала е, за да спори. Съсредоточавам се върху краката й, миг по-късно вече съм повдигнала Аделина над пода и тя се носи по въздуха из прашните коридори. Потънали в мълчание, минаваме покрай древните статуи, изсечени в каменната стена, и навлизаме в по-тесния коридор. Тревожа се да не е заспала, но тя се обажда:

— Не мога да повярвам, че използваш телекинеза, за да пренасяш по въздуха старица като мен. Къде отиваме?

— Наложи се да го скрия — прошепвам — Почти стигнахме, уверявам те.

Отключвам катинара и той пада от дръжката на дъбовата врата, после тръгвам след летящата Аделина по каменното стълбище, което се вие около северната кула нагоре към камбанарията. Чувам слабото мяукане на котарака Завет отгоре.

Отварям вратата към камбанарията и слагам внимателно Аделина долу до сандъка. Тя се подпира с лявата си ръка върху капака и отпуска глава върху него; ясно е, че е изгубила битката с хапчетата, и се ядосвам на себе си, че я изиграх така. Завет се покатерва в скута й и ближе дясната й ръка.

— Откъде се взе тази котка тук?

— Не питай. Чуй ме, Аделина, вече се унасяш, а ми трябваш, за да отворим сандъка, преди да заспиш съвсем.

— Мисля, че го нямам…

— Какво нямаш?

— … в себе си точно в този момент, Марина — очите й са затворени.

— Имаш го.

— Сложи ръката си върху катинара на сандъка. Сложи ръката ми от другата страна.

Притискам длан отстрани на катинара, топла е. Използвам телекинеза и издърпвам лявата й ръка от езика на Завет и я пренасям от другата му страна. Тя сключва пръсти с моите. Минава секунда. Ключалката прещраква и се отваря.

 

 

— Ей, хора? Нещо става, хъм, нещо се случва тук — седемте сфери, които се носят пред гърдите ми на задната седалка на джипа, забързват движението си и аз вече не мога да ги контролирам. Светлината става толкова ярка, че покривам очите си.

— Ей, ей, пич, престани! — озъбва се Сам. — Опитвам се да карам.

— Не знам какво става!

— Спри колата! — изкрещява Шест.

Сам мълниеносно насочва автомобила към банкета и набива спирачки, камъни и чакъл хрущят и свистят, когато се удрят в колата. Шестте планети и слънцето вече не са толкова ярки, а планетите започват да се въртят около слънцето с такава скорост, че човек трудно може да се фокусира върху някоя от тях. След всяка орбита те биват погълнати от слънцето, което придобива размерите на баскетболна топка. Новообразуваното кълбо се върти, сякаш има ос, и произвежда толкова ярка светлина, че за миг оставам заслепен. После яркостта постепенно намалява, отделни части от повърхността на кълбото се издигат и спускат, докато накрая се получава точно копие на Земята с всичките седем континента, всичките седем морета.

— Това не е ли…? — пита Сам. — Прилича ми на Земята.

Планетата се върти близо до главата ми и на третото или четвъртото завъртане забелязвам една точица пулсираща светлина.

— Хей, виждате ли тази светлинка? — питам. — Прилича ми на Европа.

— Ами да — съгласява се Сам.

Изчаква още едно завъртане на кълбото и присвива очи:

— Май е някъде в…? В Испания или Португалия? Някой може ли да стигне лаптопа? Бързо.

Не откъсвам очи от кълбото и от малката пулсираща светлина, търся с ръка зад себе си и накрая напипвам лаптопа. Подавам го на Шест, а тя го предава на Сам. Той поглежда към кълбото, което се рее над задната седалка, изписва нещо и поглежда:

— Ами, определено това е в Испания и, изглежда, е близо до… Ами по всичко личи, че най-близкият град се нарича Леон. Но градът се пада леко встрани. Със сигурност гледаме планинската верига Пикос де Еуропа. Някой да е чувал за нея?

— Изобщо не съм чувал подобно нещо — казвам.

— Аз също — добавя Шест.

— Възможно ли е това да е нашият кораб? — питам.

— Няма начин, не и в Испания. Е, поне силно се съмнявам — казва тя. — В смисъл, ако това е нашият кораб, защото точно сега започна да свети, да ни показва къде е? Няма логика. Пък и ти досега си ги гледал тези сфери, колко пъти?

— Десетина — отговарям. — Навярно и повече.

Сам обгръща с ръце облегалката си за глава и повдига вежди:

— Точно така. Изглежда, нещо току-що ги е активирало.

Двамата с Шест се споглеждаме.

— Това определено може да е някой от останалите — казва Сам.

