Питакъс Лор
Силата на шестимата (10)

Глава 10

Вече не мога да спя, без да сънувам кошмари. Всяка нощ се сблъсквам с лицето на Сара, което се появява за секунда, преди да бъде погълнато от мрака, после се чуват виковете й за помощ. Колкото и упорито да я търся, не мога да я открия. Тя продължава да вика с уплашен глас, печален и самотен, но никога не успявам да я намеря.

Сред кошмарите ми е и Анри тялото му се извива и дими, когато ме поглежда, знаейки, че е настъпил краят на времето ни заедно. В очите му нито веднъж не видях страх или съжаление, нито тъга, а най-вече гордост, облекчение и любов. Сякаш ми казва да продължавам, да се боря, да побеждавам. Тогава, точно накрая, очите му се разширяват, молят за още време. „Идването ни тук, в Парадайс, не беше случайно“ — повтаря той, а аз все още нямам представа за какво говори. И после: „Не бих пропуснал нито миг от това, момчето ми, не и заради Лориен, не и заради целия проклет свят.“ Това е моето проклятие — всеки път, щом сънувам Анри, съм принуден да го гледам как умира. Отново и отново.

Виждам Лориен дни преди войната, джунглите и океаните, които съм сънувал стотици пъти. Малък съм и тичам свободно през високата трева, а всички около мен се усмихват и смеят, без да подозират за предстоящия ужас. После виждам войната, убийствата, кървищата. Понякога, както сега, имам ясно видение за това, което според мен е бъдещето.

Очите ми обаче се отварят прекалено бързо и аз бивам прогонен от видението. Ала дори още в началото му имам усещането, че навлизам в място, за което знам, че никога преди не съм виждал, но въпреки това ми е познато.

Бягам по пътека, покрай която са струпани отпадъци и отломки. Счупено стъкло. Изгоряла пластмаса. Изкривена, ръждясала стомана. Носът ми се пълни с остра, щипеща пара и очите ми се насълзяват. Рушащи се сгради се извисяват на фона на сивото небе. Тъмна река се влачи мудно някъде вдясно. Отпред настава безредие. Крясъци и дрънчене на метал се надигат над плътния въздух. Стигам до гневна тълпа, наобиколила бетонирана площадка, откъдето огромен космически кораб се готви за излитане. Минавам през ограда с телена мрежа и навлизам в оградената от тълпата бетонна писта. Площадката е осеяна с вадички с цвят на магма. Могадориански воини удържат множеството, докато рояци разузнавачи подготвят кораба — ониксова сфера, която кръжи ниско над земята.

Ревящата сган се движи към оградата, воините я блъскат назад. Тълпящите се са по-дребни от воините, но тенът на кожата им е в същия пепеляв тон. Някъде зад кораба се надига глух тътен. Тълпата се смълчава и панически отстъпва, а онези, които се намират на площадката, се подреждат чинно в редици.

От замъгленото небе внезапно нещо пада. Тъмна вихрушка поглъща облаците наоколо, оставяйки след себе си гъста черна следа. Покривам с ръце ушите си, преди предметът да се стовари върху земята, която започва да вибрира и за малко да бъда повален. Всичко утихва и когато прахта се разсейва, пред очите ни изниква кораб с идеална сферична форма, млечнобял като перла. Кръгла врата се отваря с приплъзване и от кораба навън излиза чудовищно същество. Същото, което се опита да ме обезглави в каменния замък.

Покрай оградата избухва караница, започва боричкане, всички искат да избягат от чудовището. То е още по-огромно, отколкото си го спомням, с грубо изсечени черти на лицето и късо подстригана коса. По ръцете му пълзят татуировки, най-голямата е върху врата му, уродлива и морава, глезените му са дамгосани с белези. Един от воините донася от кораба златен бастун с извита като на чук дръжка и изрисувано отстрани черно око. Когато чудовището го взема в ръка, окото оживява, върти се наляво и надясно, оглежда се наоколо, докато накрая ме открива.

Могадорианецът разучава тълпата, усеща, че съм наблизо. Очите му се присвиват. Прави гигантска крачка към мен и повдига златния бастун. Окото върху дръжката започва да тупти.

В този момент някой от тълпата изкрещява на могадорианеца и клати яростно оградата. Могадорианецът се обръща към протестиращия и насочва пръчката към него. Окото засиява в червено и мъжът полита през оградата с бодлива тел, разкъсан на парченца. Всички хукват да бягат и настъпва истински хаос.

Могадорианецът отново насочва вниманието си към мен и се прицелва с пръчката в главата ми. Имам чувството, че падам. Усещам червата си безтегловни, още малко и ще повърна. Около врата му виждам нещо, което ме ужасява и стряска толкова силно, че се събуждам, сякаш ударен от синя мълния.

 

 

Развиделява се и през прозорците нахлува ранното зарево, къпейки малката стая с ярката си утринна светлина. Предметите отново придобиват очертания. Целият съм плувнал в пот, не ми достига въздух. И все пак съм тук, болката и объркването в сърцето ми говорят, че все още съм жив, че вече не съм на онова ужасно място, където човек може да бъде разкъсан на парченца през малките дупки на ограда с бодлива тел.

Открихме изоставена къща, която граничи със защитена местност на няколко километра от езерото Джордж. Къща, която би се харесала на Анри — откъсната от света, малка и спокойна, предлагаща сигурност, но нищо особено. Едноетажна, отвън е боядисана в светлозелено, а отвътре в различни нюанси на бежовото, подът е покрит с кафяв мокет. Извадихме голям късмет, че водата не беше спряна. От плътната прах, която се носи из къщата, предполагам, че от доста отдавна никой не живее тук.

Преобръщам се настрани и поглеждам към телефона до главата ми. Единствено Сара може да заличи от съзнанието ми току-що видяното. Ще станат вече две седмици, откакто не съм я виждал. Спомням си как двамата бяхме в стаята ми, тя току-що се беше завърнала от Колорадо, и как се прегръщахме. Ако трябва да съхраня в паметта си само един-единствен миг с нея, ще избера именно този. Затварям очи и си представям какво прави в момента, как е облечена, с кого разговаря. В новините съобщиха, че всичките шест училищни района около Парадайс са поели учениците, останали без училище, докато се построи нова сграда. Чудя се в кое ли от тези училища ходи Сара, дали продължава да снима с фотоапарата си.

Посягам към мобилния с предплатена карта и регистриран на името на Джулиъс Сийзър^[1]. Чувството за хумор на Анри често ме е изненадвало. Включвам го за първи път от дни насам. Само трябва да набера номера, за да чуя гласа й. Толкова е просто. Натискам познатите цифри една по една, стигам до последната. Затварям очи, поемам дълбоко дъх, изключвам телефона и затварям капака му. Знам, че не мога да натисна десетата цифра. Страхът за безопасността на Сара, за живота й — както и за всички нас — ме спира.

В хола Сам гледа на живо Си Ен Ен на един от лаптопите на Анри, който е сложил в скута си. За щастие картата на Анри за безжичен интернет — независимо от псевдонима, с който е избрал да я регистрира навремето — продължава да работи. Сам си драска настървено нещо върху бележник. Минаха три дни след бъркотията в Тенеси, едва от снощи сме във Флорида. Сменихме три различни камиона, единият от които ни вози триста и кусур километра в грешната посока, преди да скочим във влака, който ни доведе дотук. Без да използваме заветите си — бързината на двама ни с Шест, нейната способност да става невидима — никога нямаше да успеем. Възнамеряваме за известно време да се крием, докато новината се позабрави. Ще се прегрупираме, ще започнем тренировки, за да избегнем в бъдеще произшествия от рода на това с хеликоптерите. Първо правило в бизнеса — намери нова кола. Второ правило в бизнеса — реши какъв ще е следващият ти ход. Никой от нас не знае със сигурност какъв ще е той. Отново изпитвам огромна празнота от загубата на Анри.

— Къде е Шест? — питам, влизайки със залитане в хола.

— Отзад, май отиде да поплува, да направи няколко дължини — отговаря Сам.

Едно от страхотните неща на къщата е, че има басейн, който Шест веднага напълни, като докара дъждовна буря над него.

— Мисля, че ти се иска да хвърлиш един поглед на Шест с бански — смушквам с лакът Сам.

Лицето му пламва.

— Затваряй си устата, пич! Искам да проверя новините. Нали се сещаш, да бъда продуктивен.

— Има ли нещо?

— Освен това, сега ме смятат за съучастник и са увеличили наградата на половин милион долара? — пита Сам.

— Не се занасяй, знаеш, че това ти харесва.

— Да, доста е яко — хили се той. — Както и да е, няма нищо ново. Не знам как се е оправял Анри. Буквално всеки ден изскачат хиляди истории.

— Анри никога не спеше.