— Не е изключено — съгласява се Шест. — А може и да е капан.

Тя поглежда към Сам:

— Имаше ли някакви подозрителни новини от Испания?

Той клати глава.

— Не и допреди пет часа. Но сега пак ще проверя — започва да блъска по клавиатурата.

— Нека да се отклоним от главния път, преди някой да е забелязал как в колата се носи светеща планетата Земя — казвам. — Дяволски близо сме до Парадайс, нали не сте забравили?

 

 

Аделина похърква и аз се чувствам виновна, но за първи път в живота си виждам наследството, което е трябвало да получа преди години. Обикновени и скъпоценни камъни в различни цветове, размери и форми. Чифт тъмни ръкавици и чифт черни очила, и двете направени от материали, каквито никога досега не съм виждала. Има и малко клонче от дърво с обелена кора, а под него някакво странно кръгло устройство със стъклени лещи и свободно движеща се стрелка, прилича много на компас. Но най̀ ме заинтригува сияещ червен кристал. Не мога да откъсна поглед от него, бавно протягам ръка и го вземам; топъл е и щипе дланта ми. За секунда червената светлина заблестява ярко, после намалява силата си и започва да пулсира с ритъма на дишането ми.

Кристалът става все по-горещ и по-ярък, започва да бучи глухо.

Изпадам в паника, мисля си нервно, че един от заветите ми е активирал лориенска граната.

— Аделина! — изкрещявам. — Събуди се! Моля те, събуди се!

Тя мръщи чело, а хъркането й се засилва. Със свободната си ръка я разтърсвам за рамото:

— Аделина!

Разтърсвам я по-силно, но изпускам кристала. Той подскача по каменния под на камбанарията и се търкулва към вратата. Когато тупва от първото стъпало на второто, червената светлина спира да пулсира. А щом стига четвъртото стъпало, хуквам да го гоня.

 

 

Сам стремглаво подкарва колата по неосветен и мръсен път. Кълбото не спира да се върти и да бръмчи в лицето ми. Пулсиращата светлинка продължава да се опитва да ни каже нещо. Спираме и Сам загася двигателя и фаровете.

— И така, приятели мои, мисля, че е някой от вашите — казва Сам и се обръща. — Това е някой от номерата. И този номер е в Испания.

— Няма начин да знаем това — обажда се Шест.

Сам кимва към кълбото:

— Добре, вижте сега. Когато сте пристигнали, ви е било казано да стоите разделени един от друг, нали така? Такова е било условието. Покривате се някъде и чакате да се развият заветите ви, тренирате и така нататък. После какво става? Ами, събирате се заедно и се биете заедно. Така че тази светлина там може би е сигнал, че трябва да се намерите с останалите, или, което е по-вероятно, това е сигнал за помощ от някой от другите номера. Или може би номер пет или номер девет току-що са отворили за първи път сандъците си и тъй като тази работа тук сме я пуснали по същото време, е станало възможно да се свържем.

— Може би те виждат, че се намираме в Охайо? — питам.

— Гадост! Може би. Вероятно. Хайде сега сериозно. Помислете само. Ако старейшините са ви дали всичките тези неща в сандъците ви, ще трябва да са сложили и нещо, с което да се свързвате един с друг. Не съм ли прав? Навярно ние просто отключихме тайната и получихме местоположението на някой, който се нуждае от помощта ни — казва Сам.

— Или някой от останалите е измъчван и е бил принуден да се свърже с нас и това да е капан — казва Шест.

Тъкмо съм на път да се съглася с нея, когато периферията на Земята става неясна и цялото кълбо започва да вибрира, щом се чува женски глас: Adelina! Despierta! Despierta, por favor! Adelina!^[4]

Понечвам да отговоря, но кълбото неочаквано се свива, преобразува се в седемте сфери и възвръща първоначалния си вид.

— Стой, стой, чакай! Какво стана? — питам.

— Бих казал, че сигналът беше прекъснат — казва Сам.

— Кое беше това момиче? И коя е Аделина? — пита Шест.

 

 

Хващам камъка, след като скача от деветото стъпало, но каквото и да правя, той вече не сияе както преди. Разтърсвам го в дланта си. Духам върху него. Слагам го в отворената ръка на Аделина. Той си остава с все същия нов бледосин цвят и аз се тревожа, че съм го развалила. Внимателно го връщам в сандъка и вземам късото клонче.

Поемам дълбоко въздух, през единия от двата прозореца изваждам навън клона и се концентрирам върху другия му край. Усещам нещо като привличане от магнит, но преди да успея да го пробвам както трябва и да го проуча, чувам как дъбовата врата в дъното на кулата се отваря със скърцане.