— Не ти ли се иска да отидеш да провериш как е Шест в банския си костюм? — пита Сам и се обръща към монитора.

Учуден съм от липсата на сарказъм в гласа му. Той знае какво изпитвам към Сара. А аз знам какво изпитва той към Шест.

— Какво означава това?

— Виждам как я гледаш — отговаря Сам.

Кликва върху линк за самолетна катастрофа в Кения. Един оцелял.

— И как по-точно я гледам, Сам?

— Няма значение.

Оцелелият е възрастна жена. Определено не става въпрос за някого от нас.

— Когато един лориенец се влюби, то е за цял живот, човече. А аз обичам Сара. Знаеш това.

Сам поглежда над монитора на лаптопа.

— Знам, че я обичаш. Ами аз просто така. Ти си точно типът, който тя би харесала, а не някое куку, побъркано по математиката, извънземните и Космоса. Просто не виждам как Шест би могла да хареса някого като мен.

— Ти си страхотен пич, Сам. Никога не го забравяй.

Минавам през плъзгащата се врата към басейна. Зад него се вижда буренясал двор, ограден с тухлена стена, която предпазва от погледите на случайни минувачи. Най-близкият съсед е на половин километър оттук, а най-близкият град е на десет минути с кола.

Шест плува енергично, плъзга се по повърхността като родено във водата насекомо, а до нея, движейки се два пъти по-бързо, е някакъв бозайник, нещо подобно на птицечовка с дълга коса и брада — нямам представа в какво животно се е преобразил Бърни Косар. Шест ме усеща и спира до ръба на басейна, издърпва се от водата до кръста и опъва ръцете си на пода до басейна. Бърни Косар изскача навън и се превръща в обичайния бигъл, който се отърсва от водата и ме покрива целия с пръски. Това ме освежава и се сещам колко хубаво е отново да си в южняшка обстановка.

— Ей, внимавай да не умориш кучето ми — казвам.

Улавям се, че не мога да откъсна поглед от идеалните й рамене, от изящната й шия. Може би Сам е прав. Може би гледам Шест по същия начин, по който я гледа и той. Повече от всякога ми се ще да избягам в къщата, да включа телефона и да чуя гласа на Сара.

— По-скоро той ще ме умори. Мъничето плува така, сякаш е оздравяло напълно. Като стана въпрос, как е главата ти?

— Още ме боли — казвам и я докосвам с ръка, — но ще се оправя. Днес започвам да тренирам, ако това питаш.

— Добре — казва тя. — Вече губя търпение. Отдавна не съм тренирала с някого.

— Сигурна ли се, че искаш да тренираш с мен? Нали си наясно, че вероятността да пострадаш, е голяма?

Тя се смее и ме пръска с вода от устата си.

— Охо, започва се — казвам и като си представям повърхността на басейна, пускам въздушна струя отгоре му.

Водата се втурва срещу лицето й. Тя се гмурка, за да не я залее, и когато излиза отново на повърхността, е яхнала гребена на огромна вълна, която почти изпразва басейна и която донася Шест до мен. Преди да успея да реагирам, тя скача от нея, но вълната продължава да се движи към мен, поваля ме на земята и ме запраща в стената на къщата. Чувам я как се смее. Водата се връща в басейна, аз се изправям и се опитвам да избутам Шест в него. Тя отклонява телекинезата ми и най-неочаквано се оказвам преобърнат и се нося във въздуха с вирнати крака, като махам безпомощно с ръце.

— Какво, по дяволите, правите бе, хора? — пита Сам.

Застанал е на прага на плъзгащата се стъклена врата.

— Ами Шест ме обижда, та реших да я поставя на място. Не виждаш ли?

Продължавам да вися с краката нагоре, като се нося на метър и нещо над средата на басейна. Усещам хватката на Шест около десния си глезен и имам чувството, че ме държи с една ръка.

— Аа, очевидно. Явно си я поставил на място — отговаря Сам.

— Тъкмо щях да действам, нали знаеш. Чаках сгоден случай.

— И така, какво мислиш, Сам? — пита Шест. — Да му дам ли урок?

Върху лицето на Сам цъфва усмивка:

— Хайде, давай!

— Ей! — казвам аз точно преди тя да ме пусне.

Политам с главата надолу във водата и когато изплувам, Шест и Сам се кикотят истерично.

— Това беше първи рунд — казвам и се покатервам навън. Смъквам ризата си и я захвърлям върху бетона. — Хвана ме неподготвен, само почакай да видиш.

— Какво стана с печения мъжага? — пита Сам. — Не каза ли точно това, когато се острига?

— Стратегия — отвръщам. — Просто създавам у Шест фалшиво чувство за безопасност и когато тя се успокои и отпусне, ще издърпам килимчето под краката й.

— Да, бе — кима Сам. И добавя: — Господи, ще ми се и аз да имах завети.

Шест е застанала между нас, облечена с черен цял бански. Продължава да се смее, водата се стича по ръцете и краката й, когато се навежда леко напред и усуква косата си, за да я изцеди. Белегът на крака й е все така тъмен, но не морав като предишната седмица. Тя премята косата си назад. Двамата със Сам стоим като хипнотизирани.

— Значи, тренировка днес следобед? — пита Шест. — Или още мислиш, че мога да пострадам?

Издувам бузи и бавно изпускам въздуха.

— Може би ще се наложи да те пощадя. Искам да кажа, белегът върху крака ти все още не изглежда добре. Но да, разбира се, започваме.

— Сам, и ти ли си съгласен?

— Вие, какво, искате да тренирам? Ама наистина?

— Разбира се. Ти си един от нас — казва Шест.

Сам кима в знак на съгласие и потрива ръце.

— Дадено — казва той, хилейки се като дете пред коледните си подаръци. — Ама ако ме искате само за да ви бъда мишена, върху която да се упражнявате, си заминавам вкъщи.

 

 

Започваме в два часа, но като гледам мрачното небе, не очаквам тренировката ни да продължи много дълго. Сам подскача на пръсти, облечен е със спортни шорти и огромна тениска. Като го гледаш, е само колене и лакти, но ако броим желанието и непоколебимостта му, по размери се приближава до могадорианеца, когото видях на кораба.

Като начало Шест ни показва какви бойни техники е усвоила, много повече от това, което аз мога. Тялото й се движи бързо и прецизно като машина, когато рита с крак или забива юмрук, или когато прави задно салто, за да избегне атака. Показва ни как да контраатакуваме, както и предимствата на ловкостта и координацията, и ни кара да упражняваме едни и същи хватки, докато не се превърнат в наша втора природа. Сам попива жадно всичко дори когато Шест го блъска силно назад и той се преобръща през глава или когато му изкарва въздуха. Тя прави същото и с мен и макар да се опитвам да обърна всичко на шега и закачка, давам всичко от себе си, но тя все пак успява да ми разкаже играта. Направо не проумявам как е научила всичко това сама. Когато устата ми се напълва с трева и пръст за втори път, разбирам на колко много неща може да ме научи.

Дъждът започва след половин час. В началото е ситен дъждец, но не след дълго небето се отваря и ние бягаме вътре на сушина. Сам крачи из къщата, раздавайки ритници и юмруци на въображаеми врагове. Аз съм седнал на един стол, стискам в юмрука си синия амулет и дълго гледам през предния прозорец; просто съзерцавам, докато си спомням последните две бури, които видях да вилнеят само защото Шест им беше казала така.

Когато се обръщам, виждам, че тя спи дълбоко в ъгъла на хола, сгушена до Бърни Косар, който е прегърнала като възглавница. Тя винаги спи по този начин, настрани и свита на кълбо, а чертите на лицето й се отпускат и губят от остротата си.

Белите й стъпала са обърнати право към мен. Използвам телекинеза и я гъделичкам по дясната пета. Тя помръдва леко, сякаш прогонва нахална муха. Отново я гъделичкам. Тя размърдва крака си по-силно. Изчаквам няколко секунди и възможно най-лекичко я гъделичкам по продължение на цялото стъпало — от петата до големия пръст. Шест издърпва крака си, сетне го изправя целия и раздава ритник, от телекинетичната сила на който полетявам към най-близката стена, оставяйки дупка, зад която се разкриват жици и дървени прегради. Сам връхлита в стаята, заел идеалната поза за бой.

— Какво става? Кой е тук? — крещи той.

Изправям се, търкам лакътя си, понесъл цялата тежест на удара.

— Кретен! — казва Шест и сяда.

Сам отмества очи от мен и поглежда към нея.

— Хора, смешни сте — казва той и се връща обратно в кухнята. — Изкарахте ми ангелите с вашия флирт.

— Изкара и моите — казвам аз, без да обръщам внимание на коментара за флиртуването, но той вече е излязъл и не ме чува. Наистина ли флиртувам? Дали Сара би помислила, че това е флиртуване?

Шест се прозява, протяга ръка към тавана.

— Още ли вали?

— Абсолютно, но погледни на това откъм добрата му страна — времето те спаси от още контузии.

Тя клати глава.

— Номерът с печения мъжага вече се изтърка, Джони. А не забравяй какво мога да правя с времето.

— Не бих си го и помислил — казвам.

Опитвам се да сменя темата. Мразя се заради това, че флиртувам с друго момиче.

— Хей, все се каня да те попитам: чие е лицето в облаците? Всеки път, щом направиш буря, виждам това налудничаво, зловещо лице.

Тя почесва стъпалото на десния си крак.

— Не съм сигурна, но откакто мога да се намесвам във времето, винаги се появява това лице. Предполагам, че е на лориенец.

— Дааа, вероятно е така. Аз си мислех, че може да е някое откачено бивше гадже, което още не можеш да забравиш.

— Защото очевидно имам слабост към деветдесетгодишните мъже. Толкова добре ме познаваш, Джон!

Свивам рамене. И двамата се усмихваме.

Смрачава се и аз приготвям вечерята върху зарязания в задния двор ръждясал грил, който все още върши работа. Или поне се опитвам да сготвя. След като съм посещавал часовете по трудово обучение заедно със Сара в Парадайс, аз се оказвам единственият, който знае как да приготви нещо, което бегло да наподобява ядене. Тази вечер менюто е пилешки гърди, картофи и замразена пица пеперони.

Седнали сме върху мокета в хола, образували сме триъгълник. Под одеялото, което е наметнала върху главата и тялото си, Шест е облечена с черен потник, а амулетът й се вижда целият. Когато го съзирам, мислите ми се връщат към видението, което имах. Копнея за дълга вечеря около маса, за нормален нощен сън, в който да не се измъчвам от миналото си на Лориен. Наистина ли беше така на Лориен, преди да напуснем?

— Често ли се сещаш за родителите си? — питам Шест. — Искам да кажа, там, преди, на Лориен.

— Вече не толкова често. Дори не мога да ти кажа как всъщност изглеждаха. Спомням си усещането, което имах, когато се намирах близо до тях, ако това ти звучи смислено. Ами да, доста често се сещам за това. А ти?

Вземам си едно изгоряло парче пица. Решавам никога вече да не пека замразена пица на грил.

— Често ги сънувам. Много е хубаво, но същевременно това ме разкъсва вътрешно. Напомня ми, че са мъртви.

Одеялото се плъзга от главата на Шест и се задържа върху раменете й.

— А ти, Сам? В момента липсват ли ти родителите ти?

Сам отваря уста, за да отговори, но се отказва. Сигурен съм, че се чуди дали да каже на Шест, че според него баща му е отвлечен от извънземни, когато излязъл да купи мляко и хляб. Накрая казва:

— И двамата ми липсват, и мама, и татко, знам обаче, че ми е по-добре тук, с вас, приятели. Като се има предвид, че знам толкова много неща за всичко, което се случва, не мисля, че бих могъл да остана у дома.

— Знаеш прекалено много — казвам.

Чувствам се виновен, че вместо да си похапва мамините гозби на маса в трапезария, трябва да нагъва ужасната ми храна на пода на изоставена къща.

— Сам, съжалявам, че те забъркахме във всичко това — казва Шест. — Но е хубаво, че си тук.

Той се изчервява:

— Нямам представа защо, но започвам да се чувствам някак странно въвлечен в цялата тази ситуация. Може ли да попитам нещо? Колко далече е Могадор от Земята?

Сещам се как Анри духна с уста върху седемте стъклени сфери и как те оживяха. Не след дълго пред нас във въздуха се носеше точно копие на нашата слънчева система.

— По-близо е от Лориен. Защо питаш?

Сам се изправя.

— За колко време може да се стигне дотам?

— Няколко месеца, там някъде — отговаря Шест. — Зависи от вида на кораба, с който летиш, и каква енергия се използва.

Сам обикаля в кръг.

— Според мен американското правителство трябва да държи някъде кораб, който да може да преодолее подобно разстояние. Естествено, става въпрос за прототип, свръхсекретен, който се намира в недрата на някоя планина, скрита под друга планина. Просто си мислех какво ще стане, ако не успеем да открием вашия кораб и се наложи битката да се прехвърли на тяхна територия — да отидем в Могадор. Нали трябва да имаме и резервен план?

— Разбира се. А какъв беше първоначалният план? — питам и млъквам внезапно. Главата ми не побира как ще се бием с цялата планета Могадор на тяхна територия.

— Да вземем сандъка ми — казва Шест и дърпа отново одеялото върху главата си.

— И после какво?

— Тренировки?

— А след това? — питам.

— Ами, предполагам, че ще тръгнем да търсим останалите.

— Прилича ми на много тичане без резултат. Мисля, че Анри или Катарина щяха да ни накарат да правим нещо далеч по-ефикасно. Например да се научим как да убиваме някои от враговете си. Знаете ли какво е пикен?

— Ами това са онези огромни зверове, които разрушиха училището — отговаря Шест.

— А краул?

— Това са по-дребните животни, които ни нападнаха във физкултурния салон — казва тя. — Защо питаш?

— В съня, който имах в Северна Каролина, тогава, когато със Сам ме чухте да говоря на могадориански, тези две имена се споменаваха, но не бях ги чувал никога преди. Ние с Анри ги наричахме чисто и просто „зверовете“ — млъквам за малко. — Преди това сънувах друг сън.

— Може би това не са сънища — казва Шест. — Може би имаш видения.

Кимам утвърдително.

— В този момент ми е трудно да направя разликата. Искам да кажа, усещането е едно и също с тези сънища и виденията, които имах за Лориен, без да се намирам там — обяснявам. — Веднъж Анри ми каза, че когато получавам видения, то е, защото те имат някакво специално значение за мен. Това винаги се оказваше вярно — миналите видения винаги бяха за неща, които вече са се случили. Но мисля, че това, на което станах очевидец в съня си тази сутрин… Как да кажа… Ами, виждах го, сякаш наистина се случваше.

— Откачена работа — казва Сам. — Ти си като телевизор.

Шест смачква книжната салфетка и я подхвърля във въздуха. Без да се замислям, я подпалвам, тя се сбръчква и още преди да падне върху мокета, от нея не остава нищо.

— Не е невъзможно, Джон. Знае се, че някои от лориенците са го правили. Във всеки случай така поне ми казваше Катарина.

— Работата е там, че си мислех, че съм на Могадор, което между другото е толкова противно, колкото си го представях. Въздухът беше много плътен и очите ми се насълзяваха. Всичко беше запуснато и сиво. Как обаче съм попаднал там? И как би могъл онзи огромен могадорианец да ме надуши, че съм там?

— Колко огромен беше? — пита Сам.

— Ами, много голям, двойно по-голям от воините, които виждах там, шест метра, може и повече, и много по-интелигентен и могъщ. Просто знаех това още щом го погледнах. Определено беше нещо като техен вожд. Вече съм го виждал два пъти. Първия път, когато, без да искам, дочух информацията, която му съобщаваше някакъв дребен воин роб, всичко се отнасяше за нас и за случилото се в училището. Втория път го видях, когато се готвеше да се качи на кораб; но преди това той беше на този кораб, един от воините притича и му подаде нещо. В началото не разбрах какво точно, но малко преди вратата на кораба да се затвори, той се обърна към мен, искаше да се увери, че ще го видя.

— И какво беше това? — пита Сам.

Клатя отрицателно глава, свивам салфетката на топка и я изгарям върху дланта си. Поглеждам през задната врата към залязващото слънце, огненооранжево и розово като залезите във Флорида, които двамата с Анри наблюдавахме от повдигнатата веранда на къщата ни. Ще ми се той да е тук сега, да ми помогне да проумея нещата.

— Джон? Какво беше това? Какво имаше? — пита Шест.

Вдигам ръка и хващам амулета си.

— Ето това. Точно такива. Имаше амулети. Три. Могадорианците навярно са ги прибирали след всяко убийство. И този огромен вожд, или какъвто е там, беше ги окачил около врата си като олимпийски медали, после остана навън достатъчно дълго, за да мога да ги видя. Всеки един от тях сияеше в светлосиньо и когато се събудих, моят също светеше.

— Значи, смяташ, че това е предчувствие, че си видял съдбата си? А дали не е било просто странен сън, защото си под силно напрежение? — пита Сам.

Клатя глава.

— Мисля, че Шест е права, това са видения. И смятам, че всичките се случват в момента. Но най-много ме плаши това, че е твърде вероятно онзи могадорианеца се е качил на кораб, който идва насам. И ако Шест е права за скоростта, с която лети корабът, съвсем скоро той ще е тук.